Нора Робъртс
Създадени в смъртта (9)

8.

Навън Ив измина пътя, който Джая бе изминавала по навик до метростанцията. „Жената е нюйоркчанка“, помисли си тя. Това означаваше, че се движи с бърза, пъргава походка и макар и с включен радар е вглъбена в собствените си мисли.

„Може би разглежда витрините — представи си Ив. — Може би спира пред някоя от тях или дори влиза в магазин.“ Но…

— Бакстър и Трухарт обиколиха магазините и пазарите по маршрута — каза тя на Пийбоди. — Никой не помни да я е видял в онзи ден. Някои продавачки са я познали по снимката. Посещавала ги е, но не и в деня на изчезването.

— Не е стигнала до станцията.

— Може би не е тръгнала натам. — Ив се обърна и стори път на няколко забързани нюйоркчани, преди да закрачи към сградите. — Имала е малка сума в повече, достатъчно за два билета в ложата. Имала е частен клиент, може би живее наблизо. Или се е бръкнала за такси.

Докато размишляваше върху това, си спомни репликата на Бакстър за вероятната разлика във възрастта и факта, че Джая Роси е била инструктор по фитнес, в идеална физическа форма.

— Може би сама е влязла в капана. Може да е отишла право в бърлогата му.

— Не я отвлича. Просто отваря вратата.

— Хитро — тихо отбеляза Ив. — Да, много хитър ход. Свържи се с Нюкърк. Искам той и другите полицаи да обходят района. На пет преки във всички посоки. — Ив се запъти към колата. — Искам да покажат снимката й на всеки продавач, сервитьор, бездомник, портиер и андроид. Обади се и на Макнаб — добави тя, докато сядаше зад волана. — Искам да изпрати снимката й до всяка таксиметрова фирма и частна транспортна служба. Автобусните, трамвайните компании. Всички. После и до „Транзит Оторити“. Да провери движението на пътниците в онази вечер и по другите станции. Не е ползвала картата си, но може би все пак е пътувала с метрото.

Пийбоди вече даваше указания на Нюкърк.

— Отишла е при него — каза Ив, преди да се влее в потока от коли. — Така мисля. Отишла е право при него.

Следвайки тази инстинктивна убеденост, позвъни на Зила в дома й.

— Да? — Очевидно в просъница, Зила прикри прозявка. — Лейтенант? Какво…

— Сарифина давала ли е някога частни уроци?

— Частни уроци? Съжалявам, малко съм сънена.

— Уроци по танци. Даваше ли уроци по танци?

— От време на време. Хората искат да научат стъпките за специални случаи. Сватби, семейни събирания, срещи на випуски. Неща от този род.

— В клуба или в дома на клиента?

— Обикновено в клуба. Сутрин, когато е затворено.

— Обикновено — продължи да я притиска Ив, — но е имало изключения.

— Дайте ми само момент. — Зила говореше в движение и се чуваше пиукане на автоматична готварска печка. — Снощи работих почти до три, а после взех приспивателно. Не спя добре, откакто… Трябва да проясня ума си.

— Зила! — Нетърпението се прокрадна в класа на Ив. — Трябва да узная дали Сарифина е посещавала клиенти в домовете им.

— Понякога, особено по-възрастни. Или деца. Някои родители настояват децата им да се научат. Или възрастна двойка иска да потанцува малко суинг… на тържество или увеселително пътешествие. Но обикновено правим подобни неща тук, чрез клуба.

— Имала ли е уговорки с частни клиенти през последните седмици?

— Нека помисля. Само да помисля. — Зила преглътна нещо, навярно кафе. — Може би. Лесно се трогваше, нали разбирате? Обичаше да прави услуги на хората. Невинаги доверявахме една на друга тези неща. Но ако беше чрез клуба, искам да кажа, ако урокът се провежда там, тя го записваше. Клубът получава процент от възнаграждението и Сари много държеше да бъде документирано.

— Без удръжка, ако тя отиде при клиента?

— Да, това е сива зона. Както казах, обичаше да прави услуги. Готова бе да отдели на някого час-два при по-ниска такса, без разписка. В свободното си време, преди или след работа, в почивния си ден. Какво лошо има?

„Какво лошо има?“, запита се Ив, докато затваряше.

— Предполагахме, че ги е отвличал от улицата. А те сами са отивали при него. Поне тези двете, бих заложила цялото си състояние, че са отишли сами. Как са стигнали до адреса му?

— От вчера образът на Йорк е по всички телевизии — добави Пийбоди. — Ако е хванала такси, може би шофьорът не е обърнал внимание или все още не е гледал репортажите за нея.

— Не, не. Длъжни сме да проверим, но би било глупаво, а той не е глупав. Защо да поема такъв риск? Да остави запис, евентуален свидетел? Шофьорът оставя жертвата буквално пред вратата му. Не се връзва.

— Е, същото се отнася и за частен транспорт.

— Не и ако кара лично. Все пак ще проверим всички транзити. Всички кратки кацания в районите, където жертвите са били видени за последен път.

„Човекочасове, още загубени човекочасове“, помисли си Ив. Но работата трябваше да бъде свършена.

— Не разчита на случайността. Подмамва ги, така постъпва. Приятен, безобиден възрастен джентълмен, който иска да се научи да танцува танго, да поддържа форма. Предлага прилична, съблазнителна сума за личната услуга. Осигурява им транспорт.

— Никой не ги вижда, защото не остават дълго на улицата — кимна Пийбоди, когато реши, че теорията е правдоподобна. — Излизат от работа, качват се във возило, което ги чака. Никой няма да забележи. Но…

— Но?

— Как може да бъде сигурен, че няма да кажат на някого? Искам да кажа, никоя от тези жени не изглежда глупава. Откъде знае, че няма да кажат на приятел или колега за частната уговорка? Ще бъда еди-къде си с еди-кого си.

Ив спря пред сградата, в която беше апартаментът на Джая Роси, и остана на седалката, потупвайки с пръсти волана.

— Добър довод. Знаем, че не са казали на никого или поне никой досега не ни е дал такава информация. Така че остава въпросът защо и как може да бъде сигурен. Трябва да обмислим вероятностите. — Слезе и извади универсалната си карта за отваряне на врати. — Първо, дава им фалшиво име и адрес. В такъв случай, ако са умни или притеснени, биха проверили дали всичко е легитимно. Не е толкова трудно, ако имаш достатъчно пари и знаеш как. Но това е нова задача за електронния отдел.

Влязоха в триетажната кооперация без асансьор, в която апартаментът на Роси бе на партера.

— После да помислим върху профила му. Интелигентен, зрял, уравновесен. — Отново използва универсалната си карта, за да разчупи печата, активиран от Бакстър, и да разкодира ключалките. — Знаем, че пътува, така че търсим човек с богата обща култура и бих се обзаложила — с известен чар. Познава жертвите си.

Когато влязоха, Ив спря да огледа тясната претъпкана всекидневна. Голям стенен екран, забеляза тя, малък диван, два стола, масички с декоративни статуетки. Нахвърляни чорапи, обувки, повечето спортни. Електрониката вече бе откарана.

— Знае какво харесват — продължи тя, — от какво се интересуват. Използва това. Сближава се с тях, като посещава клубовете, в които работят, и ги заговаря. Но не твърде дръзко, за да не привлича внимание. Старае се да бъде незабележим и успява. Господин Сваляч, приятен и безобиден.

Ив застана до прозореца и огледа улицата, тротоара, съседните сгради.

— Печели доверието им. Може би споменава за жена си или дъщеря си, нещо, което изгражда портрет в съзнанието им. Нормален човек. Нужно е време, разбира се, но за него е удоволствие да им посвещава време. Най-сетне повдига въпроса за частна услуга или по-хитро, извърта нещата така, че самите те да я предложат.

Обърна се и влезе в също толкова претъпканата спалня.

— Налапват въдицата. Джая има защитни екрани на прозорците, но са стари и евтини. С подходяща техника може да бъде държана под наблюдение. Узнаваш в колко часа става, за колко време се приготвя за работа, кога тръгва, откъде минава. Сигурно документира всичко. Научен подход. Питам се колко ли жени е избирал, наблюдавал, заснемал и отхвърлил. Колко ли са живи, защото се е оказало, че не отговарят напълно на изискванията му.

— Страховито.

— Да. — Ив пъхна ръце в джобовете си и се залюля на пети. — Може би винаги е работел по този начин… или поне от известно време. Личен контакт предварително, подмамване на жертвата, за да отиде при него. Ще преразгледаме старите случаи от този ъгъл. И ще направим проучване за предполагаемите набелязани жертви от тази гледна точка.

— Далас, какво търсим тук? Имам предвид в жилището й.

— Джая Роси. Той познава всяка част от нея или поне така мисли. Да видим какво ще открием.

 

 

Онова, което не откриха, придаде тежест на теорията на Ив. Колкото и претъпкано и разхвърляно да бе жилището на Джая Роси, дисковете й с упражнения и музика бяха старателно подредени.

— Две празни прегради на стелажа за дискове с упражнения и три от музикалния. Съдейки по класирането им по азбучен ред, предполагам, че от фитнес категорията липсват „кардио“ и „йога“. Ще проверя сред личните вещи, които Бакстър взе от шкафчето й в клуба.

— Има доста фитнес уреди. Гири, тежести за глезени и китки, тюфлеци, медицински топки, бягаща пътечка. — Пийбоди надникна във вградения гардероб, пригоден за склад за фитнес принадлежности. — Мисля, че някои липсват. Най-малките и най-големите тежести за глезени, леки и тежки въжета за съпротивление.

— Леки за него, тежки за нея. Взема някои основни уреди, дисковете с музика и демонстрации. Работила ли си някога с личен треньор?

— Не. — Пийбоди стегна седалищните си мускули, питайки се дали това е начинът да намали квадратурата на задника си. — А ти?

— Не, но съм убедена, че добрият треньор съставя индивидуална програма за клиента — нещо специално разработено за неговото телосложение, възраст, тегло, цели и прочее. Ако я е съставила тук, от електронния отдел ще я открият. Да тръгваме.

 

 

Рурк влезе в щаба, пълен с глъч от човешки и електронни източници. Полицаи на линкове, слушалки, компютри. Полицаи седящи, крачещи, танцуващи.

Но неговото ченге не се мяркаше никъде.

Спря до Макнаб, който бе облечен със сребристи дънки и размъкнат памучен пуловер в искрящо оранжево.

— Лейтенантът в централата ли е?

— Навън. Но идва насам. Проверяваме нови теории. Ще останеш ли?

— Оставам.

Потропвайки с носовете на сребристите си ботуши с коркови подметки, Макнаб се завъртя на стола.

— Току-що изпратих снимките на Йорк и Роси до всички частни транспортни фирми. Далас предполага, че нашият човек е осигурил превоз за жертвите си.

— И те просто са скочили вътре?

— Да. Трябва да пийна нещо. Ще поговорим в движение.

Макнаб осведоми Рурк за последните идеи, докато вървяха към автомата за напитки, подвоуми се и накрая избра оранжада, може би, за да бъде в тон с пуловера му.

— Домашен урок или консултация — замисли се Рурк. — Интересно, това би елиминирало неизбежния риск при отвличане от публично място. Все пак и този метод крие рискове и проблеми.

— Да, какво би станало, ако променят решението си, не се появят или решат да доведат някоя приятелка? Много възможности. — Макнаб глътна от газираното. — Но тя иска да проверим тази теория и я проверяваме. Каза, ако наминеш, да прегледаш списъка на служителките си с оглед на това. Отговарящи на параметрите жени, които биха могли да посетят клиент в дома му за частна услуга.

— Да, мога да се заема.

— Много възможности — повтори Макнаб, — като се има предвид в колко различни води си нагазил. Някаква следа откъм имотите?

— Нищо интригуващо.

— Понякога трябва просто да хвърлиш парчетата от пъзела нагоре и да очакваш, като паднат, да се подредят по различен начин. Ако умуваш твърде дълго, в един момент всичко започва да ти се струва само суха информация. Може би не е зле аз да поработя малко върху това, докато ти си зает с новата задача.

— Свеж поглед. Да, добра идея.

— Чудесно, а после… Хей, ето ги нашите дами. Само като ги гледаш, ти става, а? — С откровено похотлив смях, Макнаб кимна към дъното на дългия коридор, където Пийбоди слезе от ескалатора заедно с Ив и смутено погледна Рурк. — Искам да кажа, на мен ми става за моята, а на теб за твоята. Да не вземе някой да си помисли, че съм хвърлил око на лейтенанта, за което би сритала задника ми и би превърнала останалото в купчина пепел. Която после партньорката й — Секси Боди — би стъпкала и разпиляла. Просто си говоря.

— Зная какво искаше да кажеш. — Понякога Макнаб бе адски забавен. — Напълно съгласен съм за всичко, включително и за купчината пепел. Те са забележителни жени. Лейтенант — каза Рурк, когато широките й крачки я доведоха до него.

— Радвам се, че вие двамата намирате време да пийнете безалкохолно.

— Осведомих Рурк за последните ви идеи и предадох разпорежданията ви.

— А на мен ми се стори, че зяпаш и се облизваш.

— Е… може би с малки отклонения, но главната тема на разговор бяха идеите и разпорежданията. Снимките на жертвите са разпространени. Открих специална линия за отговори от тези източници. Изпратихме запитвания и реших, че ако се доберем до нещо по този път, не бива да се загуби в общия кюп.

— Добре. Много съобразително от твоя страна. Искам да зарежеш това, с което си зает в момента, и да се заемеш с електрониката на Роси, с компютъра й. Търся индивидуални тренировъчни програми. Открий ми някоя подходяща за нашия неизвестен убиец.

— Веднага.

— Къде е Фийни?

— Патрулира наоколо — отвърна Макнаб. — Наглежда всички и разпитва докъде са стигнали. Опитва се да им даде тласък, да предложи нещо. Играеше си с нещо, свързано с медицинското оборудване, когато излязох… когато прекъснах работата си, за да осведомя Рурк.

— Кажи му, че някой трябва да отскочи до „Боди Уъркс“. Роси е използвала два от компютрите там. Свързахме се с управителя, отзивчив е. Поискайте да бъдат докарани и проверете съдържанието им.

— Да, лейтенант.

— Рурк, идваш с мен.

Той закрачи до нея.

— Страховита.

— Какво?

— Ти. Преди малко те нарекох „забележителна“, но и „страховита“ е подходящо определение. Много секси.

— Не казвай „секси“ по време на работа.

— Ти току-що го каза.

„Вярно“, призна си тя наум и се засмя. Очевидно намерението и целта му бе да я накара да се засмее. Това донякъде облекчи напрежението в тила й.

— Очевидно си влязъл в кожата си на остроумник.

Ив влезе в общото помещение и спря, когато един от полицаите я повика по име.

— Имаме труп в евтин хотел на Авеню Д — започна той. — Лицензирана компаньонка, ето я там. — Кимна към слабичка жена с окървавена блуза, която седеше на бюрото му. — Казва, че клиентът искал да се забавлява и получил своето. Отказал да плати и два пъти я фраснал здравата, когато не се примирила, че е изиграна. Извадила нож, на който твърди, че той се нанизал сам. Шест пъти.

— Явно е бил ужасно тромав.

— Да. Интересното, лейтенант, е, че дойде да съобщи за случая. Не се е опитала да избяга и се придържа към тази история. Твърди, че нещастникът се хилел като откачен всеки път, когато ножът се забивал в него. Двама свидетели са ги видели да сключват сделката, а други двама са ги чули да си крещят в хотела. Вижда се, че окото й е започнало да посинява.

— Да. Има ли предишни провинения?

— Две малки, но никакво насилие. Има разрешително за компаньонка от три години.

— А убитият?

— Цял чаршаф. Побой, пребиване до смърт, незаконни притежания и търговия. Наскоро е излязъл от пандиза за опит за грабеж. Пребил продавач в денонощен магазин. Под въздействие на „Зеус“.

Ив огледа професионалната компаньонка. Жената изглеждаше по-скоро ядосана, отколкото притеснена. По лицето й имаше цяла дъга от белези.

— Дрогиран със „Зеус“ човек наистина може да падне върху нож пет-шест пъти. Изчакай токсикологичното изследване, разпитай я отново, да видиш дали ще повтори показанията си, и я задръж.

— Ако е бил дрогиран, дори най-неопитният адвокат би убедил съда, че е било самозащита. Може да отнесе глоба за незаконно притежание на хладно оръжие.

— Какъв смисъл има?

— Да, и аз това си мислех. Исках първо да докладвам.

— Поискала ли е адвокат или представител?

— Все още не. Бясна е. — Полицаят кимна към бюрото си. — Знае, че инцидентът означава автоматично отнемане на разрешителното й за тридесет дни. Остава без доходи за цял месец, отнесла е юмрук в лицето и е съсипала хубавата си блуза, която казва, че била нова.

— Такъв е животът. Изчакай токсикологичния анализ, впиши резултата в доклада си. Свържи се с отдел „Незаконни вещества“, ако има нещо съмнително около убития — добави Ив. — Може би си е имал работа с някого там.

Тя влезе в офиса си и затвори вратата.

— Ще й се размине — отбеляза Рурк.

— Най-вероятно. Умно е постъпила, като не е избягала, а се е предала доброволно. Но не толкова умно, когато се е съгласила да забавлява клиент, взел „Зеус“, ако наистина случаят е такъв. Щом е в бранша от две-три години, би трябвало да усети, че е напомпан.

— Момичето трябва да работи за прехраната си.

— Така казват. Е, нещо от нерегистрираните джаджи?

— Нищо, което да прави впечатление, поне на този етап. Накарах Съмърсет да продължи с проучванията и съпоставките. Знае какво да търси и как да го намери.

Ив събра вежди.

— Длъжна ли съм да му благодаря?

— Аз ще се погрижа за това.

— Добре. — Свали палтото си, програмира кафе. — Макнаб осведоми ли те наистина?

— Да. Ще прегледам списъка на служителките, ще извадя всяка, която би могла да приеме уговорка за домашно посещение или консултация. Мислиш ли, че това е моделът му от самото начало?

— Не зная, не мога да кажа. — Ив потърка клепачи, а после енергично се почеса по главата, сякаш да събуди мозъка под скалпа си. — Но говорим за повече от двадесет жени. Каква е вероятността никоя от тях да не е казала на никого къде отива? Фалшиво име, добре, но ако предварително са знаели мястото и са се уговорили с клиента, каква е вероятността никоя да не е споделила или да не е оставила някакво сведение за уговорката?

— Малка. Да, разбирам. Но… Може би е имало повече набелязани. Очевидно и на теб ти е минало през ум — добави той, когато видя изражението й. — Избира ги, уговаря срещите и ако се усъмни или узнае, че са споменали пред някого, просто спазва уговорката. Изтърпява шибания урок по танци.

— Да, мисля, че би могъл да отложи и да ги подмами отново друг път. Затова ще се върнем на предишните случаи, да видим дали някоя от жертвите е приела частна уговорка седмица-две, преди да бъде убита. Има ясна цел — продължи Ив, — подсигурява се, за да няма опасност да бъде разкрит, но преследва целта си. Мога да си представя как отлага отвличането или преминава на друга набелязана жертва. Ако е така, това е нещо, което предишния път не открихме. Грешка, която ни е убягнала.

Рурк отпи от кафето си. Изведнъж офисът започна да му се струва твърде тесен. Оскъдната светлина, която едва се промъкваше през жалкото подобие на прозорец, невзрачната кутийка, образувана от четирите стени.

— Не ти ли е хрумвало да поискаш по-голям офис?

— За какво?

— В малко по-широко пространство се диша по-спокойно.

— Тук дишам достатъчно добре. Не бива да го вземаш толкова навътре, Рурк.

— А как предлагаш да избегна това? — попита той. — Аз съм отправната му точка, нали? Една жена е мъртва, защото е работела за мен. Друга е измъчвана в момента. Твърде късно е за Джая Роси.

— Не можем да бъдем сигурни, че е твърде късно. — Все пак Ив знаеше, че му дължи откровеност и че трябва да приеме истината. — Вероятността да я открием навреме е нищожна. Не е невъзможно, но на този етап е малко вероятно.

— А следващата, на която вече е вдигнал мерника?

— Наблюдава я от известно време, избрал я е, проучил я е. Но за нея имаме повече време. Не е безпогрешен и е сам. Впрегнала съм най-кадърните си хора на работа. Всичко ще свърши веднъж завинаги. — Погледът й стана суров, поглед на ченге. — Ще свърши. Но ти не можеш да ми бъдеш от полза, ако не оставиш емоциите настрана.

— Е, добре, не мога. Но мога да ги използвам. Мога да направя каквото е нужно.

— Добре.

— Включително и да давам воля на гнева си от време на време.

— Хубаво. Но си набий в главата, че отговорността е само негова. Изцяло, напълно, абсолютно. Ти нямаш никакъв дял. Той е единственият й собственик. Ако майка му го е налагала като брашнен чувал, когато е бил хлапе, отговорността отново е негова. Сам е направил избора си. Ако баща му, чичо му, леля, братовчед или братовчедка от Толедо са го подритвали всяка седмица — също. И двамата го знаем. Знаем за избора. Знаем, че когато решаваме как да живеем, независимо от обстоятелствата, независимо от причините, правим избор. Верен или погрешен, този избор е лично наш.

Рурк замислено се вгледа в кафето си, остави чашата. Очите му срещнаха нейните.

— Обичам те. По безброй причини.

— Ще назовеш поне някои от тях по-късно.

— Ще назова една още сега. Този непоклатим морален център дълбоко в теб. Толкова стабилен и истински. — Сложи ръце на раменете й и я притегли към себе си. Нежно я целуна. — Следващата е сексът.

— Очаквах да го споменеш.

— Колкото е възможно по-често. Е… — Потърка леко раменете й и се отдръпна назад. — Има нещо, което мога да направя сега, и то е да поръчам обяд за екипа. Недей — предупредително размаха пръст срещу нея, — не ми се цупи.

— Мислех, че ме харесваш с нацупени устни. Слушай, не искам да…

— Мислех си за пица.

Ив присви очи и въздъхна.

— Това е удар под кръста, приятел.

— Познавам всяка ваша слабост, лейтенант. А тази е с плънка от пеперони.

— Само да не ти стане навик да поръчваш храна. Ще станат ненаситни.

— Мисля, че хората от екипа ти са печени и ще се задоволят с няколко парчета. Ще се погрижа за това, а после ще се заема със списъка на служителките.

Когато Рурк излезе, тя затвори вратата след него. Искаше да поработи в пълна тишина известно време, с минимум прекъсвания. Да поразмишлява и да изгради теории, преди да се върне сред глъчката и лудницата в щаба.

Зареди файловете от първото разследване.

Познаваше тези жени. Имената им, лицата им, откъде са дошли, къде са живели, къде са работили или учили.

Разнородна компания във всяко отношение, освен основните външни белези. Сега щеше да потърси още една обща нишка.

Корин, кандидат-актриса, работеща като сервитьорка, която бе успявала да вмества в графика си уроци по актьорско майсторство, танци и пеене, когато може да си ги позволи. Би могъл да я изиграе по няколко начина. Ела еди-къде си за прослушване. Коя жадна млада актриса не би клъвнала? Или: Ела на този и този адрес в този час, за да помагаш при сервирането на частно парти. Ще изкараш малко допълнителни пари. Доста възможности.

Продължи по списъка с имена. Секретарка, студентка, завършваща магистратура по политология, продавачка в магазин за сувенири, занимавала се с керамика като хоби.

Следвайки нишката, Ив започна да се обажда на хората, разпитани преди девет години.

Прозвуча бързо почукване и Пийбоди подаде глава през вратата. Държеше полуизядено парче пица.

— Пиците пристигнаха. Онези там се нахвърлиха като вълци. Най-добре отивай, защото няма да ти оставят нищо.

— Само минута.

Пийбоди отхапа още.

— Намери ли нещо?

— Може би. Може би. — Ароматът на пицата бе дяволски разсейващ. — Ще го донеса. Свържи се с някого, който е навън със слушалки. Искам да съобщя на всички наведнъж.

— Разбрано.

— Зареди снимките на жертвите от първото разследване и информация.

Ив събра записките си и дисковете и позвъни на Майра.

— Трябваш ми в щаба.

— Десет минути.

— По-скоро — настоя тя и затвори.

Когато влезе в щаба, забеляза, че две от пиците са напълно унищожени, както и по-голямата част от третата. Остави записките си, тръгна с енергични крачки към нея и грабна парче.

— Дженкинсън, Пауъл, Нюкърк и Харис са на линията — докладва Пийбоди. — Всички други са тук.

— Майра идва насам. Искам да изчакам нейното мнение. — Когато захапа пицата, видя Фийни да се приближава.

— Открила си нещо. Виждам го.

— Може би. Вероятна връзка, вероятен метод. Ще го изложа веднага щом Майра влезе в залата. — Хвърли поглед към Рурк и ловко хвана кутията пепси, която той й подхвърли. — Напредък? — попита го.

— Имам петдесет и шест предполагаеми жертви предвид заниманията и интересите им. Излизат още.

— Добре. Пийбоди, включи екрана и зареди дисковете, които донесох.

Ив кимна, когато Майра влезе. След голяма глътка пепси сложи микрофона със слушалки.

— Слушайте, хора. Нужно ми е цялото ви внимание. Ако не можете едновременно да хапвате пица и да мислите…

— Там има пица? — промърмори Дженкинсън в ухото й.

— Работим върху нова теория — каза тя и започна да я излага.