Нора Робъртс
Създадени в смъртта (15)

14.

В много отношения за Рурк беше интересно да я наблюдава в действие.

Бе излязъл от конферентната зала, когато чу суматохата, тъкмо навреме, за да види как огромният като планина мъж я вдига във въздуха. Инстинктивно се втурна да защити съпругата си и пристигна бързо.

Но тя се оказа по-бърза.

Буквално прочете мислите й в онези няколко секунди, докато тя поглеждаше ту на едната, ту на другата страна. Юмрук, страничен удар или ритник, спомни си той. И видя по-скоро раздразнение, изписано на лицето й, отколкото шок, когато полетя във въздуха.

Ударът бе жесток, но гневът й бе по-силен от болката. Забеляза и това. Както и съжалението към отчаяното и объркано малко момче в тяло на мъж.

Ето я сега, мигове по-късно, поела контрол в залата, оставила случката зад гърба си.

Нищо чудно, че още щом я бе зърнал за първи път, бе разбрал, че тя е онази единствена жена. Че ще бъде единствената за него до сетния му дъх, а доста вероятно и далеч след това.

Не бе облякла сакото си за съвещанието, забеляза той. Изглеждаше стройна и доста опасна с оръжието, окачено върху пуловера. Преди да се облече сутринта, я беше видял да слага медальона с диамант, който някога й бе подарил.

Съчетанието между безценната „Сълза на великана“ и полицейския символ говореше за слетите им пътища.

Докато слушаше краткото й обобщение на последните разкрития, заигра със сивото копче — нейното копче, което винаги носеше в джоба си.

— Очаквам да имам лицето му след по-малко от два часа — продължи тя. — Дотогава ето в кои насоки ще работим. Връзката с Градските войни. Капитан Фийни?

— Напредъкът е бавен — заговори той — поради оскъдни сведения. Министерството на отбраната разполага със списък на поделенията и клиниките в града и работя с тях. Но е имало множество сгради, временно ползвани неофициално. Голяма част са били разрушени скоро след събитията или по-късно. Разпитах и ще разпитам лица, участвали като военни, подпомагащи или цивилни граждани. Ще се съсредоточа върху това как е процедирано с труповете.

— Имаш ли нужда от още хора?

— Имам няколко, които мога да включа.

— Направи го. Потропай на още врати. Нюкърк, ти и екипът ти ще обходите отново този сектор. — Обърна се и насочи лазерната си показалка към район от пет преки около магазина, в който бе работила Ариел Грийнфийлд.

— Всеки апартамент, всяка фирма, всяка проститутка, бездомник и просяк. Все някой е видял Грийнфийлд в неделя следобед. Накарайте ги да си спомнят. Бакстър, за теб и Трухарт остава секторът около жилището й. Наблюдавал я е. От улицата, от съседна сграда, от кола. За да опознае ежедневието й, неведнъж я е следил. Дженкинсън и Пауъл, разпитайте отново в районите около жилищата на Йорк и Роси. Ние с Пийбоди ще се заемем с фитнес залата и клуба. — Замълча, а Рурк си представи как мислено отмята точки от списъка си. — Недвижимите имоти. Рурк.

— Има значителен брой частни жилища — започна той — и фирмени сгради с помещения за живеене, притежавани или стопанисвани от едно и също лице през въпросния период. Дори ако сведем търсенето само до района под Петдесета в Манхатън, броят е твърде голям. Мисля, че ако с Фийни направим съпоставка и се съсредоточим върху сгради, съществували по време на Градските войни, жилищни или не, ще го ограничим още.

— Добре. — Ив се замисли за миг. — Добре, направете го. Потърсете връзка. Макнаб.

— Беше като да търсим точно определена бълха в козината на горила.

— Моя реплика — промърмори Календър до него и той се усмихна.

— Тя съчини този лаф, но мисля, че може би сме попаднали на следа. При първата жертва във Флорида — камериерка в луксозен курорт, за последен път видяна да излиза от казино „Съншайн“ около един. Обикновено прекарвала по няколко часа в свободната си вечер пред игралните автомати за покер. Изхождайки от теорията, че убиецът се е опитал да установи контакт по-рано и може би го е познавала, проверих регистъра за последните тридесет дни преди смъртта й. Разследващите навремето са го изискали след откриването на втория труп, но изглеждало, сякаш жертвата е била отвлечена малко след като е излязла от казиното, и всички усилия били хвърлени в тази посока. Все пак сред материалите по случая е останало копие от регистъра. С Цицоранката го прегледахме внимателно.

— И късметът се усмихна на теб — промърмори Календър.

— Просто съм толкова добър — самодоволно каза Макнаб, — че веднага надуших нещо подозрително около гост, отседнал три седмици преди отвличането на жертвата за четири дни. Регистриран под името Цицерон Едуардс. В курорта държат да се попълва адрес и Едуардс е предоставил такъв в Лондон. Направих справка и ударих в десетката. Никакъв Цицерон Едуардс на този адрес по това време. Още по-ценно, адресът се оказа фалшив. Там се помещава…

— Някоя опера — довърши Ив и красивото лице на Макнаб се нацупи.

— Вятър, корабни платна — отбеляза той. — По-точно Кралската опера. Твоят екип от компютърни гении стигна до заключението, че това е нашият човек и че си пада по дебели жени, пеещи с изключително високи гласове.

— Имам информация, която може да придаде повече тежест на това твърдение. — Ив сподели накратко откритото от Надин. — Добра работа. — Кимна на Макнаб и Календър. — Намерете още. Рурк, виж дали ще можеш да изровиш някои сгради, използвани като опери или театри, в които са се изнасяли спектакли по време на Градските войни. И…

— Сигурно има сезонен абонамент — отбеляза Рурк. — Щом е ценител и може да си позволи лукса, би се възползвал. Място в ложата най-вероятно. Тук, в Метрополитън, в Кралската опера, а навярно и в други престижни опери.

— Можем да поработим върху това — отвърна тя. — Да се ровим и да съпоставяме. Често променя името си. Потърсете варианти на Едуард. — Погледна часовника си. — Закъснявам за проклетата пресконференция. На работа.

Обърна се и се загледа в името, което бе добавила на бялата дъска. Ариел Грийнфийлд.

— Да я намерим — каза тя и излезе.

 

 

Ив изтърпя срещата с медиите, без да стиска зъби до болка. Това бе известен напредък. Уитни я чакаше до вратата на залата за пресконференции.

— Надявах се да дойда навреме за сутрешното ви съвещание — каза той. — Задържаха ме.

— Попаднахме на няколко нови следи след последния ми доклад. Сър, бих искала да проверя напредъка на детектив Янси. Ще мога ли да ви осведомя в движение?

Той кимна и закрачи до нея.

— Любител на оперното изкуство — каза Уитни, докато Ив ускоряваше крачките. — Съпругата ми обожава операта.

— Зная, сър.

Той леко се усмихна.

— Всъщност и аз я обичам. Може да се мисли за много хитър, като използва адресите на известни опери.

— Може би сградите са един от ключовете, командире. Не разбирам много от опера, но доколкото зная, често става дума за смърт. Ясновидката в Румъния е говорела за неговия „дом на смъртта“. Посланията на медиумите често са загадъчни или в пророчествата им има символика.

— Не е изключено да има или да е имал по-пряка връзка с операта. Изпълнител, хорист, сценичен работник или музикант.

— Възможно.

— „Фантом в операта“. История за обезобразен мъж, който се крие в сградата на операта и убива — обясни Уитни. — Може би мястото, където извършва убийствата, е бивша опера или театър.

— Проследяваме тази нишка. Има и други области, в които можем да направим проучвания. Искам да ги обсъдя с вас и Майра по някое време, ако решим, че си струва.

— Ще намерим начин.

Влезе с нея в отдела на Янси. Ив се запита дали осъзнава, че откъдето и да мине, полицаите се стъписват, или вече не забелязва това.

Първо видя, че Янси е сам в работното си помещение, а после, че очите му са затворени и е със слушалки. Макар да би предпочела командирът да е далеч, когато се налага да смъмри един от детективите, това не я спря силно да ритне бюрото на Янси.

Той подскочи.

— Хей, внимавай къде… лейтенант. — Раздразнението му изчезна, щом видя Ив, и премина в нещо граничещо с тревога, когато съзря Уитни. — Командире.

Стана от стола си.

— Къде е свидетелката ми, по дяволите? — попита Ив. — И колко често подремваш в работно време?

— Не съм подремвал, лейтенант. Имам десетминутна програма за медитация — обясни той, когато свали слушалките. — Трина се нуждаеше от почивка и предложих да отскочи до закусвалнята или да се поразходи. На този етап от работата границата между напътстване и подвеждане с много тънка. Няколко минути медитация проясняват ума.

— Твоите методи носят добри резултати — отбеляза Уитни. — Но в този случай десет минути са лукс, който не можем да си позволим.

— Разбрано, сър, моите уважения, но зная кога един свидетел се нуждае от глътка въздух. Добра е. — Янси хвърли поглед към Далас. — Много е добра. Разбира от лица, защото работата й е да ги оценява. Дотук се справя доста по-добре от повечето свидетели и според мен след тази почивка ще имаме завършен портрет. Погледнете.

Бе използвал и скицник, и компютър. Ив се приближи да види и двете изображения.

— Добър е — съгласи се тя.

— Ще стане още по-добър. Продължава да променя очите и устата, защото донякъде гадае. Не може да назове точния цвят, но за формата на очите, лицето и дори ушите няма колебания.

Лицето бе овално, ушите прилепнали към главата, по-скоро малки. Очите — леко притворени и с приятен израз. Устните, горната малко по-тънка, бяха леко извити в усмивка. Къс врат, забеляза Ив, върху който главата се крепеше ниско над раменете.

Общото впечатление бе за скромно, незабележимо лице, което човек може лесно да отмине, без да му обърне внимание.

— Няма нищо характерно — промърмори тя. — Освен абсолютната му обикновеност.

— Именно. Затова е трудно за свидетелката. По-трудно се запомнят подробности за човек, у когото няма нищо особено. Била е по-впечатлена от стила му на обличане, от говора и аромата, неща от този род. Беше й нужно време, за да започне да изгражда лицето. Но наистина е добра.

— Ти също — похвали го Ив. — Дай ми копие от това засега. Донеси ми завършения портрет, когато приключиш.

— Някои подробности ще бъдат променени. — Янси извади разпечатка. — Мисля, че носът ще бъде по-малък и… — Повдигна ръка като упрек към себе си. — Ето защо трябваше да се разделим за малко. Въображението ми започва да ме подвежда.

— Вече имаме някаква основа. Когато свършиш с Трина, ще те помоля да уредиш да я откарат до дома ми. Очакват я там.

— Ще се погрижа.

— Добра работа, детектив Янси.

— Благодаря, командир Уитни.

Когато излязоха, Уитни погледна Ив.

— Провери при него след час. Ако няма промяна, ще разпространим този портрет. Обществеността трябва да го види възможно най-скоро.

— Да, сър.

— Обади се, когато желаеш да разговаряш с мен и доктор Майра — добави той и се отдалечи.

 

 

Ив не мислеше за студа, радваше се, че отново е на улицата. Беше й дотегнало от работа на бюро и компютър и от съвещания. Вярно бе, че се нуждае от време за размисъл насаме пред таблото с материали за убийствата, но точно сега повече се нуждаеше от движение.

— Трудно ми е да повярвам, че сме поели този случай едва в петък вечерта. — Пийбоди се приведе, докато вървяха към „Боди Уъркс“. — Сякаш работим по него от месец.

— Времето е нещо относително.

„Ариел Грийнфийлд — помисли си Ив, — в неизвестност от близо осемнадесет часа“.

— Макнаб чука на компютъра почти до три сутринта. Аз оклюмах малко след полунощ, но той нямаше спирачка. Някакви електронни хормони, предполагам. Разбира се, след толкова яко чукане на компютъра няма сили… нали се сещаш… да чука своята благоверна. Откакто живеем заедно, това е най-дългият период, в който не сме ползвали леглото или която и да било друга повърхност за друго, освен за почивка.

— Някой ден — каза Ив, вдигайки поглед към небето, — някой хубав ден ще издържиш цяла седмица, без да ме караш да си представям теб и Макнаб заедно в леглото.

— Виждаш ли, ето за това се тревожа. — Влязоха във фоайето на фитнес центъра и показаха значките си, докато вървяха към асансьора. — Мислиш ли, че цветето увяхва? Че искрата чезне? Наистина, от сряда вечерта не сме…

— Спри дотук. — Ив изрече гласова команда за главната зала. — Значи не можеш да преживееш и четири дни, без да се тревожиш за увяхващи цветя и чезнещи искри?

— Не зная. Предполагам. Е, добре, не мога — реши Пийбоди, — защото четири дни са почти цяла работна седмица, ако не си ченге. Ако вие с Рурк не го правите една седмица, няма ли да започнеш да се питаш?

Ив не бе сигурна дали някога се е сблъсквала с подобен проблем. Само поклати глава и излезе от асансьора.

— Значи и вие не сте се гушкали, откакто започна всичко това?

Ив спря, обърна се и втренчи поглед в нея.

— Детектив Пийбоди, нима наистина си позволявате да ме питате дали съм правила секс през последните няколко дни?

— Е… Да!

— Стегни се, Пийбоди.

— Значи сте го правили! — Пийбоди подтичваше след нея. — Знаех си. Знаех си! Работиш буквално двадесет и четири часа в денонощието и все пак ти излиза късметът. А ние сме по-млади. Искам да кажа… не че вие сте стари — припряно продължи Пийбоди, когато Ив я стрелна с леден поглед, — млади сте, в отлична форма, преливате от младост и жизненост. Просто трябва да млъкна.

— Да, така е най-добре.

Ив тръгна право към офиса на управителя. Пи стана от бюрото си.

— Имате новини.

— Попаднахме на доста следи. Искаме отново да поговорим с персонала и да разпитаме някои от клиентите ви с членски карти.

— Каквото е нужно.

Въпреки че Янси разполагаше с още малко време, Ив извади скицата.

— Погледни това и ми кажи познаваш ли този човек, виждал ли си го?

Пи взе скицата, внимателно я разгледа.

— Не ми изглежда познат. Имаме много клиенти с членски карти, голяма част идват рядко, а други само временно ползват съоръженията ни, докато са в града по работа или за удоволствие. Познавам много от редовните по физиономия, но не и този. — Отдалечи скицата. — Той ли е отвлякъл Джая?

— На този етап е просто човек, от когото се интересуваме.

Прекараха цял час при него без никакъв резултат. Докато излизаха, линкът на Ив звънна.

— Далас.

— Янси. Готово. Не може да стане по-добре.

— Покажи ми.

Той зареди изображението на екрана. Ив се увери, че е малко по-ясно от скицата, която носеше. Веждите бяха малко по-високи, устните не толкова очертани. А носът наистина по-малък.

— Чудесно. Да го разпространим. Уведоми Уитни и му предай молбата ми Надин Фърст да има предимство пред останалите журналисти.

— Ясно.

— Добра работа, Янси.

— Има вид на мил, кротък дядо — отбеляза Пийбоди. — От онези, които щедро раздават ментови бонбони на всички хлапета. Не зная защо така ми се струва още по-ужасяващо.

„Безобиден“, бе казала Трина. Изглеждал безобиден.

— Ще се види по телевизията. Ще зърне портрета в близките няколко часа, най-много ден. И ще знае, че сме по петите му, по-близо от всякога.

— Ще се разтревожи — кимна Пийбоди. — Може да убие Роси и Грийнфийлд от паника и инстинкт за самосъхранение, а после отново да се покрие.

— Може. Но портретът трябва да се появи в медиите. Ако е набелязал друга жена, ако е установил контакт с нея и тя го види, това не само ще спаси живота й, а е възможно и да ни отведе право при него. Нямаме избор. Никакъв избор.

Но Ив се замисли за Роси. В неизвестност от осемдесет и шест часа и повече.

Реши, че скицата е достатъчно близка до завършения портрет и я показа при разговорите с персонала на други фирми, на хора, живеещи в района, и на неколцина просяци и вехтошари.

— Сякаш е невидим. — Пийбоди потърка премръзналите си ръце, когато се отправиха към клуба. — Знаем, че се е движил тук, посещавал е фитнес центъра, а никой не го е забелязал.

— Никой не му обръща внимание и може би това е част от патологията му. Винаги е бил пренебрегван или подценяван. Намерил е свой начин да се чувства значим. Жените, които отвлича, измъчва и убива, няма да го забравят.

— Да, но са мъртви.

— Това не е от значение. Те го виждат. Човекът, който им причинява болка, връзва ги, държи ги в плен и изолация и ги наранява, е техният свят.

Така бе и с нея, помнеше Ив. Баща й беше нейният свят през жестоките и ужасяващи първи осем години от живота й.

Лицето му, гласът, всяка подробност, свързана с него, бе запечатана точно и ясно в съзнанието й. В кошмарите й.

— Той е последното, което виждат — добави тя. — Навярно е страхотна тръпка за него.

 

 

В „Старлайт“ грееха разноцветни светлини и звучеше бавна музика. Няколко двойки се въртяха на дансинга, докато Зила, с втален червен костюм, навярно ретро, наблюдаваше отстрани.

— Много галантно, господин Хароу. Госпожо Йо, отпуснете раменете. Точно така.

— Урок по танци — отбеляза Пийбоди, когато Зила продължи да напътства и окуражава танцьорите. — Доста са добри. Опа! — промълви тя, когато мъж с изискана папийонка настъпи партньорката си. — И симпатични.

— Истински чаровници, особено като се има предвид, че може би един от тях продължава с танците у дома, докато измъчва поредната брюнетка.

— Мислиш, че е един от тях?

Пийбоди подозрително изгледа елегантния господин с папийонката.

— Не. Той няма повече работа в този клуб. Никога не е хващал две риби от едно и също място. Но съм напълно сигурна, че е подскачал в ритъма на фокстрот или какъвто и да е танц през последните две седмици.

— Защо се нарича фокстрот? — запита се Пийбоди. — Лисичите стъпки определено нямат нищо общо с танц.

— Ще сформирам специален разследващ екип да открие това. Да тръгваме.

Заслизаха по лъскавите стъпала и привлякоха погледа на Зила. Тя кимна и изръкопляска, когато музиката спря.

— Беше страхотно! Сега, след като загряхте, Лони ще ви покаже малко румба.

Зила даде знак на Ив и Пийбоди да отидат до бара, докато млада червенокоса жена водеше мъжа с папийонката към средата на дансинга. Червенокосата въодушевено подкани танцьорите.

— Хайде, всички в позиция!

Имаше един-единствен барман, с черна вратовръзка, който сложи чаша газирана вода с резен лимон пред Зила, без да я попита какво предпочита.

— Какво да ви предложа, дами?

— Може ли шейк с черешова пяна? — попита Пийбоди, преди Ив да й хвърли гневен поглед.

— За мен нищо — каза тя. Извади скицата и я сложи на бара. — Познавате ли този човек?

Зила се загледа в листа.

— Това ли е… — Поклати глава. Повдигна чашата си, отпи голяма глътка вода и отново я остави. После взе листа и го наклони срещу светлината. — Съжалявам. Просто не ми се струва познат. Тук идват толкова много възрастни господа. Мисля, че ако бях работила с него… на урок, щях да си спомня.

— А вие?

Ив взе скицата и я плъзна по плота. Барманът спря да разбърква питието на Пийбоди и присви очи над скицата.

— Това ли е шибанякът… Извинявай, Зила. — Тя само поклати глава и нехайно махна с ръка. — Това ли е онзи, който е убил Сари?

— Просто човек, с когото бихме искали да поговорим.

— Добър физиономист съм, част от занаята е. Но не помня този да е сядал на бара през моята смяна.

— През деня ли работите?

— Да. Ние… с жена ми имаме дете на шест месеца. Сари ме прехвърли дневна смяна, за да мога вечер да бъда у дома със семейството си. Проявяваше голямо разбиране в това отношение. Траурната служба за нея е утре. — Барманът хвърли поглед към Зила. — Не е честно.

— Така е. — Зила задържа ръката си върху неговата за миг. — Не е честно.

В очите му имаше тъга, когато се отдръпна да довърши питието.

— За всички ни е много тежко — тихо каза Зила. — Опитваме се да го превъзмогнем, какво друго можем да сторим… Но е трудно, като горчив хап за преглъщане.

— Това говори много за нея — отбеляза Пийбоди. — Щом е означавала нещо за толкова хора.

— Да. Да, наистина. Вчера се чух със сестрата на Сари — продължи Зила. — Помоли ме аз да избера музиката. Нещо, което Сари е харесвала. Трудно е. По-трудно, отколкото бих могла да си представя.

— Сигурно. А тя? — Ив хвърли поглед към червенокосата. — Работила ли е заедно със Сари с някоя група?

— Не. Всъщност това е първата група на Лони. Наложи се да… да направим някои вътрешни рокади. Лони работеше като гардеробиерка и домакинка. Повиших я в домакин инструктор.

— Искам да поговоря с нея.

— Разбира се, ще я изпратя. — Зила стана с тъжна усмивка. — Горките ми крака. Господин Бътънс е сладур, но е адски тромав.

Танцьорите направиха смяна и Лони закачливо перна тромавия си партньор по бузата, преди да се отдалечи към бара на десетсантиметровите си токчета.

— Здравейте! Аз съм Лони.

— Лейтенант Далас, детектив Пийбоди.

Пийбоди преглътна черешовата пяна и се опита да изглежда по-сериозна.

— Вече разговарях с другите детективи. Съжалявам, не запомних имената им. Едва ли ще дойдат отново.

— Не мога да кажа. Познаваш ли този човек?

Лони взе скицата, когато барманът сложи до нея нещо розово и газирано, с черешова украса.

— Не зная. Хм. Може би. Не зная.

— Какво означава „може би“?

— Прилича на един клиент, но той беше с тъмна коса, пригладена назад, и много тънки мустачки.

— Нисък, висок, среден на ръст?

— Ъъъ, нека помисля. По-скоро нисък. Защото Сари стърчеше с няколко сантиметра над него. Разбира се, тя носеше обувки с висок ток, така че…

— Почакай, каза, че си видяла клиента със Сари?

— Да. Много от мъжете искаха да танцуват с нея, когато работеше на дансинга. Може би не е същият, защото…

— Почакай. — Ив извади линка си, позвъни на Янси. — Искам да промениш портрета. Сложи му пригладена назад тъмна коса и тънки мустаци. Изпрати го на този линк.

— Дай ми само минута.

— Кога го видя със Сари? — обърна се Ив към Лони.

— Не съм сигурна. Преди няколко седмици, мисля. Трудно е да си спомня точно. Помня това само защото работех в залата и го поканих на танц. Част от задълженията ни е да каним самотните господа. Беше някак срамежлив и мил. Отвърна, че е влязъл само заради музиката, и учтиво отказа. Малко по-късно го видях да танцува със Сари. Малко се ядосах. Глупаво. — Тя сви рамене. — Но явно повече си пада по брюнетки, отколкото… О! — Леко пребледня. — Господи… Той ли е?

— Ти ми кажи.

Ив обърна линка така, че Лони да види променената скица на екрана.

— Господи, боже мой! Наистина мисля, че е той! Брет!

— Няма страшно. — Барманът хвана ръката й. — Успокой се. — Той се наведе и погледна екрана. Поклати глава. — Не е идвал до бара. Не помня да е сядал тук.

— Къде седеше, Лони?

— Добре, добре. — Тя си пое дъх, завъртя се на табуретката и огледа клуба. — На горното ниво… почти съм сигурна. Ето там, в дъното.

— Трябва да поговоря със сервитьорката, обслужвала сектора. Можеш ли да си спомниш точната вечер, Лони?

— Не зная. Беше преди две седмици. Може би три. Веднъж взех палтото му. Спомних си, че го бе оставил при мен, и затова онази вечер го забелязах. И предния път бе дошъл сам. Затова, когато работех на дансинга и го видях, си помислих: „О, този приятел е соло“. Но не пожела да танцува с мен. — По бузата й се търкулна сълза. — Искал е Сари.