Нора Робъртс
Създадени в смъртта (13)

12.

Ив отиде право до бюрото си и посочи стол.

— Седни. Да запишем всичко това. Започваме с ръст, тегло и фигура.

— Мисля, че вече знаеш тези неща. — Трина се огледа. Бе влизала в офиса на Ив и друг път, но не в качеството на свидетел. — Защо не сте обзавели тази стая разкошно като останалата част от къщата?

— Тук не е останалата част. Трина, съсредоточи се.

— Просто се запитах как може да ти харесва да работиш във второкласното отделение на Тадж Махал или друго подобно място.

— Сантиментална глупачка съм. Ръст?

— Добре, хм. По-скоро нисък. Под метър и седемдесет… и над метър и шестдесет. Виж, бях седнала до бара, а той беше прав, така че… — Тя нацупи устни и повдигна ръка с разперена длан. — Да, толкова, метър и шестдесет и шест-седем. Така предполагам.

— Тегло?

— Не зная. Когато правя масажи, хората са голи. Не мога да ги преценя с дрехи. Бих казала, че беше закръглен, но не М на М.

— М на М?

— Метър на метър. Просто… — Описа извивка с ръце над корема си, до гърдите. — С леко шкембе. Не шишко, но не и Мистър Фитнес. Пълничък като мексиканския ти чичо.

— Ако имах такъв. Добре. Цвят на косата и кожата.

— Беше с някаква пепеляворуса четка, гъста на темето, къса отстрани. Но така изглеждаше перуката.

— Тъмносива, къса и гъста.

— Тъмносивото е твърде убит цвят според мен. Пепеляворусото има лек златист оттенък. Но може да се каже, да. Когато го видях в бара втория път, беше със снежнобяла коса. Ако наистина е бил той, в което съм почти убедена. Пухкава и бяла. Като сняг. Не зная защо се загрозява с пепеляворусо, когато толкова му отива бяло.

— Бяла коса. Казваш, че не е била перука.

— Зърнах го само за миг и си казах: „Господи, откъде познавам този човек?“ Но да, на пръв поглед косата изглеждаше естествена. Не мога да го заявя със стопроцентова сигурност.

— Очи?

— Боже мой. Слушай, Далас, не помня точно. Мисля, че светли. По-скоро светли, но не мога да кажа сини, зелени, сиви или кафяви. Почти съм убедена, че не бяха тъмни. Всъщност перуката веднага привлече вниманието ми, защото ми се стори тъмна, за разлика от всичко останало. Имаше доста добра кожа.

— Какво имаш предвид?

— Светла, гладка. Няколко бръчки, разбира се, но не твърде дълбоки. Полага грижи за кожата си. Не беше увиснала под брадичката, така че вероятно се е подложил на някоя и друга операция. Кожата му изглеждаше удивително свежа.

— Светла — промърмори Ив. — Светла коса, светли очи, светла кожа.

„Мъж с бяло лице.“ Може би румънската ясновидка не бе пълна шарлатанка.

— Да, да. Беше боядисал веждите си в тон с перуката. Леко бяха избледнели. Повечето хора не обръщат внимание, но моята работа е да забелязвам. Бяха бели в бара, когато се надявах да подаря на онзи сладур, с когото пийвах, най-вълнуващата нощ в живота му.

— Каза, че бил костюмар. Наистина ли беше облечен с костюм, или просто изглеждаше от този тип?

— И двете. Беше с костюм, мисля, че сив, като косата и веждите. Може би. Имаше вид на човек, който притежава цял гардероб такива. От три части — добави тя. — Да, да, жилетка, панталон и сако. Малък аксесоар на джобчето и вратовръзка. Истински тузар. В бара също. Тъмен костюм. Страхотен контраст с бялата коса. — Трина замълча и потърка тила си. — Сега осъзнавам в каква опасност съм била. Щях да приема предложението. Ако ми се беше обадил, щях да приема. Лична услуга, малко разнообразие. Нищо не губя.

Дъхът й затрепери и на лицето й не остана капка руменина.

— Изглеждаше толкова приятен и… иска ми се да кажа, безобиден. Симпатичен възрастен господин, който иска да направи нещо специално за болната си съпруга. Нямаше да го жаля за цената, но щях да приема.

— Не си приела — напомни й Ив. — И е допуснал грешка, като е пробвал с теб. Обръщаш внимание на подробности, наблюдателна си и помниш. Слушай ме. — Наведе се напред, защото беше очевидно, че истината току-що е връхлетяла Трина с цялата си сила. Не само бе пребледняла, а започваше и да трепери. — Гледай ме и слушай какво ти казвам. Днес е отвлякъл още една. Остава й малко време, докато започне да я измъчва. Той не бърза. Чуваш ли ме?

— Да. — Трина овлажни устни. — Да.

— Допуснал е грешка с теб — повтори Ив. — Всичко, което ми казваш сега и ще повториш утре пред полицейския художник, ще ни отведе при него. Ще ни помогнеш да спасим живота й, Трина. Може би не само нейния. Схващаш ли?

Трина кимна.

— Може ли чаша вода? Изведнъж устата ми пресъхна.

— Разбира се. Почакай само минута.

Когато Ив тръгна към кухнята, Рурк влезе в офиса.

— Изглеждаш прилично — каза той на Трина.

— Разтреперих се — призна тя. — Всъщност почти не съм на себе си. Ето ме тук, в замъка на Рурк, в покоите на Далас. Не мога да бъда на по-безопасно място. И въпреки това треперя. А Мейвис?

— Обажда се на Леонардо. И трите можете да останете тук.

— Иска ли питане? В шикозно място като „Блис“ човек не очаква някой смахнат убиец да дойде за маникюр. Нали разбираш?

— Явно този държи да работи с оформени нокти — отбеляза Ив, когато се върна с бутилка охладена вода. Трябва да видя онази книга със записани часове — каза тя на Рурк.

— Ще го уредя. И ще се погрижа — обърна се той към Трина — да те заместят утре. Не се тревожи.

— Благодаря. — Тя отпи голяма глътка вода. — Добре.

Ив я изчака да преглътне.

— Кажи ми нещо за гласа му.

— Ъъъ… приятен, мисля. Тих. Ъъъ… школуван… Предполагам, че това е думата. Говореше като образован човек със солидно състояние. Интелигентен, но не превзет. Като си мисля сега, това беше едно от нещата, заради които реших, че е приятен и безобиден.

— Някакъв акцент?

— Не. Искам да кажа, говореше изтънчено. Но акцент… не.

— Нещо характерно? Татуировка, белег?

— Не. — Гласът й вече звучеше по-спокойно, руменината й се връщаше. — Поне не видими.

— Добре. — Ив реши, че е достатъчно. Ако бъдеше твърде настойчива сега, щеше да хвърли сянка върху онова, което Янси можеше да изкопчи от Трина на следващия ден. — Ако си спомниш още нещо, ще ми се обадиш. Трябват ми имената на всички, които са били на работа в деня, когато е дошъл, на бармана, който ви е обслужил, на продавачките, опитали се да му продадат нещо, докато е разглеждал търговската част. Мога да получа повечето от тези неща от Рурк. Искам ти да се наспиш добре.

— Да, и аз се надявам на това. Мисля да поостана при Мейвис и Бел, докато се успокоя още малко.

— Съмърсет ще ви покаже къде ще спите. Ако имате нужда от нещо — добави Рурк, — само кажете.

— Добре. Толкова е… умът ми не го побира. — Трина поклати глава, когато стана. — Просто ще… — Тръгна към вратата, но спря. — Той ухаеше толкова хубаво.

— На какво?

— На някакъв качествен продукт… и не се смесваше с нищо, което да го разваля. Някои хора просто не знаят как да използват аромати. Беше нещо… — Отново присви очи. — Лек дъх на розмарин, съчетан с малко ванилия. Приятно.

Тя сви рамене и излезе.

— Голям късмет — каза Ив.

— За теб. — Рурк се приближи и седна на ръба на бюрото. — И за Трина.

— Това непостоянство в избора на цвят за косата се оказа невероятно ценно за нея. Трябва да разпратя описанието. Искам да направя справка в международния информационен обмен. Не мисля, че ще открием съответствие там. Едва ли той е в системата, но си струва да опитам. Трябва да поработиш с резултатите от нерегистрираната техника. Да видим дали имаш конкурент, който отговаря на профила.

— Добре.

— Отказал се е от Трина и вместо нея е набелязал Йорк.

— Господи, не й казвай това.

Ив го стрелна с гневен поглед.

— Нима мислиш, че съм способна?

— Извинявай. Разбира се, че не си. Ще довърша проучването за недвижимите имоти главно до Петдесета. Ще си легна, когато приключа.

— Добре. Шансовете се увеличават. Ще направим пробив.

— Вярвам ти. — Той протегна ръка и потърка сенките под очите й с палец. — Опитай се да не пиеш твърде много кафе.

 

 

Ив реши, че да се опита не означава непременно да успее. Освен това всъщност колко кафе бе твърде много? Изпрати описанието, после го въведе в международната система.

При така зададените параметри се получаваха безброй резултати и щеше да бъде нужно доста време, за да ги отсее, но не можеше да пропусне тази стъпка.

Започна да изчислява вероятности. Заподозреният живееше, работеше и имаше връзки в централната част на Манхатън. Посещаваше магазини, ресторанти и фирми в този район, за да избира жертви. Носеше различна дегизировка, за да променя външността си при срещи с потенциални жертви.

Направи справка за обществените и частните паркинги и гаражи в центъра и започна да се свързва със собственици, управители и дежурни служители.

Продължи с търсене на сгради, все още съществуващи или надстроени, в които са били откарвани убитите или са били лекувани ранените по време на Градските войни.

Следващото, с което се залови, беше да прочете подробния доклад от първите разговори със съседите на Грийнфийлд.

Нищо.

Все пак трябваше да похвали Нюкърк за старанието. Беше й предоставил имената, адресите и подробен преразказ на всеки разговор.

Хрумна й, че може би този усет за подробности е наследствена черта, и потърси в записките си номера за контакт на Джил Нюкърк.

Той й отговори бързо, напълно буден, с блокирана видеовръзка, което изведнъж й напомни колко е часът.

— Полицай Нюкърк, тук е лейтенант Далас. Извинявам се за безпокойството по това време.

— Няма проблем, лейтенант. Само минута.

Изчака при син екран тридесет секунди или дори по-малко. Видеото се включи и се появи ъгловато лице, леко посивяла версия на младия полицай, с когото се бе запознала на местопрестъплението.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Тръгнах по нова следа и държа да споделя колко ценна част от екипа е синът ви. Сигурно се гордеете с него.

— Всеки ден — потвърди той. — Благодаря, лейтенант.

— Бихте ли напрегнали паметта си, за да се върнете към разговорите със съседите на жертвите от преди девет години? Търся конкретно лице.

Предаде му описанието.

— Минаха девет години.

— Зная, че е дълго време. Може би сега е с няколко килограма по-тежък и навремето е имал по-тъмна коса. Но мисля, че бялото е неизменно. Може би е живял или работил на мястото на един или повече от инцидентите.

— Тогава разговарях с много хора, лейтенант. А и бях включен в екипа едва след второто убийство. Но ако ми дадете малко време, мога да прегледам записките си.

— Дано са точни и изчерпателни като докладите на сина ви.

Джил се усмихна.

— От кого се е учил?

— После ще ви бъда благодарна, ако ми отделите малко време. Ще бъда в централата най-късно в седем. Можете да ме откриете там или на който и да е от линковете ми по всяко време. Ще ви дам номерата им.

Той кимна.

— Добре. — Когато ги записа, отново кимна. — Вече прегледах част от записките си. С капитан Фийни разговаряхме няколко пъти.

— Да, зная. Можете да се обадите на него, вместо на мен. Извинявайте, че ви събудих.

— Ченге съм от тридесет и три години. Свикнал съм.

„Отново търсене на игла в купа сено“, помисли си Ив, след като затвори. Но резултатите започваха да идват.

Когато Рурк влезе, трябваше да напрегне зрението си, за да го фокусира. Очите й се затваряха.

— Нещо?

— Нищо за конкурентите, което да се откроява ясно.

— А неясно?

— Шепа хора във висшите ешелони на конкуренцията донякъде отговарящи на описанието. Нито една истинска находка. А и част от тези са или извън страната, или на космическо пътуване. Когато направих справка за другите места и периоди, за никого нямаше съвпадение. Слязох няколко нива по-ниско, в случай че някой от подчинените ми таи злоба срещу мен или компанията. И там не открих нищо. Накрая реших, че съм тръгнал за зелен хайвер.

— Понякога си струва да опиташ.

— Ив, няма никаква връзка с бизнеса ми. Не аз съм в основата, а ти.

Тя примигна два пъти.

— Аз…

— Виждам го изписано на лицето ти. — От думите му струеше гняв. — Твърде уморена си, за да го скриеш. Не си изненадана. Хиляди дяволи! Тази мисъл се върти в главата ти от известно време, а ме ангажираш с излишна работа, за да отклониш вниманието ми.

— Охо! Почакай!

Рурк само се приближи и я повдигна от стола.

— Нямаш право. Никакво. Знаела си или поне си се досетила, че той ме използва заради връзката ми с теб, защото си свързана с него още от първите му подвизи, от първото разследване.

— Остави ме на мира.

— Не мога, мамка му!

Гневът му, горещ или хладен, бе в най-добрия случай опасен. Като се добавеше емоционален смут и обтегнати нерви, ставаше смъртоносен.

— Ти си набелязана жертва. Най-ценната перла в кървавата му корона. Таила си го в себе си, без да проявиш уважение и да го споделиш с мен.

— Недей. Писна ми от хора, които ме обвиняват в неуважение. Разследвам убийство и съм забравила диска с уроци по етикет в офиса си. Остави ме на мира!

Рязко я дръпна нагоре и я накара да се изправи на пръсти.

— Ако не бях толкова обсебен от мисълта, че някой избива мои служителки заради нещо, което съм сторил или присвоил, щях да стигна до това прозрение много по-рано. Ти ме остави да тъна в заблуда.

— Не зная дали причината е свързана с мен или с теб, но знаех… и бога ми, ти го потвърждаваш, че ако ти кажа за това подозрение, ще обезумееш.

— И предпочете да ме лъжеш.

Яростта й се надигна като пламък при това обвинение и й бе нужно огромно усилие, за да се сдържи да не го удари.

— Не съм те лъгала.

— Премълчаваш. — Той я остави да стъпи на земята. — Мислех, че си имаме повече доверие.

— Мамка му. Шибана работа. — Ив седна и притисна главата си с две ръце. — Сякаш се издънвам на всяка крачка. С Фийни, с теб. Наистина ти имам доверие и ако не съм ти го доказала досега, като споделям с теб всичко, което имам, не зная какво повече да сторя.

— Достатъчно бе да споменеш за това проклето подозрение.

— Трябваше да помисля. Всъщност дори не ми беше хрумнало, преди Майра да повдигне въпроса. Което се случи днес. Все още не съм имала време да помисля, по дяволите. Не съм изчислила вероятността.

— Изчисли я сега.

Тя отпусна ръце и вдигна поглед към него. Гневът й бе охладнял като мокър фитил и бе останала само тлееща пепел.

— Не мога да го понеса. Трябва да знаеш, че колкото и слабохарактерно да изглежда, не бих понесла плесница и от теб днес. Не и от двама ви в един ден. Не съм искала да нараня никого. Просто върша работата си както намеря за добре. Нямах намерение да го крия от теб, просто все още не го бях проумяла напълно.

— Или не беше решила как да го използваш, ако подозрението ти се потвърди.

— Да. Ако се потвърди, ще го използвам. Ако ме познаваш, би трябвало да знаеш това.

— Да, зная го.

Той се обърна и закрачи към прозорците на офиса й.

— Преди време не бих се консултирала с никого, за да взема решение. Преди време — продължи тя — не бих счела за необходимо да се замислям за нечии чувства, каквото и решение да се налага да взема. Вече не е така. След като поразмишлявам и ми хрумнат идеи или възможности, щях да ти кажа. Не бих продължила напред, без да ти кажа.

„Вярно е“, каза си той, докато се опитваше да овладее яростта и страха си. Вярно бе и за двамата. Но това не му носеше почти никаква утеха.

— Все пак ще продължиш напред, независимо от моите мисли и чувства.

— Да.

Рурк се обърна.

— Може би нямаше да те обичам така до болка, ако беше различна.

Тя въздъхна дълбоко.

— Може би аз нямаше да те обичам така и прочее, и прочее, ако не разбираше, че не мога да бъда различна.

— Добре тогава.

— Съжалявам. Зная, че ти е тежко.

— Знаеш. — Върна се при нея. — Да, знаеш, но не разбираш напълно. Как би могла? И защо? — Докосна бузата й. — Нямаше да се ядосам толкова, ако ми беше отнело по-малко време да прозра, че причината не е свързана с мен, а с теб.

— Светът не се върти само около теб, баровец.

Успя да го накара да се усмихне, но очите му останаха сериозни.

— Ще поговорим надълго и широко за плановете, които кроиш в тази посока. Да използваш себе си като примамка.

— Да. Имаш думата ми.

— Е, добре. Трябва да си лягаме. Този път ще се наложа, лейтенант. Наближава два след полунощ, а искаш да станеш около пет, предполагам.

— Да, добре. Ще поспим.

Тръгна с него, но мухата, която бе пуснал в главата й, не престана да я измъчва.

— Въртеше се в съзнанието ми — започна тя. — Теорията, че съм набелязана жертва. Въртеше се наред с много информация и предположения.

— С теб съм на всяка крачка от два дни и три нощи, така че добре разбирам на какво си подложена.

— Да, но разбери… господи, чувствам, че говоря като виновна женичка още преди думите да са излезли от устата ми.

— Моля те, трябва да престанеш.

— Сериозно. — Леко смутена, Ив пъхна ръце в джобовете си. — Наумят ли си нещо, жените човъркат ли, човъркат, просто не те оставят на мира. Всеки момент ще започна да се чудя какъв цвят червило подхожда най-много на тена ми. Или на обувките.

Той се засмя и поклати глава.

— Мисля, че няма такава опасност.

— Ако някога тръгна в тази посока, ще ме спреш, нали?

— С удоволствие.

— Но това, което не мога да не изтъкна, колкото и да се сърдя на себе си, е, че дори не зная дали има нещо вярно в тази теория. Няма вероятност да отида в нечий дом, за да планирам парти или да преподавам самба.

— Често ходиш в домовете на непознати, за да ги разпитваш или да записваш показания.

— Е, добре. — Ив зарови пръсти в косите си, докато влизаха в спалнята. — Но рядко съм сама и невъоръжена. За бога, Рурк, аз съм ченге. Не е толкова лесно някакъв старец да ме докопа.

— Което те превръща в голямо предизвикателство. Би било нова тръпка за него.

— И това не звучи убедително. Но…

— Ти можеше да бъдеш поредната му жертва вместо Ариел Грийнфийлд. Ако те е набелязал преди дни… всъщност преди седмици, днес можеше да похити теб.

— Не. — Точно затова не преставаше да го тормози. Той трябваше да го проумее, да го приеме и да се успокои. — Помисли. Не съм останала насаме в офиса си дори за час от петък вечерта насам. Извън тази къща съм или с теб, или с Пийбоди. Мислиш, че може да ме хване, но как би се справил с двама ни или с две ченгета?

Застана срещу нея, изгледа я изпитателно. Свитият му стомах леко се отпусна.

— Имаш право. Но възнамеряваш да промениш това.

— Възнамерявам. Ако следваме тази теория, а все още има голямо „ако“, ще бъда с подслушвателно. Ще нося оръжие.

— Искам чип за проследяване на колата ти.

— Ще имаш.

— Не, искам да бъде сложен още преди да излезем през портала утре сутрин. Ще се погрижа.

„Компромиси“, напомни си тя. Дори когато… а може би особено когато бяха толкова изнервящи.

— Добре. Но край с плановете ми да се отбия при Пабло, момчето от басейна, за час горещ, страстен секс.

— Налага се да правим жертви. И аз бях принуден да отложа срещата си с френската камериерка Вивиан три пъти през последните два дни.

— Да го духа.

— Определено го прави.

Тя изсумтя и леко го смушка с лакът, когато я притегли с гръб към себе си.

— Извратен тип.

— Разпалваш кръвта ми, а и двамата се нуждаем от сън.

Пръстите му леко се плъзнаха по гърдите й, продължиха надолу и се върнаха обратно, оставяйки тръпнеща следа.

Със стон, тя хвана ръката му и насърчи възбуждащите ласки. Нямаше по-добър завършек на дълъг, тежък ден. Две тела, слети в мрака.

Когато устните му намериха тила й, тя се протегна като мързелива котка.

— Сънят не е единственият начин за презареждане.

— Така изглежда. Както изглежда също, че не мога да откъсна ръце от теб.

Усети възбудата му, топлата вълна.

— Странно място за ръката ти. Трябва да я прегледаш при лекар. Може… О!

Потръпна и у нея се надигна пожар, когато почувства проникването му.

— Ето по-добро място.

Ръката му се спусна надолу, притисна я и достави наслада и на двамата с дълги, бавни движения.

Тя се разтапяше, затаила дъх, и тялото й се лееше като вино. Остави се във властта на ръцете му, които докосваха, покоряваха, възбуждаха. Гърдите й, корема й… в онази гореща точка на блажено единение.

Всяка тръпка, всеки трепет, който преминаваше през нея, отекваше в него, докато тялото й го обгръщаше.

Задъхано изрече името му, увлечена във вихър, устремена към върха. В непрогледния мрак, той познаваше всичко: тялото й, сърцето й, душата. Завладян от силата на мига, заговори на езика на разбитото си детство. С нея се чувстваше в пълна хармония.

Толкова естествено, толкова съвършено и просто бе това сливане. Никаква мъчителна празнота, никакви натрапчиви видения на кръв и смърт. Само спокойствие, за нея съществуваше само спокойствие и наслада. Тези ръце, толкова умели и търпеливи. Шепотът му бе ромон на неспирен и буен поток от любов.

Тук можеше да бъде покорна, тук можеше да се отдаде. Понесе се стремително нагоре, тръпнейки се притисна към него и задъхано се вкопчи в този миг на върха. Почувства как той се издигна заедно с нея, остана там с нея.

Изтощени и слети, двамата се отпуснаха в мрака.

Тя се усмихна, повдигна ръката му и я задържа притисната между гърдите си.

— Buenas noches, Пабло.

— Bonne nuit, Вивиан.

Усмихната, бързо се унесе.

 

 

Жалко. Наистина бе жалко. Но не можеше да постигне повече с Джая. При проучването му нищо не бе показало, че има толкова крехка психика. Честно казано, струваше му се, че току-що е започнал с нея, а сега трябваше да сложи край.

Бе станал рано, с плаха надежда, че по някое време през нощта тя ще дойде на себе си. Беше й влял допамин, бе опитал с лоразепам… които не бяха лесни за намиране, но трудът му се оказа напразен.

Бе пробвал и с електрошок, което, трябваше да признае, бе интересно. Но нищо — нито музика, нито болка, нито наркотици и въздействие с електрически ток, не бе успяло да достигне и да отключи вратата, зад която се криеше съзнанието й.

След главозамайващия му успех със Сарифина това беше съкрушително разочарование. Но все пак, напомни си той, за дует бяха нужни двама.

— Не искам да се обвиняваш, Джая. — Сложи ръцете й в улеите на масата за оттичане на кръвта. — Може би прибързах с теб, не намерих добър подход. В края на краищата, всеки има уникален праг на болка, стрес и страх. Умовете и телата ни са създадени да устояват само до определена степен. Истина е — продължи той, докато правеше първия разрез на китката й, — че тренировките, движението, диетите и образованието могат да повишат тази степен. Но искам да знаеш, че разбирам, че си дала всичко от себе си.

След като сряза вените на дясната й ръка, заобиколи масата и хвана лявата.

— Беше ми приятно, докато бяхме заедно, макар и за кратко. Просто дойде твоят час, това е. Както ме е учил дядо ми, всяко живо същество е просто навит часовник, чиято пружина започва да се отпуска още с първия дъх. Важното е как ще използваме това време.

Когато свърши, той се отдалечи да почисти и стерилизира скалпела и да отмие кръвта от ръцете си. Изсуши ги идеално с топъл въздух от сешоара.

— Е, добре — каза весело, — ще послушаме музика. Често пускам „Челесте Аида“ за момичетата си, когато е време да ги изпратя. Изключителна ария. Зная, че ще ти хареса.

Даде гласова команда и когато музиката изпълни стаята, седна и с полупритворени очи потъна в спомени десетилетия назад, за нея.

Последните мигове от живота на Джая Роси изтичаха.