Нора Робъртс
Създадени в смъртта (19)

18.

Както Ив бе видяла дома им като център на картина, сега Рурк видя местопрестъплението като театрална пиеса. Мрачна пиеса с непрестанно движение, шум и суетня около централната фигура.

Белият чаршаф на белия сняг, бледото тяло, положено върху него, и тъмнокестенявите коси, блестящи на силната светлина на прожекторите. Раните раздираха млечнобялата кожа като писъци.

Там стоеше съпругата му, с дългия си черен шлифер, без ръкавици, разбира се. Този път и двамата бяха забравили ръкавиците. Без шапка и със суров израз в очите. „Режисьор — помисли си той — и същевременно главно действащо лице в пиесата. И автор на заключителното действие.“

Знаеше, че в нея има жалост, гняв и нишка на вина, която ги свързва. Но този сложен емоционален пакет бе скрит дълбоко зад хладен, пресметлив ум.

Гледаше, докато Ив говореше на оперативните работници, на униформените полицаи и другите, които ту влизаха, ту се оттегляха от зимната сцена. После по неин сигнал Пийбоди, вярната спътница, с палто на костенуркови шарки и пъстър шал, прекоси сцената. Заедно приклекнаха до безжизнената централна фигура, озарена от студената светлина на най-мощния прожектор.

— Не сме достатъчно близо — каза Макнаб до него.

Рурк откъсна поглед от местопрестъплението само за миг.

— Какво?

— Не успяхме да стигнем достатъчно близо. — Макнаб бе пъхнал ръце дълбоко в два от многото джобове на искрящо зеленото си палто, а дългият шал на ярки райета се вееше зад гърба му. — Тръгваме по десетки пътища от десетки посоки. Струва ни се, че сме все по-близо. Но не достатъчно, за да помогнем на Джая Роси. Тежко е. Това е тежък удар.

— Така е.

Нима наистина някога бе смятал ченгетата за безчувствени по природа, запита се Рурк. Откакто познаваше Ив, имаше коренно различна представа за тях. Сега стоеше, слушаше репликите и гледаше актьорите, докато играеха ролите си.

— Час на смъртта един и тридесет във вторник — заговори Пийбоди. — Мъртва е от малко повече от двадесет и шест часа.

— Задържал я е един ден. — Ив прочете цифрите, издълбани на корема. Тридесет и девет часа, осем минути, четиридесет и пет секунди. — Задържал я е още ден след като е приключил. Не е оцеляла дълго. Раните са по-плитки и по-малко мъчителни от тези на Йорк. Нещо се е объркало този път. Поизбързал е.

По-плитки, да, Пийбоди виждаше това. Все пак разрезите, изгарянията и синините говореха за ужасно страдание.

— Може би е станал нетърпелив. Не е сдържал порива си да убива.

— Не мисля. — Със запечатаните си със спрей пръсти, Ив повдигна ръката на жертвата и огледа белезите от връзване на китката. После я обърна да види по-отблизо смъртоносните рани. — Не се е борила като Йорк, няма толкова дълбоки следи от въжета по китките и глезените. А разрезите, от които е изтекла кръвта? Чисти и прецизни като при всички. Все още упражнява контрол. И все още иска да издържат колкото може по-дълго. — Тя остави ръката върху снежнобелия чаршаф. — Въпрос на гордост е да измъчва и причинява болка с уменията, които притежава, но и да поддържа живота на жертвата. Увеличава нивото на болка, страх и жестокост, докато все още дишат. Но жизнените сили на Роси са се изчерпали по-рано от очакваното, преди да изтече срокът, който й е дал.

— Преди да види медийните бюлетини със своя образ — изтъкна Пийбоди. — Не защото е изпаднал в паника и е излял гнева си върху нея.

Ив вдигна поглед.

— Не. Но и така да беше, щеше да бъде мъртва. Все пак направихме всичко възможно. Толкова по този въпрос. Започнал е с нея в събота сутринта, приключил е рано в понеделник. Йорк е издъхнала в петък вечерта. Може би си е устроил малко празненство или просто се е наспал добре, преди да пренавие часовника за Роси.

„Отделя време, за да ме следи“, помисли си Ив. Още един изпитан и доказан подход, докато измъчва поредната жертва. Почивка и наблюдение. Излязъл е отново, за да подмами Грийнфийлд. Да си осигури следващата.

— Почиства я, без да бърза. Никаква припряност. Вече е избрал мястото, където ще я остави, огледал е района. Поразпитайте наоколо. — Както бе приклекнала, Ив се огледа. — При такова време в парка не се мотаят много хора. Изчаква удобен момент — продължи тя. — Натоварва я, транспортира я до тук. Носи я.

— Оперативните имат доста следи от подметки, с които да работят. Снегът е бил пресен и мек. Ще направят отливки, ще ни дадат размера, марката.

— Да. Но за него това не е повод за тревога. Достатъчно умен е да се сети да обуе по-голям номер за заблуда. Скромни, най-обикновени обувки, които не издават нищо. Когато го пипнем, ще ги намерим и ще го обесим на връзките им, но те няма да ни отведат при него.

Вече равнодушна като студените прожектори, Ив огледа трупа.

— Била е силна, в страхотна форма. — „Обещаваща кандидатка“, каза си Ив. Навярно я е смятал за идеалната партньорка за своя пъклен дует. — Борила се е, но не колкото Йорк. Не толкова упорито и дълго. Просто се е предала. Била е физически силна, но нещо в нея се е пречупило. Преживял е голямо разочарование.

— Радвам се, че не се е мъчила толкова. Зная — каза Пийбоди, когато Ив вдигна глава, — но щом не можахме да я спасим, радвам се, че не се е мъчила дълго.

— Ако беше издържала повече, може би щяхме да я спасим. От какъвто и ъгъл да погледнеш, Пийбоди, няма никакво значение.

Изправи гръб, когато видя Морис да се задава. Долови в очите му нещо, което усещаше и в себе си, и в партньорката си. Можеше да долови същата смесица от гняв, отчаяние и мъка в очите на всяко ченге, участващо в разследването.

— Джая Роси — бе единственото, което каза Морис.

— Да. По наша преценка е мъртва от малко над двадесет и шест часа. Намерили я група деца, решили да минат напряко през парка. Заличили са част от следите, но почти веднага побягнали. Едно от тях се обадило да съобщи. Нещо се е объркало. — Ив отново сведе поглед към трупа. — Не е успял да изкопчи много време. Може би просто е изпаднала в несвяст или е експериментирал с някакво химическо средство, което е блокирало съзнанието й.

— Ще се свържа с токсикологичната лаборатория възможно най-скоро. Не е обезобразена колкото другите.

— Не е.

— Може ли вече да бъде местена?

— Тъкмо щях да я обърна.

Той кимна и се наведе да помогне да обърнат трупа.

— Никакви рани по гърба — каза Морис.

— Повечето нямат. Той предпочита да бъдат лице в лице. Изживяването е лично. Интимно.

— Няколко синини, разрези, изгаряния и пробождания по раменете и прасците отзад. По-малко, отколкото при другите. — Внимателно отмести косите, огледа тила, скалпа, ушите. — Бих казал, че в този случай едва е стигнал до втория етап. Да, да, нещо се е объркало. Ще я откарам. — Изправи се и срещна погледа на Ив. — Ще дойдат ли нейни близки?

Никога не бе задавал подобен въпрос или поне досега тя не бе обръщала внимание.

— Майка й е в Куинс, баща й и мащехата са в Илинойс. Ще се свържем с тях.

— Обадете ми се, ако поискат да я видят. Ще ги придружа лично.

— Добре.

Отмести поглед отвъд светлините, към студения мрак.

— Иска ми се да беше пролет — каза той.

— Да, и през пролетта умират хора, но атмосферата е по-приятна за нас, оставащите след тях. Има цветя, които носят известна утеха.

Морис се усмихна и сякаш част от сенките около него се разсеяха.

— Обичам нарциси. Винаги си представям фунийките им като рупори и ми се струва, че си говорят на език, който ние не можем да чуем.

— Малко е страховито — отбеляза тя.

— Тогава не ме карай да споделям за какво ми напомнят теменужките.

— Не ми се слуша. Ще се чуем през деня. Пийбоди, изпрати полицаи на обиколка из района.

Отдалечи се от Морис и чу как той промърмори: „Е, добре, Джая“, докато вървеше към Рурк.

— Почти приключих тук — каза тя. — Ти трябва…

— Няма да се прибера у дома — заяви той. — Отивам право в щаба. Ще се придвижа сам.

— Идвам с теб. — Макнаб погледна Ив. — Стига да нямате нищо против, лейтенант.

— Вървете, обадете се на другите от екипа. Няма смисъл да ги оставяме да се излежават, докато ние действаме. Отсега нататък ще работим денонощно. Ще сформирам помощен екип, за да се редуваме на двадесет и четири часови смени. Времето на Ариел Грийнфийлд е започнало да тече. Няма да намерим и нея така. — Погледна назад. — Проклета да бъда, ако я намерим така.

 

 

Все още оставаше доста време до разсъмване, когато Ив стигна до централата. Преди да отиде в офиса си, влезе в командния щаб. Когато светлините се включиха, огледа залата. Сега беше тиха и пуста. „Вече няма да бъде нито за миг — помисли си тя, — до приключването на случая“.

Щеше да добави още хора, още очи, уши, крака и ръце. Други, които да обикалят по улиците, да показват образа на убиеца, да разговарят със съседи, с минувачи, с таксиметрови шофьори, с наркомани. Да тропат по вратите на множеството сгради, които Рурк бе включил в списъка при своето проучване.

Още хора, които да притискат и притискат, залавяйки се за всяка нишка, колкото и да е тънка и заплетена.

До края на всичко това щеше да има само едно разследване, само един убиец и една-единствена цел и за нея и за всеки полицай под нейно командване.

Пристъпи към бялата дъска и собственоръчно отбеляза времето, което бе издържала Джая Роси.

Погледна следващото име, което бе написала. Ариел Грийнфийлд.

— Дръж се, по дяволите. Това не е краят и няма да свършиш по този начин, ако се държиш още малко. — Обърна се и видя Рурк, който я наблюдаваше от прага.

— Бързо си дошла — каза той. — Ние с Макнаб се отбихме в електронния отдел да вземем още техника. Фийни идва насам.

— Добре.

Приближи се и застана до нея срещу бялата дъска.

— До известна степен сега всичко зависи от нея. От теб, от нас, и определено от него, но и от нея.

— С всеки час, който издържи, шансът да я намерим навреме се увеличава.

— И във всеки час, който издържи, той може да предприеме ход спрямо теб. Искаш това. Би направила всичко възможно да го ускориш.

Никакво увъртане, реши тя. Пълна откровеност.

— Точно така.

— Когато преди години убиха Марлена и я нарязаха на парчета, за да ми докажат, че с тях шега не бива, исках да ме погнат.

Ив се замисли за дъщерята на Съмърсет — как е била отвлечена, измъчвана и убита от конкуренти на младия и предприемчив престъпник Рурк.

— Ако го бяха направили, щеше да се озовеш под земята заедно с нея.

— Може би. Доста вероятно. — Той отмести поглед от дъската и срещна нейния. — Но го исках и бих направил всичко възможно да го предизвикам. Нещата се развиха различно и намерих друг начин да унищожа всеки от тях.

— Той е само един. И може би няма друг начин.

Рурк се замисли и отново погледна дъската. Само един човек и може би само един начин.

— Това е самата истина. Ето какво зная, ето какво проумях там навън, в студа и мрака, докато ти оглеждаше онова, в което е превърнал Джая Роси. Той мисли, че те познава. — Рурк извърна глава и лазурносините му очи пронизаха нейните. — Мисли, че те разбира, че е вникнал в дълбоката ти същност. Но греши. Не може нито да опознае, нито да разбере жена като теб. Ако се озовете един срещу друг само двамата, може би ще прозре коя си. Тогава ще разбере какво е страх.

— Е… — Леко разтърсена, леко озадачена, Ив въздъхна. — Не очаквах това от теб.

— Когато я погледнах и видях какво й е причинил, се опитах да си представя теб на нейното място. Да я видя с твоето лице, както снимката ти на таблото.

— Рурк…

— Но не можах — продължи той и потърка бузата й. — Не защото мисълта е непоносима. Не само затова, а защото той никога не ще има власт над теб. Ти не би го допуснала, което, скъпа Ив, е огромна утеха за мен.

— И звучи доста окуражаващо за мен. — Тя хвърли поглед към вратата само за да се увери, че все още са сами. Приближи се и го целуна. — Благодаря. Трябва да тръгвам.

— Ако те убие — добави Рурк, докато тя вървеше към вратата, — ще обезумея от гняв.

— Кой би те упрекнал?

Ив тръгна към офиса си, но спря, когато Пийбоди й махна с ръка.

— Бакстър и Трухарт ще съобщят на майката, както нареди. Току-що говорих с бащата.

— Добре. Когато Бакстър се яви в щаба, ще дадем разрешение името й да бъде разкрито пред медиите.

— Като стана дума за тях, надникнах в офиса ти да видя дали случайно не си там. Има близо половин милион съобщения от различни журналисти.

— Ще се погрижа за това. Кажи ми, когато всички пристигнат в централата. Незабавно ще свикаме съвещание.

— Добре. Далас, искаш ли да добавя новата информация на таблата?

— Вече го направих.

Ив сви към офиса си.

Прегледа набързо имената на лицата, оставили съобщения, и ги прехвърли към пресцентъра. Само когато стигна до едно от Надин, спря и го прослуша.

— Далас, всичко живо бръмчи, че сте намерили още една. Играта загрубява, така че няма да ти бъде никак лесно. Доста кал ще се изсипе върху теб и нюйоркската полиция. Ако имаш нещо за мен, обади ми се.

Ив се замисли и изрече команда за свързване със запаметения номер. Надин вдигна при първото позвъняване.

— Мислех, че медийните звезди спят до обяд.

— Разбира се, също като ченгетата. Вече съм в офиса си — каза Надин. — Работя върху няколко копия. Ще бъда в ефир в осем. Специален репортаж. Ако имаш нещо, сега е моментът да го съобщиш.

— Тази сутрин източник от нюйоркската полиция заяви, че е получена нова и съществена информация във връзка с лицето, наричано от медиите Жениха.

— Каква е тази нова и съществена информация?

— Но въпросният източник отказва да оповести подробности поради нужда от поверителност, докато трае разследването. Същият източник заяви, че е сформиран специален екип за двадесет и четири часова работа до идентифицирането и ареста на лицето, отговорно за смъртта на Сарифина Йорк и Джая Роси. Както и че ще бъде търсена справедливост за тях и другите двадесет и три жени, чиито убийства са приписвани на същото лице.

— Хубаво, но звучи доста уклончиво. Медиите ще се нахвърлят върху теб. Ще понесеш доста удари.

— Мислиш ли, че ми пука от малко кал по имиджа ми точно сега, Надин? Цитирай изявлението в ефир. Искам той да узнае, че сме по петите му, и да се разтревожи какво може да сме узнали. Не съобщавай името на Джая Роси преди репортажа в осем.

— Какво ще кажеш за това — ще потвърди ли източникът от нюйоркската полиция, или ще отрече, че разследването е съсредоточено върху конкретен заподозрян?

— Нито ще потвърди, нито ще отрече, но заявява, че членовете на специалния екип вече са издирили и разпитали лица, които събуждат интерес.

— Добре. — Надин кимна, докато нахвърляше записки. — Това отново не говори нищо, но звучи, сякаш казва нещо.

— Твоите помощници все още ли са на разположение за проучвания?

— Разбира се.

— Може би по-късно ще им дам нещо, с което да си поиграят. Това е, Надин. Ако искаш официално изявление на отдела, обърни се към пресцентъра.

Ив затвори и програмира кафе. Макар да не й се искаше, глътна с него енергийна таблетка. По-добре нервна, отколкото мудна, реши тя и извика резултатите от глобалното проучване, което бе стартирала у дома.

Когато имената започнаха да се изписват, тя се облегна назад и затвори очи. Бяха хиляди. Е, не бе очаквала друго предвид елементите, които бе накарала Рурк да въведе.

Трябваше да стесни търсенето, да зареди филтър.

Линкът й звънна.

— Да.

— Всички от екипа са налице — докладва Пийбоди.

— Идвам.

 

 

„Уморени ченгета“, помисли си Ив, когато влезе в командния щаб. В момента екипът й се състоеше от уморени, отчаяни и изнервени ченгета. Знаеше, че понякога вършат най-добра работа, когато са в това състояние. Движени от адреналин и гняв, а в много случаи и от ободряващото действие на енергийни таблетки.

„Никакви празни приказки — каза си тя. — Никакво увъртане“.

— Загубихме я. — Изведнъж всички в стаята притихнаха. — Разполагаме с всички ресурси на най-добре оборудваните полицейски отдели и служби за сигурност в страната. Разполагаме с опита, ума и упоритостта на всяко ченге в тази стая. Но я загубихме. Имате тридесет секунди да поразмишлявате върху това, да се почувствате гадно и да понесете бремето на вината. После — край.

Остави чантата с дисковете и папките си, отиде да донесе още кафе. Когато се върна, извади разпечатаната снимка на Ариел Грийнфийлд и я закачи в средата на ново табло.

— Няма да загубим и нея. Отсега нататък започваме денонощни дежурства. Защото сега тя е единствената жертва в този град, най-важната личност в живота на всеки от нас. Полицай Нюкърк!

— Да, лейтенант.

— Вие и всички под ваше командване поемате първото двадесет и четири часово дежурство. Ще бъдете сменени от втория екип, който свиках в… — погледна часовника си, — девет. Капитан Фийни, искам препоръките ви за двама служители от електронния отдел, които да поемат следващата смяна. Детективи, скоро ще намеря кой да застъпи и на вашите места.

— Лейтенант. — Трухарт прочисти гърлото си и за Ив бе очевидно, че едва сдържа импулса да вдигне ръка. — С детектив Бакстър се редуваме да подремваме от време на време. Обсъдихме въпроса по пътя насам, след като уведомихме близките. С ваше позволение, предпочитаме да не бъдем сменяни, а да поемем целия двадесет и четири часов цикъл сами.

— Ако са ти нужни още хора — добави Бакстър, — повикай. Но ние няма да се оттеглим нито за миг. Какво ще кажеш ти, Стар мръсник? — обърна се той към Дженкинсън с прякора му.

— Ще спим, когато го приберем на топло.

— Добре — съгласи се Ив. — Ще опитаме така. Направих глобално проучване за обезобразявания, убийства и изчезнали лица, отговарящи на описанието на жертвите. При първото разследване стигнахме до заключението, че извършителят е убивал и преди, усъвършенствал се е в занаята си. Разширих търсенето — обърна се тя към Фийни. — Направих го глобално, върнах се пет години назад и получих хиляди резултати. — Ив извади диска с копието и му го подхвърли. — Трябва да ги ограничим, да въведем филтър. И да намерим една или повече, които може да са негови жертви, за да засечем грешките. Втора точка — продължи тя по списъка.

 

 

Докато Ив осведомяваше екипа, слушаше доклади и разпределяше дежурствата, Ариел Грийнфийлд дойде на себе си. На два пъти се бе пробуждала, преди той да влезе, почти без да успее да огледа обстановката. Малка стая, стъклени стени, медицински принадлежности. В болница ли се намираше?

Опитваше се да го види ясно, но всичко бе така замъглено. Сякаш и очите, и умът й бяха зад стъкла, зацапани с мазнина. Струваше й се, че чува музика — високи, пронизителни гласове. Ангели? Нима бе мъртва?

После отново беше загубила съзнание и бе потънала в небитието.

Този път, когато се събуди, стаята беше по-голяма. Поне така й се струваше. Светлините бяха силни, почти пронизваха очите й. Усети слабост и отпадналост като след дълго боледуване и отново си помисли — болница.

Злополука ли бе претърпяла? Не, можеше да си спомни, но докато лежеше неподвижна, не чувстваше болка. Напрегна ума си да се върне мислено назад към последното, което помни.

— Сватбените сладки — промълви тя.

Господин Гейнс. Сватбата на внучката му. Бе получила шанс за работа, добра работа, да проектира и изпече сладки, да бъде главен сладкар на сватбено тържество.

Къщата на господин Гейнс — голямата, красива стара къща, разкошната приемна с камина. Топла и уютна. Да! Спомни си. Беше я взел с кола, за да я доведе тук за среща с внучката си. А после…

Споменът отново започна да се губи, но тя положи усилие да разсее мъглата. Когато умът й се проясни, сърцето й запрепуска неудържимо. Чай и сладки. Чаят, нещо в чая. Нещо в очите му, когато се бе опитала да стане.

Не беше в болница. О, господи, това не беше болница. Той бе сложил някакъв наркотик в чая й и я бе отнесъл някъде. Трябваше да се измъкне оттук час по-скоро.

Ариел понечи да изправи гръб, но ръцете и краката й бяха приковани. Обзета от паника, едва сдържа писъка си. Надигна се колкото можа и ужасът я обля като вълна.

Беше гола и лежеше с вързани ръце и крака върху маса. Някаква метална маса с въжени примки, проврени през отвори, които се врязаха в китките й, когато се опита да се избави от тях. Докато погледът й блуждаеше из стаята, видя монитори, екрани, камери и маси с метални тавички.

В тях имаше остри предмети. Ужасяващи остри предмети.

Когато тялото й затрепери, умът започна да се съпротивлява и да отрича. Потекоха й сълзи, докато се извиваше и гърчеше в отчаян опит да се освободи.

Жената в парка. Още една изчезнала. Бе гледала репортажите. „Ужасно — беше си казала. — Какъв ужас!“ Но отиде на работа, без повече да се замисли за това. Нямаше нищо общо с нея. Просто още едно ужасно зло, сполетяло някого другиго.

Подобни неща винаги се случваха само на другите.

Досега.

Тя си пое дъх и изпищя. Крещя за помощ, докато дробовете й започнаха да парят и гърлото й пресъхна. После отново.

Някой трябваше да я чуе. Трябваше да дойде.

Но когато това се случи, писъците й секнаха, сякаш някой я сграбчи за гърлото.

— А, значи вече си будна — каза той и се усмихна.

 

 

Ив въведе имената от списъка с притежатели на билети за сезонен абонамент. Критерият за първото отсяване бе да са мъже на възраст между шестдесет и седемдесет години.

Щеше да разшири тези граници, ако е нужно. Може би бе регистрирал фалшива фирма или изцяло нова самоличност единствено с тази цел.

Нямаше гаранция, че се е охарчил за сезонен абонамент. Можеше да избира постановки, които му допадат, вместо да предплаща за целия сезон.

Когато се появи значително съкратеният списък, тя направи стандартна справка за всяко лице.

Бе проверила три четвърти, когато се спря на едно име.

— Ето те — промърмори тя. — Това си ти, копеле. Този път Стюърт Е. Пиърпойнт? „Е“ е инициал от някаква разновидност на Едуард. Какъв ти се пада този Едуард?

На снимката за документи косите му бяха прошарени, дълги и буйни. Беше се представил за британски гражданин с жилища в Лондон, Ню Йорк и Монте Карло. Този път вдовец, забеляза Ив. Това бе ново.

Покойната му съпруга се казвала Кармен де Уинтър, също британка, починала на тридесет и две години.

Ив присви очи, когато прочете датата на смъртта й.

— Ерата на Градските войни. Може би този път се мислиш за по-умен, отколкото си, Еди.

Направи справка за Кармен де Уинтър, но не откри никоя, чиито данни да съвпадат с тези на госпожа Пиърпойнт.

— Е, добре, добре. Все пак е имало жена, а? Умряла е, била е убита или самият ти си я затрил. Но е съществувала.

Върна се на Пиърпойнт и провери въведените адреси. Опера в Монте Карло, концертна зала в Лондон, Карнеги Хол в Ню Йорк.

„Придържа се към модела си“, помисли си тя. Но или получаваше сезонните билети чрез куриер, или отиваше да ги взема лично.

Грабна всичко, което бе събрала, и забърза към командния щаб и пулта на Рурк.

— Кого познаваш в Метрополитън Опера и колко подмазване е нужно, за да ми уредиш среща?

— Познавам няколко души. Какво ти трябва?

— Всяка възможна информация за него. — Стовари разпечатката за Пиърпойнт. — Той е, по всичко личи, че е в негов стил да ползва сезонен абонамент. Впрочем браво на теб, че си го включил в списъка.

— Правим каквото можем.

— Направи още. Няма време за бюрократични спънки. Искам чист път до всеки, който може да ми каже нещо пикантно за този човек.

— Дай ми пет минути.

Рурк извади личния си линк.

Тя се отдръпна, за да не пречи, когато нейният звънна.

— Далас.

— Май попаднахме на нещо — сподели Бакстър. — За пръстените. Работим по въпроса от доста време и мисля, че най-сетне открихме откъде ги купува. „Тифани“. Не може да не се спре на нещо класическо.

— Мисля, че вече сме проверявали там.

— Да, и никой не си спомни нищо, никой не бил купувал пръстен точно в този стил. Решихме да попитаме отново. Изискан магазин, изискан стил. Макар и да не са твърде бляскави, все пак са стойностни. Разпитваме продавачките, но не стигаме доникъде, докато една жена не дочува нещо. Клиентка. Спомни си, че влязла в магазина преди Коледа и забелязала, че някакъв човек купува четири класически халки. Подхвърлила нещо по този повод и той й казал за четирите си внучки. Сторило й се много мило и затова го помни. Когато накарахме управителя да се поразрови, се оказа, че в края на миналата година са имали ограничен брой от същия модел.

— Документ за продажбата?

— Плащане в брой, четири халки класически модел, купени на осемнадесети декември. Свидетелката е много печена, Далас. Казва, че го заговорила. Имам чувството, че се е опитала да флиртува с него. Направила му комплимент за аромата и попитала какъв е. „Алимар Ботаникалс“.

— Трина има страхотен нос. Това е едно от предположенията й.

— Още по-ценно, споменал, че за първи път го открил в Париж и бил много доволен, когато узнал, че се намира и тук, в Ню Йорк, в спа бутик на Медисън, с клон в центъра. Наричал се „Блис“. Набелязал е Трина в централния салон.

— Да, това е мястото. Виж дали твоята свидетелка е съгласна да поработи с Янси.

— Вече попитах и получих отговор. Каза, че щяло да бъде, цитирам — „голям гъдел“. Печена е, Далас, с набито око. Видяла снимка в портфейла му, която й напомнила за собствената й младост. Била на прелестна брюнетка. Мисли, че може да даде на Янси материал за работа и за нея.

— Отлично, Бакстър. Доведи своята печена свидетелка. Далас, край. Нещата потръгват. — Погледът й бе суров и очите й блестяха, когато се обърна към Рурк. — Най-сетне нещата потръгват.

— Джесика Форман-Абъркомби-Чартърс. — Рурк й подаде куп листчета за бележки. — Председател на управителния съвет. С удоволствие ще разговаря с теб. Тази сутрин си е у дома. Ако тя не може да ти помогне, ще намери човек, който може.

— Ти си просто безценен.

— В много, много отношения.

Усмивката й бе израз на искрено задоволство. Чувстваше се силна.

— Пийбоди, с мен.