Нора Робъртс
Създадени в смъртта (1)

Пролог

Смъртта бе призвание за него. Той не гледаше на убийството като на обикновено действие или средство за постигане на целите. То определено не бе импулсивен акт или път към печалба и слава.

Смъртта — сама по себе си — бе всичко.

Твърде късно бе успял да блесне и често тъгуваше, че изгуби толкова години, преди да открие смисъла на живота си. Пропиля много време, пропусна възможности. Все пак се прочу и бе безкрайно благодарен, че най-сетне е успял да надникне дълбоко в себе си и да види истинската си същност. Това, за което е създаден.

Той бе майстор в изкуството на смъртта. Пазителят на времето. Ръката на съдбата.

Разбира се, нужни бяха години в експериментиране. Времето на учителя му беше изтекло много преди самият той да се превърне във виртуоз. А дори в разцвета на силите си учителят не си бе представял докъде се простира силата. Гордееше се с наученото и не само бе развивал уменията си, а и ги бе обогатявал, усъвършенствайки техниките.

Докато се учеше, бързо разбра, че предпочита за партньори жените. В грандиозната опера, която сътворяваше и пресътворяваше, те се представяха далеч по-добре от мъжете.

Изискванията му бяха малко, но много точни и ясни.

Не ги изнасилваше. Беше експериментирал и в тази област, но откри, че изнасилването носи неприятни усещания и унижение и за двете страни. В него нямаше изтънченост.

Както при всяко призвание и всеки занаят, изискващ талант и концентрация, бе разбрал, че и неговият се нуждае от почивки. „Периоди на отдих“, както ги наричаше.

През тях се забавляваше като отпускар. Пътуваше, опознаваше света, опитваше изискани ястия. Понякога караше ски, гмуркаше се или просто седеше под чадър на някой красив плаж и прекарваше времето си в четене, с чаша „Май Тай“^[1] в ръка.

Но не преставаше да планира, да подготвя и организира.

Когато отново се залавяше за работа, бе зареден с енергия.

„Както сега“, помисли си той, докато подреждаше инструментите си. Още повече че по време на последния си отдих бе стигнал до прозрение за собствената си съдба. Затова се бе върнал към корените си. Тук, където за първи път сериозно бе захванал занаята, щеше да възстанови старите и да изгради нови връзки, преди завесата да се спусне.

„Това ще добави още толкова интересни пластове“, каза си, докато проверяваше остротата на старинния нож с рогова дръжка, купен по време на екскурзия в Италия. Завъртя стоманеното острие срещу светлината и го огледа с възхищение. Около хиляда деветстотин петдесет и трета, по негово предположение.

Съвсем съзнателно беше избрал класическо оръжие.

Отдавна предпочиташе старинни инструменти, въпреки че използваше и по-модерни. Лазерът например беше отлично средство, когато искаше да използва силата на огъня.

Държеше да има разнообразие — остро, тъпо, хладно, горещо… поредица елементи в различни цикли. Трябваха забележителна вещина, търпение и концентрация, за да доведе циклите до абсолютния предел на усещанията на партньорката си.

Тогава, едва тогава завършваше проекта, убеден, че е сътворил най-големия си шедьовър.

Тя бе отличен избор. Можеше да се поздрави. Оцеля три дни и четири нощи и в нея все още имаше живот. Невероятно.

Беше започнал бавно, естествено. Искаше да има постепенно издигане — като кресчендо, до онази съвършена кулминация.

— Музика — даде той гласова команда и застана неподвижно, със затворени очи, блажено заслушан в първите тонове на „Мадам Бътерфлай“ от Пучини.

Разбираше избора на главната героиня — да умре в името на любовта. Нали преди толкова години същият избор бе определил и неговия път.

Наметна защитната мушама върху елегантния си бял костюм.

Обърна се. Погледна я.

„Толкова прелестно създание“, помисли си. Както винаги, се сети за първообраза й. „Нейната майка“, както би я нарекъл.

Първата и единствена Ева.

Тази красива бяла кожа, набраздена от изгаряния, малки разрези и множество старателно пробити дупчици. Те издаваха сдържаността, търпението и усърдието му.

Лицето й бе непокътнато — все още. Винаги запазваше лицето за накрая. Очите й се взираха в неговите — широко отворени, но малко премрежени. Вече бе изживяла почти всичко, което бе способна да изживее. Движеше се добре във времето. Чудесно, защото бе предвидил и изпипал всяка подробност.

Вече бе намерил следващата.

Той погледна почти нехайно към втората жена в другия край на стаята, спокойно спяща под въздействието на наркотика, с който я бе упоил. Може би утре щеше да започне с нея.

Но засега…

Приближи се към партньорката си.

Никога не запушваше устите им. Вярваше, че трябва да бъдат свободни да крещят, да умоляват, да ридаят и дори да го проклинат. Да изразяват всичките си емоции.

— Моля ви — промълви тя. Единствено: — Моля ви.

— Добро утро! Дано си си починала добре. Днес имаме доста работа за вършене. — Усмихна се, докато плъзгаше върха на острието между първото и второто й ребро. — Е, да започваме.

Писъците й бяха като музика.