Нора Робъртс
Създадени в смъртта (22)

21.

Бе събрала солидни улики за връзките, мотивите, патологията. Нямаше и следа от съмнение, че щом арестуват Робърт Лоуъл, ще предоставят на прокурора железни аргументи срещу него.

Но това нямаше да помогне на Ариел Грийнфийлд.

— Намери ми нещо — каза тя на Рурк, докато влизаха в асансьора от подземния паркинг на централата.

— Знаеш ли какви са сведенията в архивите за онази ера? — сопна се той. — Знаеш ли какво е останало от тях? Опитвам се да сглобя пъзел, половината парчета от който липсват или са разпилени из града. Трябва ми по-добра техника от скапания ми джобен компютър.

— Е, добре. — Тя притисна с пръсти челото си. Действието на проклетата енергийна таблетка отслабваше и вече започваше да усеща опасността да рухне. — Нека помисля.

— Не зная дали си в състояние на този етап. Ив, всеки момент ще се сгромолясаш, ако не подремнеш.

— Ариел Грийнфийлд няма време за сън. — Излезе от асансьора. — Нужни са ни адресите на всички фирми на семейство Лоуъл и документация за имотите им по цял свят. Ако тръгнем от там, все ще изникне нещо. Поговори с директора, упражни влиянието си, за да накараш онези проклети британски адвокати и финансови институции, в които е открил банкови сметки, да се размърдат.

— Мога да ти кажа, че в най-добрия случай би отнело седмици да убедя банкерите. Техните адвокати имат други адвокати, които ще те разиграват. И ако е бил съобразителен при откриването им, както предполагам, тези сметки просто ще се преливат в други и така нататък. Мога да стигна до дъното, но от вкъщи, и ще ми бъде нужно доста време.

„Дали би помогнало на Ариел Грийнфийлд…“, запита се Ив.

— Мога да ти спестя това. Първо ще се заемем с имотите и адвокатите. Сигурно има и банков сейф. Или сейфове. Използва пари в брой, какво му пречи да ги държи в сейфове на различни места, където има жилища или възнамерява да работи? Бих заложила на банките в центъра.

Влезе в щаба и тръгна право към Календър.

— Търси банки в центъра. Искам да изпратиш скицата и описанието на Робърт Лоуъл до всяка от тях заедно с фалшивите му самоличности, за които знаем. Искам и издирване на всички роднини на Лоуъл, живи или мъртви. Имена, последен адрес, нотариални актове на тяхно име. Рурк, ако се нуждаеш от помощ при търсенето на имотите, повикай някого от електронния отдел. Слушайте всички — каза тя, надвиквайки щракането и бърборенето. — Когато капитан Фийни не е в централата и аз не съм в щаба, цивилният експерт ще ръководи компютърните проучвания. Въпроси? Обръщайте се към него.

— Любимецът на шефката — отбеляза Календър с подигравателно присвити устни достатъчно силно, за да я чуе Рурк, което го накара леко да се усмихне.

— Залагам десетачка, че ще постигна пробив с имотите, преди ти да откриеш нещо за банките.

— Дадено, сладур.

Ив ги остави и тръгна към офиса си, за да допълни записките и да ги прегледа отново. Докато работеше, позвъни на Фийни.

— Имаш ли нещо за мен?

— В архива няма нищо в тази връзка. Нашият човек е поел бизнеса след смъртта на баща си. Тук е посочен същият фалшив адрес в Лондон. Директорът казва, че в хранилището имало някакви документи на хартия и дискове, но Лоуъл ги взел преди години. Съжалявам, малката.

— Прибран кучи син. Сред персонала има ли хора, които са работели за Лоуъл, докато все още е живеел там?

— Не, проверих. Ще донеса всички документи, които открих. Ще ги прегледаме. Тръгвам.

— Ще се видим в щаба.

Ив стана, чувствайки нужда да бъде на крак. Силите я напускаха, усещаше го и ако не бе в движение, щеше да припадне.

„В Ню Йорк е“, помисли си тя. Където и да живееше и работеше, където и да държеше Ариел, мястото бе в Ню Йорк, в сграда, оцеляла поне частично през войните, свързана с него, с Едуина Спринг, с онова време.

Нищо друго не би му пасвало, сигурна бе в това.

Смъртта бе неговият бизнес. Подготовка на трупове за погребение или унищожаване, ехо от Градските войни, печалба и наука. Той живееше чрез смъртта.

Убивайки, пресъздаваше смъртта на една жена отново и отново и задоволяваше потребността си да контролира, да причинява болка. Да изучава болката и смъртта.

Уредите за мъчения според съдебния патолог и лабораторията бяха средства, използвани по време на войните, с няколко съвременни добавки. Същото се отнасяше и за опиатите, открити в кръвта на жертвите. Той трябваше да поддържа връзката.

Операта. Драмата, трагедията и отново връзката с Едуина Спринг. Дегизировките всъщност бяха сценични костюми, а фалшивите самоличности просто роли.

Нима същото не се отнасяше и за жертвите? Просто още един елемент от театъра му.

Колко ли време оставаше до нейния ред да излезе на сцената? И защо да чака, по дяволите?

Програмира кафе, взе още една енергийна таблетка. Според инструкциите не биваше да взема повече от една в период от двадесет и четири часа. Но щом нямаше търпение да се появи на сцената, нямаше да излезе замаяна и да забрави репликите си.

Глътна я и с кафето в ръка се запъти обратно към щаба.

Включи всички устройства за комуникация, в случай че някой от детективите и полицаите извън централата поиска да слуша и да участва.

— Новини. Първо от електронния отдел. Фийни?

— Започваме да преглеждаме съдържанието на дисковете, иззети от погребален дом „Лоуълс“. Ще преровим и книжата в търсене на съществена информация за Робърт Лоуъл и Едуина Спринт. Вторият екип има списък с по-стари неразкрити убийства и изчезнали лица, може би негово дело. Изискваме докладите от разследванията, като започваме от най-големия процент вероятност.

— Нещо интересно?

— Два случая, и двата в Италия. Единият преди петнадесет години, другият преди дванадесет. И двата с изчезнали жени, напълно отговарящи на профила на нашите жертви. Едната от Флоренция, другата от Милано.

— Рурк, „Лоуълс“ има ли клонове в Италия, в някой от двата града?

— В Милано, открит малко преди Лоуъл да наследи компанията.

— Първо искам всяка подробност за случая в Милано. Бакстър, искам да се свържеш с главния разследващ или с началника му. Намери преводач, ако ти трябва. Рурк, изведи на екрана адресите на другите сгради на „Лоуълс“.

— Ще се спрем на тези — каза тя, докато той отсяваше адресите. — Заповед за пълен достъп. Фийни, постарай се да я получим. Тричленни екипи на всеки адрес, с включени комуникатори. Първо проверете в помещенията за живеене и за персонала. Съберете показания, сведения, всичко, мамка му.

— Има две сгради, използвани по-рано за бизнес — обади се Рурк. — Продадени. Едната, която пострадала значително през войните, е била съборена и на нейно място е построена жилищна кооперация. Втората останала непокътната, но била продадена от бащата на нашия Лоуъл преди двадесет и три години. Купил я скоро след войните.

— Ще се заема с тези двете. Включи камерите и подслушвателите, Фийни. Пийбоди и двама полицаи да се движат минимум на две преки. Тръгвам след пет минути.

Рурк стана да я последва, а след като се почеса по главата, и Фийни закрачи след двамата.

— Всички по трима — отбеляза Рурк — освен теб.

— Знаеш защо.

— Не е нужно да ми харесва. Полицаите може да бъдат с един по-малко. Аз ще вървя с Пийбоди.

Тя поклати глава.

— Нужен си ми тук. Навън само ще пречиш. Тук, в щаба, можеш да изиграеш най-важната роля.

— Ужасна работа.

— Няма друг начин.

Отби се в офиса си за шлифера и забеляза Фийни, когато понечи да го сложи.

— Да направим проверка, малката.

— А, добре. — Натисна и завъртя копчето на сакото си за задействане. — Работи ли системата?

Той погледна монитора в ръката си.

— Потвърждение. — Вдигна поглед към нея. — Ще приключим веднъж завинаги. Вярваш в това, нали?

— Да. Още двадесет и четири часа, може би тридесет и шест и ще го пипнем. Не искам да продължава още толкова време, Фийни. Вероятно е започнал с нея тази сутрин, още призори. Мъчи я от десет-дванадесет часа, бих казала. Може би ще издържи още двадесет и четири или тридесет и шест. Може би не. Не мога да го накарам да се пробва с мен, но в близките няколко часа ще отида при него и ще му дам шанс.

Фийни отмести поглед към Рурк, после отново към нея.

— Не е достатъчно да опита.

— Не. Трябва да проникна вътре, да го накарам да ме заведе там, където е тя. Зная как да се справя. Зная — повтори тя, гледайки Рурк право в очите. — Ако ми даде шанс. Ако не, вие двамата сте ми нужни тук, за да изровите следващото парче от пъзела, което ще ни отведе при него. Ако разполагахме с всичко това преди девет години, ако знаехме, че е набелязал мен, Фийни, как би постъпил ти?

Той изду бузи.

— Бих те изпратил там.

— Тогава най-добре да тръгвам.

Рурк я проследи с поглед и когато се върна на пулта си, раздели монитора на две, с изображението от камерата й в едната половина. Щеше да вижда каквото вижда тя и да чува в слушалката си каквото чува тя.

Това трябваше да му бъде достатъчно.

Първо се отправи към втория адрес, който й бе дал. Частен дом, по-голяма вероятност. Докато чакаше резултати от търсенията, цялото му внимание бе погълнато от сградата, към която вървеше Ив. Красива градска къща, скътана между други красиви сгради.

Когато вратата отвори жена с лаещо куче в краката и малчуган на ръце, той си отдъхна. Вероятността току-що бе намаляла доста.

Екранът му все пак остана разделен, когато тя влезе, прескачайки кучето, смъмрено и отпратено от стопанката си.

Докато бе съсредоточен върху работата, дочуваше откъслечни фрази от разговора им. Всичко, което жената каза на Ив, потвърждаваше официалната информация за имота. Семейно жилище, собственост на младши изпълнителен директор и съпругата му домакиня, които живееха там с двете си деца и много злобен териер.

— Тук нищо — каза Ив, докато вървеше обратно към колата си. — Тръгвам към другия имот. Не засякох преследвач.

 

 

Усещаше непоносим студ. „Може би съм изпаднала в шок“, помисли си Ариел. Във филмите, когато някой е в шок, го завиваха с одеяло. Нали?

Части от тялото й бяха вцепенени и не знаеше дали това е благословия, или означава, че те вече са мъртви. Знаеше, че е загубила съзнание втория… или беше третия път, когато бе дошъл да я измъчва.

Но тогава бе сторил нещо, което я бе върнало обратно в този кошмар. Нещо я бе разтърсило като горещ син електрически лъч.

Рано или късно, нямаше да може повече да я съживи. Част от нея се молеше този миг да настъпи по-скоро, но тя потисна тази малодушна и хленчеща Ариел у себе си.

Някой щеше да дойде. Трябваше само да остане жива и някой щеше да дойде.

Когато той отново се върна, й се прииска да закрещи. Искаше да крещи с пълен глас, докато силата на звука разбие тези стъклени стени. Докато разбие и него. Представи си как кроткото му невинно лице се пръсва на хиляди парчета, като стените от стъкло.

— Може ли… може ли да пийна малко вода?

— Съжалявам, но не е позволено. Получаваш течности чрез интравенозната система.

— Но гърлото ми е пресъхнало, а се надявах да си поговорим още.

— Така ли?

Той пристъпи към тавичка с инструменти. Не намери сили и смелост да погледне какво взема този път.

— Да. За музика. Какво звучи в момента?

— А, това е Верди. „Травиата“. — Затвори очи за миг и ръцете му започнаха да се движат като на диригент. — Великолепна е, нали? Вълнуваща и страстна.

— Тя… майка ви… пяла ли е тази?

— Да, разбира се. Беше една от любимите й.

— Сигурно ви е било много трудно, когато е починала. Имах приятелка, чиято майка се самоуби. Беше ужасно за нея. Толкова е… трудно човек да разбере как някой може да бъде толкова нещастен и отчаян, та да реши, че смъртта е отговорът.

— Разбира се, тя е точно това. Отговорът, който всички намираме, когато настъпи нашият час. Тя го намери. И ти ще го намериш.

— Не искам да умра.

— Ще умреш — каза той. — Също като нея. Но не се тревожи, ще ти дам този отговор и този дар, също както на нея.

 

 

Когато екипите се върнаха, изпълнили задачите си, към глъчката се присъединиха още гласове. Рурк пиеше кафе и старателно разнищваше пласт по пласт старите архиви, измъкваше назъбени парчета от пъзела и се опитваше да ги съшие в едно, за да получи отговори.

Втората сграда имаше сутерен. Макар да знаеше, че шансът е нищожен, Ив влезе да я огледа.

Не бе неговият тип място, реши тя. Твърде модерна, грозна и пренаселена, с твърде надеждна охранителна система. Човек не можеше спокойно да довлече жена в безсъзнание вътре, без да притесни съседите.

Разпита неколцина, показа портрета на Лоуъл.

А ако се бе заблудила и убиецът действаше далеч от центъра? Може би си е купил къща в предградията и използва Манхатън само за преследване и излагане на творенията си. Колко време бе пропиляла да търси точната сграда между хиляди, докато той убива жени някъде в Уайт Плейнс или Нюарк…

Качи се в колата. Отново щеше да отскочи до магазина, до апартамента на Грийнфийлд. Може би е пропуснала нещо. Може би е убягнало на всички. Щеше да направи нов оглед на жилището и работното място на всяка жертва.

Ив се включи в движението и съобщи в базата за намеренията си.

— Ще остана на улицата още няколко часа, привидно незащитена. Ще изглежда както е — сякаш гоня опашката си.

— Имам друга предполагаема находка — каза й Рурк. — Бивш завод за шевни машини, превърнат в жилищна сграда в Нохо през двадесети век. Натъкнах се на информация, че по време на Градските войни е била използвана като казарма и е понесла сериозни удари. От възстановяването й в началото на тридесетте отново е жилищна.

— Добре, ще проверя и тази. Дай ми адреса. — Ив се намръщи, докато й го диктуваше. Бе прекосила града от запад на изток, а сега трябваше да се върне на запад и да продължи на север. — Пийбоди, записа ли?

— Потвърждавам.

— Поемам на запад. — Взе завоя и отговори на позвъняване на линка в колата си. — Далас.

— Лейтенант Далас? Обаждам се от името на господин Клок. Помолихте да се свърже с вас, когато се върне у дома. Пристигна днес и е готов за разговор, ако все още желаете.

— Да, желая.

— Можете да се срещнете с него, когато кажете. Но ще бъде по-удобно, ако дойдете в дома му, защото е пострадал при падане. Лекарите го посъветваха да не излиза през следващите четиридесет и осем часа.

— Така ли? Какво се е случило?

— Господин Клок се подхлъзнал на лед по тротоара при завръщането си. Има леко мозъчно сътресение и изкълчено коляно. Ако не ви устройва, поиска да ви предам, че ще дойде в офиса ви веднага щом лекарите му позволят.

— Мога да дойда при него. Всъщност се намирам наблизо. Ще бъда там след няколко минути.

— Много добре. Ще уведомя господин Клок.

Ив приключи разговора и промърмори:

— Хм.

— Определено намирисва — отбеляза Фийни в ухото й.

— Да, адски удобно, в най-подходящия момент. Но е глупаво от страна на нашия човек да ме покани в дома си, за да предприеме своя ход. Няма преследвач. Мисли, че съм с партньорката си. — Потупа волана с пръсти, докато размишляваше. — Клок изглеждаше чист… не, не изключвам вероятността и това да е изфабрикувана самоличност. Както и да е, искам да се срещна с него. Ако това наистина се окаже неговият ход спрямо мен, сам ми осигурява свободен достъп.

— Да влезеш право в капана — отбеляза Рурк.

— Ще бъде капан само ако допусна да го заложи. Имам трима души подкрепление, имам очи и уши. Ще вляза, а ти се порови по-дълбоко за къщата, докато пътувам. Ако видя или усетя нещо гнило, ще узнаеш. Пийбоди, действай, спри микробуса на три преки от адреса.

— Записан — потвърди Пийбоди. — В момента се намираме на десетина преки, задръстванията ни забавиха. Ще стигнем по обиколен път.

— Стартирай нова справка за Клок. Да видим дали е пристигнал в Ню Йорк днес, както твърдят. Провери държавните и частните совалки и транспорт. Ако получиш тези резултати, докато съм вътре, предай ми ги. Иначе край с приказките засега. Само на две преки съм.

„Кълбо от нерви“, помисли си Ив и разкърши рамене. Проклетите химикали от енергийните таблетки подскачаха в нея като гумени топчета.

— Има леки смущения в подслушвателя — отбеляза Фийни и хвърли поглед към Рурк. — Долавяш ли ги?

— Да. Преплитане на честоти. Може би се намесва някаква странична трансмисия. Можеш ли да я изчистиш?

— Работя по въпроса. Пийбоди, имаш ли все още връзка с нея?

— Да. Макнаб казва, че на моменти сигналът се губи.

— Преплитане на честоти — повтори Рурк при поредното заглъхване. — Друга трансмисия, пресичаща нашата. По дяволите. — Стана от пулта. — Друг предавател. Друг предавател на колата й! Смущава нашия, защото е близо до базовата точка. Проследил я е, затова знаеше точно кога да й се обади. Знаел е, че е наблизо.

— Далас, Далас, чуваш ли? — извика Фийни в слушалката. — За бога, Далас! Пийбоди, побързай, мамка му! — Скочи и се втурна след Рурк, който изхвърча от стаята. — Тя знае какво прави — каза Фийни, когато се качиха в асансьора.

— Той също.

 

 

Ив паркира и прекоси тротоара. Желязната порта се отвори за нея. „Какво гостоприемство“, помисли си тя и разкърши рамене само за да почувства тежестта на оръжието.

— Пред входната врата — прошепна Ив в предавателя и натисна звънеца.

Андроидът я отвори.

— Лейтенант, благодарим ви, че дойдохте. Господин Клок е в приемната. Мога ли да взема шлифера ви?

— Не. Заведи ме при него.

Щеше да върви така, че да държи андроида под око, за всеки случай.

Пердетата бяха спуснати, осветлението намалено. Видя силует на мъж, седнал в кресло близо до камината с тлеещ огън, с крак, увит в мека превръзка и повдигнат върху тапицирана табуретка.

Имаше набола кестенява брада, късо подстригана кестенява коса и синина около лявото око. Тактично би могло да се каже, че е закръглен, предположи Ив. А тя би го нарекла „дебелак“.

— Лейтенант Далас? — Имаше леко превзет английски говор. — Моля да ме извините, че не мога да стана. Толкова съм тромав, добре се подредих тази сутрин. Заповядайте, седнете. Да ви предложа ли нещо? Чай? Кафе?

— Не.

Подаде й ръка, докато говореше. Ив пристъпи към него да я хване. Този обикновен жест й даде повод да се приближи достатъчно, за да прецени дали е Робърт Лоуъл.

Когато застана така, че да го погледне в очите, разбра. Дръпна дясната си ръка обратно и посегна към оръжието си.

— Здравей, Боб.

Той се усмихна.

— Никой не ме е наричал Боб. Много си проницателна.

— Ставай. Ти! — Махна с ръка към стърчащия андроид. — Ако не искаш да опържа чарковете ти, стой там, където си.

— Малко съм възпрепятстван — любезно каза Лоуъл. — С тази превръзка и възглавници.

Ив ритна столчето и кракът му тупна на пода.

— Долу, по корем, с ръце на гърба. Веднага.

— Ще направя каквото мога.

Той се изсули от креслото и запъхтя при опита да се обърне по корем.

Когато Ив го сграбчи за китката, за да сложи ръката му зад гърба, той обхвана нейната и я изви с рязко движение.

Ив почувства световъртеж, изруга.

— Упои ме, кучият син.

Насочи оръжието си, стреля. След миг краката й се подкосиха и падна на колене.

— Изпитан стар метод — каза Лоуъл, когато стана без усилие. — Често използван при атентати в миналото. В случая само за упояване, както сама се досети. — Усмихна се, докато Ив се свличаше на пода. — Много бързо действащ опиат, разбира се. — Той остана на мястото си, докато разкопчаваше костюма с подплънки, свали го. Отдолу бе със стандартна бронежилетка. — Хрумна ми, че щом си толкова опитно ченге, може да стреляш. Винаги е разумно човек да вземе предпазни мерки. Отнеси я в работилницата ми — нареди той на андроида.

Друг андроид, негов дубликат, вече откарваше колата й.

— Да, сър.

„Предостатъчно време“, помисли си Лоуъл. Щом се увери, че всичко е наред, щеше да повика андроида обратно у дома и да смени хард диска му, както и паметта на домашния. Беше го правил безброй пъти.

Празна страница.

Засега прибра костюма, превръзката, вдигна оръжието, което Ив бе изпуснала на пода. Може би се беше обадила да каже на някого, че ще се отбие тук. В такъв случай неизбежно щяха да я потърсят. Но по нищо нямаше да личи, че е идвала.

Колата й щеше да бъде открита на километри разстояние.

Щеше да вземе устройствата й за комуникация, да изключи всичко.

„Вече е в ръцете ми“, каза си Лоуъл, когато заслиза по стълбите към работното си помещение. За да довърши делото на живота си.

 

 

Отвън до къщата Пийбоди потръпваше от отчаяние и ужас. Бе поискала лост за разбиване на непоклатимата врата и лазери, за да прережат железните решетки на всеки прозорец.

Ив бе вътре, а тя не можеше да намери начин да влезе.

— Трябва да проникнем през охранителната система.

— Работя по въпроса — процеди Макнаб през зъби, докато прилагаше всеки трик, който владееше. — Има пластове и пластове защити. Не съм виждал нищо подобно.

И двамата се завъртяха, когато на улицата изскърцаха спирачки. Пийбоди изпита леко облекчение, когато видя Рурк и Фийни да скачат от нея.

— Не можем да проникнем през системата. Тази къща е непристъпна като крепост.

— Отдръпнете се.

Рурк избута Макнаб и извади свои инструменти.

— Опитах с главното табло, с допълнителните, пробвах кодови комбинации на компютъра. Но когато ги въведеш, се подреждат в друга последователност.

— Било е база „Стелт“ по време на градските войни — каза Фийни на Пийбоди, докато по гърба му се стичаше пот. — От мига, в който е влязла, всички уреди за комуникация са безполезни. Получихме информацията по пътя. Първо Робърт Лоуъл я е записал на моминското име на съпругата си, ръководел е клон на фирмата оттук. После е била пригодена за военна база. Прекъсни проклетата система — нареди той на Рурк.

— Тихо. И ме оставете да работя.

— Ако не проникнем вътре, преди тя да попадне в лапите му, ще ритам задника ти до края на земния си живот.

 

 

Очите на Ариел се извърнаха към него, когато влезе след андроида.

— Коя е тя? Коя е?

— Последната от своята изчезваща раса, би могло да се каже. — Лоуъл се наведе над масата, където андроидът сложи Ив, претършува джобовете й за линка, комуникатора, джобния компютър. Свали часовника й. — Хвърли ги в кошчето за рециклиране. Върви горе, изключи се — нареди той на андроида. — Е… — Нежно погали косите на Ив. — Трябва да те измием и да те подготвим. Най-добре е да свърша това, докато още спиш. Ще прекараме известно време заедно, ти и аз. С нетърпение очаквах този момент.

— Сега ли ще ме убиете? — попита Ариел.

— Не, не, всъщност твоето време все още тече. Но ще направя нещо много специално. — Обърна се към нея, сякаш доволен, че може да го обсъди. — Никога не съм се възползвал от възможността да работя с две партньорки едновременно. А ти се оказа много повече, отколкото очаквах. Наистина вярвам, че ще издържиш по-дълго от повечето, ако не и от всички преди теб. Но тя? — Хвърли поглед към Ив. — Вдигнах летвата много високо за нея. Последната Ева.

— Тя… Струва ми се позната.

— Мм? — Лоуъл вяло извърна глава към Ариел. — Да, може би си я виждала в телевизионни репортажи. Сега…

— Господин Гейнс!

Бе понечил да се обърне към Ив и се намръщи на Ариел.

— Да, да? Какво толкова има? Чака ме работа.

— Какво… какво е най-дългото време? Искам да кажа, колко най-много е издържала… някоя от жените, които сте водили тук?

Очите му светнаха.

— Ти си толкова приятна изненада за мен! Значи го приемаш като предизвикателство? Успях ли да събудя състезателния ти дух?

— Не мога… ако не зная колко, няма как да се опитвам да издържа повече. Ще ми кажете ли?

— Аз ще ти кажа. — С електрошоковия си пистолет в ръка, Ив се надигна от стоманената маса. — Осемдесет и пет часа, дванадесет минути, тридесет и осем секунди.

— Не. — Отначало изглеждаше озадачен, после лицето му почервеня от ярост. — Не, не. Това е недопустимо.

— Не ти харесва, а? Следва нещо, което никак няма да ти допадне. — Ив изстреля зашеметяващ лъч, малко по-високо, отколкото бе позволено, и го повали на пода. — Шибаняк — промърмори тя и мислено се помоли да не припадне или да повърне.

— Знаех, че ще дойдете. — Очите на Ариел се насълзиха. — Знаех, че ще дойде някой, и когато ги видях да ви носят, разбрах, че всичко ще бъде наред.

— Да, дръж се. — Ив се плъзна надолу, за да стъпи на крака, и за миг се олюля. — Справи се добре. Добра работа свърши, като отвлече вниманието му, за да мога да стигна до оръжието си.

— Исках да го убия. Представях си как го убивам. Помагаше.

— Не се и съмнявам. Слушай, малко съм дезориентирана. Не мисля, че е добра идея да се опитвам да срежа тези въжета още сега. Потърпи още малко. Зная, че те боли, но трябва да се държиш.

— Толкова ми е студено.

— Добре. — Ив успя да свали шлифера си и да го метне върху окървавеното и покрито със синини тяло на Ариел. — Ще му сложа белезници, а после ще отида да се обадя за помощ.

— Ще ми донесеш ли вода?

Ив докосна бузата й.

— Разбира се.

— И може би цяла шепа болкоуспокояващи. — Докато сълзите бликаха от очите й, Ариел положи усилие да се усмихне. — Страхотен шлифер.

— Да. И на мен ми харесва.