Нора Робъртс
Създадени в смъртта (10)

9.

— Една от колежките на Корин Дагби си спомня или по-скоро мисли, че си спомня, че жертвата щяла да се явява на прослушване за роля в пиеса. Шанс за Бродуей. Ако се е похвалила пред още някого — роднина, приятел или друг курсист по актьорско майсторство, никой не помни. Мелиса Конгрес, втората жертва, секретарка. За последен път е била видяна да си тръгва от клуб „Лоуър Уест“ добре накисната. Това най-вероятно си остава отвличане от улицата. Удобен момент. Често са я чували да се оплаква от работата си, от заплатата и часовете. Не е изключено да е получила предложение да се яви на интервю за друго работно място и да е познавала похитителя си. Анис Уотърс — продължи Ив. — Завършваща студентка в Колумбийския университет. Владеела китайски и руски и учела за магистър по политология. Понякога си докарвала доходи от частни уроци, най-вече в студентските общежития. Видяна е за последен път да излиза от главната библиотека на университета. Свидетели твърдяха, че отказала покана за питие в заведение с колеги, защото имала работа. Като всеотдайна и старателна студентка, най-логичното предположение било, че се прибира у дома, за да учи. Не е споменала на никого за частен урок навън. Дисковете за чуждоезиково обучение, които взела от библиотеката, така и не са били върнати. Жертвата е имала уговорен частен урок в общежитието на следващия ден. Навремето предположихме, че е взела дисковете за тази цел. Последната, Джоули Уайц, излязла от „Артс А Факт“, магазинчето, в което работела, приблизително в седемнадесет часа. Жертвата се е занимавала с керамика и изложила няколко свои творения в магазин на консигнация. Работодателят казва, че споменала за важна спирка по пътя си, преди да се приготви за среща с ново гадже. Гаджето е идентифицирано и няма пръст в изчезването й. Тъй като имала запазена рокля в бутик, който посещавала, тогава заключихме, че спирката е била там, за да вземе тоалета си. Не е стигнала до бутика, ако наистина това е мястото, което е имала предвид. — Изчака няколко мига, докато информацията улегне. — Нова теория. Убиецът е завързвал разговор с всяка от жертвите в удобен момент. Йорк е давала уроци по танци, Роси води индивидуални тренировки извън клуба. Логично е да се предположи, че на всички или на повечето от тези жени е била предложена частна работа и сами са отишли при него. Започнах проучване за другите случаи извън Ню Йорк и мисля, че тази версия добива по-широки измерения. Имаме помощник-готвачка, фотограф, медицинска сестра, декоратор, компютърен оператор, журналистка на свободна практика, две служителки в здравни центрове, две художнички, собственичка на малък цветарски магазин, библиотекарка, фризьорка и козметичка, камериерка, учителка по музика, фитотерапевт, заместник-управител на фирма за доставка на храна. Не е открита никаква връзка между тези жени, освен физическата прилика. Но отчитаме вероятността като фактор. Възможност за организиране на работата в кухнята при частно парти, фотосесия, грижи за болен, писане на статия и прочее.

— Защо никой не е знаел, че имат уговорка за частна работа или прослушване? — попита Бакстър.

— Добър въпрос. Някои от тях вероятно са били похитени, както предполагахме в началото. Също толкова възможно е при пристигането им на мястото нашият човек да повежда непринуден разговор с тях, за да разбере дали са казали на някого. В някои случаи частните услуги са нарушение на условията на работодателя. Когато ченге охранява някого на частни начала, пази това в тайна. Доктор Майра, някакво мнение по въпроса?

— Това може да е друга форма на контрол и удоволствие. Кани жертвите в дома си и доброволното им съгласие е още едно доказателство за властта, която има над тях. Може би дори е част от ритуала, който е създал. Фактът, че няма насилие върху телата, имам предвид удари с юмруци, с ръце, опити за задушаване, липсата на следи от сексуално посегателство, сочи, че целта му не е вдъхване на страх с груба сила. Насилието е чрез специални инструменти. Метод, който предвид всички ваши теории се вмества в структурата на профила му.

— Това ми харесва — отбеляза Бакстър. — Струва ми се по-логично, ако е на шестдесет или повече години, да използва измама, вместо да ги похищава на улицата.

— Съгласна съм — каза Ив. — Ако изхождаме от тази теория, значи е наясно, че жертвите са по-силни от него физически — изтъкна тя. — Всички са били в добра физическа форма, много от тях в изключителна. Набелязва млади, силни жени. Предполагаме, че самият той не е в първа младост и може би не е особено силен.

— Което може би е една от причините да чувства нужда да ги подчинява, унижава и контролира — кимна Майра. — Да, успявайки да ги подмами на мястото, което е осигурил, доказва интелектуалното си превъзходство и следващият етап е да упражнява физически контрол над тях до момента на смъртта им, включително и в него. Не просто ги моделира, а ги превръща в нещо различно от онова, което са били. Така ги прави свои творения.

— Какво ни разкрива това? — Ив огледа стаята. — Едно нещо, което преди не знаехме за него.

— Че е страхливец — каза Пийбоди и накара сърцето на Ив да се разтопи от гордост.

— Именно. Не се осмелява да доближи жертвите си на публично място, рискувайки съпротива дори като използва наркотик. Прибягва до хитрост и лъжи, подмамва ги с пари, шанс за напредък в кариерата или постигане на лична цел. Трябва да ги познава достатъчно добре, за да намери сполучлива тактика. Може би прекарва повече време в наблюдаване и преследване на всяка жертва, отколкото предполагахме по-рано. И колкото повече време им е посветил, толкова по-голям е шансът някой някъде да го е видял с една или повече от жертвите.

— Тук ударихме на камък — напомни й Бакстър.

— Ще се върнем назад, ще разпитаме отново за мъже, с които жертвите са прекарвали известно време на работа и които, възможно е, са получили или поискали частен урок. Месец-два по-рано. Не би отишъл там отново след отвличането. Приключил е с този етап, време е да премине към следващия. Кой е бил редовен посетител на тези места, а не е идвал от седмица за Йорк, от три дни насам за Роси. Макнаб, порови се в компютъра на Роси, намери ми нов частен клиент. Рурк — имена, адреси, месторабота на всяка от списъка ти, която смяташ, че пасва на профила. Фийни, продължавай по следата от Градските войни. Идентифициране на трупове, коментари, имена на официално назначени медицински лица или доброволци, ако можеш да откриеш такива. Искам снимки, ужасяващи истории, военни разкази, статии, всяко парче, което можеш да изровиш. Бакстър, вие с Трухарт излезте на улицата. Дженкинсън, ти и Пауъл останете там, докато намерите някого, чиято памет може да бъде раздвижена. Опиши всичко, Пийбоди.

— Да, лейтенант.

Тръгна към вратата, когато Фийни я настигна.

— Би ли ми отделила минута?

— Разбира се. Имаш ли нещо?

— В твоя офис.

Ив нехайно сви рамене и продължи.

— И без това отивам натам. Искам да прегледам случаите между първия и този по-внимателно и да се обадя на лицата от списъците на разпитаните свидетели. Нужен ни е само един пробив и ще разгадаем мистерията. Зная го.

Той не каза нищо, докато не преминаха през общото помещение и влязоха в нейния офис.

— Искаш ли кафе? — попита тя и смръщи вежди, когато той затвори вратата. — Проблем?

— Защо не сподели това с мен?

— Кое?

— Тази нова теория.

— Всъщност… — Искрено озадачена, Ив поклати глава. — Преди малко го направих.

— Глупости. Застана пред екипа като главен разследващ, безспорен лидер, проведе съвещанието и възложи задачи, без да го обсъдиш с мен. Случаят беше мой, не помниш ли? Използваш моя труд.

— Просто ми хрумна. Нещо казано от бившия приятел на Йорк ми подсказа нова гледна точка. Започнах да работя в тази насока и…

— Започна да работиш сама — прекъсна я Фийни. — Да преразглеждаш изводите ми. От разследване, което аз ръководех. Аз бях главният! Аз разпитах свидетелите!

Усещайки, че мускулите на корема й се стягат, Ив издаде дълга, прочувствена въздишка.

— Да, също както ще преразгледам и другите случаи. Те са част от едно цяло и ако това е ключът…

— Нещо, което не съм видял? — Уморените му подпухнали очи се пробудиха и засвяткаха гневно. — Въпрос, който не съм задал, докато падаха трупове?

— Не. За бога, Фийни. Никой не би казал или помислил нещо подобно. Просто хрумване. Ти си този, който ме е учил, че когато ми хрумне нещо, трябва да действам. Е, действам.

— Да — бавно кимна той. — Все пак помниш кой те е учил. Кой те е създал като ченге.

Гърлото й пресъхваше.

— Помня. Аз бях там, Фийни, от самото начало, когато ти ме измъкна от униформата. И участвах в разследването. Тогава никой от нас не се сети.

— Дължиш ми уважението да ме уведомиш, че си решила да разнищиш работата ми, вместо да се заловиш с това на своя глава, зад гърба ми, докато аз съм натоварен с някакво скапано проучване за Градските войни. Живях и дишах с този случай ден и нощ.

— Зная. Аз…

— Не знаеш колко пъти съм го изравял отново и съм заживявал с него — яростно я прекъсна той. — Сега си въобразяваш, че щом идеята е хрумнала на теб, имаш право най-безцеремонно да омаловажиш работата ми.

— Не съм имала такова намерение или цел. Разследването е приоритет за мен…

— Както и за мен, мамка му!

— Нима? — Гневът и отчаянието клокочеха като адска смес в стомаха й. — Добре тогава, защото действах по най-добрия начин, който зная. Бързо. Колкото по-бързо работим, толкова по-големи са шансовете за оцеляване на Роси, а точно сега те са колкото на снежна топка в пъкъла. Най-важното не е твоята работа, а нейният живот.

— Не ми говори за живота й. — Той размаха пръст срещу нея. — Или на Йорк, на Дагби или Конгрес, на Уотърс или Уайц. Мислиш, че си единствената, която помни имената им? — Гласът му затрепери от огорчение. — Която носи бремето върху плещите си? Не ми изнасяйте лекции за своите приоритети, лейтенант.

— Ясно заявихте гледната си точка и изразихте чувствата си, капитане. Сега като главен разследващ ви казвам, че трябва да се успокоите. Имате нужда от почивка.

— Върви по дяволите!

— Поспи час-два или се прибери у дома да откъртиш за колкото желаеш, само да се отърсиш от тези мисли.

— Иначе какво? Ще ме отстраниш от разследването?

— Престани — тихо каза тя. — Не поставяй и двама ни в неудобно положение.

— Ти ни постави. Най-добре помисли върху това.

Фийни излезе гневно и затръшна вратата с такъв трясък, че стъклата потрепериха.

С жална въздишка тя се подпря на бюрото си и се отпусна на стола. Едва се държеше на краката си, докато в нея бушуваше буря като яростно море.

И друг път си бяха разменяли гневни реплики. Когато човек познава някого и работи с него, особено при често напрегнати и сурови обстоятелства, подобни думи са неизбежни. Но тези я жегнаха толкова дълбоко, че бе готова да излезе от кожата си.

Искаше вода, само литър-два, за да облекчи паренето в гърлото си, но нямаше сили да стане и да си вземе.

Затова остана да седи неподвижна, докато се опомни и ръцете й престанаха да треперят. С главоболие, което я сковаваше от тила до темето, зареди следващия файл и се подготви за следващия телефонен разговор.

Работи без почивка два часа, с помощта на преводачи, когато се налагаше. Чувствайки нужда от глътка въздух, стана и с мъка отвори прозореца. Просто застана до него вдъхвайки студа навън. „Още няколко часа“, помисли си тя. Щеше да приключи с този етап, да провери още вероятности, да напише доклада.

Излагането на факти, подозрения, показания и слухове ясно и подробно в писмена форма винаги помагаше да ги види и да ги усети по-добре.

Фийни я бе научил и на това.

Проклятие.

Когато комуникаторът й запиука, изпита желание да не отговори. Просто да остави сигнала да звучи, докато си стои и се наслаждава на студения въздух.

Но все пак го извади.

— Далас.

— Мисля, че попаднах на следа.

Вълнението в гласа на Макнаб разсея мъглата в съзнанието й.

— Идвам.

Когато влезе в щаба, почти видя енергийните вълни, които трептяха във въздуха, и забеляза, че Фийни не е там.

— В домашния й компютър — започна Макнаб.

— Просто ти провървя, Блонди — отбеляза Календър.

— Открихме го благодарение на изключителните ми компютърни способности, Цицоранке.

Усмивките, които си размениха, говореха за добро сработване в екипа и споделена гордост.

— Стига препирни — нареди Ив. — Какво имате?

— Ще го заредя на стенния екран. Намерих го в директория „Пикантно“. Проверявах документи със заглавия „Тренировка“ и „Упражнения“. Струваше ми се най-очевидно. Предполагах, че в „Пикантно“ има готварски рецепти или нещо подобно. А тя с имала предвид пикантното в работата си.

— Частните клиенти.

— Да, не би ги документирала под подобно заглавие, нали? Имала е доста. Работи с някого, докато той заяви, че не желае повече, или води ежемесечни лични тренировки. Преди да започне с някого, съставя нещо като предложение за индивидуален план. Там вътре има купища. Но този… — Макнаб потупа с пръст монитора. — Създаден е преди шестнадесет дни и няколко пъти е актуализиран. До нощта, в която е изчезнала. Копирала го е и на диск, който не е намерен никъде сред вещите й.

— Взела го е със себе си — заключи Ив, докато се взираше в стенния екран. — Отнесла е предложението на клиента. ТЕД.

— Името му или онова, с което й се е представил. Всичките й програми за частни клиенти са озаглавени с малките им имена.

— Ръст, тегло, телосложение, мерки, възраст. — Ив също изпита известна гордост. — Медицинска история, поне каквато й е дал. Цели, предложения за уреди и тренировъчна програма, хранителен режим. Подробно. Момичета и момчета — заяви Ив, — имаме първото описание. Неизвестният убиец е висок сто шестдесет и седем сантиметра, тежи седемдесет и девет килограма. Пълничък си, а, кучи сине? На седемдесет и една години. Малко тлъстинки около кръста според тези мерки.

Остана с прикован в екрана поглед.

— Пийбоди, свържи се с всички полицаи извън централата, предай описанието. Макнаб, провери компютрите на „Боди Уъркс“, намери този Тед. Календър, потърси името в електрониката на Йорк или индивидуална програма, съставена от нея, която да включва телосложение и възраст. Каквото и да е, потвърждаващо или допълващо тази информация. — Обърна се. — Рурк, дай ми това, което имаш. Ще започнем да се обаждаме на жените от списъка ти, за да установим дали някой е искал от тях домашно посещение за частна услуга. Полицаи, продължавайте да обикаляте из районите и разпитвайте за мъж, отговарящ на това описание. Бакстър, Трухарт, обратно в клуба и във фитнес центъра. Опитайте се да раздвижите нечия памет. Имам нужда от компютър, бюро и стол. Постигнахме пробив. Да измъкнем онова копеле от свърталището му.

 

 

С въздишка, той се отдалечи от работната си маса.

— Разочароваш ме, Джая. Хранех толкова големи надежди за теб.

Беше се надявал ободряващият хор от „Аида“ да я събуди поне за малко, но тя продължаваше да лежи неподвижна, с отворени и изцъклени очи.

Не бе мъртва, сърцето й все още биеше, дробовете й работеха. Изпаднала е в кататония, което бе интересно, призна той, докато стерилизираше инструментите си. Можеше да разрязва и изгаря, да дълбае и кълца без никаква реакция от нейна страна.

Това беше проблем, разбира се. Уж дует, а партньорката му сякаш не участва в представлението.

— Ще опитаме отново по-късно — увери я той. — Не ми се иска да се провалиш така. Физически си едно от най-добрите ми момичета, но очевидно ти липсва психическа и емоционална устойчивост. — Погледна часовника. — Само двадесет и шест часа. Да, доста изоставаш. Едва ли ще счупиш рекорда на Сарифина.

Подреди инструментите и се върна до масата, върху която лежеше партньорката му. От пресните пробождания с нож се стичаше кръв, а коремът и гърдите й бяха нашарени със синини и тънки разрези на кръст.

— Поне ще оставя музиката да свири за теб. Да видим дали ще проникне в тази твоя глава. — Потупа я по слепоочието. — Ще видим какво ще стане, скъпа. Но скоро очаквам гостенка. Не искам да гледаш на нея като на съперница, която ще те измести или дори ще те наследи. — Наведе се и я целуна по все още ненакърнената буза, както баща би целунал дете. — Почини си малко и ще опитаме отново.

Време бе — крайно време — да се качи горе. Да се измие и преоблече. После щеше да свари чай, да сложи от хубавите сладки на масата. Гостенката щеше да пристигне скоро.

Компанията бе толкова приятно нещо!

Отключи вратата на лабораторията и отново я заключи зад себе си. В кабинета си погледна към стенния екран и цъкна с език срещу образа на Джая, която лежеше в кома. Боеше се, че ще се наложи да приключи с нея твърде рано.

С безупречния си бял костюм седна на бюрото, за да въведе най-новата информация. „Тя просто не реагира на никакъв стимул“, мислеше си той, докато записваше стойностите на жизнените й показатели, методите и музиката, която бе използвал през последните тридесет секунди от сеанса. Бе вярвал, че сухият лед ще я върне в съзнание или лазерът, иглите, наркотиците, с които бе успял да се снабди.

Време бе да признае и приеме неизбежното. Последните мигове на Джая изтичаха.

„Е, добре“.

Когато свърши с въвеждането на данните, мина през лабиринта в подземието си, покрай шкафчетата за съхранение, които вече никой не използваше, покрай старото работно помещение, където някога дядо му бе творил своето изкуство.

„Семейните традиции — помисли си той — са гръбнакът на цивилизованото общество.“ Предпочете стълбите пред асансьора. Джая бе напълно права, че редовните упражнения ще му се отразят добре.

Беше си позволил малко повечко при поредния си период на отдих, призна сам пред себе си. Вино, храна, тихо съзерцание и разбира се, медикаменти. Когато този работен период приключи, щеше да замине за някой спа център, да се посвети на физическото и психическото си здраве. Точно от това имаше нужда.

Може би този път щеше да предприеме пътуване в Космоса. Все още не бе опознал места далеч от своята „тера ферма“. Може би щеше да бъде забавно и определено полезно да прекара известно време в космическия курорт комплекс на Рурк „Олимпус“.

Това щеше да бъде сладка глазура, след като постигне сегашната си цел.

Лейтенант Ив Далас от нюйоркската полиция. Тя нямаше да го разочарова като Джая. Имаше няколко подробности, които трябваше да доизпипа, за да се добере до нея. Да, да, това бе истина. Но щеше да намери начин.

Отвори тежката стоманена врата на подземието с код и ключ и влезе в просторната, идеално чиста кухня. Отново я заключи.

През следващия ден щеше да посвети значителна част от времето си на изучаване на информацията, която бе събрал за своята последна Ева. Тя не бе предсказуема като онези, които обикновено избираше. Но това бе един от елементите, които я правеха толкова специална.

Нямаше търпение да я опознае отново след толкова години.

Тръгна през великолепната си стара къща, озъртайки се, за да се увери, че всичко е наред. Мина покрай официалната трапезария, където обикновено се хранеше, и библиотеката, в която често сядаше да почете или просто да послуша музика.

В приемната, любимата му стая, в камината от розов гранит гореше приятен огън, а от широка кристална ваза царствено се издигаха азиатски лилиуми с розови ивици.

В ъгъла имаше роял и сякаш все още я виждаше там да сътворява и пресътворява онази прекрасна музика. Виждаше я да се опитва да научи жалките му къси и тромави пръсти да управляват клавишите.

Не бе успял да овладее това умение, нито пък гласът му постигна красота на тоновете, но любовта му към музиката бе дълбока и искрена.

Двойните врати срещу приемната бяха затворени, заключени. Държеше ги така от много години. За дейностите, извършвани зад тях преди време, сега имаше други места.

Домът си бе дом. Неговият и нейният, помисли си той. Винаги щеше да бъде и неин.

Тръгна нагоре по витата стълба. Все още спеше в някогашната си детска стая. Сърце не му даваше да се настани в спалнята на родителите си. Където бе спала тя.

Беше я запазил такава, каквато бе някога. Съвършена като самата нея.

Спря и се загледа в портрета й, нарисуван, докато сияеше в разцвета на младостта и жизнеността си. Бе облечена в бяло — според него винаги трябваше да носи този цвят. За чистота. Само тя бе останала чиста и непокварена.

Роклята се спускаше по тялото й, това стройно и силно тяло, а на шията й блестеше изящен медальон, нейният символ на живота. Прихванати високо, косите й бяха като корона и наистина, когато я бе видял за първи път, бе я взел за принцеса.

Усмихваше му се толкова мило, нежно, любящо.

Смъртта бе подаръкът му за нея. Отдаваше й почит чрез всички дъщери, които полагаше в краката й.

Той целуна сребърния пръстен, който носеше на ръката си, същия като онзи, който бе поръчал да бъде нарисуван на портрета. Символи на тяхната вечна връзка.

Свали костюма си. Сложи сакото, жилетката, панталона и ризата в коша за почистване. Взе душ, както винаги. Ваните бяха отпускащи, може би успокояващи, но бе толкова нехигиенично да киснеш в собствената си нечистота.

Енергично изтърка тялото си с различни четки — кожа, нокти, крака и коса. Тези четки трябваше да бъдат стерилизирани или сменяни всеки месец.

Ползва сушилната кабина. Според него хавлиените кърпи бяха също толкова нехигиенични, колкото вода във вана.

Изми зъбите си, сложи дезодорант, кремове.

По халат влезе в спалнята и отвори гардероба. Десет бели костюма, ризите — подредени в единия край. Но никога не посрещаше гостенки с работното си облекло.

Избра тъмносив костюм и вратовръзка в различни нюанси на сиво. Старателно се облече и среса снежнобелите си коси, преди да добави съвършено оформена малка брада и мустаци.

Отново сложи медальона, нейния медальон, който бе свалил, преди да влезе под душа.

Стилизираното дърво с множество разклонения заради златото. Дървото на живота.

Доволен от външността си, той слезе в кухнята и премина през нея до гаража, където държеше черния си седан. Приятно бе да шофира през града, слушайки тихо музика на Верди.

Паркира, както бе уредено, на малък занемарен паркинг на три преки от „Вашият ден“, където работеше следващата му партньорка. Ако бе точна, в момента трябваше да върви към него и да мисли за възможността, която й бе предоставил.

Походката й бе бърза и трябваше да е облечена с тъмносиньо палто, с пъстър шал.

Той слезе от колата и закрачи към магазина. Беше я открил там, в сладкарския сектор, и веднага бе впечатлен от красотата, грацията и сръчността й.

Два месеца бяха изминали от онази първа среща. Скоро всичкото време, усилия и грижи, които бе положил, щяха да родят плодове.

Зърна я от една пряка разстояние, забави крачките си. Носеше двете малки пазарски чанти от близки магазини, които бе взел със себе си. Ако някой хвърлеше поглед към него, щеше да види просто човек, излязъл да напазарува в неделя.

Никой не го забелязваше, никой не обръщаше внимание. Усмихна се, когато тя го видя, вдигна ръка и й помаха.

— Госпожице Грийнфийлд. Надавах се да успея да ви придружа през целия път. Съжалявам, че се наложи да вървите пеша в този студ.

— Всичко е наред. — Метна назад красивите си кестеняви коси, дълги почти до раменете. — Много мило от ваша страна да ме вземете. Можех да хвана такси или да дойда с метрото.

— Глупости. — Не я докосна, докато вървяха, всъщност дори се отдръпна, когато пешеходец, разговарящ по линка си, мина между тях. — Ето ви тук, готова да ми отделите време в неделния следобед. — Посочи към паркинга. — Използвах възможността да направя някои покупки.

Отвори вратата на колата, след като бяха прекарали не повече от три минути заедно на улицата. Когато се качи и запали, той се усмихна.

— Ухаете на ванилия и канела.

— Рискове на професията.

— Прекрасно е.

— Нямам търпение да се запозная с внучката ви.

— Много се вълнува. Планове за сватба. — Засмя се, поклати глава като щедър дядо. — Единственото, за което се говори през последните дни. И двамата сме ви благодарни, че се съгласихте на тази тайна среща, така да се каже. Скъпото ми момиче е много придирчиво. Никакви сватбени агенции, никакви координатори. Държи да свърши всичко сама. Без фирми и организации.

— Жена, която знае какво иска.

— Наистина. Когато видях част от работата ви, бях сигурен, че ще поиска да се запознае с вас. Въпреки че работите във „Вашият ден“, отказва да стъпи там. — С лек смях, той поклати глава. — Мина повече от година, откакто си имаше проблеми с управителката. Такова е моето момиче. Майка й, бог да я прости, беше същата. Упорита и твърдоглава.

— Зная, че Фрида понякога е доста сприхава. Ако разбере, че съм приела частна поръчка, ще побеснее. Затова за всички ни е най-добре да си остане само между нас.

— Разбира се.

Когато сви от улицата, тя се загледа в къщата с възхищение.

— Какъв прекрасен дом! Ваш ли е? Искам да кажа, цялата сграда ли е ваша собственост?

— Да, цялата. Принадлежи на семейството ми от поколения. Исках да се срещнем тук, за да я огледате и да споделите своите виждания за сватбеното тържество. — Угаси двигателя и я поведе към къщата. — Заповядайте в приемната… чувствайте се като у дома си.

— Великолепна е, господин Гейнс.

— Благодаря. Моля ви, наричайте ме Едуард. Надявам се, че нямате нищо против да ви наричам Ариел.

— Не, щом така предпочитате.

— Насам. Нека взема палтото ви.

Окачи нещата й във вградения гардероб във фоайето. Разбира се, щеше да се отърве от палтото, шала и дрехите й. Но обожаваше тази част от артистичната прелюдия.

Влезе в приемната и въздъхна.

— Внучката ми закъснява. Рядко е точна. Ще донеса чай. Настанете се удобно.

— Благодаря.

В кухнята той включи защитния екран към приемната, за да я наблюдава, докато приготвя чая.

Имаше домашни андроиди, разбира се, и периодично сменяше дисковете с паметта им. Но най-често предпочиташе сам да се погрижи за това.

Избра „Ърл Грей“ и сервиза от мейсенски порцелан на баба си. Подгря го, както го бяха учили — кипна водата, прецизно отмери.

С пинсети постави в купа от скъпоценните бучки захар. Знаеше, че тя ще сложи от тях. Бе забелязал, че пие чая си с отвратителния вреден подсладител. Щеше да ги приеме като част от почерпката и нямаше да усети, че съдържат успокоителни, преди да навлязат в тялото й.

След като постла върху подноса подложка от ефирна дантела, подреди тънките сладки с глазура, купени специално за този малък тет-а-тет. Добави и розова пъпка, натопена в бледозелена купичка.

Идеално.

Тръгна с подноса и трите чаши, които трябваше да поддържат заблудата за неговата внучка, към приемната, където Ариел крачеше и разглеждаше някои от съкровищата му.

— Прекрасна стая. В нея ли ще се състои венчавката?

— Да. Тази е любимата ми, толкова е уютна. — Сложи подноса между двете кресла с лице към камината. — Ще пийнем чай, докато чакаме булката. О, тези сладки са едни от любимите й. Мисля, че ще бъде чудесно да направите същите за сватбата.

— Сигурна съм, че ще мога. — Ариел седна и извърна глава към него. — Донесох диск със снимки на някои сладки, които съм правила, и други, за които съм помагала.

— Отлично. — Той се усмихна и повдигна купичката с бучки захар. — Една или две?

— Живея опасно и слагам по две.

— Чудесно.

Отпусна се назад и хапна сладка, докато тя бърбореше за своите планове и идеи. Най-сетне клепачите й започнаха да натежават, а гласът й да звучи провлачено.

Изтупа трохите от пръстите си, когато тя понечи да стане.

— Нещо не е наред — успя да промълви Ариел. — Нещо става с мен.

— Не — въздъхна той и отпи глътка чай, докато гостенката му губеше съзнание. — Всичко е точно както трябва да бъде.