Нора Робъртс
Създадени в смъртта (3)

2.

Апартаментът на Сарифина бе луксозно градско жилище. Ярките цветове преобладаваха в боите и тъканите, а плотовете и лавиците контрастираха в лъскаво черно. „Изискано и пъстро“, помисли си Ив. И лесно за поддържане, което я накара да си представи жена, която няма нито време, нито желание да се престарава.

Леглото й бе застлано със сигнално червена покривка и ярки възглавнички. В гардероба имаше цяла колекция от класически рокли. Отново изискани, семпли, но лъскави и в наситени цветове. Обувките, също класически, бяха прибрани в прозрачни защитни кутии.

Добре се бе грижела за нещата си.

— Такива тоалети ли трябваше да носи в клуба? — попита съпруга си Ив.

— Да, точно. Темата е ретро — четиридесетте на двадесети век. Част от задълженията й беше да общува с клиентите, да посреща редовните и да поседява при тях. И да изглежда подобаващо.

— Явно се е справяла. Ето по-модерните й ежедневни дрехи и два официални костюма. Ще проверим електрониката й — добави тя и хвърли поглед към линка на нощното шкафче. — Да видим дали й се е обаждал. Не е в обичайния му стил, но нещата се променят. Ще се поровим в паметта на линковете и в компютъра й. Имаше ли офис в клуба?

— Да.

— Ще проверим електрониката и там. — Отвори чекмедже на малкото бюро до прозореца. — Няма бележник за срещи, органайзер или джобен линк. Сигурно са били у нея. Има шикозна чанта в гардероба и една от онези… как ги наричаха… бизнес папки. Вървят с официален костюм. Ще видим дали сестра й знае за нещо липсващо.

— Кутия соево мляко в хладилника — докладва Пийбоди, когато влезе. — Срокът на годност е изтекъл в сряда. И остатъци от китайска храна, която по моя преценка е тук от седмица. Намерих листчета с бележки. — Повдигна ги. — Списък за пазаруване на хранителни продукти и няколко други неща. Има снимка, на която е с някакво гадже, но не беше залепена на хладилника. Намерих я обърната надолу в чекмедже в кухнята, което според мен означава, че гаджето отскоро е бивше.

— Добре, да ги опаковаме и да ги надпишем.

Ив погледна часовника си. Наближаваше един след полунощ. Ако започнеха да тропат по вратите и да будят съседите по това време, само щяха да ядосат хората.

А ядосаните хора бяха по-малко словоохотливи пред полицаи.

— Тръгваме към клуба.

 

 

Предвид слабостта на Рурк към старите филми, особено мелодраматичните черно-бели продукции от средата на миналия век, Ив не можеше да не познава модата, музиката и духа на четиридесетте. Поне както бяха представяни от Холивуд навремето.

Когато влезе в „Старлайт“ в два през нощта, имаше чувството, че вече знае какво е да бъдеш увлечен във вихър и пренесен в друга епоха от машина на времето.

Клубът бе огромно разкошно помещение на три нива. До всяко от тях се стигаше по няколко широки бели стъпала. И всяко, дори в този час, бе пълно с хора, които седяха на маси с бели покривки или в сепарета със сребриста тапицерия.

Сервитьорите — мъже с елегантни бели костюми и жени с къси черни рокли с широки поли, се придвижваха от маса до маса, за да поднасят табли с питиета. Клиентите бяха издокарани с ретро костюми, черни папийонки, лъскави рокли от типа на онези в гардероба на Сарифина или по-пищни, със сложна кройка.

Ключовите думи тук бяха „елегантност“ и „изтънченост“ и Ив бе леко изненадана да види по масите хора на възраст от малко над двадесет до такива, които несъмнено вече са отпразнували стогодишнината си.

На лъскавата черна сцена свиреше група или може би подходящата дума бе „оркестър“, защото бяха най-малко двадесет души със струнни и духови инструменти, пиано и барабани. А ритъмът на суинга караше двойките да се тълпят в централната част на клуба. На дансинга.

Черно и сребристо на големи шахматни квадрати блестяха и искряха под примигващите светлини на бавно въртящи се огледални кълба.

— Това е изключително шик — отбеляза Пийбоди.

— Всичко ново е добре забравено старо — каза Рурк, като огледа клуба. — Човекът, който ви трябва, е заместник-управителката Зила Ууд.

— Нима знаеш имената на всичките си служители? — попита Ив.

— Всъщност не. Погледнах в регистъра. Име, график, снимка от лична карта… — Присви очи. — Да, това сигурно е Зила.

Ив проследи погледа му. Забележителната жена бе облечена в бледозлатисто, което блестеше върху кожа с цвят на добро кафе. Носеше косите си на свободни дълги талази, които се спускаха по раменете и гърба й. Ив забеляза, че върви бързо, но го прави някак плавно и спокойно, сякаш разполага с безкрайно много време.

Очевидно бе, че е забелязала големия шеф, защото очите й, в почти същия цвят като роклята, бяха вперили поглед в него. Плъзна пръсти по сребристия парапет, докато изкачваше стъпалата до него.

— Госпожице Ууд.

— Каква приятна изненада. — Подаде му ръка с ослепителна усмивка. — Веднага ще уредя маса за вас и компанията ви.

— Не искаме маса. — Ив привлече погледа на Зила. — Да отидем в офиса ви.

— Разбира се — съгласи се Зила, без да трепне дори за миг. — Елате с мен.

— Съпругата ми — каза Рурк и получи укорителен поглед изпод вежди от Ив. — Лейтенант Далас и партньорката й, детектив Пийбоди. Трябва да поговорим, Зила.

Гласът й остана спокоен и плътен като пласт сметана, който можеше да бъде налят върху онова силно черно кафе. Но в очите й се изписа тревога.

Поведе ги покрай гардероба и лъскавите врати на тоалетните, а после набра код за личния си асансьор.

След няколко мига отново се озоваха в двадесет и първи век. Стаята бе семпло и функционално обзаведена, явно предназначена за бизнес. Само за бизнес. Стенни екрани показваха картина от клуба — различни негови части, включително кухнята, избеното помещение и склада за напитки. На бюрото имаше мултилинк, компютър и кошница с класьори за дискове.

— Да ви предложа ли нещо за пиене? — започна Зила.

— Не, благодаря. Познавате ли Сарифина Йорк?

— Да, разбира се. — Тревогата стана по-очевидна. — Случило ли се е нещо?

— Кога я видяхте за последен път?

— В понеделник. Всеки понеделник организираме следобедни партита за най-старите си клиенти. Сарифина се занимава с това, има усет. На работа е от един до седем, а аз поемам вечерната смяна. Тръгна си около осем, мисля. Попитах, защото не се появи в сряда. — Зила хвърли поглед към Рурк и отметна косите си назад. — Вторник е почивният й ден, но в сряда не дойде. Прикрих я. Помислих си, че просто… — Зила нервно заигра с огърлицата си, прокарвайки пръсти по искрящите прозрачни камъчета. — Наскоро скъса с приятеля си и беше разстроена. Хрумна ми, че може да са се сдобрили.

— Друг път отсъствала ли е от работа без предупреждение? — попита Ив.

— Не.

— В нейна защита ли го казвате?

— Не, не! Сари никога не е отсъствала. — Зила прикова поглед в лицето на Рурк. — Никога, затова отначало я прикрих. Обича работата си тук и е страхотна.

— Разбирам и оценявам жеста, който си направила за приятелка и колежка, Зила — увери я Рурк.

— Благодаря. Но не се яви на работа и в четвъртък и не можах да се свържа с нея. Не съм сигурна дали бях ядосана, или разтревожена. Всъщност по малко и от двете, така че позвъних на сестра й. Сари е посочила нея като лице за контакт. Не се обадих в офиса ви, сър. Не исках да я накисна.

Новината щеше да бъде голям удар за нея, Ив знаеше това. Винаги беше така.

— Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но Сарифина е мъртва.

— Сари… какво… Какво казахте?

— Трябва да поседнеш, Зила.

Рурк хвана ръката й и леко я побутна към един стол.

— Казахте… че е мъртва? Станала е злополука? Как…

В тъмните й очи проблесна ужас.

— Била е убита. Съжалявам. Приятелки ли бяхте?

— О, господи! О, господи! Кога? Как? Не разбирам!

— Разследваме случая, госпожице Ууд. — Ив за миг отмести поглед към Рурк, който отиде до вграден бюфет, отвори го и извади бутилка бренди от богатия избор от питиета. — Можете ли да ми кажете дали напоследък някой я е безпокоил или е проявявал необичаен интерес към нея?

— Не. Искам да кажа… мнозина се интересуваха от нея. Тя е от хората, които привличат внимание. Не разбирам.

— Споделяла ли е, че някой я безпокои или я кара да изпитва неудобство?

— Не.

— Пийни малко от това.

Рурк пъхна чаша бренди в ръката на Зила.

— Идвал ли е някой да разпитва за нея?

— Тази вечер, преди няколко часа, детектив от полицията. Сестрата на Сари е съобщила за изчезването й. Тогава си помислих… — В този миг бликнаха сълзи. — Честна дума, помислих си, че сестра й създава излишна паника. И аз бях малко притеснена, само малко, защото мислех, че се е върнала при бившия си и той я е убедил да зареже тази работа. Това беше проблемът — продължи Зила, като изтри сълза от бузата си. — Не му харесваше, че работи тук, защото през повечето нощи бе заета. — Изведнъж влажните й очи се отвориха широко. — Той ли я е наранил? О, боже мой.

— Изглеждаше ли способен?

— Не. Не, не. „Глезльо“, мислех си. Пасивно-агресивен и леко смахнат. Никога не съм предполагала, че може да й стори зло. Не и това.

— Засега няма причина да го подозираме. Можете ли да ми дадете име и адрес?

— Да, добре.

— Пазите ли все още дисковете от охранителните камери от понеделник?

— Да, пазим ги седмица.

— Ще ми бъдат нужни. Ще взема и дисковете от миналата събота и неделя. В понеделник Сарифина сама ли си тръгна?

— Не я видях да излиза. Пристигнах около осем без петнадесет и тя вече си обличаше палтото. Казах нещо от сорта: „Не ти се тръгва от тук, а?“, и тя се засмя. Искала само да довърши нещо по документацията. Побъбрихме си няколко минути, главно общи приказки. Каза: „Ще се видим в сряда“, и й пожелах приятен почивен ден. После излезе от офиса, а аз седнах да прегледам набързо късните резервации. Предполагам, че не се е мотала повече. Не спомена да има среща с някого.

— Добре. Ще ви бъда благодарна, ако ми предоставите онези дискове и информация за мъжа, с когото е имала връзка.

— Да. — Зила се изправи. — Мога ли да помогна с нещо? Не зная какво да правя. Сестра й… Да се обадя ли на сестра й?

— Това е наше задължение.

 

 

При почукване на вратата посред нощ повечето хора интуитивно знаят, че не им носят добри новини.

Когато Джейси Йорк отвори, Ив долови ужаса й. Още щом прикова поглед в очите й, преди да бъде изречена и дума, сред този ужас се надигна скръб.

— Сари… О, не! Не!

— Госпожо Йорк, може ли да влезем?

— Намерили сте я. Но…

— Не е зле да влезем, госпожо Йорк. — Пийбоди хвана ръката на Джейси и приятелски я потърка. — Да поседнем.

— Ще бъде разтърсващо. Адски разтърсващо. Моля ви, кажете го бързо. Искам да узная веднага.

— Сестра ви е мъртва, госпожо Йорк. — Все още докосвайки ръката й, Пийбоди почувства потръпването й. — Много съжаляваме за загубата ви.

— Мисля, че го знаех. Разбрах го още когато се обадиха от клуба. Знаех, че с нея се е случило нещо ужасно.

Пийбоди поведе Джейси към кресло във всекидневната. Купища вещи, забеляза Ив, които крещяха, че тук живее семейство. Снимки на малки момчета, на усмихнат мъж, на жертвата.

Имаше няколко пъстроцветни покривки и множество големи възглавници за сядане на пода, които изглеждаха често употребявани.

— Съпругът ви у дома ли е, госпожо Йорк? — попита Ив. — Искате ли да му се обадим да дойде?

— Няма го… замина с момчетата за Аризона. В Седона. За седмица. Там има ученически лагер. — Джейси огледа стаята, сякаш очакваше да ги види. — Отидоха без мен. Не исках да спя на палатка, а и имах работа. Реших, че би било хубаво да прекарам една седмица сама у дома. Не им се обадих. Не им казах, за да не се тревожат. Защо да ги безпокоя, щом всичко щеше да бъде наред? Не преставах да си повтарям, че всичко ще бъде наред. Но не е. Не е.

Закри лицето си с ръце и зарида.

Ив предположи, че е с десетина години по-голяма от сестра си. Косите й бяха руси и късо подстригани, а насълзените очи — с цвят на лятно небе.

— Позвъних на полицията — изхлипа тя. — Когато казаха, че не се явява на работа, позвъних на полицията. Отидох до апартамента й, но я нямаше, така че им се обадих. Казаха да подам сигнал за изчезнало лице. — Затвори очи. — Какво е станало със Сари? Какво е сполетяло сестра ми?

Срещу креслото имаше диван. Ив седна на него, за да бъдат лице в лице.

— Съжалявам. Била е убита.

Руменината, избила от плача по страните на Джейси, изчезна напълно и лицето й пребледня от ужас.

— Казаха… чух… казаха, че тази вечер са намерили труп на жена в Ийст Ривър Парк. Самоличността нямало да бъде разкрита, преди да уведомят близките. Аз съм най-близкият й човек. — Притисна пръст към устните си. — Помислих си: „Не, не може да е Сари. Тя не живее в Ийст Сайд“. И все пак очаквах някой да почука на вратата. И ето ви.

— Били сте близки, вие и сестра ви.

— Аз… не мога. Не мога.

— Ще ви донеса вода, госпожо Йорк. — Пийбоди я потупа по рамото. — Нали мога да ви донеса вода от кухнята?

Джейси кимна и продължи да се взира в Ив.

— Беше моята малка кукла. Майка ми почина, когато бях малка, и няколко години по-късно баща ми се ожени повторно. Тогава се появи Сари. Беше толкова красива, като кукла. Обожавах я.

— Щеше ли да ви каже, ако някой я тормози? Ако е обезпокоена или смутена от нещо?

— Да. Често разговаряхме. Обичаше работата си. Беше добра в нея и й доставяше удоволствие. Но това се оказа проблем за Кал, мъжа, с когото излизаше от няколко месеца. Факт бе, че работеше нощем и не можеше да бъде с него. Беше ядосана и страдаше заради ултиматума, който той й постави — или да напусне работа, или ще скъса с нея. И така скъсаха. По-добре за нея.

— Защото?

— Не я заслужаваше. Не го казвам само защото съм й сестра. — Замълча и прие водата, която Пийбоди й подаде. — Благодаря. Просто не я заслужаваше… малко е себичен и не му харесваше, че тя печели повече от него. Знаеше го, даваше си сметка и бе готова да продължи напред. Все пак тъгуваше заради раздялата. Сари не обича да губи. Нали не мислите… Мислите ли, че Кал я е наранил?

— А вие?

— Не. — Джейси отпи, плахо си пое дъх и пийна още една малка глътка. — Не вярвам. Никога не би ми хрумнала подобна мисъл. Защо да го прави? Той не я обичаше — каза вяло. — Беше твърде себелюбив, за да изпитва толкова силни… Трябва да я видя. Трябва да видя Сари.

— Ще го уредим. Кога я видяхте за последен път?

— Миналата неделя следобед. Преди Клинт и момчетата да заминат. Дойде да им пожелае приятно прекарване. Беше изпълнена с живот, с енергия. Уговорихме се да излезем по магазините в събота… утре. Моите хора се връщат чак в неделя, ще си поиграят още един ден, преди да се приберат у дома. Със Сари решихме да си купим това-онова, да обядваме заедно. О, господи… Господи! Как е умряла? Как е умряла малката ми сестричка?

— Все още разследваме, госпожо Йорк. Веднага щом мога да ви съобщя подробности, ще го направя. — Нямаше да каже на горката жена какво е сполетяло сестра й, не и докато няма от кого да получи подкрепа. — Можем да се свържем със съпруга ви. Искате ли да се върнат?

— Да… Да, искам да си дойдат. Искам ги у дома.

— Има ли някого, когото бихте искали да повикаме, съседка или приятелка, да постои при вас дотогава?

— Не зная. Не…

— Госпожо Йорк — ласкаво заговори Пийбоди. — Не бива да оставате сама сега. Нека позвъним на някоя приятелка да дойде и да остане тук.

— Либ. Можете ли да се обадите на Либ? Тя ще дойде.

 

 

Когато излязоха навън, Рурк издаде дълга въздишка.

— Често се питам как можеш да проникваш толкова дълбоко в умовете на онези, които причиняват смърт, когато заставаш лице в лице с нея. Но мисля, че от всичко, което правиш, най-мъчително е да съобщаваш на живите какво е сполетяло близките им. — Леко потърка ръката на Ив. — Не й каза какво точно се е случило със сестра й. Даваш й време да се опомни от първоначалния шок.

— Не зная дали така беше най-добре за нея. Болката ще бъде непоносима. Може би трябваше да й го кажа сега, когато вече е съкрушена.

— Постъпи правилно — увери я Пийбоди. — Приятелката й ще е с нея, но тя се нуждае от семейството си. Трябва да бъдат заедно, за да превъзмогнат удара.

— Да. Е, да отидем да видим какво може да ни каже Морис. Слушай — обърна се тя към Рурк. — Ще се обадя веднага щом мога.

— Искам да дойда с теб.

— Вече е… колко… четири сутринта? Не е нужно да идваш в моргата.

— Момент — промърмори той на Пийбоди, хвана ръката на Ив и я отведе настрана. — Искам да стигна до края. Стига да ми позволиш.

— Мога да ти кажа каквото узнаем от Морис, и да успееш да поспиш. Но… — продължи тя, преди Рурк да проговори — не е същото. Искам да ми кажеш, че не се чувстваш отговорен.

Той погледна назад към апартамента на сестрата и си представи каква скръб цари там сега.

— Не е мъртва поради това, че я назначих на работа. Не съм такъв его маниак. Все пак искам да остана с теб до края.

— Добре. Ти ще караш. Ще направим спирка по пътя. Трябва да кажа на Фийни.

 

 

Той бе неин наставник, учител и партньор. Въпреки че никой от двамата не говореше за това, Фийни й беше като баща относно значимите неща в живота.

Беше я избрал измежду редовите полицаи, когато все още носеше униформа, и бяха станали тандем. Никога не го бе питала какво е видял у нея, та е решил да вземе за партньор толкова младо ченге. Знаеше само че това негово решение предопредели съдбата й.

Ив щеше да стане добро ченге и без него. Щеше да се издигне до детектив благодарение на волята, упоритостта и способностите си. И може би някой ден щеше да получи високия чин, който имаше сега.

Но без него нямаше да бъде същото ченге.

Когато заслужи повишение, Фийни поиска да бъде прехвърлен в електронния отдел. Работата с компютърна техника отдавна му беше страст и това желание не беше изненада.

Ив помнеше, че бе малко ядосана, когато той напусна отдел „Убийства“. През първите няколко месеца й липсваше. Бе свикнала да го вижда, да работят заедно и да разговарят всеки ден. След преместването му сякаш беше загубила едната си ръка.

Можеше да остави това за сутринта — поне до по-нормален час. Но знаеше, че ако бе на негово място, щеше да бъде благодарна за това почукване на вратата. Щеше да побеснее, ако бъде лишена от него.

Когато той отвори, лицето му бе сънено и изглеждаше по-състарено от обичайното. Косата му, оредяла ръждива четина, леко посребряла, стърчеше, сякаш внезапно наелектризирана.

Макар да бе облечен с домашен халат в изненадващ лилав цвят, очите му имаха поглед на ченге.

— Кой е умрял?

— Трябва да поговорим — каза му Ив. — По-важното е как, отколкото кой.

— Е… — Той се почеса по брадичката и Ив чу драскането на наболите косъмчета. — Да влезем. Жена ми спи. Нека отидем в кухнята. Трябва да пийна кафе.

Бе скромно жилище. Уютно, помисли си тя, като на Джейси, макар и с няколко десетилетия по-старо. Децата на Фийни бяха пораснали и вече го бяха дарили с внуци. Не бе сигурна колко на брой. Но имаше просторна трапезария с достатъчно голяма маса да побира всички на семейните вечери.

Фийни донесе кафе, тътрейки чехли, за които Ив би заложила месечната си заплата, че са коледен подарък.

В средата на масата имаше ваза със странна форма, на червени и оранжеви ивици. „Творение на госпожа Фийни“, досети се тя. Съпругата имаше множество хобита и страсти, едно от които бе да изработва разни неща, често неразгадаеми.

— Поех горещ случай — започна Ив. — Жертвата е жена, брюнетка, наближаваща тридесет, намерена гола в Ийст Ривър Парк.

— Да, гледах телевизионния репортаж.

— Намерили са я гола. Била е измъчвана — изгаряния, синини, разрези и пробождания. Китките са прерязани.

— Мамка му.

„Да, веднага схвана“, забеляза тя.

— На лявата ръка имаше сребърен пръстен.

— Колко време? — полюбопитства Фийни. — Колко е издържала? Какво е издълбано на тялото й?

— Осемдесет и пет часа, дванадесет минути и тридесет и осем секунди.

— Мамка му — повтори той. — Шибана работа. — Ръката му се сви в юмрук и леко, но енергично удари по масата. — Няма да се измъкне, Далас. Този път няма да ни се изплъзне. Сигурно вече е хванал втората.

— Да — кимна Ив. — Предполагам, че е започнал с нея.

Фийни се подпря с лакти на масата и прокара пръсти през косата си.

— Трябва да прегледаме отново всичко, до което се добрахме преди девет години, всичката информация за него от разследванията на другите му подвизи. Сформирай специален екип и действайте. Няма да чакаме да се появи и вторият труп. Имаш ли нещо от местопрестъплението?

— Засега само трупа, пръстена и чаршафа. Ще ти дам копие от записите. Отивам в моргата, да видим какво ще ни каже Морис. Трябва да се облечеш, освен ако не си решил отсега нататък да ходиш на работа с този лилав халат.

Той погледна надолу и поклати глава.

— Ако видиш онзи, който жената ми подари за Коледа, ще разбереш защо все още нося стария. — Той стана рязко. — Тръгвайте без мен, ще се срещнем в моргата. Тъй или иначе, ще трябва да взема моята кола. И без това ще ми трябва транспорт на връщане.

— Добре.

— Далас.

В този миг Рурк осъзна, че той и Пийбоди сякаш не съществуват. Просто не бяха част от реалността, в която се намираха другите двама.

— Трябва да открием онова, което ни убягна — каза Фийни на Ив. — Което убягна на всички. Винаги има нещо. Една нишка, една стъпка, една мисъл. Не бива да го пропускаме този път.

— Няма да го пропуснем.

 

 

Рурк бе влизал в моргата и друг път. Запита се дали стените на тунелите са облицовани с бели плочки, за да компенсират липсата на естествена светлина, или просто са избрани в знак на приемане на жестоката истина.

Всеки звук отекваше в тях, стъпките отзвучаваха безкрайно дълго. Цареше гробна тишина, поне в часовете, когато персоналът почиваше в мир, така да се каже.

Имаше доста време до разсъмване и Рурк забеляза признаците на изтощение по лицето на Пийбоди — сенките под тъмните й очи. Но не и при Ив, все още не. Умората неизбежно щеше да я връхлети, но сега тя бе движена от чувство за дълг, решимост и стаен гняв, от които може би сама не осъзнаваше, че черпи енергия.

Ив спря пред двойните врати на залата за аутопсии.

— Държиш ли да я видиш? — попита го тя.

— Да. Искам да помогна и ако има с какво, трябва да разбера. Виждал съм мъртъвци и преди.

— Не и гледка като тази.

Побутна вратите.

Морис беше вътре. Ив забеляза, че се е преоблякъл със сиви памучни дрехи и сребристо-черни маратонки, които навярно държеше на работното си място, за да тренира, когато има време. Бе седнал на стоманен стол и остана така няколко мига, отпивайки нещо гъсто и кафяво от висока чаша.

— А, компания. Протеинов коктейл?

— Не, благодаря — отвърна Ив.

— На вкус е малко по-приятен, отколкото изглежда. И действа добре. Рурк, радвам се да те видя, въпреки обстоятелствата.

— Аз също.

— Жертвата е била негова служителка — каза Ив.

— Много съжалявам.

— Почти не я познавах. Но…

— Да, но… — Морис остави коктейла, преди да стане. — За съжаление сега всички ще я опознаем доста добре.

— Била е управител на един от клубовете му — „Старлайт“, в Челси.

— Твой ли е? — леко се усмихна Морис. — Заведох един приятел там преди две седмици. Забавно пътуване назад в интересно време.

— Фийни идва насам.

Морис вдигна поглед към Ив.

— Разбирам. Предишния път бяхме тримата около първия труп. Помниш ли?

— Да, помня.

— Казваше се Корин, Корин Дагби.

— На двадесет и девет — потвърди Ив. — Продавала обувки в бутик в центъра. Обичала купоните. Беше издържала двадесет и шест часа, десет минути и петдесет и осем секунди.

Морис кимна.

— Помниш ли какво каза, докато стояхме тук тогава?

— Не, не точно.

— Аз помня. Каза: „Няма да се задоволи с това“. Беше права. Разбрахме, че иска нещо повече. Да изчакаме ли Фийни?

— Ще му кажем какво е пропуснал.

— Добре.

Морис затвори залата.

Рурк погледна към масата отдалеч, преди да се приближи.

Бе виждал мъртъвци, жертви на безсмислена, брутална, смразяваща жестокост, но се убеди, че Ив отново е права.

Не бе виждал подобна гледка.