Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (7)

Събота, 9 януари

Събуди я звъненето на телефона. В полусън тя вдигна слушалката.

— Здрасти! — бодро възкликна Тара, очевидно отдавна беше на крак.

— Колко е часът? — промърмори Кейт.

— Минава десет. Не те събудих, нали?

„Минава десет!“ — мислено повтори Кейт. Не си спомняше откога не е спала толкова до късно. Подпря се на лакът, измънка, че отдавна е станала, и се помъчи да се съсредоточи.

— Не ме лъжи, знам, че те събудих. Извинявай. Гледай да поспиш още малко. Ще се чуем по-късно…

— Не затваряй, Тара. Вече станах.

— Само исках да разбера какво се случи снощи.

Споменът за вечерта накара Кейт неволно да се усмихне, въпреки че за нищо на света нямаше да признае пред Тара колко се е забавлявала.

— Мина нормално — заяви с престорено безразличие.

— Как ти се стори Дъглас?

— Симпатичен е.

— Симпатичен е, така ли? Като знам отношението ти към мъжете, приемам това почти като признание, че си влюбена.

— Не бъди толкова самодоволна! — отсече Кейт. — И не си прави прибързани заключения само защото съм се съгласила да отида на кино с някого. — Не възнамеряваше да сподели с приятелката си, че след прожекцията с Дъглас пиха кафе и разговаряха надълго и нашироко, че бе запленена от разказа му за пътешествието до Хималаите, от което наскоро се бе завърнал, че й бе обещал скоро пак да й се обади. Не искаше Тара да храни напразни надежди, пък и още не можеше да анализира чувствата си. Наистина, беше прекарала много по-приятно, отколкото очакваше. Дори безумното приключение с билетите някак бе добавило към привлекателността на Дъглас. Все пак обаче той не приличаше на мъжете, с които досега беше излизала. Времето щеше да покаже дали връзката им ще стане сериозна.

— С какво ще се занимаваш днес? — попита Тара, изоставяйки „опасната“ тема.

— Ще отида да се подстрижа, после ще почистя апартамента — обичайните съботни занимания.

— А довечера какво ще правиш?

— Вероятно ще си поръчам суши от японския ресторант и ще гледам видео. Това е представата ми за съвършената съботна вечер.

— Хммм — промърмори Тара. — Виждам, че ми предстои още много работа, докато те върна към нормалния живот.

 

 

— Наистина ли се казваш Хъркюлис?

— Моля?

— Това ли е името, което са ти дали родителите ти?

Кейт чу въздишка, изразяваща крайно раздразнение, последвана от изщракване на ножиците. Кичурчета тъмнокестенява коса се посипаха върху белия чаршаф, който предпазваше дрехите й.

— Кейт, много добре знаеш, че не мога да разговарям, докато работя — плачливо заяви Хъркюлис. — И ти сигурно ще се вбесиш, ако някой ти бърбори, докато пишеш изложение по дело.

— Извинявай.

Тя се огледа — намираше се в просторно таванско помещение в Ийст Сайд. Цялата сутрин бе препускала, за да свърши набелязаните задачи, и спокойствието, което излъчваше ателието на стилиста, беше като балсам за обтегнатите й нерви. Обстановката щеше да бъде още по-приятна, ако помещението бе малко по-приветливо. През мръсните стъкла на високите прозорци почти не проникваше светлина.

Помъчи се да седи неподвижно, докато Хъркюлис обикаляше стола й, търсейки непокорни кичури, които са се изплъзнали от ножицата му. Беше четирийсетинагодишен, с буйна прошарена коса, носът му напомняше на клюн на ястреб. Наричаше салона си „ателие“ и се бе обявил за скулптор-модернист. Последните му творби очевидно изискваха унищожаването на ретро играчки, разхвърлени навсякъде из грамадното помещение: изкусно построена дървена колиба, разрязана на две и намазана с червена боя; чернокоса Барби, в която бяха забодени над половин дузина куки за плетене; счупено пластмасово локомотивче, чиито части бяха прикрепени с изолирбанд. Кейт си помисли, че ако Хъркюлис смята да се издържа с продажби на творенията си, по-добре да си остане фризьор, иначе ще умре от глад.

Каквито и да бяха недостатъците му като скулптор-модернист, той беше „гений на ножиците“. Малко след като започна работа във фирмата, Кейт забеляза, че всички служителки имат прически тип „Самсън“. През цялото лято беше залягала над учебниците, за да положи държавния изпит, и косата й се спускаше почти до кръста. Изкушаваше се да не я подстриже, но реши, че дългата коса не е подходяща за жена с нейната професия. Пък и защо да се различава от колежките си, след като прическите им са толкова елегантни?

Скоро разбра кой е човекът, наложил типичния стил на прическите на служителките във фирмата, и след първото си посещение при него повече не стъпи при друг фризьор. „Удоволствието“ да бъдеш негова клиентка излизаше доста солено — той взимаше повече от сто долара за подстригване, но напълно ги заслужаваше. Първо, прическата се поддържаше лесно — петнайсетина минути работа с четка и сешоар — освен това дори след дванайсетчасов работен ден косата изглеждаше бухнала. Кейт нямаше представа как Хъркюлис е станал „придворен“ фризьор на дамите от „Самсън“. Наумила си беше да го попита, но настояването му клиентката да мълчи, докато я подстригва, възпрепятстваше разговорите.

Докато Хъркюлис кръжеше около стола и клъцваше с ножицата ту тук, ту там, тя се замисли за Дъглас Маколи. „Престани! — каза си строго. — Мисли само за днешния ден, не се връщай нито за миг към миналото!“ Ех, ако можеше да прегледа някое списание, за да прогони натрапчивите мисли… Но Хъркюлис твърдеше, че движението на погледа при четене нарушава вдъхновението му. По време на първото си посещение Кейт иронично го беше попитала дали и дишането е забранено, но той се престори, че не е чул въпроса й. Оттогава тя никога повече не се осмели да се шегува.

— Готово — доволно обяви Хъркюлис. С театрален жест отметна чаршафа, който предпазваше дрехите на Кейт, после й подаде огледало. Тя завъртя глава, наслаждавайки се на водопада от тъмна коса, обрамчващ лицето й. „Косата ти е с характер“ — често се шегуваше Андрия.

— Както винаги прическата е съвършена. — Тя стана от стола и посегна да извади портмонето от чантата си. Хъркюлис приемаше само пари в брой. Тъкмо когато обличаше черната си канадка, си спомни въпроса, който отдавна искаше да му зададе.

— Хей, Хъркюлис!

— Какво? — обади се той от кухненската ниша. Стоеше пред газовата печка и разбъркваше нещо в голяма тенджера.

— Как така се занимаваш с подстригване на разни адвокатки? Някак си не ти подхожда.

Той презрително изсумтя:

— Подхожда ми повече от предишната ми работа.

— И каква беше тя?

Хъркюлис се обърна, устните му бяха разтегнати в иронична усмивка:

— Бях помощник в „Самсън и Милс“.

Тя неволно отстъпи назад:

— Шегуваш се, нали?

— Казвам самата истина. Работех във фирмата през осемдесетте — нали разбираш, трябваха ми пари за наема.

— Невероятно е! Как стана така, че се „преквалифицира“?

— Навремето подстригвах сестрите ми. Не знам точно как се случи, но като заживях в града, взех да подстригвам приятелките си. Защо ти е толкова чудно? В края на краищата аз съм човек на изкуството, следя модните тенденции, пък и притежавам необходимото умение. Докато бях в „Самсън“, се… сближих с една адвокатка. Беше страхотна жена, заедно се чувствахме прекрасно. Случи се така, че месеци наред тя работеше по важно дело и нямаше време да отиде на фризьор. Непрекъснато й натяквах, че прическата й е непоносима, накрая предложих да я подстрижа. Беше късно, минаваше полунощ. Изтичах до денонощния супермаркет, купих ножица и оформих косата на моята приятелка. Тя изпадна във възторг, на следващия ден всички се възхитиха от прическата й. Докато се усетя, имах толкова много клиентки, че свободното време не ми стигаше да ги обслужа. Реших да напусна фирмата — и без това обстановката там ми беше ненавистна — и да се преквалифицирам в стилист.

— Историята е невероятна. Коя е адвокатката, чиято коса си подстригал за пръв път? Още ли работи в „Самсън“?

— Не… Всъщност работеше, преди да я… — Хъркюлис млъкна, внезапно изражението му стана враждебно. След дълго мълчание изтърси: — Беше Маделин. Маделин Уотърс. — Скръсти ръце на гърдите си и предизвикателно изгледа Кейт.

— Наистина ли? — възкликна тя. Ненадейно и съвсем безпричинно се почувства крайно неловко. Заговори бързо, опитвайки се да прикрие смущението си: — Случилото с нея е ужасно, нали? Отскоро работехме заедно, но съм чувала да казват, че е много способна юристка. Беше истинска красавица… ала никога не съм предполагала, че ти оформяш прическата й… беше нетипична за твоя стил и…

„Бърбориш несвързано“ — каза си и изпита облекчение, когато Хъркюлис я прекъсна:

— Отдавна не подстригвам Маделин. Преди няколко години тя заяви, че й се иска да промени прическата си, и накъдри косата си.

Внезапно Кейт си спомни снимката на Уотърс, която показаха по телевизията. На нея косата й беше къса и права, оформена досущ като нейната в момента.

Хъркюлис продължи да говори, вече малко по-спокойно:

— Научих новината от вестниците и бях потресен. Беше много симпатична и истинска дама. Бе пълна противоположност на откачалките в „Самсън“ — Бог знае как се бе задържала там толкова дълго.

Докато го слушаше, Кейт като омагьосана се взираше в прободената с куката за плетене кукла Барби, чиято тъмна коса обрамчваше личицето й като буреносен облак. Изцъклените й очи бяха безизразни, сякаш не забелязваше металните игли, забити в тялото й. Внезапно си представи обезобразения труп на Маделин Уотърс, прободните рани, от които е бликала кръв, и гъстата черна коса, която е обрамчвала лицето й като личицето на…

Тя се сепна и видя, че Хъркюлис я наблюдава, сякаш очаква от нея да каже нещо.

— Е, когато съм тук, времето неусетно минава — подхвърли престорено шеговито. Подаде му парите, после извади от джоба си ръкавиците. — Много благодаря. Ще се видим след около месец.

Бързо заслиза по стъпалата, но изведнъж някаква сянка, която падна върху стълбата, я накара да спре и да се обърне. Хъркюлис стоеше на площадката и гледаше надолу. Махна му, но той като че ли не забеляза жеста й. Кейт потръпна, закопча канадката си и се втурна надолу по стъпалата.

 

 

Като се прибра вкъщи, озовавайки се на километри разстояние от неугледното грамадно помещение, което Хъркюлис наричаше свое „ателие“, тя реши да вземе гореща вана с надеждата опънатите й нерви да се поотпуснат. До днес бе смятала фризьора скулптор за колоритен, но добродушен ексцентрик. Ала след като разбра, че е работил с Маделин, не знаеше какво да мисли. В съзнанието й непрекъснато се натрапваше чернокосата кукла, прободена със стоманени игли — пластмасово подобие на Маделин, загинала при подобни обстоятелства.

Докато ваната се пълнеше, тя хвърли във водата шепа ароматни соли, сетне прибави още една. Включи радиото, което винаги беше настроено на станцията за класическа музика, после отиде в спалнята и разгледа книгите на полицата. Какво да почете тази вечер? Роман от Джейн Остин или от Стивън Кинг? Погледът й попадна на непознато томче — „Сексуален тормоз на жените на работното им място“ от Катрин А. Маккинън. Маделин й го беше дала няколко часа преди да я убият. Кейт възнамеряваше да го прегледа, но в суматохата около смъртта на Уотърс напълно го беше забравила.

Седна на леглото, свали червено-черната обложка и разгърна книгата. Докато я прелистваше, забеляза, че много пасажи от текста са подчертани с молив. Прочете първия, който й попадна:

„Сексуален тормоз в най-общия смисъл на думата е принуждаване към сексуална връзка в контекста на неравнопоставеност на участниците в акта.“

Доста стандартно определение според съвременните възгледи. След няколко страници се натъкна на друг пасаж:

„Правните аргументи, предлагани в настоящата книга, целят да докажат, че сексуалният тормоз над жените на работното им място е част от половата дискриминация, прилагана при назначаване на работа.“

Тя се върна на заглавната страница и видя, че книгата е издадена през 1979 — много преди Върховният съд да обяви сексуалния тормоз за основание за възбуждане на дело. Трудът на Катрин Маккинън представяше основните принципи на доктрина, която по-късно се бе превърнала в закон. Тя любопитно зачете следващия подчертан текст:

„Икономическата зависимост е мощно оръжие, чрез което мъжете на ръководни постове принуждават представителките на противоположния пол да задоволяват сексуалните им прищевки… Всяка неблагодарна и рутинна работа се определя като «работа за жени»…“

Текстът й се стори абстрактен, отдалечен на светлинни години от собствения й живот. Разбира се, до известна степен и нейната работа бе неблагодарна и рутинна. Понякога се налагаше да прегледа и да опише хиляди документи, да препише десетки клетвени показания, да състави десетки рутинни искове до съда за издаване на постановление. Но нямаше наблюдения дали по-тежката и неприятна работа в „Самсън“ по принцип се възлага на жените. Работеше във фирмата повече от година, но не си спомняше нито веднъж да е била подценявана заради пола си. Разбира се, тя беше в привилегировано положение в сравнение с посестримите си, работещи например като секретарки. Вероятно тяхното битие бе по-различно от нейното.

Тъкмо когато се канеше да затвори книгата, погледът й попадна на още един пасаж:

„Непривлекателната външност води до определен икономически ефект — известно ви е, че никога няма да заемате добре платени длъжности. Ако някога сте били на последния етаж на сградата на корпорацията, където са кабинетите на шефовете, сте разбрали, че жените там изглеждат по определен начин.“

„Жените изглеждат по определен начин!“ — мислено повтори Кейт и машинално приглади косата си. Наистина прическата й бе като на повечето й колежки във фирмата, но какво от това?

Тенденциозните писания на авторката започваха да я дразнят.

„На практика единственият ценз, изискван при назначаването на жените, е тяхната външност…“

„В случаите, в които жената отблъсква сексуалните предложения на шефа, внезапно започват да я обвиняват в несправяне с работата, което води до уволнение…“

„Сред мъжете битува увереността, че една жена може да направи кариера само в замяна на сексуални услуги…“

Водата продължаваше да шурти във ваната. Кейт пъхна книгата под мишница и отиде да затвори крана. Питаше се какво е означавала за Маделин доктрината на Маккинън. Дали й е напомняла за собствената й кариера? Спомни си как по време на разговора с Джъстин в клуб „Харвард“ той бе споменал за твърденията на Дрескър, че Маделин е направила кариера само защото е спала, с когото трябва. И тя бе чувала подобни слухове, но доскоро ги смяташе за злонамерени намеци. Сега си спомни поговорката, че всяка крушка си има опашка. Уотърс безспорно беше способна юристка, но дали заради качествата си е била предпочетена при избора за нови съдружници? Дали успехът й не се дължеше на сексуалната й връзка с Картър Милс?

Тя машинално се съблече, с наслада вдъхна аромата, лъхащ от горещата вода. Внезапно осъзна, че през изминалите дни мислите й са били обсебени от Маделин. Нека поне тази вечер си даде почивка… Върна се в спалнята и остави книгата на полицата. Трябваше й по-леко четиво, което да успокои опънатите й нерви. Взе опърпано томче с меки корици, носещо заглавието „Разум и чувства“. Безброй път беше препрочитала шестте романа на Джейн Остин, а този беше любимият й. Възхищаваше се от изящния език на авторката, сътворила поучителна история, проповядваща добродетелите на осемнайсети век и вярата в равновесието в живота и в любовта. Изтегна се във ваната, но преди да зачете книгата, за миг затвори очи и позволи на топлата и уханна вода да я обгърне. От дневната долитаха звуците на цигулка.

Не можеше и да мечтае за по-прекрасна вечер.