Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (30)

Неделя, 31 януари

Денят беше необичайно топъл за края на януари. Лодките, закотвени в залива, се полюшваха върху вълните. Джетове пореха тъмносинята вода, оставяйки пенести дири. Кейт разкопча канадката си и се обърна към Сам Хауел:

— Радвам се, че дойдох. Едва сега разбирам колко си бил прав. Наистина трябваше поне за малко да се откъсна от града, с който са свързани толкова много спомени…

— Гладна ли си?

— Не. Предпочитам да се поразходим.

Преминаха по главната улица и излязоха на кея. Пасторалната атмосфера беше като балсам за душата на Кейт. Поне за няколко часа беше загърбила големия град и спомена за разбития си живот. С пълни гърди вдъхна свежия океански въздух, който сякаш символизираше ново начало.

— Новата ти прическа е страхотна — отбеляза Сам.

— Благодаря. И аз я харесвам.

Стигнаха до края на кея и се загледаха в къщичките, накацали на хълмовете отвъд залива. Кейт си спомни гледката, разкриваща се през прозореца на кабинета й. Но Андрия имаше право — извън сградата гледката беше същата, дори по-прекрасна. Когато си навън, няма преграда между теб и безкрайната синева. Извърна поглед към Сам Хауел и промърмори:

— Тази сутрин в „Таймс“ видях съобщение, което ме поразтърси. Научих, че приятелят ми… тоест бившият ми приятел се е оженил.

— Сигурно много си държала на него.

— Да. — Тя се загледа във водната повърхност, която вече не изглеждаше синя, а тъмнозелена. — Смятах, че ще се оженим.

— Защо се разделихте? Какво се случи?

— Какво се случи ли? — повтори Кейт. Ритна едно камъче и го проследи с поглед, докато то цопна във водата. — Не му оказах достатъчно доверие. Казаха ми, че ми изневерява, и аз повярвах. Може да се каже, че сама го прогоних.

— Съжаляваш ли?

— Отначало много страдах. Не, не е вярно. Страдах дълго. Но когато тази сутрин прочетох съобщението във вестника, разбрах нещо много важно. Бедата не е в това, че не повярвах на Майкъл; по-важно е, че не вярвах в себе си. Несъзнателно търсех в него опора, очаквах да ме защитава, с него винаги да бъда в безопасност. Отредих му непосилна роля. Не е чудно, че в крайна сметка не издържа и ме изостави.

— Но това съвсем не означава, че не те е обичал.

— Може би имаш право. — Тя го изгледа изпод око. Не беше надарена със способността да чете мисли, но знаеше какво се върти в главата му. — С Маделин не сте се виждали години наред, но тя още те обичаше. Фотография, заснета от теб, беше окачена в кабинета й. Направи ми дълбоко впечатление, затова поразпитах Маделин. Тя беше доста лаконична, но сподели, че много я харесва и че където и да работи, винаги я окачва в кабинета си.

Усмивка пробяга по лицето на Хауел:

— Благодаря, че ми го каза. Убеден съм, че тя държеше на мен. Само че… — Той не довърши мисълта си.

— Зная — прошепна Кейт. — Зная.

Повървяха мълчаливо, после Кейт отново заговори:

— Може би Майкъл е бил влюбен в мен, но аз не съм сигурна дали наистина съм го обичала. Сега си давам сметка колко малко съм го познавала. Бях се вкопчила в идеята за спокойствието и сигурността, които ще ми даде. Докато пътувах тази сутрин за насам, си дадох ясна сметка какво всъщност се е случило. Веднага след раздялата с Майкъл постъпих на работа в „Самсън и Милс“, но всъщност в живота ми не настъпи никаква промяна. Страхувах се да взема съдбата си в свои ръце, боях се от провал. Търсех сигурност, гаранция за щастие и смятах, че ще я получа като съпруга на Майкъл. Или като служителка в прочутата юридическа фирма „Самсън и Милс“. Изглежда, си въобразявах, че мога да заобиколя живота.

— Мисля, че си прекалено самокритична — промълви Сам. — Не е погрешно да жадуваш за обич. Или да обичаш работата си.

— Разбира се. Но май не разбираш… — Тя се поколеба и отново докосна пръстена. — Подарък е от майка ми — добави, като видя, че Хауел я наблюдава. — Рубинът е камъкът на моята зодия. Зодия Рак. Знаеш ли какво казват за хората, родени под този знак? Че твърдата черупка им служи за самозащита. Доскоро смятах, че твърдението не отговаря на истината, ала сега разбирам, че съм сгрешила.

Сам окуражително докосна рамото й. Тръгнаха обратно към градчето. Кейт дълго мълча, сетне замислено промълви:

— Разговарях с полицейската служителка, която спаси живота ми. Тя сподели с мен, че от самото начало е имала подозрения относно самоубийството на Картър Милс. Направи ми впечатление терминът, който се използва от служителите на отдел „Убийства“, когато не разполагат с улики, дали става въпрос за убийство или самоубийство — „смърт при подозрителни обстоятелства“. Докато я слушах, си спомних думите ти: „Има много начини да умреш. Един е физическата смърт, унищожаване на тялото, друг — бавната смърт, на която си обречен, когато се предадеш“. Тогава не разбрах накъде биеш. Може би не исках да разбера. Но сега ми е ясно, че твърдението ти се отнася и за мен. Осъзнах, че докато съм се стремяла към съвършената работа и съвършения брак, не съм живяла пълноценно.

— Е, животът е пред теб — имаш достатъчно време да наваксаш — усмихна се Хауел. — Имаш ли някакви планове?

— Не съм мислила за бъдещето. Първо трябва да осмисля случилото се, да разбера в какво съм сгрешила. Освен това обещах на Джоузи да й помогна. Оказа се, че майка й е наркоманка. Затова понякога момичето е пропускало срещите ни. Не можеш да си представиш каква вина изпитах, когато научих истината. Дадох си сметка каква егоистка съм била. Май същото се отнася за повечето хора — всеки се е свил в черупката си и не се интересува от проблемите на другите. Чувствам се ужасно, като си спомня как я упреквах в небрежност и липса на интерес към учебните предмети. Засега Джоузи ще живее при леля си, но това не е разрешение на въпроса. Тя отчаяно се стреми да запази семейството, да не бъде разделена от братчето и сестричката си.

— Има късмет, че си я взела под крилото си.

— Не, аз имам късмет. Знаеш ли, че в преносния смисъл именно тя спаси живота ми? Каква ирония на съдбата, нали? Всеки път й четях конско, задето закъснява, повтарях й, че като мен трябва да държи на точността. Когато не съм отишла на обичайната ни среща, тя изпаднала в паника и отчаяно молела детектив Валенсия да ме търси под дърво и камък.

— А ти как смяташ да живееш от тук насетне?

Тя смутено сведе поглед:

— Предстои ми още нещо, за да загърбя предишния си живот. Случи се нещо, което в правото се нарича „утежняващо вината сексуално насилие“ и се смята за углавно престъпление. Обърнах се към прокуратурата, но се съмнявам, че делото ще издържи в съда. Не разполагам с достатъчно доказателства.

Сам втренчено я изгледа:

— Господи! С теб ли се е случило?

Кейт отново сведе поглед и промърмори:

— Да.

— Кога?

— Преди няколко седмици.

Загрижеността му я смути; сякаш топлотата, която долавяше в гласа му, разтопяваше леда дълбоко в нея, събуждаше чувства, които я плашеха.

— Нямах представа — замислено промълви той, като че ли се опитваше да възкреси в паметта си спомените за предишните им срещи, питайки се как не е забелязал нищо нередно.

— Ще споделя още нещо с теб. Когато чуех, че нещо подобно се е случило с други жени, намирах причини да ги обвиня. Например отношението ми към Линда Морис, която беше свидетелка по делото за сексуален тормоз, по което работех. Тя е секретарка в редакцията на секссписание. И външността й, и поведението й са предизвикателни — дрехите й са прилепнали по тялото, прави мили очи на всички мъже. При всяка среща с нея изпитвах неудържимо желание да побягна. Може би няма да повярваш, но като я видях във фитнес залата, наистина избягах. Едва сега разбирам причината — интуитивно съм усещала, че с нея сме в еднакво положение. Вярно е, че притежавам диплома от Харвардския университет, имах и престижна работа, но като всички жени съм беззащитна. Упорито отказвах да го призная пред себе си.

Откъм океана полъхна студен вятър, тя закопча канадката си. Покрай тях вървяха забързани хора, прибиращи се у дома. Недалеч примамливо проблясваше неоновата реклама на ресторант „Рай“. Изведнъж Кейт усети глад и се обърна към Сам:

— Какво ще кажеш да хапнем нещо?

Хауел мълчеше. Тя вдигна очи и срещна погледа му, изпълнен със съчувствие и тъга.

— Защо ме гледаш така?

Сам се обърна и се загледа в безбрежната океанска шир, сякаш се питаше как да върне времето назад и да предотврати случилото се. Сетне отново погледна Кейт и се усмихна:

— Ще ми се да я беше опознала.