Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (2)

Понеделник, 4 януари

Понеделник, седем часът и пет минути. Сивкава мъгла обвиваше заледените островърхи кули на небостъргачите в Манхатън. Двайсет и шест годишната Кейт Пейн се загърна още по-плътно с пелерината си от червен кашмир, за да се предпази от пронизващия вятър, и продължи да крачи по Пето Авеню. Заснежените улици все още бяха почти безлюдни. След два часа картината щеше да бъде съвсем различна, по тротоарите щяха да се движат тълпи от забързани пешеходци, утринната тишина щеше да бъде заменена от вой на клаксони и скърцане на автомобилни гуми. Ала в този ранен час милионният град временно бе притихнал. Кейт отново придърпа пелерината си и се усмихна.

Почивните дни бяха отминали. Беше си у дома.

Като наближи вратата от шлифовано стъкло на сградата, в която се помещаваше „Самсън и Милс“, тя усети познатото вълнение. Въпреки че работеше тук повече от година, още й се струваше истинско чудо, че е била назначена в легендарната адвокатска фирма. Че е била избрана измежду хилядите млади хора с юридическо образование, които всяка година заливаха пазара на работна ръка. Бе получила поста веднага след завършването на Харвардския университет и вече беше работила по съдебни дела, за каквито повечето адвокати само можеха да мечтаят; дела, чийто ход неизменно беше отразяван на първите страници на „Уолстрийт Джърнал“ и „Ню Йорк Таймс“. Забележителни дела от първостепенно значение, които изискваха отлично познаване на законите. А още по-важно за нея беше, че й се предоставяше възможност да се усъвършенства в сътрудничество с най-известните адвокати в страната.

Мина през въртящата се врата и се озова в грамадното фоайе. Поздрави служителите от охраната и пъхна картата си в електронния скенер. Сетне се отправи към асансьора; токчетата й потропваха по мраморния под.

Бяха изминали четири дни от новата година и фоайето вече не беше празнично украсено. Нямаше ги яркочервените коледни звезди, които изглеждаха някак несъвместими със строгата обстановка. Грамадната елха и електрическият свещник със седем разклонения бяха изнесени. Величественото помещение беше придобило обичайния си вид. Познатото пространство подейства успокояващо на Кейт, отново я обзе усещането, че тук времето е спряло.

Слава богу, че празниците бяха отминали.

Асансьорът чакаше. Тя се качи в кабината и плъзгащата се врата се затвори. Двайсети. Трийсети. Цифрите, обозначаващи етажите, проблясваха на индикатора. Както се надяваше, тя беше първата на петдесет и първи етаж. Докато вървеше по коридора, застлан с луксозен мокет, и отминаваше редицата еднакви врати, тя натискаше бутоните за включване на осветлението. Вратата на нейния кабинет беше предпоследна. Кейт порови в чантичката си за ключа и погледът й попадна на месинговата табелка с надпис „Катрин Т. Пейн“. Инициалът Т. бе съкращение от Трейси, моминското име на майка й. Тя импулсивно прокара пръст по буквите, гравирани върху студения метал, сетне превъртя ключа и отвори вратата.

Пристъпи в кабинета и усети познатото ухание — смесица от миризмата на препарат за полиране на мебели и аромата на „Шанел №19“, който понякога си слагаше. Одобрително огледа помещението, в което цареше обичайният ред. През прозорците се разкриваше панорамна гледка към река Хъдсън и отвъд нея. Дори сред утринната мараня в далечината се виждаше Статуята на свободата — мъничка, смела фигура, обгърната от мъгла. Всичко в кабинета й беше както го беше оставила. Върху бюрото й прилежно бяха подредени купчини с документи. До стената стояха кашони с документация за архива — резултат от предпразничното разчистване. Жалко, че скоро отново щеше да настъпи обичайният безпорядък — най-добре да се порадва на реда, докато не го е нарушила.

Свали пелерината си и я окачи в дрешника. Преди да затвори вратата, спря за миг и се втренчи в огледалото, монтирано на стената. Изглеждаше отпочинала и в цветущо здраве, лицето й беше загоряло след седемте дни, прекарани под палещите слънчеви лъчи. Набързо среса тъмнокестенявата си коса, подстригана на черта и стигаща до брадичката й — прическата, предпочитана от колежките й в „Самсън“ — сетне намести очилата си с рогови рамки. Носеше ги отскоро, откакто беше започнала работа. Втренчи се в изображението си и реши, че ефектът й допада. Изглеждаше като жена с успешна кариера, която винаги владее положението. Жена с влияние, с която другите се съобразяват.

По нищо не приличаше на девойката отпреди две години, която обикаляше кампуса на Харвард, навлякла дрипави джинси и с раница на гърба. Не, имаше една прилика. Изображението й в огледалото предизвикваше у нея същото чувство на объркване, което тя изпитваше още от дете. „Коя е тази жена? Това съм аз и едновременно не съм аз.“ Гледката не беше неприятна. Напротив, Кейт знаеше, че е привлекателна. Имаше хубава кожа, високи скули, правилен нос. Очите й бяха тъмносини. Майка й ги наричаше „буреносни“. Ако огледалото беше голямо, в него щеше да се отрази стройната й фигура, от която се излъчваше скрита сила. Раменете й бяха широки, поради което тя винаги сваляше подплънките на саката си, гърдите й бяха заоблени и се очертаваха дори под строгия костюм от „Тахари“ на черни и сиви райета, бедрата й бяха дълги, краката й — стройни.

За кой ли път се запита защо не вижда себе си в тази личност.

Години наред напразно си беше задавала този въпрос, без да успее да му отговори. Решително затвори вратата на дрешника и се обърна към бюрото си.

„Гордея се със себе си — помисли си, като отново огледа елегантния си кабинет. — Постигнах успех без чужда помощ, справих се сама. Можеше да рухна, да се предам… но не го направих. В края на краищата Майкъл ми направи услуга…“

Ала Майкъл беше част от миналото и нямаше място в новия й живот. Кейт се насили да прогони спомените, седна зад бюрото и включи компютъра. Когато екранът проблесна, тя се подчини на командите на машината, напечати името си и думата „парола“. Първо се залови да прегледа електронната поща. Измежду обичайните глуповати послания от рода на: „Адвокат търси къща под наем в центъра на града“, „Секретарка подарява котенца“ и така нататък — тя веднага забеляза важните съобщения, на които трябваше да обърне внимание. Електронното писмо от Джъстин Даниелс, неин стар приятел и състудент от Харвард, гласеше:

„Добре дошла обратно сред нас! Липсваше ни, знаем, че и на теб ти е било мъчно за нас. Предлагам да се срещнем и да изпием по едно питие към края на седмицата.“

Поздрави: Д.Д.

Имаше съобщение и от Андрия Лий — най-добрата й приятелка, с която бяха прекарали безброй безсънни нощи:

„Нямам търпение да науча новините. Обади ми се веднага.“

Откри и сълзливо послание от Джонатан Курц, също неин състудент от Харвард, който работеше в кабинета, намиращ се през две врати от нейния, но от няколко месеца пребиваваше в Канзас във връзка с едно дело. Посланието гласеше:

„Убеден съм, че ще си остана в Уичита до края на света. Никога няма да работя друго, освен да подготвям въпроси за разпит на свидетелите, които никога няма да бъдат зададени по време на процеса. Никога повече няма да видя семейството и приятелите си. Единственият светъл лъч в съществуването ми е, че до края на живота си ще се храня безплатно.“

Кейт се засмя и отново изпита прилив на щастие. Радваше се, че отново е на работа. Ала приятното усещане бе помрачено от следващото съобщение, изпратено от Пейтън Уинслоу, старши съдружник във фирмата:

„Здравей. Дано да си прекарала добре почивните дни. Моля, подготви се за срещата с Картър Милс в 10 часа тази сутрин във връзка с ново дело. Жалбата (която според нас ще бъде подадена на 13 януари) и документацията по случая са ти изпратени. Моля, запознай се с информацията. Очаквам предложенията ти по време на съвещанието.“

Кейт погледна часовника си и видя, че минава осем. Набързо прегледа камарата от писма и съобщения, която се беше натрупала по време на отсъствието й.

„Защо просто не ме застрелят?“ — промърмори, но въпреки притеснението я обзе приятна възбуда. Ново дело! И то толкова важно, че по него да работи прочутият Картър Милс. Какъв шанс за нея още в началото на кариерата й! Много дела, водени от фирмата, в продължение на десетилетия събираха прах… в преносния смисъл, разбира се. Дълги години нещата бяха в застой, сетне се раздвижваха от новите попълнения в „Самсън“, които се опитваха да проумеят какво са постигнали предшествениците им. В повечето случаи работата повече напомняше на археологически разкопки, отколкото на юридически занимания. Ала ето, че на нея от самото начало й се удаваше възможност да влезе в голямата игра и да наблюдава стратегията на известните имена в областта на правото.

Телефонът иззвъня, но Кейт предпочете обаждането да бъде записано от секретаря и продължи да преглежда новопостъпилата документация. Най-сетне откри онова, което търсеше. Жалбата, върху всяка страница, на която имаше печат „чернова“, беше адресирана до федералния съд на Манхатън. Навярно адвокатите на ищеца бяха изпратили черновата, надявайки се на извънсъдебно споразумение. Това беше обичайна практика, при която черновата на жалбата служеше като средство за упражняване на натиск, доказвайки твърдото намерение на ищеца да защитава правата си и наличието на убедителни доказателства, които да бъдат представени пред съда.

Черновата съдържаше двайсет и три страници. Кейт набързо ги прелисти, за да схване същината на въпроса.

После се втренчи в документацията, докато размишляваше върху фактите, които току-що беше научила.

Безспорно делото бе за сексуален тормоз, а Чък Торп и компанията „Уайд Уърлд Мидия“ бяха обвинени в нарушаване и на щатските, и на федералните закони.

Чък Торп.

„Уайд Уърлд Мидия“.

Проблемът беше повече от сериозен.

„Уайд Уърлд“ беше сред най-големите клиенти на „Самсън“ и представляваше гигантска комуникационна компания, ненаситна за нови придобивки. Ала покупката на „Примамка“ — „безмилостно предизвикателното“ списание за мъже, чийто главен редактор беше Чък Торп — бе предизвикала буря от негодувание сред акционерите на компанията. Кейт си помисли, че ако придобивката на някакво по-нестандартно печатно издание ги е разтревожила, то жалбата буквално ще ги накара да полудеят. Макар че скандалът несъмнено щеше да направи прекрасна реклама на списанието и да затвърди репутацията на Торп, известен като „непослушното дете“ в издателския бизнес. Но това едва ли щеше да се понрави на съвета на директорите.

Плахо почукване на вратата прекъсна размишленията й.

— Влез!

— Здрасти, Кейт. Добре дошла.

На прага стоеше секретарката й Дженифър Торичели, деветнайсетгодишна самоуверена девойка. Тъмната й коса беше подредена в екстравагантна прическа, която й придаваше вид на лекомислена представителка на новото поколение, но външността й лъжеше. Дженифър можеше да напечата деветдесет думи в минута, безпогрешно се справяше с непрекъснато променящите се делови ангажименти на Кейт, при това винаги беше учтива и усмихната. Теоретично тя трябваше да работи и за друг младши съдружник на име Тери Крайтън, който също като Кейт бе едва от година във фирмата. Ала от шест месеца Крайтън беше в Небраска, където прекарваше дните си в неотоплен склад, преглеждайки съдържанието на корпоративна документация. Кейт почти не си спомняше как изглежда колегата й.

— Пътуването и почивката са ти се отразили добре — отбеляза Дженифър. — Изглеждаш страхотно.

Кейт машинално се усмихна и промърмори:

— Вярно е, че си починах. Но с удоволствие се връщам на работа.

Девойката недоверчиво я изгледа:

— Не е за вярване! С колегите ти висите тук почти денонощно, а когато сте на почивка, мислите как по-скоро да се върнете на работа. Да знаеш, че ако някога ми се случи да отида на Карибите, сигурно няма да се върна.

Кейт нетърпеливо се втренчи в книжата върху бюрото си:

— По-късно подробно ще ти разкажа за пътуването. Спешно трябва да се подготвя за съвещанието в десет часа при Картър Милс.

Дженифър се ококори, като чу името на президента на фирмата:

— Брей, ще имаш честта да разговаряш с най-голямата клечка! Е, наслука. Между другото, по гласовата поща имаш съобщение от Тара.

— Благодаря — промърмори Кейт и мислено се поздрави, задето преди малко не вдигна слушалката. Тара беше най-добрата й приятелка и съквартирантка от времето, когато учеха в колежа. Щеше да й бъде трудно набързо да прекрати разговора с нея.

— Повикай ме, ако съм ти необходима — заяви примерната й секретарка, излезе от кабинета и затвори вратата.

Кейт запрелиства документа, докато се върна на първата страница, за да прочете името на тъжителката. Стефани Фридман. За миг се запита как ли изглежда тази жена, сетне мислите й потекоха в друга посока. Как ли ще се развият събитията? Разбира се, всеизвестно бе, че делата за сексуален тормоз се завеждат безпроблемно и причиняват големи неприятности на компаниите, поради което бяха предпочитано оръжие за недоволните служителки. По време на едногодишния си стаж в „Самсън“ тя се бе сблъскала с доста подобни случаи, при които жалбите се основаваха на оскъдни доказателства и очевидно бяха подадени с надеждата за извънсъдебно споразумение, при което тъжителката получава солидна парична компенсация — подход, представляващ изнудване с помощта на закона. Никой не знаеше какво всъщност се е случило, но и без подробно проучване бе ясно като бял ден, че Торп и „Уайд Уърлд“ са се забъркали в голяма каша. Обвиненията срещу тях бяха съвсем директни.

Торп бе известен с това, че според него жените се разделят на три категории — кучки, мръсници и курви. Настояваше служителките му да носят къси поли и прилепнали по тялото пуловери. Разпитваше ги за половия им живот, като настояваше да научи всичко с най-големи подробности, и ги задължаваше да слушат описания на сексуалните му подвизи.

Беше заплашил с уволнение няколко жени, ако откажат да спят с най-добрия му приятел, музикалния продуцент Рон Фогарти, но извращенията му не се изчерпваха само с това.

Кейт се опита да си припомни какво още знае за него. Тъй като работеше по осемдесет часа седмично, не й оставаше време да следи светската хроника. Ала въпреки заетостта си не би могла да пропусне скандала, избухнал преди няколко месеца заради броя на „Примамка“, посветен на сексуалния тормоз. На корицата на списанието бе отпечатана пародия на прочутата фотография, публикувана в „Хъслър“ — жена с вирнати крака, чието тяло изчезва във вътрешността на месомелачка. На корицата на „Примамка“ главата на жената, смазана от страховитата машина, бе на прочутата феминистка Анита Хил. На страниците му бяха поместени фотомонтажи — на известни активистки на феминистки дружества бяха „присадени“ телата на порнозвезди в предизвикателни пози.

Във всеки случай главният виновник за скандала беше Торп, който си беше спечелил голяма популярност като главен редактор на „Примамка“. Той беше родом от Северна Каролина и веднага след завършването на колежа беше започнал издаването на списанието с материалната подкрепа на богатите си съученици. Кейт си го спомняше от интервютата по телевизията — властен човек, който сякаш пулсираше от едва сдържана енергия. По всичко изглеждаше, че му доставя удоволствие да предизвиква журналистите, които го засипваха с въпроси. „Уважавам жените — повтаряше често с подчертан южняшки акцент. — Всъщност майка ми принадлежеше към тази част от човечеството. Сестра ми също.“

Случай, заплетен от юридическа гледна точка, скандал, свързан с прочута личност — какво повече би могла да желае една начинаеща адвокатка?

Тя изгаряше от нетърпение да започне работа по делото.

 

 

Кейт зави по коридора към кабинета на Картър Милс и се сблъска с едрия Бил Маккарти, който бързо крачеше в противоположната посока. Изпусна бележника си, писалките й се разпиляха на пода.

— Извинявай — задъхано изрече тя и се олюля.

Маккарти, който се беше зачервил като домат и дишаше тежко, само изръмжа и продължи да препуска по коридора, размахвайки лакти като бегач. Кейт проследи с поглед ниския оплешивяващ адвокат, разтърка удареното си рамо и се запита какво ли е разтревожило колегата й. Макар че никога не беше работила с него, познаваше репутацията му на смирен и спокоен човек. Маккарти беше като товарен, не като цирков кон. Мълвеше се, че е станал съдружник в „Самсън“, тъй като винаги се е нагърбвал с най-тежката работа, и то без да се оплаква. Прояви на раздразнение бяха съвършено нетипични за него.

Тъкмо когато се наведе да събере вещите си, някой зад нея проговори с английски акцент:

— Няма смисъл да се покланяш при влизането си. Тази традиция вече е в миналото.

Кейт вдигна поглед и видя Пейтън Уинслоу. Вече го беше познала по характерния говор. Въпреки че беше завършил право в „Иейл“ и от шест години работеше в „Самсън и Милс“, с течение на времето все повече се усилваше акцентът му, придобит в „Оксфорд“. Днес на носа му се мъдреха очила с големи стъкла и с червени рамки. Очилата бяха негова „запазена марка“; гардеробът му пък се състоеше от дрехи в различни стилове, които бяха доста ексцентрични според стандартите на фирмата.

— Ха-ха, много смешно — промърмори тя, изправи се и приглади полата си. — Бил Маккарти буквално ме помете и вещите ми се разпиляха. Изглеждаше вбесен. Имаш ли представа какво се е случило?

Пейтън недоверчиво я изгледа:

— Хм, новината е интересна. Мислех го за робот. И през ум не ми е минавало, че роботите са надарени с чувства.

Тя широко се усмихна. Неизменно се изненадваше от подигравателните забележки на Пейтън, който понякога открито проявяваше неуважение към големите клечки. Беше кльощав и висок трийсетинагодишен мъж, който изглеждаше по-млад. Изражението му беше на старателен ученик, винаги беше странно непохватен. Но външността му подвеждаше. Всеизвестно бе, че той е изгряваща звезда и според жаргона, използван в „Самсън“, бе „високоценен“. Наистина маниерите му бяха превзети, но беше много любознателен, трудолюбив и прекрасен ръководител. След две години със сигурност щяха да му предложат да стане съдружник във фирмата.

 

 

Двамата влязоха заедно в приемната на Картър Милс. Секретарката му Клара Хърли преписваше някакъв текст, записан на диктофон, пръстите й сякаш летяха по клавиатурата на компютъра. Тя подскочи, когато Пейтън я потупа по рамото.

— Изплаши ме до смърт! — промърмори и свали слушалките, които притискаха прошарените й къдрици.

— Приеми най-искрените ми извинения — галантно каза Пейтън, а секретарката видимо омекна. По всичко личеше, че той е успял да влезе под кожата й. „Браво на него!“ — одобрително си помисли Кейт. Когато спешно ти е необходим важен документ, взаимоотношенията с жената, която го печата, понякога са по-важни от познанията ти в областта на правото.

— Седнете. Ще проверя дали господин Милс е свободен — заяви Клара. Винаги използваше официалната форма на обръщение, което се струваше много очарователно на Кейт. С изключение на най-закостенелите съдружници всички в „Самсън“ си говореха на „ти“. Разбира се, Клара работеше за Милс от няколко десетилетия.

Докато чакаха пред затворената врата на кабинета, внезапно я обзе пристъп на стеснителност, почувства се като срамежлива ученичка. Сърцето й биеше лудо. С крайчеца на окото си забеляза, че Пейтън е свъсил чело и съсредоточено пише нещо — очевидно подготвяше поредната чернова. Завидя му заради привидното спокойствие и опитвайки да му подражава, за петдесети път, както й се струваше, прегледа бележките си. Осъзнаваше, че ако само едно от обвиненията отговаря на истината, Торп и „Уайд Уърлд“ здравата са загазили. Дори ако твърденията на жената бяха изцяло неверни, случаят представляваше истински кошмар за хората от Отдела за връзки с обществеността. Моментът бе крайно неподходящ, защото обвинението срещу Торп бе повдигнато веднага след неговата атака срещу закона за сексуалния тормоз.

От мислите й я изтръгна гласът на Картър Милс, който незабелязано беше отворил вратата и стоеше на прага на кабинета си:

— Заповядайте, влезте.

Тя скочи на крака и усети някаква промяна, все едно атмосферата внезапно се беше наелектризирала. Отблизо Милс беше още по-внушителен, отколкото си го спомняше. Беше висок над метър и деветдесет, а тъмносините му очи като че ли проникваха до дъното на душата й. Въпреки че тъмната му чуплива коса беше прошарена, изглеждаше жизнен като младеж. Гласът му, поведението му и дори аристократичните му черти сякаш излъчваха власт. Дядо му Сайлъс Милс бе един от основателите на фирмата. Ала славата на Картър Милс не се дължеше на произхода му, а на способностите му. Нареждаха го сред най-добрите адвокати в страната, беше любимец на представителите на медиите и неизменно присъстваше в списъка на десетте най-популярни личности. Според Кейт той беше рядко явление, учен, който бе в състояние да омагьоса съдебните заседатели, прочут адвокат, който получаваше по шестстотин долара на час, но можеше да запретне ръкавите на ризата си, струваща триста долара, и да разговаря с обикновените хора като с равни.

Милс им направи знак да влязат в кабинета. Пейтън седна на един стол, Кейт се настани до него. Докато Картър се връщаше към бюрото си, тя скришом се огледа. Стените бяха украсени с няколко големи абстрактни картини. Канапето беше тапицирано с черна кожа. Обстановката я изненада, въпреки че не липсваха някои традиционни елементи — семейни снимки, дипломи от Харвард, внушителен стенен часовник. Удивлението й се дължеше на факта, че очакваше да види нещо съвсем различно. Обзавеждането възбуди любопитството й, същевременно й се понрави. Всичко тук сякаш подчертаваше колко забележителен човек е Картър Милс.

— Маделин Уотърс ще дойде след малко — отбеляза той, след като позвъни на секретарката и я помоли да донесе вода. — Дотогава моля да ме извините — добави и отново се зае с работата си.

Думите му върнаха Кейт към настоящето. „Още една интересна изненада“ — помисли си. Не бе очаквала на съвещанието да присъства Маделин Уотърс, която бе смятана за най-красивата жена в „Самсън“. Не беше единствената жена-съдружник във фирмата — в Отдела по данъчните въпроси работеше Карън Хендерсън, а Мишел Търнър завеждаше Отдела за попечителски фондове и недвижими имущества — но все пак се различаваше от останалите. Назначаването й в Отдела за съдебни дела, който беше нещо като обособена фирма във фирмата, бе прецедент, освен това тя служеше за образец на по-младите жени. Може би защото бе въплъщение на просветен нов свят, в който властта и женствеността вървят ръка за ръка.

За миг Кейт се запита дали Маделин ще работи по този случай, сетне си каза, че предположението й е абсурдно. Няма начин Маделин Уотърс да работи съвместно с Картър Милс. Въпреки че навремето той бе играл ролята на неин наставник, злите езици твърдяха, че двамата си говорят само служебно, след като интимната им връзка е приключила.

Вратата безшумно се отвори, появи се Клара Хърли, която носеше поднос с кристална кана, пълна с вода, и няколко чаши. Беше олицетворение на съвършената секретарка от старата школа. Внимателно остави подноса, сетне наля чаша вода за Милс, при което строгото й лице се озари от майчинска усмивка.

Без да я удостои с поглед, той взе чашата и промърмори:

— Клара, ако обичаш, обади се на Маделин. Не разбирам защо закъснява! Предай й, че сме готови да започнем съвещанието.

Наглед гласът му бе спокоен, но Кейт долови нотки на раздразнение.

— Веднага, господин Милс.

Но преди секретарката да изпълни нареждането, на прага на кабинета застана Маделин — стройна жена със зелена копринена рокля.

— Извинете за закъснението — каза задъхано. Гласът й беше изненадващо плътен за такава крехка жена. Прекоси кабинета и се настани на черното кожено канапе, встрани от останалите.

Пейтън скочи на крака и посочи стола си:

— Заповядай, седни.

— Не, тук ми е добре. Чувствам се идеално. — Забелязвайки, че Картър Милс я наблюдава, тя леко се усмихна и повтори: — Да, идеално.

Усмивката й се стори странно позната на Кейт. Внезапно й хрумна, че по същия начин се усмихваше някакъв сфинкс, който беше видяла в музея „Метрополитън“ — тъй наречената „архаична“ усмивка, загадъчна и някак бдителна. Изпод око огледа новодошлата и си помисли, че тя наистина е много красива. Предполагаше, че отблизо ще открие някакви недостатъци, но вместо това видя лице с прекрасен тен и съвършени черти — високи скули и яркозелени очи с цвета на копринената рокля. Гъстата черна коса на Маделин Уотърс беше привързана с кадифена панделка. Тя вероятно наближаваше четирийсетте, но красотата й беше непреходна и не бе повлияна от изминалите години.

Картър Милс извади очила от джоба на колосаната си бяла риза, сложи ги и скръсти ръце на бюрото:

— Предполагам, че сте прочели черновата на жалбата. Като се вземат предвид посочените факти, не виждам възможност за отхвърляне на обвиненията или за уреждане на въпроса по съкратената процедура. Ако искът бъде подаден на тринайсето число, кога трябва да отговорим?

— Според точка 12 от правилника имаме на разположение двайсет дни — отговори Пейтън. Неписано правило във фирмата бе, че младшите сътрудници трябва да следят тези подробности. Неспазването на крайния срок можеше да доведе до неприятни последствия. — Ако искът бъде подаден следващата сряда, трябва да сме готови с отговора до втори февруари.

— Ясно — промърмори Милс и отбеляза нещо в бележника си, подвързан с кожа. — Междувременно трябва да се запознаем с фактите. Уговорих среща за един часа в сряда с Чък Торп и Джед Холдън. Ако обичате, изгответе графика си така, че да присъствате. След като научим подробностите, ще съставим план за действие.

Кейт отново усети възбуда. Ще се срещне с Джед Холдън, изпълнителния директор на „Уайд Уърлд“, който бе сред най-известните бизнесмени в страната! Повечето младши сътрудници в „Самсън и Милс“ нямаха честта да се запознаят с хора от ранга на Холдън. Единственият им досег с прочутите личности бе да изготвят например клетвена декларация, която да бъде поднесена за подпис на съответния човек. Немислимо бе един младши сътрудник да участва в съвещание, на което присъства самият Холдън.

— Има ли въпроси? — попита Милс.

— Аз имам едно питане, Картър. — Дълбокият глас на Маделин сякаш увисна във въздуха. — Навярно осъзнаваш, че не сме в състояние да представляваме едновременно „Уайд Уърлд“ и Торп без писмено съгласие на директорския съвет на „Уайд“.

Милс вдигна поглед, лицето му беше безизразно.

— Грешиш — промърмори.

Погледите на двамата съдружници се срещнаха, сякаш бяха шпаги на дуелиращи се противници. Кейт усети напрежението и се втренчи в пода. Незнайно защо сцената я накара да изпита неприятно усещане. Разбира се, любопитството й беше възбудено — напълно естествена реакция — но почувства и необяснима тревога. Като че по чудо се беше върнала в ранното си детство и присъстваше на скандал между родителите си.

Маделин, която очевидно беше забравила за присъствието на по-младите адвокати, невъзмутимо продължи:

— Не можеш да си затвориш очите пред факта, че Чък Торп има известна вина пред „Уайд Уърлд“. Когато корпорацията е приела да купи „Примамка“, той вече е знаел, че госпожица Фридман ще подаде жалба срещу него за сексуален тормоз. Бил е уведомен, че комисията, отговаряща за равноправие на половете при назначаване на работа, ще проведе собствено разследване. Въпреки това не е съобщил на директорския съвет за потенциалната опасност, като по този начин е нарушил важна клауза от договора за покупка на акциите. Ако вината му бъде доказана, от „Уайд Уърлд“ може би ще предявят претенции към него. Акционерите на фирмата едва ли ще се съгласят да платят хонорара за защита на Торп…

— Този въпрос ще обсъдим допълнително, Маделин — прекъсна я Картър, а в гласа му прозвучаха предупредителни нотки.

Тя сви рамене и се облегна назад на канапето. Загадъчната усмивка отново се появи на устните й.

Кейт се помъчи да разбере смисъла на словесната престрелка, на която бе станала свидетелка. На пръв поглед твърденията на Маделин бяха съвсем логични. Редно бе „Самсън и Милс“ да проявят лоялност към „Уайд Уърлд“, които бяха най-важните им клиенти. Дори онзи, който няма представа от професионална етика, би се досетил колко опасно е положението. Въпреки това даже самата мисъл изглеждаше някак предателска. „В края на краищата — мислено се упрекна Кейт — нямам право да взимам страна, преди да съм прочела договора за покупката на акциите.“ Но дори ако Маделин наистина имаше право, защо се опълчи срещу Милс пред двамата младши сътрудници? Едно бе сигурно — ако с Картър наистина са били любовници, връзката им е приключила злополучно.

Милс дълго мълча, като че ли беше погълнат от мислите си. Сетне ненадейно отново взе нещата в свои ръце, сякаш острата размяна на реплики не се беше състояла.

— Това е всичко за днес — заяви, обръщайки се към двамата млади адвокати, все едно съдружничката му не присъстваше на разговора. — Маделин ще ръководи работата ви по случая. Разбира се, ако имате въпроси, можете да се обръщате и към мен.

Кейт изненадано вдигна глава и срещна изпитателния поглед на другата жена. Смути се и се запита дали Маделин я е наблюдавала, но преди да разбере със сигурност, Уотърс вече се взираше в скръстените си ръце, а Картър Милс произнасяше заключителните си напътствия:

— До края на седмицата искам писмено становище по случая. Възлагам задачата на Кейт. Ако нямате други въпроси, закривам съвещанието. Ще се видим в сряда следобед.

Двамата сътрудници излязоха от кабинета, а Маделин Уотърс не помръдна от мястото си и без да престава да се усмихва, впери поглед в Милс. Ала когато заговори, гласът й беше леден:

— Виждам, че не си загубил способността да омагьосваш.

Той я погледна в очите, но не отговори.

— Във всеки случай демонстрацията си я биваше. Накара ги да се почувстват като част от твоя свят — най-сигурният начин да ти бъдат верни и предани. Да не говорим, че ще се трудят без допълнително заплащане часове след изтичане на работното им време. Както виждаш, не съм забравила напътствията ти. Е, заслужаваш поздравления. Видях, че успя да хвърлиш прах в очите на младоците.

Лицето на Милс остана безизразно.

— Както винаги виждаш каквото ти се иска — заяви с престорено безразличие.

Тя помълча, сякаш обмисляше следващия си ход при сложна хазартна игра, накрая каза:

— Радвам се, че нищо не се е променило. Отдавна не сме работили заедно. Не сме имали тясно сътрудничество, както се казва. Човек непрекъснато се пита… — Тя произнесе следващите думи, като натъртваше на всяка: — … дали нещо може да се промени. Накрая разбира, че промяната е невъзможна.

Устните на Милс се разтегнаха в кисела усмивка:

— Говориш така, сякаш си прозряла важна житейска мъдрост. Да играем с открити карти — настоящето положение е неприятно и за двама ни. За съжаление Торп настоя да работиш по случая. Очевидно нямаме избор. По-точно ти нямаш избор. Сигурен съм, че си наясно.

Но Маделин го слушаше с половин ухо, сякаш мислеше за нещо друго.

— Тази наша сътрудничка Кейт Пейн… — промълви едва чуто. — Ти си я назначил, нали? Заради теб е постъпила на работа във фирмата.

— Нямам представа за какво намекваш — заяви Милс. Нито мускулче не потрепна по лицето му.

Тя изпитателно го изгледа, сетне ненадейно се засмя.

— Толкова си прозрачен, Картър — подхвърли подигравателно. — Тактиката ти е хитра, но за беда не прикрива колко си жалък. Сигурно се питаш как съм разбрала, а? Само я погледни!