Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (18)

Сряда, 20 януари

Кейт взе автобуса, който минаваше по Седемдесет и девета улица, и около девет часа вече беше в Истсайд. След като намери сградата, в която живееше Харисън — масивна, но красива постройка на Пето Авеню близо до музея „Метрополитън“ — тя реши да отиде в някое заведение наблизо и да поразмишлява, докато наближи времето за срещата й.

След няколко минути вече седеше в прочутото кафене на Ели Забар на Медисън Авеню, чиято клиентела се състоеше от най-богатите хора в Ню Йорк. Палтата, преметнати на облегалките на столовете, бяха или вълнени от прочутата марка „Бърбери“, или от скъпи кожи. В сравнение с пръстените с диаманти, които носеха посетителките, годежният пръстен на Анджела Тейлър изглеждаше като евтина имитация. Докато преглеждаше листа с менюто, на Кейт й се стори, че цените са в някаква чуждестранна валута. Чаша кафе струваше пет долара, филия хляб с конфитюр — цели шест. „Добре дошла в аристократичния Ист сайд!“ — иронично си помисли тя.

Поръча си капучино и кифла, после извади от чантата си бележник и писалка. Още не бе решила какви въпроси да зададе на Харисън, за да проумее причината за падението на Картър. Но дали бившият съученик на Милс ще й помогне, дали знае отговорите, които я интересуват? Вчера й се струваше, че идеята й да го разпита е блестяща, ала днес не беше толкова сигурна. Фактът, че Харисън познаваше Картър от десетилетия, не означаваше нищо. Дългогодишната дружба или ти помага да опознаеш приятеля си, или замъглява правилната ти преценка за него. Може би тъкмо това се е случило с Харисън, затова отказва да приеме истината.

Тя отпи от капучиното и се запита дали да не се откаже. Тара, с която снощи разговаряха по телефона, както винаги бе жестоко откровена:

— Не знам какво очакваш да постигнеш. Осъзнаваш ли, че си обсебена от „Самсън и Милс“?

Разбира се, тя прие с резерви изявлението на приятелката си, отдавайки го на раздразнението й, че работата с Маколи не е потръгнала.

— Но нали ти допадна! — раздразнено възкликна Тара. — Май сама не знаеш какво искаш. Мъже като Дъглас не се срещат под път и над път.

„Мъже като Дъглас не се срещат под път и над път.“ Едва сега Кейт разбра защо фразата й е толкова позната. Наскоро и Андрия я беше използвала, само че за Джъстин.

Андрия… ето още една неприятна тема. Вчера Кейт й позвъни в кабинета, но жизнерадостната секретарка Сюзан я осведоми, че Андрия си е взела отпуска и е заминала. „Заминала е, без да ми каже нито дума!“ — мислеше си Кейт, питайки се как да обясни поведението й. Знаеше, че приятелката й пази цялата си отпуска за пътуването до Чили, а ето че най-неочаквано бе заминала нанякъде. Дали не бе обидена? Колкото и да си блъскаше главата, не се досещаше с какво би могла да оскърби Андрия. Но дори да бе така, редно бе приятелката й да повдигне въпроса и да й даде възможност да изясни недоразумението… Усети как я обзема все по-силно отчаяние; унинието беше като гъста мъгла, която обгръща съзнанието й. Тръсна глава, опитвайки се да я прогони, и си каза, че моментът не е подходящ да се поддава на мрачни настроения. Погледна часовника си и махна на сервитьорката да й донесе сметката.

Харисън я бе поканил в просторно помещение, застлано с грамаден ориенталски килим, и вече половин час не преставаше да бърбори, сякаш говореше на себе си. Кейт придържаше на коляното си чашата с чинийката и се преструваше, че задълбочено го слуша, а скришом се оглеждаше. Хрумна й, че само дневната на това луксозно жилище е по-голяма от целия й апартамент. Най-сетне потокът от думи секна. Харисън озадачено я изгледа, като че ли едва сега я забеляза.

— Да ви налея ли още кафе? — попита.

— Не, благодаря — отвърна тя, питайки се как да го накара да каже нещо конкретно, не да я обсипва със засукани, но безсмислени фрази. — Винаги мисля за Картър като за президент на „Самсън и Милс“. Интересно ми е да разбера какъв е бил като ученик в колежа. — Знаеше, че въпросът не е от най-находчивите, ала знаеше и това, че се движи сред минирано поле и трябва да бъде особено предпазлива.

— Същият си беше — усмихна се Харисън. — С течение на годините не се промени нито на йота. Затова твърдя, че случилото се е някаква ужасна грешка. Картър отхвърляше крайностите и беше пример за стабилен характер. Ако имаше някаква страст, тя бе към умерено поведение. Никога няма да забравя втората ни година в колежа — беше 1966, по време на войната във Виетнам.

За миг Кейт си помисли, че Харисън се е объркал. Никога не бе свързвала Милс с битническото поколение. Мислено направи изчисление — датите съвпадаха. Странно, но това още повече я потисна, като че бе поредният й провал. И този път не се беше възползвала от фактите, които й бяха известни.

— Бяха смутни времена — продължи Харисън. — Организираха се протести, демонстрации. Случи се така, че самият министър на отбраната Робърт Макнамара дойде да говори пред нас. Разбира се, привържениците на движението „Учащи, борещи се за демократично общество“, се възползваха от посещението му и организираха масова демонстрация. Това не учуди никого, защото се очакваше. Ала неочакваното се случи по-късно. След като исканията на радикалите бяха отхвърлени, те нападнаха колата, с която пътуваше Макнамара. Насила го извлякоха навън, настоявайки да отговори на въпросите им. Повярвайте, скъпа, беше ужасно! Никога не бях виждал Картър толкова разгневен. Не че беше поддръжник на войната. Като повечето от нас изчакваше развоя на събитията. Но фактът, че ученици от колежа прибягват към насилие, го извади от равновесие.

Харисън замълча и очаквателно изгледа Кейт.

— Сигурно е било истински кошмар — промърмори тя, като се стараеше да си придаде възмутено изражение.

— „Кошмар“ е меко казано, скъпа — кимна той. — Вие, младите хора, нямате представа какво е да се живее в такива неспокойни времена.

— Имате право. А Картър участваше ли активно в обществения живот в кампуса? — попита тя. Разбира се, въпросът беше доста банален, но поне бе насочила разговора обратно към Милс.

— О, не! — изкиска се Харисън. — Не вярвайте на всичко, което е написано в учебниците по история. Освен ученически бунтове и студентски демонстрации през шейсетте се случваха много други събития. Погледнато в общ план, продължавахме да преследваме целите си. А в ежедневието много повече ни вълнуваха други въпроси — например дали студентките от Ратклиф ще използват библиотеката на нашия колеж.

Кейт неволно присви очи.

— След като ни ги натрапиха, се оказа, че дяволът не е толкова черен, така да се каже — побърза да добави той. — Нали разбирате, страхувахме се от промяната. По принцип хората не обичат промените.

„Точно така! — помисли си тя. — С изключение на онези нахални мръсници от Ратклиф!“ Насила се усмихна, опитвайки се да спечели благоволението му:

— Напълно ви разбирам.

Харисън изпитателно я загледа, като че ли се опитваше да разбере дали не е сгрешил в преценката си за нея. Постепенно погледът му се смекчи:

— Разбирам колко потресена сте от случилото се, скъпа. Но повярвайте, че Джеймс никога не би сторил онова, в което го обвиняват. Никога! Презираше хората, които се предават, които избират най-лесния изход.

Кейт объркано го изгледа:

— Джеймс ли? Май имате предвид Картър.

Той се чукна по челото:

— Да, разбира се. Говоря за Картър. Та както ви казвах…

Едва когато излезе от ваната, Кейт си спомни, че не е прегледала програмата си за следващия ден. Облече халата си, седна пред компютъра, влезе в мрежата на „Самсън“ и отвори файла със служебния си календар. „Четвъртък, 21 януари.“ Мястото бе необичайно празно. Записана бе само редовната й седмична среща с Джоузи в четири часа.

Въпреки че от косата й капеше вода и се стичаше по шията й, преди да изключи компютъра, тя реши да провери електронната си поща. Повечето писма получаваше на служебния си адрес, но някои пристигаха и тук. Кликна на иконката и прегледа новите съобщения. Бяха предимно реклами за порносайтове. Тъкмо се канеше да ги изтрие наведнъж, едно от тях привлече вниманието й, защото не бе придружено от предизвикателен текст, характерен за подобни реклами. Изпращачът бе Адам 0116. Тя го отвори и прочете:

„Разполагам с информация относно събитията, разиграли се във вашата фирма, която вероятно ще ви заинтересува. Ако желаете да научите подробности, свържете се с мен.“

Побиха я тръпки, докато се взираше в монитора. За миг й се стори, че някой я наблюдава. Трескаво се огледа, но, разбира се, в дневната нямаше никого. Отново се обърна към екрана и повторно прочете съобщението. Кой е Адам 0116? Влезе във файла на „Личен състав“ на фирмата с надеждата да открие някаква следа. „Няма служебно досие на Адам 0116.“ Думите, проблясващи на монитора, като че ли подигравателно й намигаха.