Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (27)

Четвъртък, 28 януари

Минаваше три часът, когато отиде в „Самсън и Милс“. Като чу стъпките й, Дженифър надникна иззад списанието, което четеше.

— Здрасти! Питах се дали ще дойдеш.

— Ето че съм тук — промърмори Кейт. Нямаше желание да разговаря, през целия ден я измъчваше главоболие. Ако не беше срещата й с Джоузи, нямаше да стане от леглото.

— Някаква жена упорито се опитва да се свърже с теб… осведоми я Дженифър. — Днес звъня три-четири пъти.

— Благодаря. Сигурно пак ще се обади. — Кейт зарови в чантата си за ключовете.

— Не ги търси, отключено е — осведоми я секретарката. — Джъстин те чака.

— Джъстин ли? — изуми се тя. По това време Джъстин трябваше да пътува за Кънектикът заедно с красивата Лора.

Като открехна вратата, сърцето й запърха като пленена птичка. Той седеше зад бюрото й и се взираше в монитора на компютъра. Вдигна очи, погледите им се срещнаха. Като по чудо главоболието на Кейт престана, идваше й да полети от радост. Не знаеше и не се интересуваше защо не е заминал. Стигаше й, че вижда любимото лице.

— Защо още си тук? — попита. Усещаше, че се хили като слабоумна, ала не можеше да се въздържи. Странно, но и Джъстин се усмихваше.

— Затвори вратата, Кейт!

— Моля?

— Затвори вратата. Искам да ти покажа нещо.

Тя побърза да се подчини, сърцето й се свиваше от приятно предчувствие.

— Хайде, изплюй камъчето — подхвърли престорено шеговито. — Не ме дръж в напрежение.

— Ела да видиш нещо. — Той посочи монитора.

Кейт се приближи.

— Какво си… — Гласът й пресекна. Джъстин преглеждаше записките й за Картър Милс, които беше нахвърлила след посещението в библиотеката. Но защо? И как бе влязъл в компютъра й?

— Какво е това, Кейт? — обвинително попита той.

— Щях да ти кажа, Джъстин, честна дума! Но не исках да замесвам и теб. Още повече, че засега нещата са неясни. Може би няма повод за безпокойство…

— Не си криви душата! — прекъсна я Джъстин.

Понечи да му отговори, но изведнъж почувства, че нещо не е наред. Какво търсеше Джъстин в кабинета й? Кой му дава право да чете записките й?

— Всъщност защо си тук? — попита го и усети, че гласът й трепери.

Той не отговори. Стана и тръгна към нея, но изведнъж спря, сякаш се колебаеше какво да стори. Брадата му беше набола, капчици пот блестяха на челото му. Отново пристъпи към нея, сякаш възнамеряваше да я прегърне. Допреди миг копнееше за близостта му, но изведнъж изпита необясним страх. Неволно отстъпи назад.

— Какво ти става, Кейт? — Устните му отново се разтегнаха в усмивка. — Знаех, че днес ще бъдеш тук, затова те изчаках. Не се ли радваш да ме видиш?

— Ами… аз… — измънка тя, докато се питаше какво става. Може би наистина полудява. Може би случилото се през последните дни й се е отразило по-зле, отколкото предполагаше. Та това е Джъстин. Джъстин! От какво се страхуваше?

Поклати глава и престорено се засмя:

— Не знам какво ме прихваща… обаче изпитах странно усещане… — Отново млъкна, без да довърши мисълта си. Сигурна бе, че нещо не е наред, само че не разбираше точно какво. Докато се мъчеше да осмисли случващото се, разсеяно се взираше в Джъстин. Той бръкна в джоба на сакото си.

Като по магия в ръката му се появи револвер.

 

 

Джоузи тътреше крака по коридора. Днес бе закъсняла с петнайсет минути заради скапаното метро — Кейт сигурно бе вбесена и нямаше да приеме обяснението й. Пък и защо да й вярва, след като толкова пъти бе измисляла най-различни оправдания?

Секретарката вдигна поглед от списанието, което четеше, и любезно се усмихна:

— Здрасти, Джоузи. Как си?

Чернокожото момиче сведе глава и запристъпва от крак на крак:

— Добре съм. Мотрисата на метрото се повреди на Четирийсет и втора улица, затова закъснях.

— Не се безпокой. — Дженифър окуражително се усмихна. — Кейт излезе преди малко и още не се е върнала. Този път тя закъсня.

— Така ли? — Ококори се Джоузи.

— Абсолютно. Днес е твой ред да й почетеш конско.

Джоузи широко се усмихна. Кейт закъснява! За пръв път щастието й се усмихва. Разбира се, няма да насилва късмета си. Никога повече няма да закъснява.

Секретарката й посочи един стол:

— Седни да я почакаш. Сигурно всеки момент ще се върне.

 

 

Тръгнаха по Пето Авеню, пробивайки си път сред тълпите от минувачи. Джъстин я прегръщаше през кръста с лявата си ръка, а с другата, която бе скрита под пелерината, притискаше револвера до ребрата й. Страната й се допираше до рамото му, вълненото му палто драскаше кожата й. Кейт напразно се опитваше да привлече вниманието на някого, да потърси помощ. Но никой не поглеждаше към нея.

Тя крачеше машинално редом с Джъстин. Нямаше представа какво се случва. Опита се да подреди фактите, търсейки обяснение за поведението на дългогодишния си верен приятел. Първо, оказа се, че не е заминал с приятелката си. Завари го да я чака в кабинета й и да чете записките във връзка с проучването на Картър Милс. После, ни в клин, ни в ръкав, той извади револвер. Но вместо да подреди мислите си, те хаотично се блъскаха в съзнанието й, докато накрая изпита усещането, че сънува.

Завиха наляво по Четирийсет и четвърта улица. За миг Кейт се обнадежди — очевидно отиваха към клуб „Харвард“. Значи Джъстин не бе излъгал, когато Дженифър го попита къде може да потърси Кейт, ако има спешно обаждане. Като наближиха познатата сграда, Джъстин закрачи по-бавно, а тя изпита облекчение, дори се упрекна за абсурдния си страх. Каква глупачка е била да повярва, че е в опасност! Пошегувал се е, а тя се хвана като последна наивница. Усмихна се и го погледна, за да се увери в предположението си. Ала суровото му изражение накара сърцето й да се свие. Усмивката й помръкна.

Той я въведе в клуба. Докато прекосяваха фоайето, тя се огледа с надеждата да види някой познат. Зърна само някакъв плешив човек, почервенял като рак, жена с вталено кафяво палто. С Джъстин минаха край портиера и тръгнаха към стълбището, застлано с червена пътека. Някакъв мъж говореше:

— Знаеш ли, при последното ми посещение в Кеймбридж…

Когато двамата се заизкачваха по стъпалата, гласът заглъхна. На Кейт й се струваше, че е актриса в някакъв филм. Наистина ли преживява този кошмар или сънува? Вместо отговор усети допира на студената цев.

— Джъстин… — прошепна.

— Млъкни! — изсъска той и още по-силно притисна цевта в ребрата й.

Поразена от грубостта му, тя се подчини. Впери поглед в краката си, изпитвайки усещането, че се наблюдава отстрани. Етаж след етаж, етаж след етаж… сякаш стъпалата, покрити с червен килим, нямаха край. Минаха край библиотеката и читалнята, край различни зали за съвещания. Не бе предполагала, че сградата е толкова висока… Като в сън продължаваше да изкачва стъпалата, всички мисли бяха заличени от съзнанието й.

Тръгнаха по коридор, от двете страни на който имаше врати с номера. Тук се намираха стаите за членове на клуба и техни гости, които винаги бяха запазени седмици предварително. „Господи, как е възможно да не срещнем никого?“ — отчаяно се запита тя. Изкачиха се на следващия етаж, Джъстин застана пред една врата, на която беше написан номер 512, отключи я и грубо блъсна Кейт в стаята. Ключалката изщрака.

Тя се огледа. Просторното помещение беше оскъдно обзаведено — две кресла, скрин и голямо легло с балдахин. Завесите бяха спуснати, но отвън не долиташе шум, поради което тя предположи, че прозорците не гледат към улицата.

— Защо ме доведе тук? — промълви. — Джъстин, ще ми обясниш ли какво те е прихванало? — Като по чудо вече не изпитваше панически страх. Отново изпита усещането, че се е отделила от тялото си и се намира на безопасно място.

— Седни, Кейт. — Той притискаше гръб към вратата и продължаваше да я държи на прицел. Отново се усмихваше, ала очите му бяха студени.

Кейт седна на леглото и машинално отбеляза колко твърд е дюшекът. Забеляза, че върху кръглата масичка наблизо са подредени бутилка шампанско, чиния със скъпи сирена, поднос с плодове, кристална ваза с букет от червени рози. На стената зад масичката имаше десетина фотографии на достопочтени господа, очевидно възпитаници на Харвардския университет, сред които се открояваше снимката на красива тъмнокоса жена, протегнала ръка към обектива. С разтуптяно сърце Кейт се втренчи в нея. Снимката й беше позната — като по магия беше се озовала на бюрото й в службата в плик, запечатан с червен восък. Бе същата като онази, която Кейт беше дала на Картър Милс.

— Коя е тази жена? — попита с треперещ глас.

Усмивката на Джъстин помръкна. Заговори с тон на разглезено дете, чиято прищявка са отказали да изпълнят:

— Много добре знаеш коя е. Тя те доведе при мен.

Тя те доведе при мен!

„За какво говори?“ — запита се Кейт. Приведе се и изпитателно се втренчи в него:

— Джъстин, аз съм, Кейт. Не знам какво си мислиш, че правиш, но не е редно. Нещо става с теб, въобразяваш си небивалици. Моля те, хайде да поговорим. — Изведнъж осъзна, че сякаш моли предишния Джъстин да се върне. Спомни си как вечерта, когато Майкъл я напусна, Джъстин й донесе супа; Джъстин я накара да се яви на събеседването, организирано от „Самсън и Милс“. В трудни моменти той винаги беше до нея, безрезервно вярваше в способностите й. А сега е болен, необходима му е помощта й. Няма право да го изостави.

Той отново се усмихваше.

— Добре, Кейт. За какво искаш да говорим?

Тя с усилие преглътна — струваше й се, че нещо е заседнало в гърлото й.

— Защо постъпваш по този начин? — попита. — Неприятности ли имаш с Лора?

Той присмехулно я изгледа и машинално затърка врата си, като че ли да го изчисти от нещо.

— Нямам неприятности, Кейт. Лора не съществува.

— Какво? — изумено попита тя. Сърцето й биеше толкова силно, сякаш щеше да изскочи от гърдите й.

— Много добре ме чу. Лора е само плод на въображението ми. Измислих я, за да проверя дали наистина ме обичаш. Разбираш ли, след като убих Маделин, исках да…

Кейт безпомощно се втренчи в него. Времето като че ли спря.

— Честно казано, тя не ме интересуваше. — Джъстин говореше спокойно, като че обсъждаше някаква злободневна тема. — Само Картър представляваше интерес.

— Само Картър — повтори Кейт. Стори й се, че дълбоко в нея зейва пропаст, която все повече се разширява.

— Да, аз убих Картър. Не се преструвай, че не знаеш. Та нали онази вечер ме видя, когато излязох от кабинета му. Погледна право в мен.

„Аз убих Картър!“ Дъхът на Кейт секна. Зави й се свят. Опита се да разсъждава, но мислите не идваха.

„Аз убих Картър.“

Трябва да му говори, да се помъчи да го върне към действителността.

— Джъстин, трябва да се връщам на работа. Джоузи ме чака. Не можеш да ме държиш тук, ще дойдат да ме търсят — нали каза на Дженифър къде отиваме. Постъпваш неразумно…

— О, не бери грижа! — равнодушно заяви той. — Нима мислиш, че ще претърсят всички помещения за гости? Не вярвам да си толкова наивна. Нима не разбираш? Именно в това е тръпката — да спреш точно на ръба на бездната. Толкова е възбуждащо! Не съм престъпник, Кейт. Аз съм човек на изкуството. — Очите му блестяха, усмихваше се, сякаш бе сигурен, че тя ще го разбере.

Кейт изпита неудържим порив да бъде колкото е възможно по-далеч от този безумец. Мускулите й се напрегнаха, готова бе да се втурне навън. Ала навреме се опомни. Вратата беше заключена, резето — спуснато. Вкопчи пръсти в дюшека, наведе глава, няколко пъти дълбоко си пое въздух, опитвайки се да се успокои. „Аз убих Картър. Аз убих Картър.“ Думите като свредел се забиваха в мозъка й. Не е вярно, не може да е вярно!

— Защо казваш всичко това? — прошепна едва чуто.

Джъстин прехапа устни. Усмивката му помръкна, той смръщи вежди:

— Длъжен бях да го направя и ти го знаеш. Длъжен бях да го направя заради нея. И заради двама ни с теб.

Кейт се разтрепери като лист. Отново изпита неудържимо желание да избяга, но този път не можа да го потисне. Скочи на крака, отвори уста да изкрещи, ала Джъстин се хвърли върху нея и писъкът замря в гърлото й. Затисна с длан устата й, хвана я през кръста и я просна на леглото. Кейт се помъчи да се изтръгне от хватката му, да ухапе ръката му, да го ритне, но той се просна върху нея и я остави без дъх. Със свободната си ръка притисна върху лицето й някакъв влажен парцал, от който се разнасяше противна миризма. Зави й се свят, сякаш пропадаше в дълбока пропаст. Отново опита да се съпротивлява, но безпомощно се просна на леглото. Последното, което видя, бе как Джъстин се надвесва над нея.

 

 

Наближаваше пет часът, а Кейт още я нямаше. Джоузи неспокойно се въртеше на стола. „Кейт да закъснее с цял час? — помисли си. — Няма начин! Сигурно се е случило нещо лошо.“

— Дженифър?

Секретарката надникна иззад романа, който четеше.

— Мислиш ли, че нещо се е случило с Кейт?

— Не, миличка — усмихна й се Дженифър. — Само че започвам да мисля, че е забравила за срещата с теб.

— Тя никога не забравя задълженията си.

Секретарката остави на бюрото книгата и се приведе към чернокожото момиче:

— Може би си чула, че напоследък тук се случиха много странни събития… Двама души от фирмата умряха при трагични обстоятелства. Кейт не само ги познаваше, но работеше с тях. Много тежко преживя смъртта им. Вината е изцяло моя. Трябваше да й напомня за посещението ти.

Джоузи мълчеше и си мислеше за двамата служители на „Самсън и Милс“, които са загинали при трагични обстоятелства. Досега не знаеше за случилото се, но думите на секретарката засилиха тревогата й.

— Каза ли ти къде отива?

— Да, в клуб „Харвард“.

„Харвард!“ — мислено повтори Джоузи. Така се казваше оня тузарски университет, в който бе учила Кейт и в който приемаха само много умни хора. От онези, които после ги назначават във фирми като „Самсън и Милс“.

— Къде е този клуб? — попита.

— Не знам. Май е някъде наблизо.

— Така ли?

— Знаеш ли какво, скъпа? Отиди си вкъщи. Ще кажа на Кейт, че си идвала.

Момичето сведе глава и се замисли. Сетне решително заяви:

— Не, ще я почакам.

 

 

Кейт отвори очи. Беше като пребита, нямаше сили да обърне глава. Лицето й беше притиснато до покривката на леглото, пред погледа й се смесваха лилави и зелени петна на бял фон. В стаята беше горещо. Звучеше странна нехармонична музика. Главата й сякаш щеше да се пръсне от болка, усещаше мъчителна жажда. Къде са очилата й? Опита се да стане, но нещо възпрепятстваше движенията й. Помъчи се да каже нещо, да извика, ала устата й сякаш беше натъпкана с памук.

— Как се чувстваш, Кейт? — Гласът на Джъстин прозвуча като че отдалеч. — Не исках да те връзвам, но ти ме принуди.

Съзнанието й бе замъглено, обаче тя се насили да си спомни какво се бе случило… Като отиде на работа, завари в кабинета си Джъстин. Отначало се зарадва, че не е заминал… после нещо се обърка. Опитала се бе да избяга… да избяга от Джъстин. Но защо? Защо да бяга от човека, който й е бил опора в най-тежките мигове от живота й?

— Доста размишлявах и си дадох сметка, че съм бил несправедлив към теб — продължи той и седна на леглото. Кейт усети миризмата, която винаги свързваше с него — миризма на влажен вълнен плат, примесена с аромата на боров сапун. — Представях си, че ще разбереш, без да ти обяснявам. Но може би очаквам от теб прекалено много. Как мислиш, Кейт? Прекалено големи ли са очакванията ми?

Тя забеляза, че нощната лампа е включена, и си помисли, че сигурно дълго е била в безсъзнание. Джъстин я помилва по главата и я изгледа като баща, който хем е ядосан на непослушното си дете, хем е готов да му прости всичко, защото го обича:

— Ще ми се да си поговорим. Но първо обещай, че няма да викаш. Няма от какво да се страхуваш. Дай ми възможност да ти обясня всичко. Е, ще ми се подчиняваш ли?

Кейт кимна. Лицето й гореше, постепенно спомените се завръщаха. Намираше се в клуб „Харвард“. Джъстин я заплаши с револвер и насила я доведе тук. Би трябвало да е скована от страх, но всъщност изпитваше само боязън. Сякаш мъгла обгръщаше съзнанието й.

Джъстин се изправи. Кейт го чу да отваря вратата на дрешника, после до слуха й достигна шумолене, сякаш той търсеше нещо. След малко отново застана до леглото. В едната си ръка държеше нож, в другата още стискаше револвера. Тя се взираше в него като хипнотизирана. Внезапно съзнанието й се проясни, почувства прилив на сила.

— Не мърдай. — Той се надвеси над нея. — Не искам да те нараня.

Провря студеното острие на ножа под платнената лента, която беше омотал около главата й така, че да запуши устата й. С рязко движение разряза плата, остави ножа, извади парцала, натъпкан в устата й, но през цялото време я държеше на прицел.

Облекчението й беше толкова голямо, че силите отново я напуснаха.

— Благодаря — прошепна. Гърлото й беше пресъхнало. — Моля те, дай ми нещо за пиене.

— Ей сега. — Джъстин седна на креслото до леглото, взе от масичката чаша с някаква течност и я поднесе към устните й. Тя отпи голяма глътка, но се задави. Вместо вода сякаш беше отпила глътка киселина. Затвори очи, като че ли се насилваше да заспи. Изпод клепачите й потекоха сълзи.

— Скъпа, какво ти е? — Той нежно докосна мократа й страна. — Не обичаш ли шампанско?

Шампанско! Бездънната пропаст отново зейна дълбоко в нея. Още миг и ще полети в мрака…

— Може ли първо да пийна малко вода? — промълви. — Много съм жадна.

Той озадачено я изгледа, но стана, отиде до масичката, напълни чашата с вода, подаде я на Кейт.

— Искаш ли още? — попита, след като тя я пресуши на един дъх.

— Не, благодаря. По-добре съм — отвърна Кейт, макар че изобщо не беше добре. Постепенно съзнанието й се проясняваше, а страхът й нарастваше. Какво да предприеме? Трябва да измисли някакъв план. „Успокой се — каза си. — Постарай се да разсъждаваш трезво.“ Ако съумее да накара Джъстин да продължи монолога си, ще спечели време. Отчаяно се помъчи да си спомни какво й бе казал, търсейки за какво да се хване. „Длъжен бях да го направя заради нея. И заради двама ни с теб.“

Тя дълбоко си пое въздух и подхвана:

— Знам, че си го направил заради двама ни с теб. Но искам да науча повече. Ще ми разкажеш ли всичко?

Лицето му веднага се проясни, което й подсказа, че е на прав път.

— Мислех си, че се досещаш. Сигурен бях, че знаеш…

Кейт поклати глава:

— Не, съжалявам. Моля те, разкажи ми.

 

 

— Не знам къде е. Трябваше да се върне в четири часа.

Кати Валенсия прехапа устни. Днес всичко сякаш вървеше наопаки, а за да дойде тук, беше претупала важна среща. Но не бе справедливо да изкарва яда си на секретарката на Кейт — млада жена с прекрасна буйна коса.

— Благодаря за съдействието, госпожице…

— Торичели. Казвам се Дженифър Торичели. Ако желаете, оставете бележка на Кейт.

Валенсия погледна часовника си и видя, че минава пет часът.

— Да, май именно това ще направя. От вчера с нея все не успяваме да се засечем. — Тя извади от чантата си бележник и писалка. Докато мислено съчиняваше текста на съобщението, усети някого зад себе си. Обърна се и се озова лице в лице с петнайсетинагодишно момиче с грамадни кафяви очи.

— Трябва да я потърсим — каза то. — Страхувам се, че й се е случило нещо лошо.

Джъстин, който припяваше на хоровото изпълнение, изведнъж млъкна и я погледна в очите:

— Не исках да стане така.

Кейт седеше на леглото, а Джъстин — на креслото. Тя се преструваше, че отпива от чашата с шампанско. Беше изяла три ягоди и една солена бисквита, намазана със сирене, които имаха вкус на тебешир.

— Дадох му възможност да поправи грешката си — добави Джъстин, а лицето му се изкриви от омраза. — Опитах се да поговоря с него, но той отказа да ме изслуша.

Тя кимна, сякаш разбираше за какво й говори.

— Много е красива, нали? — Той унесено се загледа в снимката на тъмнокосата жена, долната му челюст увисна.

Внезапно в паметта на Кейт изникна фразата „състояние на психологическа амнезия“^[1], спомен от курса по психология, който бе изкарала в университета. Погледна дясната му ръка, но той все така здраво стискаше револвера.

— Ти си оставил снимката й на бюрото ми, нали? Искал си и аз да я видя.

Без да откъсва поглед от фотографията на стената, той кимна:

— Страхувах се, да не би да си помислиш, че съм забравил.

— За нищо на света не бих могла да забравя — промърмори тя, за миг извърна поглед към снимката, сетне отново се втренчи в човека до себе си:

— Много е хубава. Разкажи ми нещо повече за нея.

Той сви рамене:

— На човек му е трудно да разказва за собствената си майка. Откъде да започна?

— Какво? — Кейт се помъчи да скрие изумлението си. — Но тази жена не е твоята майка. Забрави ли, че когато ни връчваха дипломите, ти ме запозна с майка си? Казва се Сара, освен това е висока и руса и изобщо не прилича на тази жена.

— Сара е моята осиновителка — усмихна се Джъстин. — Взе ме под крилото си след смъртта на майка ми. Беше моя наставница по времето, което прекарах в поправителния дом. Преди да се омъжи, се казваше Сара Луелин, после прие фамилното име Даниелс… но защо ти го разказвам, след като вече го знаеш? — Той истерично се изсмя. — Смяташе, че имам големи заложби, затова ме осинови. И се оказа права, само че заложбите ми се оказаха по-различни.

Кейт понечи да възрази, но само прехапа устни. Горещината изведнъж стана нетърпима, погледът й се замъгли. Разбира се, известно й беше, че Сара Даниелс е специалистка по детска психология и че работи върху книга, посветена на осиновяването. Но щом това е вярно, тогава излиза, че думите му не са бълнувания на човек с психични отклонения, а самата истина.

— Принудиха ме всяка седмица да се срещам със Сара, защото бях тръгнал по лош път. — Джъстин сякаш се наслаждаваше на определението. — Твърдяха, че стремглаво се нося към пропастта. Отначало отказвах да разговарям с нея. Не ми се искаше някаква тъпа социална работничка, дето изобщо не й пука за мен, всяка седмица да ми чете конско.

Докато говореше, гласът му все повече изтъняваше. Ни в клин, ни в ръкав Кейт си спомни сцена от филма „Екзорсистът“ — Линда Блеър бълва грахова супа…

— Бог знае защо се вслушах в думите й през деня, в който започна всичко — унесено продължаваше да говори той.

— Май бях махмурлия и ме беше обхванала апатия. Спомням си как, когато Сара каза, че трябва да имам цел в живота, в главата ми нещо прещрака. Стори ми се, че пред мен стои майка ми — истинската ми майка — и ми подава ръка, за да тръгна по правия път. Разбира се, планът ми възникна по-късно, но на практика всичко започна през онзи ден…

— Разкажи ми повече за жената на снимката… за майка ти. — Кейт се стараеше да говори спокойно, но гласът й трепереше. — Какво се е случило с нея?

Дори да беше чул въпроса й, той не отговори, а продължи монолога си:

— Била е едва на деветнайсет, когато е дошла да живее в Ню Йорк. На деветнайсет! Знаеш ли, че е била почти дете? — Той извърна поглед към Кейт, сякаш очакваше да му отговори.

— Да — заекна тя, но, изглежда, Джъстин отново не я чу.

— Започнала работа като сервитьорка, за да се издържа, но всъщност била актриса. Затова и се преселила в Ню Йорк. Разговарял съм с хора, които са я познавали; всички твърдяха, че е била изключително талантлива. Имала е възможност да стане звезда, да се прочуе. Дори като гледаш снимката й, добиваш представа за големия й потенциал. Но той съсипал живота й. Казал й, че е влюбен в нея, и тя му повярвала. Допуснала е фатална грешка, като си е помислила, че е искрен.

В този миг тя прозря истината.

— Говориш за Картър Милс, нали? — възкликна.

Джъстин се усмихна. За миг й се стори, че отново вижда стария си приятел, чиято усмивка често я окуражаваше.

— Разбира се, Кейт. Говоря за баща ми.

„Баща ми.“

Думите му сякаш отекнаха като топовен изстрел. Тя се помъчи да извърне поглед, но очите й бяха приковани в лицето му. Постепенно, като че ли наблюдаваше магическа рисунка, при която елементите се появяват един по един, започна да вижда приликите — изпъкналото чело, съвършените зъби, квадратната челюст. Не можеше да повярва… отказваше да повярва, ала знаеше, че е истина.

Джъстин бе син на Картър Милс!

Главата й сякаш се възпламени, ала тя упорито продължи да го разпитва. Искаше да разбере всичко. Искаше да научи истината.

— Майка ти се е казвала Мария, нали? — прошепна. — Мария Бърнини. — Затова и пликът със снимката носеше печат с буквата М.

— Браво, Кейт. Убеден бях, че ще се досетиш.

Тя си спомни подробностите, които беше научила от вестникарските статии, докато проучваше миналото на Картър Милс. Самотната майка… старинното оръжие… момченцето, което бяха намерили вързано на стол до трупа…

— А ти… сигурно си видял как Картър я е убил. — Устата й беше така пресъхнала, че едва говореше.

— Не си спомням — намусено отговори Джъстин. — Бил съм едва четиригодишен. Но защо ли ти го казвам, след като си го научила от вестниците? Нищо не си спомням — повтори. — Знам само онова, което са ми разказвали.

— Какво са ти разказвали? — упорстваше тя.

Джъстин театрално въздъхна като дете, което се мъчи да угоди на капризите на родителите си:

— Елизабет, приятелката на мама, ми разказа какво се е случило. Известно време живях при нея, после тя вдигна ръце от мен и ме изпрати в онзи дом. — Той студено се усмихна. — Работата е там, че на практика той не я е убил, иначе щях да го издам. Щеше да е по-справедливо, ако беше умряла от неговата ръка. Но той остави друг да му свърши мръсната работа. Както продължаваше да прави до края на живота си.

— Какво? Платил е на някого да убие майка ти, така ли?

Джъстин се нацупи:

— Не, Кейт. — Отново въздъхна и добави: — Добре де, ще ти кажа. Елизабет сподели с мен, че мама трябвало да работи по две смени, за да свързва двата края. Била много горда и като разбрала, че е бременна, не казала нито дума на онзи негодник. Отказала се от мечтата да стане актриса и се записала в курс за медицински сестри, като продължила да работи в кафенето. Една нощ отново работила до два през нощта. Като ме взела от дома на съседката, някакъв изверг я проследил и… й сторил много лоши неща.

— Да — прошепна Кейт, спомняйки си описанието на обезобразения труп на Маделин Уотърс.

— После насилникът намерил револвера, който баща ми й бил дал преди години, за да се защитава. Нали разбираш, живеела е в квартал с голяма престъпност, пък и мъжете много я задиряли, защото била истинска красавица. През онази нощ е искала да използва оръжието, за да защити себе си. И мен. — Джъстин се приведе към Кейт, лъхна я топлият му дъх. — Каква ирония, нали? Вместо да я спаси, оръжието е станало причина за смъртта й.

Кейт се почувства така, сякаш бе проникнала в съзнанието му. Съвсем ясно си представяше какво се случило. Колкото и да беше абсурдно, обясненията му започваха да й се струват съвсем логични.

— Обвинявал си Картър за смъртта й — промълви едва чуто. — Затова си го убил.

— Именно — доволно се усмихна той. — Убих го, за да отмъстя за смъртта й. Ако не беше той, майка ми нямаше да загине. Проблемът за причинителя — спомняш ли си, че го обсъждахме по време на лекциите? Понякога законът не наказва истинския виновник и някой трябва да се намеси, за да възтържествува справедливостта. В случая този някой бях аз. Картър е дал на майка ми револвера. Заради него тя е живяла в онзи проклет квартал. Само той е причина за злочестата й съдба, накрая е загубила живота си заради него. Ето защо бях длъжен да го унищожа.

Кейт, която беше скована от ужас, се питаше какво е предизвикало умопомрачението на Джъстин, подчиняващо се на някаква извратена логика, в която бяха вплетени правни казуси, смърт, роднински връзки. Знаеше, че трябва да продължи да го разпитва, за да печели време:

— Не разбирам защо е трябвало да убиеш Маделин.

— Това не влизаше в първоначалния ми план. Хрумна ми едва когато постъпих в „Самсън и Милс“. Веднага щом я зърнах, разбрах какво се е случило. Толкова приличаше на майка ми! Затова той я беше избрал за нейна заместница. Не можех да я гледам, но дори помолих да работя за нея, спомняш ли си? После ми дойде наум, че тя може да изиграе важна роля в плана ми. Хрумна ми да я убия и да припиша престъплението на него.

— Ами… онова, което бе направил с нея… Защо? Защото онзи човек е причинил същото и на майка ти ли?

Той гневно я изгледа:

— Не съвсем! Не й причиних страдания, застрелях я в главата, докато беше замаяна от упойката. Но майка ми през цялото време е била в съзнание, усещала е всичко.

Всичко! — По челото му бяха избили капчици пот, вените изпъкваха на шията му. Тя трепереше като лист, но стисна зъби и продължи да го разпитва. Докато говори, тя е в сравнителна безопасност.

— Разбрах, че револверът е същият, с който е била убита майка ти. Как се добра до него?

Джъстин не скри задоволството си, че му е задала тъкмо този въпрос. Сви рамене, устните му се разтегнаха в жестока усмивка.

— Всъщност не беше трудно. Поиграх си на детектив, телефонирах на няколко души. Револверът е старинен и представлява интерес за всеки колекционер. Оказа се, че след като от полицията направили балистичната експертиза и снели отпечатъците, дядо ми Джеймс уредил да си вземе револвера. Какъв цинизъм, а? Пет пари не давал за убитата млада жена, интересувало го е само как да си върне скъпата вещ. По времето, за което говоря, старият Джеймс вече беше гушнал букета, затова телефонирах на баща ми под предлог, че съм колекционер на старинни оръжия. Оказа се, че е подарил револвера на някакъв малък исторически музей близо до Бостън. По време на лятната ваканция преди последната ми година в университета предприех кратко пътешествие. Охранителната система на музея беше направо смехотворна, кражбата на оръжието беше като детска игра. — Той замълча и се замисли, после отново подхвана: — Честно казано, доста се колебаех дали да включа Маделин в моя план. До този момент всичко вървеше като по вода, питах се, да не би да се увличам. Но сега съм доволен, че го направих. Както и другото…

— За какво говориш? — прошепна тя.

— О, нищо особено, обаче ме достави страхотно удоволствие. — Той гръмко се изсмя. — И на теб ще ти хареса, сигурен съм. Известна ти е системата за заплащане във фирмата, нали? Само че Милс и Дрескър заговорничеха да я премахнат, за да осигурят лъвския пай от приходите на онези, които имат най-голям принос в работата. Открих в компютъра на Картър записките по този план и ги препратих на Маккарти, като се постарах да натопя Дрескър. Жалко, че не можах да видя реакцията им.

„Скандалът със системата на заплащане! — помисли си тя. — Значи и това е дело на Джъстин!“ Проникнал е в компютъра на Картър както в нейния. Вероятно е имал достъп и до файловете на Маделин. Ето с какво се обяснява фактът, че знаеше всичко, което се случва във фирмата…

Джъстин отново се изкиска. Дрезгавият звук я изтръгна от мислите й, отново я обзе сковаващ страх. Той няма да я остави жива, след като й е разкрил картите си. Трябва да предприеме нещо, да избяга… Но как? Ръцете и краката й бяха здраво завързани. Ако закрещи, той веднага ще се нахвърли върху нея и ще й запуши устата. Единствената й надежда е да установи контакт, да проникне в измисления му свят и да го принуди да се върне към действителността.

— Джъстин, престани да ме измъчваш! Развържи ме, пусни ме да си отида. — Изведнъж осъзна, че плаче. Горещи сълзи се стичаха по страните й. Каква ирония на съдбата! Години наред се опитваше да упражнява контрол над живота си. Всяко нейно решение, всяко действие бяха подчинени на тази цел. Но докъде я бяха довели усилията й? Беше безпомощна, животът й зависеше от капризите на един безумец.

Той отново се загледа в снимката и промърмори, като че говореше на себе си:

— Разбрах какво ще се случи още първия миг, в който те видях. Спомняш ли си къде се запознахме, Кейт? В студентския стол. Беше си взела сандвич с риба тон и диетична кока-кола. Бях поразен от приликата ти с майка ми. Приближих се, а ти ме покани да седна при теб. От този миг знаех, че ни е съдено да бъдем заедно.

Кейт отчаяно се взираше в лицето му, надявайки се да види предишния Джъстин.

— С теб бяхме приятели! — възкликна, опитвайки се да го върне към действителността. — Само приятели. Забрави ли, че е Майкъл възнамерявахме да се оженим?

Той отново я милваше, все едно бе любящ родител.

— Не, не съм забравил. Затова предприех мерки да прекратя връзката ви. Съжалявам, че ти причиних страдание, скъпа. Ала нямах избор.

Полазиха я тръпки.

— Как така? — прошепна едва чуто. — Та нали Майкъл скъса с мен?

Ръката му престана да я милва.

— Хайде, Кейт, не бъди толкова наивна! — възкликна нетърпеливо. — Спомни си кой ти каза за връзката му с Ингрид.

Стори й се, че се задушава, като че ли се бе озовала в безвъздушно пространство. Не, не може да бъде! Ала неволно се върна към онзи ден в миналото, когато Джъстин бе казал, че е видял Майкъл и Ингрид да се целуват. Отначало не му повярва — те бяха само приятели и работеха заедно в редакцията на студентския вестник. Но той държеше на своето. Разбира се, тя поиска обяснение от Майкъл, който веднага отрече. Ден след ден го тормозеше с обвиненията си, докато след около седмица той си събра нещата и напусна общата им квартира.

— Беше толкова лесно — замечтано продължи Джъстин. — След като отстраних Майкъл, ми оставаше само да намеря начин да те назначат в „Самсън и Милс“. И щастието ми се усмихна — Картър веднага си падна по теб.

Валенсия вече беше надникнала в ресторанта, в библиотеката и читалнята на втория етаж. Атмосферата в „Харвард“ напълно се покриваше с представата й за снобски клуб — претенциозна обстановка и претенциозни посетители.

От Кейт Пейн нямаше и следа. Върна се на рецепцията.

— Съжалявам, но нямаме гостенка на име Кейт Пейн — заяви служителят.

Тя въздъхна:

— Добре. Много ви благодаря.

Тръгна към гардероба да вземе палтото си. Повтаряше си, че е направила дори повече, отколкото изискваше служебният й дълг. Няма смисъл да изпада в паника — вероятно Кейт е отишла някъде с приятели…

Но лошото предчувствие не й даваше покой.

 

 

Часовете се нижеха мъчително бавно, пороят от думи не секваше. Сега Джъстин разказваше за детството си. За приемните родители, които го пребивали от бой, за пристрастяването си към наркотиците, за дребните кражби, които извършвал, и които започвали все повече да зачестяват. За новия си живот като Джъстин Даниелс — съвършеният син на съвършени родители.

— Разбира се, приеха ме Харвард, но можех да постъпя във всеки елитен университет. Какво чудотворно преобразяване от крадец и наркоман в образцов американски младеж, нали? Представяш ли си какви препятствия трябваше да преодолея?

Кейт безмълвно се взираше в него. Отчаянието й се задълбочаваше. Опитала бе всичко, но напразно. В съзнанието й възкръсна молитва, която в детството си казваше, преди да заспи: „Господи, бди над мен през нощта, събуди ме, щом слънцето грейне сутринта“.

Внезапно й хрумна нещо. Планът й едва ли ще успее, но все пак си струва да опита.

— Джъстин, трябва да отида до тоалетната… — Сърцето й биеше толкова силно, че се страхуваше да не би Джъстин да чуе ударите му. — Минаха часове, пих много вода и шампанско…

Той свъси вежди, подозрително я изгледа. Кейт вече бе изгубила надежда, когато той се изправи на крака и заяви:

— Добре. Но не се опитвай да избягаш, защото ще те чакам пред вратата.

Насочи револвера към нея и преряза въжето, омотано около глезените й. Въпреки че ръцете й още бяха вързани, тя съумя да седне на ръба на леглото, после стъпи на пода. Почувства гъделичкане, когато кръвообращението й се възстанови. Очилата й бяха на нощното шкафче, само на сантиметри от ръката й.

Изправи се и се олюля, но успя да запази равновесие. Кимна към затворената врата в дъното на стаята:

— Това ли е…

— Да — отвърна Джъстин.

Тя направи няколко стъпки, после се обърна.

— Знаеш ли какво? Неудобно ми е да ти го кажа, обаче… — Стараеше се да говори като срамежливо момиченце. — Възможно ли е да… — Повдигна вързаните си ръце. — Не мога… нали разбираш.

Джъстин се поколеба, сякаш се питаше как да постъпи.

Сви рамене, приближи се до нея и преряза въжето около китките й.

Свободна е!

Устоя на желанието да хукне към вратата, бавно прекоси помещението. Обърна се да затвори вратата и видя изражението на Джъстин.

За миг безмълвно се спогледаха.

Сетне събитията се разиграха с мълниеносна скорост.

Той изрева като разярен звяр и се спусна към нея. Кейт затръшна вратата под носа му.

— Отвори! — Гласът му трепереше от ярост. Дървеният плот се тресеше под ударите на юмруците му.

Ала Кейт вече беше превъртяла ключа.

 

 

Като излезе от клуба, Валенсия едва не се сблъска с момичето, което чакаше отвън.

— Открихте ли я? Всичко наред ли е?

Валенсия сложи ръка на рамото на девойката:

— Не е в клуба. Но ти не се притеснявай, сигурна съм, че не й се е случило нищо лошо.

Джоузи напрегнато я изгледа.

— Напротив, случило се е — възрази. — Иначе нямаше да пропусне срещата ни.

Кати беше готова да я посъветва да се прибере у дома, но изражението на девойката й подсказа, че трябва да смени тактиката. С един куршум, два заека — ще успокои и страховете на Джоузи, и своите. Интуицията, на която повечето полицейски служители се осланят, й подсказваше, че има повод за тревога. Но липсваха всякакви доказателства.

Извади от чантата си мобилния си телефон:

— Напразно се безпокоим — може би вече се е върнала.

Вече знаеше наизуст номера на централата на „Самсън“. Набра го и поиска да я свържат с кабинета на Кейт Пейн. „Здравейте, свързахте се с телефонния секретар на Кейт…“ Без да изслуша записа докрай, тя прекъсна връзката.

Джоузи въпросително я изгледа.

— Вероятно се е прибрала вкъщи — престорено спокойно заяви Валенсия. — Ей сега ще проверим.

Но и на домашния номер на Кейт отговори телефонен секретар.

Момичето се втренчи във фасадата на клуба и подхвърли:

— Защо не проверите отново? Може би не сте я видели.

Някакъв човек на средна възраст сграбчи Валенсия за рамото. Тя сепнато го изгледа, сетне си спомни кой е — чиновникът от рецепцията на клуба.

— Току-що ми се обади един от нашите посетители. Докато минавал покрай стая 512, чул писък на жена. Гостът от тази стая се казва Робърт Бърнини. Мисля, че с него е една млада дама…

Без да го изслуша, Валенсия се втурна обратно в сградата.

 

 

— Помощ! Помощ! — Кейт крещеше с цяло гърло, но стените бяха дебели, а банята нямаше прозорци.

Разнесе се трясък, последван от гневно ръмжене.

Помещението сякаш се разлюля. Навярно Джъстин се бе хвърлил с цялата си тежест върху вратата, за да я разбие. За миг настъпи тишина, последвана от нов удар. Този път Кейт чу как вратата изпращя — нямаше дълго да издържи. Треперейки, тя отстъпи назад и опря гръб в стената. Знаеше, че е в капан, че няма къде да избяга. Озърна се за нещо, с което да се отбранява. Да му се не види, без очилата бе безпомощна! Присви очи, но не видя нищо, което да й послужи като оръжие. Умивалник. Огледало. Кошче за смет, украсено с герба на клуба. Тя се пресегна през умивалника и се опита да откърти от стената огледалото, обаче усилията й бяха напразни.

Нов жесток удар разтърси вратата.

Кейт отново закрещя за помощ, питайки се как е възможно никой да не е чул виковете й.

Стори й се, че пантите започват да поддават, но за щастие вратата беше солидна и още се държеше.

Внезапно погледът й попадна на стъклената полица над умивалника. С един замах помете чашите, сграбчи я с две ръце и задърпа.

Нов трясък, последван от пращене. В стаята се разхвърчаха парчета дърво. Джъстин протегна ръка през отвора, за да превърти ключа. Кейт вдигна стъклото, притисна се към умивалника и зачака. Когато Джъстин влетя през отворената врата, тя с всичка сила го удари по главата.

Кръв рукна по лицето му, той пронизително изкрещя. Направи крачка назад, после отново се хвърли към Кейт. Вкопчи се в шията й, започна да я души. Тя се помъчи да го прободе с парчето стъкло, което още стискаше. „Сигурно е оставил револвера. Ако успея да…“ Ала погледът й постепенно се замъгляваше, силите я напускаха. Парчето стъкло се изплъзна от безчувствените й пръсти. Сякаш в просъница тя чу как се счупи на пода. Пред очите й шеметно закръжиха разноцветни кръгове. После й притъмня.

Съвсем наблизо прозвуча нов трясък. Хватката около шията й се разхлаби. Задъхвайки се, тя политна към умивалника и се вкопчи в него, за да не падне. Джъстин отново връхлетя върху нея. Хвана я през шията, тя почувства до слепоочието си допира на студен метал.

— Хвърли оръжието! Веднага! — Гласът на жената прозвуча съвсем наблизо.

Кейт умоляващо погледна Джъстин. Зениците му бяха като черни дупки. За миг се втренчи в нея, обзе я усещането, че пада в бездънна пропаст. Изведнъж изражението му се промени, като че той се събуди от тежък сън. Извърна поглед от Кейт и залитайки, отстъпи назад. Докато тя разбере какво се случва, Джъстин захапа дулото на револвера. За секунда настъпи мъртвешка тишина.

После светът сякаш избухна.