Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (3)

Вторник, 5 януари

Девет часът и двайсет и две минути. Тази сутрин като че всичко вървеше наопаки. След като взе душ, в продължение на пет минути Кейт втрива върху бедрата си балсам за коса вместо лосион против изгаряне. Като разбра грешката си, тихо изруга, влезе във ваната и побърза да изплакне краката си. Да му се не видят и скъпите козметични средства! Защо всички шишенца са еднакви?

Избърса се с дебела хавлиена кърпа, намаза се с овлажняващ лосион, като преди това провери надписа на етикета, и извади от чекмеджето на скрина друг чорапогащник — на предишния се беше пуснала бримка. Тъй като не й остана време за закуска, реши да си вземе кифла от закусвалнята във фирмата. Когато най-сетне се озова на работното си място, видя, че червената лампичка на телефона й проблясва. Съобщението беше от Маделин Уотърс, която я викаше в кабинета си.

От началото на срещата бяха изминали двайсет минути, а Кейт още не проумяваше защо са я извикали. Къркоренето на червата й допълнително я разсейваше. След като в продължение на четвърт час Маделин разговаря с нея на незначителни теми, внезапно я обсипа с въпроси относно резюмето, което трябваше да напише по нареждане на Картър Милс. Докато напрягаше ума си да даде уместни отговори, Кейт имаше усещането, че Маделин мисли за друго. Може би защото погледът й сякаш беше вперен в някаква точка в далечината. Лицето й изглеждаше още по-бледо заради черния копринен костюм, под очите й имаше сенки.

— Според мен най-важният въпрос е дали Стефани Фридман е приела охотно предложението на Чък Торп или поне не го е отблъснала — заключи Кейт, опитвайки се да изглежда самоуверена и спокойна, въпреки че никога досега не се бе чувствала толкова несигурна. В края на краищата задачата й бе възложена едва вчера. Какво ли може да се очаква за толкова кратко време? Ала когато вдигна очи, забеляза, че Маделин разсеяно драска в бележника си. Използва момента и скришом погледна часовника си. С Тара се бяха уговорили да вечерят заедно, но ако работата й за деня изостанеше, плановете й щяха да се провалят. Внезапно се почувства гузна и се насили да мисли за делото. „Съсредоточи се!“ — заповяда си мислено.

Телефонът иззвъня. Двете кратки позвънявания означаваха, че се обажда служител във фирмата. Уотърс погледна екранчето, на което беше изписан номерът, въздъхна и вдигна слушалката:

— Слушам те, Бил.

Тонът й подсказваше, че обаждането й е неприятно. Кейт чу приглушен глас от другия край на линията. Бил! Навярно се обаждаше Бил Маккарти.

Когато Маделин притисна слушалката под брадичката си, Кейт забеляза тънка златна халка на безименния пръст на дясната й ръка. Очевидно не беше брачна, иначе Уотърс щеше да я носи на другата ръка, пък и всички знаеха, че тя няма съпруг. Дали понякога съжалява, че не се е омъжила? Навярно е имала много кандидати.

— Вчера обсъдихме този въпрос! — гневно се тросна Маделин. — Съжалявам, но не мога да ти помогна.

Тя отново замълча и с каменно изражение впери поглед в стената. Съдейки по звуците, които се разнасяха от слушалката, на Кейт й се стори, че човекът от другата страна на линията отчаяно моли за нещо. Какво ли бе накарало Бил Маккарти да излезе от равновесие? Кейт си спомни как се беше сблъскала с него пред кабинета на Картър Милс и как пламтеше лицето му. Запита се дали има връзка между вчерашния инцидент и това телефонно обаждане.

— Точка по въпроса! — сопна се Маделин. — Оправяй се без мен!

Тя затвори телефона и разсеяно извърна поглед към по-младата жена:

— Извинявай, докъде бяхме стигнали?

„Да му се не види!“ — отчаяно си помисли Кейт. Допреди секунда се бе надявала, че Уотърс е приключила безсмисления разпит и ще я освободи. Примигна срещу силната светлина, която проникваше през прозорците, и се помъчи да се съсредоточи. През нощта почти не беше мигнала от умората, неизбежно настъпваща след всяка отпуска, съчетана с възбудата от факта, че ще работи по делото Торп.

— Казах, че според мен най-важно е да уточним дали ищцата е приемала охотно ухажването на Чък Торп.

— Естествено — промърмори Маделин и устните й се разтегнаха в усмивка. Кейт отново си спомни усмихващия се сфинкс — крилато същество с глава на жена.

Уотърс стана, заобиколи бюрото и тръгна към библиотеката, която заемаше цялата отсрещна стена на кабинета. Набързо огледа лавиците, сетне извади дебела книга с меки корици. Върна се на мястото си и подаде томчета на Кейт:

— Може би ще ти помогне при проучванията ти. Информацията представлява интерес.

Заглавието на корицата гласеше: „Сексуален тормоз на жените на работното им място“ от Катрин А. Маккинън. Кейт едва не ахна от изненада. Катрин Маккинън беше не само прочута феминистка, но бе и сред най-известните юристки в страната. Освен това бе инициаторка и активистка на движението срещу порнографията. Нейната книга едва ли щеше да бъде от полза за адвокатка, на която е възложено да защитава Чък Торп.

— По време на следването съм чела откъси от труда на Маккинън — промърмори тя, преструвайки се на безразлична, докато се питаше накъде бие Уотърс. — Теорията й представлява интерес, но… Нали именно тя твърди, че сексуалната връзка между мъжа и жената никога не е по взаимно съгласие?

— Да, нещо от този род — кимна Маделин, усмихна се, но не каза нищо повече.

Последва неловко мълчание. Кейт машинално се огледа. Като правило кабинетите на съдружниците във фирмата бяха изпълнени с предмети и вещи от частния им живот — семейни снимки, спортни трофеи — спомени от победи в миналото, детски рисунки. Ала подобни атрибути липсваха в кабинета на Уотърс. На едната стена беше окачена абстрактна картина, нарисувана с маслени бои — ярка композиция от преливащи се сини, зелени и оранжеви оттенъци. Дори да не споделяха нищо друго, и Маделин, и Картър имаха слабост към модерното изкуство. Тъй като обаче Маделин беше по-млада и при това представителка на нежния пол, предпочитанията й не бяха толкова изненадващи. Дали пък именно тя не беше повлияла на вкуса на Милс?

На стената зад бюрото имаше черно-бяла фотография на стръмен морски бряг; пенестите вълни се плискаха във високи скали. Внезапно Кейт осъзна, че се взира в снимката, сетне почувства, че Уотърс я наблюдава.

— Прекрасна е — промърмори, после отново млъкна, като се питаше какво да каже.

Маделин също погледна снимката и изражението й се смекчи.

— Мой добър приятел засне тази фотография преди много години. Където и да работя, винаги я окачвам в кабинета си. — Извърна поглед към по-младата жена и попита: — Откога си в „Самсън и Милс“?

Въпросът завари Кейт неподготвена.

— Малко повече от година — колебливо отговори тя.

Уотърс рязко се изправи, сякаш бе взела важно решение. Заобиколи бюрото и застана пред Кейт. Наведе се и я хвана за рамото.

— Предупреждавам те много да внимаваш — промълви. Зелените й очи трескаво блестяха, пръстите й се впиваха в плътта на младшата сътрудничка. — Има нещо, което…

Телефонът отново иззвъня. За миг Маделин се поколеба, после се отдръпна и се върна до бюрото си.

— Да, Картър.

Този път Кейт не чуваше гласа на човека от другата страна на линията. Тъй като Маделин бе свела глава, не виждаше изражението й. Потръпна, като усети странно гъделичкане на мястото, на което я беше докосвала Уотърс.

След няколко секунди разговорът приключи. Маделин, която отново изглеждаше така, сякаш мислите й са на друго място, отвори едно чекмедже и затършува из него. Заговори, без да вдигне поглед:

— Налага се да свърша нещо по спешност. По-късно ще довършим разговора.

 

 

Тринайсет часът. Моментът беше настъпил. Отлагал го бе колкото е възможно повече. Знаеше, че ако се забави още малко, може би няма да я намери на работното й място. Разбира се, беше влязъл в компютърната мрежа на „Самсън и Милс“, за да провери какви са ангажиментите на Маделин. Правеше го ежедневно. Колко е лесно — трябва само няколко пъти да натиснеш левия бутон на мишката. Знаеше какво й предстои този следобед. В три часа щеше да участва в досадно съвещание във връзка с Микронет, в четири имаше среща с потенциален клиент.

Вдигна слушалката и набра номера й.

„Успокой се! Дишай дълбоко! Всичко ще бъде наред!“

— Кабинетът на Маделин Уотърс. Какво обичате?

Той позна гласа на Кармен Родригес, секретарката на Маделин, и си помисли: „Дотук добре!“.

— Обаждам се от канцеларията на Чък Торп — каза в слушалката. — Има малка промяна в програмата на господин Торп. Помоли да предам на госпожица Уотърс, че ще й бъде задължен, ако се съгласи да се срещнат един час по-рано от уговореното време — в седем вместо в осем часа.

„Браво, точно така. Вземи нещата в свои ръце. Напомни й, че ти си клиентът. Че ти определяш условията.“

— Един момент, ако обичате. Ще съобщя на госпожица Уотърс за обаждането ви.

Той чу изщракването, означаващо натискане на бутона за временно прекъсване на разговора. Занизаха се секунди на очакване, което му се стори безкрайно.

„Кажи «да», кажи «да», кажи «да»!“

Най-сетне отново се чу изщракване, последвано от гласа на Кармен Родригес:

— Въпросът е уреден. Предайте на господин Торп, че госпожица Уотърс ще се срещне с него в „Ормонд“ в седем часа.

— Много ви благодаря от името на господин Торп.

— Няма защо.

„Има и още как!“ — помисли си той.

 

 

Кейт застана на прага на кабинета на Андрия Лий, изчаквайки я да приключи разговора по телефона. Главата на тъмнокосата й приятелка почти бе закрита от томовете с юридическа литература, натрупани върху бюрото й. Ала тонът й издаваше отношението й към невидимия й събеседник.

— Това е истинско безобразие! — заяви тя. — Имаме пълно право да се запознаем със служебното досие на нашия клиент. Ако не ни го изпратите до утре на обяд, ще подадем молба за принудително изискване.

Кейт широко се усмихна — сцената й беше до болка позната. Андрия, която беше родена в Хонконг, но бе израснала в Ню Йорк, беше пълно отрицание на мита за покорните азиатки. Бяха се запознали по време на летния семинар за допълнителна квалификация, но приятелството им се зароди и укрепна по време на кошмарната подготвителна работа по едно от делата на Мартин Дрескър. Тъй като бяха най-младите в екипа, Кейт и Андрия не мигваха нощи наред, като изпиваха литри кафе и поръчваха по телефона огромни количества суши, пица и китайска храна. По време на тези обезумяващи шест месеца двете работеха по деветдесет часа седмично.

Андрия сякаш усети присъствието на приятелката си и надникна иззад купчината от книги върху бюрото си. Ококори се и широко се усмихна. Направи знак на Кейт да почака и отново заговори в слушалката:

— Мисля, че няма какво повече да си кажем, Тим. — Лицето й отново застина в ледена гримаса. — Известно ни е вашето становище. Вече знаете и нашето мнение. Извинявай, но се налага да прекъсна. Имам важна среща.

Тя тресна слушалката, а когато скочи да прегърне приятелката си, познатата усмивка озари лицето й. Кейт също се усмихна на изумителното превъплъщение на Андрия от строга адвокатка в сърдечна приятелка. Внезапно се запита дали и самата тя не постъпва по същия начин.

— Изглеждаш страхотно! — възкликна азиатката и се отдръпна, критично оглеждайки новодошлата. — Изгарям от нетърпение да ми разкажеш за фантастичното си пътуване до Карибските острови. Отиваме ли на обяд?

— Винаги готова! — отвърна Кейт и още по-широко се усмихна, сетне огледа слънчевото помещение. С изключение на изгледа — прозорците на кабинета на Андрия гледаха на запад — канцелариите им бяха еднакви. Но докато единствената „украса“ в кабинета на Кейт беше дипломата й от „Харвард“, поставена в рамка, стените на работното помещение на приятелката й почти бяха закрити от цветни плакати, рекламиращи екзотични курорти, към които тя имаше слабост. Сега на почетното място до бюрото беше поставена грамадна снимка на разпенена река в Чили.

— Падам си по „дивите води“ — с щастлива усмивка отбеляза Андрия. — През февруари ще бъдем в Чили. По това време там е лято.

Говорейки в множествено число, тя имаше предвид съпруга си Брент, който беше инвестиционен банкер. Въпреки че и двамата заемаха много добре платени длъжности, вечно бяха без пукната пара, защото задоволяваха страстта си към приключенията в необитаеми местности. Тя не криеше, че продължава да работи в „Самсън“ само заради голямата заплата. Парите й бяха необходими, за да пътешества и да изплаща заема за обучението си в юридическия факултет.

— Изтръпвам само като си помисля, че ще се спускате с канута из камънаците — подхвърли Кейт. — Като гледам тази река, смятам, че ще остана на повърхността най-много три минути.

— Какво глупаче си ми ти! Бас държа, че ще ти хареса, ако се престрашиш да опиташ. — Андрия взе чантата си. — Тръгваме ли?

 

 

Озоваха се в закусвалнята в пиковия час, когато глъчката беше почти оглушителна. Взеха подносите с обяда си и си запробиваха път към една маса в ъгъла на залата, без да обръщат внимание на обичайната гледка. Почти всички места бяха заети от млади мъже с пригладени назад коси, които бяха преметнали вратовръзките си през рамо. Жените бяха много малко и седяха на групички — бяха предимно секретарки и от обслужващия персонал.

— Завръщане в главната квартира на генералния щаб — прошепна Кейт, а приятелката й се изкиска. — Как си обясняваш малкия брой на жените в тази фирма? — продължи, когато се настаниха на масата. — На всяка представителка на нашия пол се падат поне петима мъже. Същото беше и по време на семинара през миналото лято — бяхме само осем жени, а мъжете бяха шейсетина.

— Не се тръшкай — чиновниците в повечето фирми са мъже — небрежно подхвърли Андрия, сетне присви очи и се втренчи в купчинката оризови макарони и бобени кълнове в чинията си, които минаваха за салата — напоследък главният готвач се опитваше да експериментира с ястия от азиатската кухня. — Ние не ядем това студено, от къде на къде ще го поднасят така на вас? Да му се не види, защо изобщо си правят труда? Всяка кулинарна измишльотина е по-абсурдна от предишната!

— На това му казват „разнообразна кухня“. И тъй като ти си единствената сътрудничка от азиатски произход, експерименталните блюда са доказателство, че поне в готварското изкуство може да съществува плурализъм.

— Имаш право — ухили се Андрия, но отмести чинията със салатата и взе сандвича със сирене. — И без това не си падам по макароните. Интересува ли те мнението ми?

— За макароните ли?

— Не, за намаленото до минимум дамско присъствие във фирмите. Избягват да назначават жени, за да снижат разходите. В „Самсън“ отпускат четири месеца платен отпуск за служителките, които имат бебета, както и големи премии. На книга изглежда прекрасно и е добра реклама за фирмата в юридическия справочник. Но я си представи какво ще се случи, ако половината персонал отсъства по майчинство и получава солидна издръжка. Необходими ли са повече обяснения?

— Хммм. Не смяташ ли, че проявяваш цинизъм?

Андрия вдигна вежди, преструвайки се на ужасена:

— Господи, как можа да си го помислиш! — Сетне лапна едно пържено картофче.

Кейт се престори, че не я е чула, и продължи да разсъждава на глас:

— От друга страна, ми се струва, че донякъде имаш право. — Тя придърпа към себе си чинията със своя сандвич. — В града ли бяхте през почивните дни?

— А ти къде мислиш? Спестявам всеки цент за пътуването до Чили — разсеяно отвърна Андрия, която се взираше в някого зад Кейт. — Питам се кога ли това момиче ще се омъжи.

— За кого говориш?

— За Анджела Тейлър, но не се обръщай, защото е тъкмо зад теб. Точно се фука с годежния си пръстен. Да му се не види, за нищо друго не говори… А, не, греша — умира да обсъжда и любимия си сериал „Али Макбийл“.

Въпреки предупреждението Кейт се извърна да огледа Анджела Тейлър, която носеше елегантен морскосин костюм, подчертаващ кукленски красивото й лице. Тъкмо показваше пръстена си на друга млада адвокатка, която бе красива като нея и очевидно принадлежеше към същия обществен кръг.

— Умът ми не го побира — промърмори Кейт. — Завършила е право в Йейл. Била е секретарка във федералния съд в Манхатън. Не ти ли се струва странно?

— Всъщност не — отвърна Андрия. — Може да си умен, но това съвсем не означава, че не си повърхностен. Като заговорихме за венчавки, знаеш ли кой възнамерява да се върже?

— Кой?

— Сузан Девъру.

Кейт изумено зяпна приятелката си. Сузан Девъру беше старша сътрудничка в „Самсън“ и за разлика от повечето хора с обратни сексуални наклонности не се прикриваше. Неизменно участваше в акциите за набиране на нови служители във фирмата измежду студенти последна година, които понякога бяха идеалисти, настояващи корпорациите да проявяват толерантност при наемане на работна ръка.

— Не думай! — възкликна. — С жена ли ще сключи брак?

— Не, разбира се. Бъдещият й съпруг е адвокат в „Дюхърс Секюритис“.

Като забеляза озадачения поглед на Кейт, Андрия продължи:

— Не разбирам защо се учудваш. Следващата година Сузан ще стане съдружничка във фирмата. Сега разбираш ли каква е причината тя внезапно да обърне резбата? Годежът й е последният етап от пълното й преобразяване. Нима не си забелязала промените в нея? Първо престана да се подстригва по мъжки, после изруси косата си. Знаеше се, че е само въпрос на време да надене брачната халка.

Кейт се облегна назад и се замисли. Едва сега парченцата от мозайката прилегнаха на местата си. Но Андрия вече бе сменила темата:

— Хей, знаеш ли, че вчера Колинс ми изпрати писмо по електронната поща?

Крейг Колинс беше техен бивш колега, който беше напуснал фирмата преди няколко месеца и бе започнал работа в съда.

— Допада ли му новата професия? — попита Кейт.

— Направо е влюбен в нея. Твърди, че е прекрасно, когато се отървеш и от съдружниците, и от клиентите.

Кейт се изкиска:

— Напълно го разбирам.

Андрия лапна още едно картофче и с пълна уста избърбори:

— Какво е положението е „Уайд Уърлд“? Няма спор, падна ти се апетитно дело.

Кейт посегна и си взе картофче от чинията на приятелката си. Вече съжаляваше, че бе решила да ограничи калориите и не си беше взела порция пържени картофи. Схруска картофчето, докато замислено се взираше в голямата, но безлична картина на отсрещната стена — платното представляваше банален пейзаж, нарисуван от човек със слабост към подробностите, но лишен от талант. В много помещения и коридори в сградата на видно място бяха изложени подобни „шедьоври“ — компромис за задоволяване на суетата на съдружници или техните съпруги, проявяващи артистични наклонности. Андрия ги наричаше произведения на „роднинското изкуство“.

— Интересува ме всичко, което знаеш за Маделин Уотърс — ни в клин, ни в ръкав изтърси тя.

Андрия подпря с длан страната си и замислено промълви:

— Сведенията ми са доста оскъдни. Разбира се, чувала съм слухове за връзката й с Милс. Странно е, че ми задаваш този въпрос. Напоследък тя често присъства в мислите ми.

— Така ли? Защо?

— През последните няколко дни отново помагам на Дрескър.

Кейт се ококори и възкликна:

— Не думай! Направо си за ожалване.

Приятелката й философски сви рамене:

— Можеше и да е по-лошо. Поне се утешавам с мисълта, че няма завинаги да съм прикрепена към него. В момента не му достигат сътрудници, тъй като Белнап напусна миналия месец.

„Ако оставят Мартин Дрескър да си разиграва коня — помисли си Кейт, — в «Самсън» няма да остане нито един служител.“ Зад гърба му всички го наричаха „вресливец“, което на жаргона на работещите във фирмата означаваше шеф, изпадащ едва ли не в истерия поради най-незначителната причина, понякога дори без повод. За миг си го представи — човек с оредяваща рижава коса, вечно потно и зачервено лице и очи, които сякаш всеки момент ще изхвръкнат от орбитите. Отгоре на всичко той имаше навика да нахлуе без предупреждение в нечия канцелария и да започне да издава заповеди, които често противоречаха на нарежданията, които беше дал само преди няколко часа. Веднъж Андрия бе казала за него: „Защо не ни строи в редица и не извика: «Майната ви, майната ви, майната ви!». Така ще спести сума ти време“.

— Да не би да е започнал да се държи човешки? — поинтересува се Кейт.

Приятелката й отново вдигна рамене:

— Както вече ти казах, положението не е толкова трагично. Знаеш ли, опитвам се да му вляза в положението. Той не е като другите съдружници в „Самсън“. Животът му съвсем не е бил розов. Миналата седмица с Шийла си поговорихме за него. Попитах я как е издържала толкова дълго като негова секретарка, а тя побърза да го защити. Каза ми, че баща му е бил алкохолик и го е пребивал от бой. И още, че родителите му са били бедни като църковни мишки, а когато починали, той започнал работа, за да издържа цяла сюрия сестри и да плаща таксата в университета.

— Интересно — промърмори Кейт. Въпреки желанието си не беше в състояние да изпита съчувствие към Дрескър или да види нещо положително в него. Реши, че е най-добре да смени темата, ала приятелката й продължи:

— Днес изобщо не съм го виждала. В девет сутринта имахме насрочено съвещание, но той не се появи. Случва му се за втори път през тази седмица.

— Смяташ ли, че отново пие? — попита Кейт. Публична тайна бе, че Дрескър е алкохолик. През последните години обаче се твърдеше, че след пребиваване в прочута клиника се е излекувал от порока.

Андрия замислено потърка брадичката си:

— И на мен ми хрумна подобно предположение. Моля те обаче да не го разгласяваш. Първо, нямам доказателства, второ… донякъде съжалявам бедния човек.

— За разлика от него има хора, които наистина са достойни за съжаление. Например адвокатите, които са му подчинени. Бъди спокойна, засега ще си държа езика зад зъбите. Да му се не види, как стана така, че заговорихме за него?

— Ами ти ме попита за Маделин, а напоследък тя все е при Дрескър. Отначало си помислих, че работят съвместно по някое дело, но явно случаят не е такъв. После разбрах, че й е възложено делото „Уайд Уърлд“. Не мога да си представя, че Дрескър и Милс ще се съгласят едновременно да използват услугите й.

Кейт си помисли, че вероятно приятелката й има право. Милс и Дрескър бяха лидери на враждуващи фракции, конфликтите, между които датираха отпреди повече от десетилетие, когато Милс беше победил съперника си в оспорваното състезание за ръководния пост във фирмата. Тя си припомни напрежението между Картър и Маделин и се запита дали не е причинено от очевидната близост между нея и Дрескър.

— Как се държи с теб? — на свой ред попита Андрия.

— Засега нямам проблеми, но в интерес на истината още не сме започнали сериозната работа. Всъщност тази сутрин ме повика при себе си и се държа доста странно. Разговаряхме за случая Торп, а тя ненадейно се приближи до мен, сграбчи ме за рамото и ме предупреди много да внимавам. Цитирам я дословно.

— Знаеш ли за какво е намеквала?

— Нямам представа. Тъкмо щеше да продължи, но телефонът иззвъня. Така и не довършихме разговора.

— Е, на твое място не бих се притеснявала. Вероятно няма нищо тревожно, само е намеквала за заплетения случай, върху който ще работите. По-късно ще разбереш „тайната“.

— И аз съм на същото мнение — промълви Кейт.

— По-добре сподели с мен какво е да работиш с прочутия Картър Милс.

— Още нямам впечатления, защото едва сега започваме. До този момент всичко е наред. Всъщност съм много развълнувана.

Кейт се смути, като осъзна, че е поруменяла. Приятелката й любопитно я изгледа:

— Нали именно той те е интервюирал през последната ти година в Харвард?

— Да — промълви Кейт и споменът накара сърцето й да затупти по-бързо. Юридическата фирма „Самсън и Милс“ беше почти легендарна както с ненадминатия си престиж, така и с високите изисквания към своите сътрудници. Често шеговито я наричаха само с инициалите „С&М“, съкращение за садомазохизъм. Но въпреки страховитите легенди, въпреки предупрежденията за взискателни шефове, невъзможни срокове и безкрайни безсънни нощи на работното място, много млади адвокати мечтаеха да бъдат назначени във фирмата.

В съзнанието на Кейт възкръсна сцената в Паунд Хол. Заобиколена бе от нетърпеливи състудентки, които очакваха да бъдат извикани, а на нея й се искаше да побегне. Едва бе събрала сили да облече официален костюм и да сложи обувки с висок ток. Единственото й желание беше да се прибере вкъщи, да се свие на кълбо в леглото и да си поплаче.

Именно тогава в живота й се появи Картър Милс.

— Мисля, че именно заради него започнах работа в „Самсън и Милс“ — отвърна на въпроса на приятелката си.

Андрия свъси вежди:

— Не разбирам.

— Трудно е да се обясни. Беше толкова… обаятелен. Като го слушах, повярвах, че да бъдеш адвокат в „Самсън и Милс“ е най-прекрасното нещо на света. Сигурно ще ме помислиш за глупачка, но думите му означаваха много за мен. Още си спомням какво ми каза: „През целия си живот сте били на първо място. Никога не снижавайте мерника си“.

— Каква скромност — иронично подхвърли Андрия.

Кейт обаче не й обърна внимание и съвсем искрено възкликна:

— Беше прекрасно! Тъкмо тогава самочувствието ми беше на нулата. Но ето, че този забележителен човек прояви интерес към мен и ми предсказа блестящо бъдеще. По онова време смятах, че животът ми е свършен, защото наскоро Майкъл бе скъсал с мен. Бях сигурна, че през есента ще замина заедно с него във Вашингтон, където той ще започне работа като секретар в апелативния съд. Но изведнъж останах сама, отгоре на всичко нямах представа какво да предприема.

Андрия скептично я изгледа:

— Не преувеличавай, Кейт. Била си абсолвентка от Харвардския университет, при това с отлични оценки. Знаела си, че ще практикуваш, нали?

— Разбира се. Но някак си бях свикнала с мисълта, че ще бъда заедно с Майкъл. Всички юридически фирми, в които кандидатствах, се намираха във Вашингтон. Освен това търсех служба, която няма да ме приковава денонощно към бюрото. Мечтаех за пълноценен съвместен живот с Майкъл.

Въпреки че събитията бяха останали в миналото, тя усети познатото свиване на сърцето.

— Казано накратко — продължи, изгаряйки от желание да довърши мъчителния си разказ, — дни наред бродих из кампуса като изгубена душа. Записах се за събеседването, провеждано от „Самсън“, само защото Джъстин настоя, при това не очаквах да ме одобрят. После… не знам как да го обясня… Когато се запознах с Картър Милс, за пръв път от близо месец животът ми отново придоби смисъл.

Андрия я погледна в очите:

— Кейт, знаеш колко те обичам. Но не разбирам за какво говориш.

— Ами… всичко започна като най-обикновено събеседване за работа. Той поиска да му разкажа подробности за следването си. Когато преминахме на темата за семейството, обясних, че родителите ми са се развели, когато съм била много малка. Не зная как, но споделих с него какво съм изпитала, когато мама почина през последната ми година в колежа. Дори… дори му разказах за раздялата с Майкъл.

— Не е за вярване, че си разговаряла с Картър Милс на подобни теми, и то по време на събеседване! Сигурно напълно си била откачила.

— Да, сега и аз се учудвам на смелостта си. Странно е, нали? Общо взето, мразя да говоря за миналото и поддържам теорията, че трябва да гледаме само напред. Ала Милс проявяваше жив интерес, честна дума.

— Вярвам ти. Но все пак поведението му ми се струва доста необичайно.

— Тогава изобщо не се усъмних в искреността му. Най-важното беше, че интересът му към мен ме накара за пръв път от много време да се почувствам по-добре. — Кейт отново се изчерви. — Няма да повярваш, но седмици след това събеседване си въобразявах, че той е мой баща. Представях си как заедно с него ще отидем на екскурзия в планината или до океанския бряг, ще споделя с него какво ме измъчва, а той ще ме посъветва как да постъпя.

Андрия поклати глава:

— Наистина не е за вярване!

Кейт се канеше да й отговори по-остро, но се въздържа. Наскоро родителите на приятелката й бяха отпразнували трийсетата годишнина от сключването на брака си. Невъзможно бе Андрия, която е израснала в задружно семейство заедно с по-малкия си брат и която има щастлив брак, да разбере какво е да се изправиш сам срещу света, както се беше случило с Кейт след смъртта на майка й. Разбира се, баща й беше жив, но тя не го беше виждала повече от десетилетие, след като се беше заселил в Калифорния заедно с втората си съпруга и детето им. Няколко години подред той й изпращаше картички по случай рождения й ден, после картичките започнаха да пристигат по-рядко. Това беше най-мъчителният период от живота й, а спорадичните и кратки послания от баща й само подчертаваха безразличието му към нея. Колкото и да бе странно, се поуспокои, когато той престана да й пише.

Така се беше унесла в мисли, че се сепна, когато някой сложи ръка на рамото й.

— Джъстин! — Тя скочи на крака и сърдечно го прегърна. Както обикновено Джъстин Даниелс изглеждаше така, сякаш беше излязъл от страниците на прочуто списание за мъжка мода. Беше прекалено красив, имаше атлетично телосложение, но се движеше необикновено грациозно, чертите му сякаш бяха изваяни от древен скулптор. Бяха се запознали в студентския стол и Кейт веднага реши, че младеж, който е толкова красив и същевременно толкова умен, че да следва в „Харвард“, сигурно е стопроцентов гадняр. Оказа се, че е сгрешила. Оттогава бяха изминали четири години, но той още беше сред най-близките й приятели. — Радвам се да те видя! Седни при нас.

Той се поколеба, сетне поклати глава:

— Благодаря, не мога. Налага се да хапна на работното си място. Но ако искаш, след работа ще изпием по едно питие.

Кейт засия:

— Приемам с удоволствие. Ще вечерям с Тара, а с теб ще се срещнем по-късно. Да речем в девет и половина в клуб „Харвард“.

След като се уговориха, Джъстин се нареди на опашката пред касата, а Кейт осъзна, че настроението й се е повишило. Само той можеше да й помогне да разгадае странното поведение на Маделин Уотърс. Приятелят й сякаш притежаваше шесто чувство, което му помагаше да долови подводните течения в „Самсън“, кой от съдружниците има водеща роля в управлението на фирмата и поради каква причина. Бог знае как се ориентираше толкова правилно само след една година работа във фирмата, но познанията му бяха много полезни.

Гласът на Андрия прекъсна размишленията й:

— Много е готин! Не е зле да помислиш за промяна на взаимоотношенията ви.

— Промяна на взаимоотношенията — намръщено повтори Кейт. — Говориш така, сякаш четеш клауза от договор.

— Без майтап, Кейт. Съветвам те да не чакаш прекалено дълго. Мъже като Джъстин не се срещат под път и над път.

— Престани! С него сме само приятели и няма да бъдем нищо повече. За нищо на света няма да рискувам да го загубя. Знаеш какво се случва, когато приятелството се превърне в сексуална връзка.

— Не знам, Кейт. С Брент бяхме много добри приятели, преди да се оженим, а сега имаме щастлив брак. Понякога си заслужава да рискуваш.

Кейт поклати глава:

— Твоето положение е съвсем различно. Дори да не ти беше провървяло с Брент, щеше да се върнеш при семейството си и всички щяха да те приемат с отворени обятия. Докато аз… Май Джъстин е най-близкият ми човек на този свят. Историята ти е позната. Той буквално спаси живота ми след раздялата ми с Майкъл. Нещо повече, записваше ме за различни събеседвания за работа, когато единственото ми желание беше да спусна щорите на прозорците и да се пъхна под завивките. Ако не беше той, нямаше да кандидатствам за службата в „Самсън“, камо ли да работя тук.

— Това само потвърждава предположението ми, че Джъстин ще бъде прекрасен съпруг.

Кейт шеговито отбеляза:

— Ненапразно си се специализирала в уреждане на спорове. Като булдог си — захапеш ли нещо, не го изпускаш. Ако обичаш, нека сменим темата.

— Добре де, добре — промърмори Андрия, която ровичкаше с вилицата си в салатата и изграждаше пирамида от варен ориз. — Как вървят нещата с Джоузи?

Кейт кисело се усмихна. Ето още нещо, което непрекъснато я тревожеше. Понякога се питаше какво си е въобразявала, когато се съгласи да поеме настойничеството над шестнайсетгодишното момиче, вземайки участие в благотворителната дейност на „Самсън“. Отначало идеята да бъде възпитателка в гимназиално училище й се струваше привлекателна, допадаше й мисълта, че ще даде своя принос за обществото, дори се надяваше да предизвика положителна промяна в мисленето на подопечните си. Ала през изминалите два месеца постепенно бе загубила илюзиите си, обземаше я все по-дълбоко разочарование.

— Не знам как да постъпя — отчаяно призна тя. — С нея имахме среща тъкмо преди да изляза в отпуска, но тя изобщо не благоволи да дойде. Предишната седмица пък закъсня с половин час. Представях си как ще обсъждаме любими книги, например „Спасителят в ръжта“ или „Да убиеш присмехулник“, но вместо преподавателка май ми е съдено да бъда като ротен старшина и да я командвам: „Не закъснявай! Напиши си домашните!“. Не ме разбирай погрешно — Джоузи е страхотно хлапе. Умна е, енергична, пълна с блестящи идеи. Но й е трудно да се съсредоточи. Изглежда, не съм съумяла да спечеля доверието й, нито да я накарам да ме разбере.

— Не се притеснявай. Отначало имах същите проблеми с Вики. Важното е да не се отказваш и непрекъснато да повтаряш основните правила. В крайна сметка посетите семена ще покълнат.

— Дано — въздъхна Кейт и погледна часовника си. — Да му се не види, наближава един. Време е да се върна на работното си място. Готова ли си да тръгваме?

Докато си проправяха път между масите, за да оставят подносите върху кухненския конвейер, Кейт отново се замисли върху случилото се сутринта.

— Сигурна ли си, че няма причини да се тревожа от предупреждението на Маделин?

— Разбира се. Не си го слагай на сърцето. Но не забравяй при следващата ви среща да я попиташ какво е имала предвид.

— Имаш право. Тъкмо това ще направя.

 

 

Той стоеше пред ресторанта и се взираше през витрината. Минаваше седем, ала салонът вече беше пълен с посетители. Въпреки че „Ормонд“ се намираше в центъра на западнал индустриален квартал, сред постоянните посетители бяха шепа облечени в черно художници (малцина, упражняващи този занаят, можеха да си позволят цените в луксозното заведение) и чиновници от Уолстрийт, които „разпускаха“ тук след края на работното време. Накратко, ресторантът бе любимо убежище на представители на буржоазията, отричащи принципите на своята класа, както и на богаташи, на които допадаше да си играят на бедняци, но без да се лишават от предимствата, осигурени им от парите.

Температурата беше около нулата, но човекът, който наблюдаваше през витрината, не усещаше студа. Дебел лед покриваше тротоара. Човекът предпазливо пристъпи напред, за да огледа по-добре залата на ресторанта, а фигурата му се отрази в блестящото стъкло.

Тя вече седеше на ъглова маса в дъното на салона. Изборът й щеше да го позатрудни, но нямаше да провали плановете му. Беше добре подготвен, а предизвикателството само повишаваше възбудата му. Откакто беше направил резервацията, го обземаше ту въодушевление, ту страх. Сега моментът беше настъпил, но му се искаше да изчака, докато предвкусва победата. Изкушаваше се да постои пред витрината и да наблюдава как жената започва да губи търпение и час по час поглежда златния си часовник „Картие“.

Също както познавачът се наслаждава на хубаво вино, той се наслаждаваше на откриващите му се възможности.

Ала все пак беше време да действа.

Блъсна остъклената врата на ресторанта и веднага го лъхна топлина. Чуваха се приглушени разговори и потракването на прибори за хранене. Той си проби път през тълпата от посетители и се приближи до оберкелнера — млад човек с коса, вързана на конска опашка, бледо лице с отегчено изражение и празен поглед. Вероятно си мислеше къде би могъл да прекара вечерта, ако не беше проклетата му работа. Чу го как тихо казва на мъж и жена, които започваха да нервничат:

— Щом се освободи маса, веднага ще я имате, мадам. Ако желаете, можете да пийнете нещо на бара.

Дамата троснато отговори, че не желае питие, а да й бъде осигурена маса, но в края на краищата заедно с кавалера й тръгнаха към бара.

Когато кроеше плановете си, наблюдателят беше предвидил подобни инциденти. Сега обаче следваше трудният етап.

Той бързо премина край подиума и мислено се поздрави за ловкостта си. Нямаше начин оберкелнерът да го е забелязал, камо ли да го е запомнил. С бавни крачки тръгна към масата й — хищник, който пристъпва към жертвата си. Нарочно бе закъснял с шест-седем минути. Закъснението нямаше да предизвика подозрение. Все пак бе крайно време да започне.

— Здравей, Маделин — каза, преструвайки се на учуден.

 

 

— Опитай това ястие, нарича се „темпура“. Пържени зеленчуци, скариди, тофу — комбинацията е превъзходна.

— Тофу ли? Пфу! — Кейт сбърчи нос и продължи да чете листа с менюто.

— Тогава си поръчай сини домати със соев сос „Пармезан“. Повярвай ми, все едно наистина са поръсени с настъргано сирене.

Кейт въздъхна. Съквартирантката й от колежа винаги беше проявявала подозрителна слабост към здравословните храни — например салата от марули без оцет и олио — но напоследък май наистина се беше вманиачила на тази тема. Ако не беше толкова преуморена, твърдо щеше да откаже поканата на Тара да вечерят в поредния ресторант, предлагащ диетични храни, от който приятелката й бе във възторг. За разлика от нея тя ненавиждаше соевите продукти и растителните кълнове.

— Добре — промърмори, като се опитваше да не издаде отвращението си. В края на краищата отдавна не беше виждала Тара, а заради нея беше готова да изтърпи дори тези кулинарни извращения. — Ще взема зелева салата с моркови и… тази темпура, но без тофу, ако обичате.

— Без тофу ли? — Сервитьорът повдигна веждата си, на която висеше обица. Вероятно вече беше разбрал, че посетителката е от месоядните и не е в състояние да оцени вкусовите качества на диетичните ястия.

— Аз ще взема нейното тофу — побърза да се намеси Тара.

Сервитьорът й хвърли поглед, изпълнен с благодарност, и очевидно облекчен, че се е отървал от Кейт, учтиво попита:

— А вие какво ще желаете?

— Като начало ми донесете салата от водорасли.

— Прекрасен избор. — Той грациозно се понесе към кухненското помещение в дъното на малкия салон. Тъй като едва минаваше шест и беше прекалено рано за вечеря, в ресторанта имаше много малко посетители.

Кейт се облегна назад и приглади полата си. Изведнъж й хрумна колко странна двойка са с приятелката й. Тя — издокарана с елегантен костюм и с очила с рогови рамки, Тара — с бохемското си облекло. Тази вечер носеше дълга пола от грубо сукно и размъкнат пуловер, прояден от молци. Червеникавите й къдрици бяха пристегнати с лента от черно кадифе, от която се изплъзваха немирни кичури и падаха върху челото й. Сребърните й обици бяха толкова дълги, че почти стигаха до раменете й. Невероятно бе, че докато учеха в колежа, двете толкова често си разменяха дрехите, че накрая забравяха коя на кого принадлежи. Оттогава сякаш бяха изминали светлинни години.

— Доставя ли ти удоволствие да изглеждаш като бежанка от Удсток?

— А на теб харесва ли ти да приличаш на клонингите, които работят в големите корпорации?

Кейт се засмя:

— Едно на нула за теб.

— Ако отида на работа облечена като теб, хората ще си помислят, че съм откачила — заяви Тара. Мечтата й беше да стане писателка, но в продължение на две години беше заемала чиновническа длъжност в едно издателство. Накрая го напусна и започна да работи на хонорар. Сътрудничеше на огромен брой „женски“ списания, а статиите й бяха посветени на най-различни теми — от вредата от изкуствените мигли до сексуалната революция. Докато чакаше реда си при маникюристката, Кейт прелистваше актуалните списания и често срещаше името на Тара.

— Сейтан… — промърмори тя. — Все забравям що за ястие е това.

Приятелката й вдигна вежди:

— Не можеш да ме заблудиш. Искаш да ти го опиша само за да заявиш колко е противно. Всъщност вкусът е превъзходен, да не говорим, че изобилства с протеини.

— Всяко ястие, което изглежда толкова гадно и има отвратителен вкус, все трябва да изобилства с нещо, за да оправдае причисляването му към здравословните храни.

— Откъде знаеш как изглежда и какъв е вкусът, след като не си спомняш що за ястие е това?

— Стигнах до заключението по пътя на дедукцията. Не забравяй, че отдавна те наблюдавам с какво се храниш.

— Ха-ха, много смешно!

Кейт широко се усмихна. Позната шеговита размяна на реплики беше съвършеното средство за прогонване на напрежението, натрупано през последните два дни.

— Липсваше ми, Тара! — възкликна спонтанно.

— Не сме се виждали цяла вечност. Замина за Карибските острови преди Коледа, пък и преди това не се бяхме срещали поне два месеца.

— Нали разбираш, нямам избор — промълви Кейт и усети леко раздразнение. Защо Тара винаги се заяждаше заради прекалената й заетост? — Всички в „Самсън“ работят по този начин.

Приятелката й тъкмо се канеше да отговори, но се появи сервитьорът с поръчката им. Когато постави пред тях блюдата, от които се вдигаше пара, Кейт със задоволство отбеляза, че нейното ястие поне прилича на истинска храна, докато в чинията на Тара се мъдреше отблъскваща на вид кафеникава каша.

— Изтръпвам само като погледна твоя „деликатес“ — промърмори с отвращение.

— Нямаш представа колко е вкусно — отвърна Тара и лъчезарно се усмихна.

В продължение на няколко минути се храниха мълчаливо. От съседната маса някаква жена раздразнено повиши тон:

— Сестра ми много държи на точността. Все повтаря: „Щом аз съм си направила труда да бъда навреме на срещата, очаквам същото и от теб!“.

— Господи, това би било истински кошмар за мен! — ужасено възкликна сътрапезничката й. — Не понасям часовника, не мога да го търпя на ръката си.

— За съжаление съм обречена да нося ръчен часовник. — Жената печално въздъхна. — Нямам никакъв вроден усет за време…

„Божичко! — помисли си Кейт. — Помогни ми да се измъкна от тук, преди да съм полудяла.“

Докато с наслада вкусваше от салатата си, Тара заговори:

— Защо не напуснеш онова място?

— Моля? — попита Кейт, макар че много добре знаеше за какво става въпрос. Приятелката й изглеждаше кротка и смирена, но всъщност беше упорита като муле.

— Защо продължаваш да работиш в онази юридическа фирма?

— Не ми се ще да прибързвам. В края на краищата постъпих едва преди година. Пък и не съм натоварена колкото си мислиш. Само дето времето ми е строго разпределено. Докато говореше, й хрумна, че аргументите й не са достатъчно убедителни, но вече беше прекалено късно.

— Времето ти е строго разпределено, така ли? — подигравателно повтори Тара. — Искрено съм разтревожена за теб. Известно ли ти е, че и времето на робите е строго разпределено, но повечето хора са противници на робството?

— Съгласна съм с теб — побърза да каже Кейт. Днес не беше в настроение да изслуша поредната тирада на приятелката си. — Освен това не възнамерявам да остана вечно на тази работа. — Усети, че говори неискрено. Почти всички младши сътрудници твърдяха, че не се стремят да станат съдружници във фирмата и че след известно време ще си потърсят друга служба. След като бяха работили в „Самсън“, щяха да бъдат посрещнати с отворени обятия в по-малки юридически фирми, пък и всеизвестно бе, че само един-двама служители, при това членове на определена класа, биват избрани за съдружници. Ала в сърцето си всеки тайно се надяваше, че за него ще бъде направено изключение.

За да наруши неловкото мълчание, тя добави:

— Освен това съм сигурна, че след време условията ще се подобрят. — Усети, че се оправдава, и се засрами от себе си. — Всички начинаещи минават през труден период… — Знаеше, че не казва истината, но се надяваше да умилостиви Тара.

— Радвам се да го чуя — подхвърли приятелката й. Отново си взе от салатата и възкликна: — Хей, за малко да забравя да ти разкажа за онзи сладур, с когото непременно трябва да се запознаеш. Архитект е и работи по проектирането на евтини жилищни сгради. Казва се Дъглас. Дъглас Маколи.

— Хубаво име — промърмори Кейт, като се надяваше очевидната й липса на интерес да предотврати обсъждането на тази тема. Какво им ставаше днес на приятелките й? Нямаха ли си други занимания, освен да се опитват да й намерят сексуален партньор?

— Приятел е на Том — упорито продължи Тара. От години ходеше с Том, който беше компютърен гений с артистични наклонности. — Запознаха се преди няколко месеца, когато Дъг работеше по обновяването на „Мундо Ново“.

За пореден път Кейт се запита дали Том и съдружниците му са избрали най-сполучливото название на фирмата си, извършваща услуги чрез Интернет. „Мундо Ново“ повече подхождаше на оркестър, изпълняващ латиномузика, отколкото на сериозно предприятие.

— А ти познаваш ли го? — попита, опитвайки се да поддържа разговора.

— Разбира се. Преди няколко седмици вечеряхме заедно. Много е готин, а пък умът му е като бръснач. Бас държа, че с него идеално ще си паснете. Разбира се, ако му дадеш възможност.

— Ако е толкова съвършен, защо си няма гадже?

— Не го попитах.

— А трябваше.

Тара се ококори:

— Държиш се като…

— Като какво? — прекъсна я Кейт, макар да осъзнаваше, че наистина се държи като разглезено дете. Но изобщо не я беше грижа. — За разлика от теб смятам, че нищо няма да излезе.

Отново настъпи мълчание. Тя си взе една скарида — ястието бе много по-вкусно, отколкото очакваше.

— Не бъди толкова упорита — отново подхвана Тара. — Изминаха две години, откакто…

— Не желая да говорим по този въпрос! — прекъсна я Кейт. — До гуша ми дойде да го повтарям! Не се бъркайте в живота ми! — добави и си помисли, че понякога дългогодишните приятелки представляват проблем — познават я прекалено добре.

Тара обаче не се отчайваше:

— Нима си решила никога повече да не излизаш с мъж? Да не възнамеряваш жива да се погребеш в онзи експлоататорски мавзолей, наречен „юридическа фирма“?

— Харесвам работата си.

— Браво. Много се радвам. Но това не означава да се откажеш от радостите на живота.

— Тази тема започва да ми омръзва. Освен това сама виждаш, че не ми остава време да се срещам по-често дори с теб, камо ли да излизам с някого.

— Добре. Прави каквото искаш. Повече и дума няма да обеля по този въпрос.

Кейт докосна рамото на приятелката си:

— Не се сърди. Може би, след като приключим с това дело, ще разполагам с повече време. Може би ще променя мнението си за мъжете.

Тара я погледна в очите:

— Може би. За съжаление това вече съм го чувала — повтаряш го от доста време насам.

— Знам.

— Слушай, искрено те съветвам да разговаряш с някого…

— Че аз какво правя в момента?

— Не се прави, че не разбираш. Съветвам те да се обърнеш към психотерапевт, който да ти помогне да преодолееш кризата. Може би не осъзнаваш, че си обсебена от фиксидея. Не мисли, че си единствена. Всеки има поне по едно голямо разочарование в живота. Спомняш ли си оня гадняр Ерик, с когото ходех, преди да се запозная с Том? Бях луда по него, но не ни потръгна заедно. В живота често се случва да се провалиш. Моето мото гласи: „Загърби миналото и смело напред!“.

— Защо си мислиш, че поведението ми е свързано с Майкъл? — попита Кейт и внезапно осъзна, че отдавна не е произнасяла на глас името му. За миг си представи лицето му, видя чаровната му и някак загадъчна усмивка, чупливата му светлокестенява коса, която винаги изглеждаше така, сякаш трябва да се подстриже. Бяха се запознали по време на първата лекция в юридическия факултет и през следващите две години бяха неразделни. По време на третата година се случи онова, за което тя предпочиташе да не мисли. Усети познатото свиване на сърцето, вирна глава и предизвикателно заяви: — Може би наистина съм посветена на работата си. Но в това няма нищо нередно, нали?

— И Бил Гейтс е посветен на работата си, но междувременно се ожени.

— Примерът ти е неуместен. При мъжете е съвсем различно… — Тя млъкна, защото осъзна колко абсурдно е твърдението й. Опита се да хвърли прах в очите на приятелката си, като добави: — С Майкъл бяхме заедно почти три години. Съвсем естествено е, че ми е трудно да преодолея раздялата с него.

— Но той е сгоден и скоро ще се жени. Ти сама ми го каза.

— Благодаря за напомнянето — кисело отбеляза Кейт. Надявала се бе времето да смекчи ударите на спомените, но засега ефектът беше обратен.

— Извинявай, май бръкнах с пръст в раната — промълви Тара. — Но и аз се измъчвам, като гледам как страдаш.

— Не страдам! Нямам време за подобни чувства!

Тара отново я погледна учудено, а Кейт изведнъж почувства безкрайна умора.

— Виж, ще си помисля по въпроса за психотерапевта. Идеята ми се струва уместна.

— Наистина ли ще потърсиш съвета на специалист?

— Може би. А сега е време да сменим темата.

— Както искаш.

 

 

Той впери поглед в жената на ъгловата маса. Стори му се по-дребна отпреди. Косата й беше прибрана назад, носеше тъмносиня рокля с квадратно деколте и тесни ръкави. Държеше чаша с червено вино. Въпреки че сърцето му биеше лудо, в продължение на няколко секунди остана неподвижен, наслаждавайки се на контрастиращите цветове и изяществото на жената. Лицето й изглеждаше още по-бяло на фона на тъмната рокля, прилепналата фина материя подчертаваше изящните й форми. Контрастите допадаха на чувството му за естетика.

Престори се, че не забелязва студенината й и упорито продължи:

— Как си? Отдавна не сме се виждали.

Тя бавно остави чашата на масата, руменина обагри страните й.

— Извинявай, но нямам време за разговори. — Говореше тихо, но твърдо. — Очаквам един клиент.

Докато стоеше редом с нея на това обществено място, той изведнъж почувства необикновен прилив на сила. Тялото му като че завибрира от близостта й. Придърпа един стол и седна:

— Разбирам. Само че… как да се изразя? Настъпи известна промяна в плана.

Тя враждебно го изгледа, в очите й се появи безпокойство. Нямаше представа какво я очаква, но интуицията й подсказваше, че нещо не е наред.

— Ако обичаш, напусни! — отсече и войнствено изпъна рамене.

— Не желая да напусна, Маделин. — Докато говореше, той свали палтото си и го постави на коленете си. Изчака няколко секунди, като се наслаждаваше на изумлението и объркването й. После пъхна ръка под дрехата и продължи: — Под масата държа зареден револвер. Оръжие със забележителна история… Но да не се отклонявам от същината на въпроса. Слушай внимателно: ако с жест или дори с мимика покажеш, че нещо не е… хм, наред, веднага ще стрелям. Предвид на местоположението ни, предполагам, че куршумът ще те улучи в областта между стомаха и белите дробове. Разбира се, може да не умреш, но със сигурност нараняването ще бъде много сериозно. В крайна сметка въпрос на късмет, нали?

Бледото й лице сякаш пребледня още повече, ала отначало тя не пророни нито дума. Притежаваше ум като бръснач, благодарение на който бързо намираше логическите несъответствия и слабостите в доводите на противника и който в момента със скоростта на светлината преценяваше и отхвърляше различни възможности. Сетне тя неочаквано се усмихна, а когато заговори, тонът й беше закачлив:

— Разбрах, това е някаква шега. Признавам, че се хванах. Наистина успя да ме измамиш. Предлагам по този случай да те почерпя едно питие на бара.

Той също се усмихна и заяви:

— Не е шега, Маделин. Много си далеч от истината.

Усмивката й помръкна.

— Предлагам да се държим като големи хора — промълви с престорена небрежност. — Ако ти…

Внезапно го обзе нетърпение и мъничко страх — минутите неумолимо отминаваха. Каза си, че не бива да насилва късмета си.

— Време е да вървим! — каза рязко.

— Ние двамата ли?

— Идваш с мен, Маделин.

Тя недоверчиво го изгледа:

— Ти си луд! Не знам какво искаш, но няма да ти се размине безнаказано.

Той гръмко се засмя:

— Може би имаш право. Може би наистина съм луд. Но честно казано, ако бях на твоето място, този факт едва ли би ме успокоил.

— Защо го правиш? — прошепна Маделин. Зелените й очи трескаво блестяха. — Защо постъпваш така с мен?

Той със задоволство забеляза как в гласа й се прокрадва паника.

— Не смятам за необходимо да ти обяснявам. Повярвай ми, няма никакъв смисъл и ще отнеме прекалено много време. Пък и ти нямаш никаква вина. — Вдигна ръка да повика сервитьорката и без да откъсва поглед от лицето на Маделин, заяви: — На дамата й прилоша. Ако обичате, веднага донесете сметката.

Младата жена съчувствено се усмихна и побърза да изпълни желанието му.

Той се втренчи в Маделин и напрегнато заговори:

— Слушай внимателно. Не разполагаме с много време. Радвам се, че не си оставила палтото си на гардероба. Като стана, също се изправи и бавно се облечи. Ще преметна моята дреха през дясната ръка, в която, както споменах преди малко, стискам зареден револвер. Не го забравяй, ако обичаш. Тръгни пред мен към вратата. Ще оставя на масата достатъчно пари да покрият сметката. На излизане не спирай. Ясно ли е?

Когато се озоваха на улицата и студената нощна тъма ги обгърна, с лявата си ръка той прегърна Маделин през кръста, с другата притисна револвера към ребрата й. Звезди блещукаха в зимното небе. Стъпките на двамата отекваха върху дебелия слой лед, покриващ тротоара. Дори през плътното й кашмирено палто той почувства как Маделин потръпна при допира му. От уличните лампи се излъчваше жълтеникаво сияние. Витрините на затворените магазини бяха неосветени. Завиха зад ъгъла и се насочиха към колата, взета под наем, която беше паркирана в края на пресечката. След няколко секунди той отключи вратата и грубо блъсна Маделин в купето.

Никой не видя как притисна върху красивото лице на изумената жена кърпа, напоена с хлороформ.

 

 

Изпитвайки огромно облекчение, Кейт се сбогува с Тара, сетне взе такси, за да стигне до другия край на града. Под предлог, че ще закъснее за срещата си с Джъстин, бе прекратила неприятното обсъждане на личния й живот, в което Тара се беше впуснала. След като даде на шофьора адреса на клуб „Харвард“, намиращ се на Четирийсет и четвърта улица между Пето и Шесто Авеню, тя облегна глава на седалката и затвори очи, докато колата се носеше в нощта, преминавайки от едно в друго платно като топка при игра на кегли.

Замисли се за вечерята си с Тара. След като се беше изплъзнала от настоятелните въпроси на приятелката си, изведнъж изпита чувство за вина. Зарече се още сутринта да й се обади и да й се извини заради поведението си.

— Госпожице, пристигнахме.

Таксито беше спряло пред клуба, над чийто вход беше опъната пурпурна тента. Кейт плати на шофьора и слезе. Започваше да ръми, капките бяха студени като лед. Тя побърза да влезе в сградата.

Щом се озова във фоайето, опънатите й нерви като по чудо се отпуснаха. Усмихна се на портиера, приближи се до камината и протегна ръце към буйните пламъци.

Осъзнаваше, че в слабостта й към „Харвард“ има нещо извратено. Със старомодната си обстановка клубът се беше превърнал в пародия на самия себе си, ала именно тази несъзнателна самоирония я привличаше най-много. Стените бяха украсени с глави на препарирани животни — спомени от ловни походи за едър дивеч. Кейт имаше особена слабост към боядисания в зелено слон с вдигнат хобот. Веднъж бе отбелязала: „Досущ прилича на Корнилиъс, краля на слоновете, след като е изял отровните гъби“, припомняйки си илюстрация от книга с приказки, която в детството си често препрочиташе. Преди няколко месеца един от ловните трофеи се беше разбил на пода — май беше главата на див глиган или още по-нелепа „украса“. Тя донякъде съжаляваше, че не е пострадал някой от посетителите на клуба, представяйки си как щяха да се развихрят таблоидите; дори измисли няколко шеговити заглавия от рода на „Глава на животно убива глава на семейство“ — възможностите бяха безкрайни.

Погледна часовника си и видя, че наближава девет и половина. Беше дошла тъкмо навреме. Свали палтото си и седна на едно кресло. Докато чакаше Джъстин, с удоволствие се огледа. Все едно се намираше в пурпурно море — пурпурни бяха и килимите, и тапетите — разнообразявано от портретите на възрастни мъже от бялата раса. Напоследък се забелязваше известен прогрес, изразяващ се в появата на портрети и на дами, но едва ли бе случайно съвпадение, че емблемата на клуба представляваше сляпа и глухоняма жена.

Кейт разгърна „Уолстрийт Джърнал“, но преди да прегледа заглавията на първата страница, Джъстин забързано влезе във фоайето.

— Закъснях ли? — попита, като леко се задъхваше. — В последния момент възникна нещо спешно.

— Както винаги си точен — успокои го тя. — Аз подраних — добави и си помисли колко й е хубаво, когато е с него. Джъстин не й беше само близък приятел, а нещо като пробен камък, защото й напомняше колко е успяла в живота. В съзнанието й отново изплуваха картини от последната им година в университета и как бе оцеляла благодарение на него. Той не само я изслушваше със съчувствие, но и търпеливо я съветваше. Веднъж й каза: „Не позволявай на нито един мъж да провали живота ти. Нека това ужасно преживяване да ти бъде като обица на ухото, та да не повториш грешката си. След няколко години в «Самсън и Милс» ще бъдеш независима. Може би сега ти се струва маловажно, но по-късно ще разбереш, че съм имал право. И без това няма какво да губиш, нали?“. И наистина се беше оказал прав.

Когато се наведе да я целуне по страната, лицето й пламна, спомни си думите на Андрия, че от Джъстин ще излезе чудесен съпруг. За щастие той не забеляза смущението й, а тръгна към гардероба, като подхвърли:

— Хайде да си оставим палтата.

— Разбира се. — Докато вървеше след него по тесния коридор, забеляза, че косата му е влажна. Помисли си, че навярно е бил в спортната зала. Колкото и натоварена да беше работата му във фирмата, той не пропускаше нито ден без обичайната тренировка. Тя мислено се упрекна заради непостоянството си в това отношение. Дори не си спомняше кога за последен път е посещавала спортния клуб „Мъркюри“, въпреки че от „Самсън“ й осигуряваха безплатна членска карта. Колко глупаво от нейна страна да не се възползва! Твърдо се зарече, че тази седмица ще навакса пропуснатото.

Влязоха в една от залите, обзаведена с кожени канапета и кресла. Около масите бяха насядали обичайните посетители от всякакви възрастови групи. Четирима беловласи и изискани господа наблюдаваха оспорвана партия табла със същата съсредоточеност, с която навремето са уреждали важни сделки. Тук-там седяха двойки — очевидно колеги, дошли да хапнат нещо след края на работния ден. Неколцина двайсетинагодишни младежи с грижливо пригладени назад коси отпиваха от чашите си и си разказваха вицове. Напомняха на палави кученца, които весело размахват опашки и още не са добре дресирани. Аристократичната атмосфера се осигуряваше от строгите правила, забраняващи на посетителите да изваждат на показ служебна документация или пари. Сметката се уреждаше дискретно с подпис на члена на клуба.

— Искаш ли да седнем ей там? — Кейт посочи една ъглова маса вдясно от вратата. Желаеше никой да не ги безпокои.

След като поръчаха напитките — за нея чаша бяло вино, за Джъстин водка с тоник, той се обърна към нея:

— Първо ми разкажи за пътуването. Хубаво ли прекара?

— Страхотно — отговори тя. — Направо невероятно — добави, въпреки че не казваше истината. Макар че времето беше прекрасно, тя броеше часовете до завръщането си и се питаше защо хората с такова нетърпение очакват дългите коледни празници. Бездействието й се струваше безсмислено и досадно, предпочиташе да бъде затънала до гуша в работа.

— Сама ли пътува?

— Не бих казала — настръхна Кейт и внезапно осъзна, че още е под влияние на онова, което й беше наговорила Тара. — Групата, която пътуваше с кораба, се състоеше от десет души. Бях в една кабина с друга жена, която се оказа преводачка от френски. Общо взето, не мога да се оплача от липсата на компания. — Тя побърза да смени темата: — А ти какво прави по време на празниците?

Джъстин се усмихна:

— Както винаги бях при родителите си и още не мога да се съвзема от шумотевицата. Но прекарах прекрасно. Дилия вече крои планове за постъпване в колежа, не е за вярване, нали? Едва на тринайсет е, а си е навила на пръста да учи в „Браун“.

— Обожавам семейството ти! — възкликна тя. Беше се запознала с родителите и със сестрата на Джъстин по време на празненството по случай завършването на университета. Баща му беше преподавател по история, майка му — детски психолог. Кейт, която се бе изкушавала от мисълта да следва психология, но в крайна сметка беше предпочела да изучава литература, с интерес слушаше разказите на Сара Даниелс за децата от югоизточните квартали на Вашингтон, с които се занимаваше. — Как е майка ти?

— Както обикновено е много заета. Наскоро е завършила книгата, посветена на осиновяването, написването на която й отне около сто години. За пръв път я виждам поуморена. Но пък е много щастлива.

— Прекрасна новина. Кога ще публикуват книгата й?

— Хм, чакай да си помисля. Като се има предвид, че ще бъде академично издание, сигурно ще види бял свят през 2010 година.

Кейт се засмя:

— Искрено се възхищавам от майка ти, но не притежавам достатъчно търпение за подвиг като нейния. В нашата професия нещата са по-бързи — подготвяш изложението по делото, после или печелиш, или губиш. Е, всъщност не става веднага, но все пак не ти се налага безкрайно да чакаш.

— Именно — усмихна се Джъстин. — Още една причина да харесвам правото.

— Като заговорихме за право, какво се случи в „С&М“ по време на отсъствието ми?

— Нищо особено — знаеш как е по празниците. Аз работих по делото „Хабър Текнолоджи“. Подготвянето на документацията беше истински кошмар. Миналата седмица не излязох от кабинета от понеделник сутринта до сряда вечерта. Но едно време всичко започна да ми изглежда някак сюрреалистично — слънцето изгрява, залязва, после пак изгрява. Подремнах само във вторник през нощта, и то като легнах под бюрото — това е единственият начин проклетото осветление да се изключи. Само да помръднеш и лампите блясват.

Кейт се засмя, сетне каза:

— Ще споделя с теб нещо, което не съм казвала на никого. Когато започнах работа в „Самсън“, си мислех, че осветлението се включва, когато влезеш в кабинета, тъй като сензорите по някакъв начин усещат тежестта ти върху пода.

Джъстин се изкиска:

— Брей, каква си умница! Значи подовете на кабинетите са конструирани така, че да издържат тежестта на мебелите, книгите и другите вещи в помещенията, при това са в състояние да разберат кога някоя петдесеткилограмова сътрудничка прекосява прага!

— Престани да ми се подиграваш. Нали съм жена, простено ми е, че не разбирам от техника… Наистина съжалявам, че си се претрепал от работа.

Джъстин сви рамене, мускулите му заиграха под сакото на черния костюм:

— Не мисли, че се оплаквам. Ако искаш да работиш в първокласна фирма, трябва да жертваш свободното си време. — Отпи от водката си и добави: — Какво ново по случая Торп?

— Подготвям резюме, но ще падне доста проучвателна работа. Законите не са съвсем ясни по отношение на сексуалния тормоз. Все едно вървя по тънък лед, пък и литературата не ми е от особена помощ. Дела, които са гледани през миналата година, вече не са актуални. Но искам да ти задам един въпрос…

— Запомни си мисълта — прекъсна я той. — Първо трябва да си взема нещо за хапване, умирам от глад. Да ти донеса ли нещо, например чипс?

— Не, благодаря. Вечерях с Тара.

— Връщам се веднага.

Кейт го проследи с поглед, докато той прекосяваше залата, и си помисли, че Андрия наистина има право. Мъже като Джъстин не се срещаха под път и над път. Освен това едва ли би намерила друг представител на противоположния пол, с когото толкова да си подхождат. Споделяха едни и същи морални ценности, харесваха едни и същи книги и филми, смееха се на едни и същи шеги. Освен това се познаваха цяла вечност, а сега работеха заедно в „Самсън и Милс“. Въпреки това тя бе съвсем откровена, когато каза на Андрия, че в Джъстин вижда не любовник, а брат — онзи брат, за когото винаги е мечтала. Беше я виждал, когато тя беше в ужасно състояние — подпухнала от плач, със зачервени клепачи, изпаднала в апатия. Когато се затвори в стаята си и отказваше да си подаде носа навън, Джъстин й носеше храна и списания и търпеливо я слушаше, докато тя безспирно говореше за измяната на Майкъл. Да, дори да си търси интимен приятел, Джъстин не подхожда за тази роля. Загадъчността подпомага интимната връзка, а той познаваше и кътните й зъби.

Вдигна глава и забеляза, че Джъстин се връща с чиния, препълнена с чипс, солени бисквити и други леки закуски.

— Наистина ли ще изядеш всичко? — попита изумено.

— Не ми остана време да вечерям — отговори той. Взе солена бисквита, намазана с дебел слой извара, и критично я огледа, сетне промърмори: — Не проумявам защо тук поднасят такава храна. В другите клубове солените бисквити са намазани с конфитюр или със сирене „Бри“. А тази странна смес сякаш е рециклирана от хранителни остатъци от студентско празненство през петдесетте.

— Не забравяй, че това е клуб „Харвард“ — подхвърли Кейт и си взе пържено картофче. — Може би всичко се прави в името на традицията.

Джъстин само скептично вдигна вежди.

— Какво ще кажеш за една партия шах? — подхвърли тя.

— Защо не?

Кейт се обърна, повдигна кадифената завеса зад стола си и от най-долната полица взе пластмасова кутия с шахматни фигури.

— С черните ли ще играеш? — попита и отвори кутията.

— Разбира се. — Джъстин отмести чинията си, за да наредят фигурите върху шахматната дъска.

Едно от любимите занимания на Кейт бе да прекара вечерта в игра на шах, и то в „Харвард“. Идеята обаче бе на Джъстин, който я беше подхвърлил още когато започнаха да посещават клуба. Отначало тя отказа — не беше сядала пред шахматната дъска от ученическите си години. Ала след като Джъстин я убеди да опита, тя с изненада установи, че не е забравила основните правила на играта.

Джъстин вече беше взел двата й коня и единия топ, когато тя си спомни за намерението си да го поразпита.

— Работил си с Маделин Уотърс, нали?

— А? — промърмори той, докато съсредоточено се взираше в шахматната дъска.

— Интересувам се от Маделин Уотърс. Доколкото ми е известно, ти си работил съвместно с нея.

— Вярно е — отговори Джъстин, без да вдигне поглед. — По арбитражното споразумение с фармацевтичната компания „Титан“. По онова време тъкмо бях постъпил във фирмата. Делото беше поверено на Дрескър, а Маделин беше младша сътрудничка.

— Ах, този Дрескър! — каза Кейт.

Джъстин премести топа на следващото поле и вдигна поглед:

— Е, дяволът не е толкова черен. Според мен Дрескър не е по-лош от другите съдружници. Важното е да разбереш как да им влезеш под кожата.

„Невероятно! — помисли си тя. — Вече двама служители от фирмата самоотвержено защитават Дрескър. Първо Андрия, сега пък Джъстин. Да не би да са пуснали някакво химическо вещество във водата, която пият служителите на «Самсън», за да създадат степфордски^[1] сътрудници, и то такива, които са готови да работят почти денонощно?“ Побърза да прогони еретичната мисъл и да не се отклонява от темата.

— Предполагам, че вече са те осведомили за скандала, който е избухнал по повод избора на нов съдружник във фирмата.

— Ами… знам онази част от биографията на Маделин, която е свързана с Картър Милс. Казаха ми, че е бил неин наставник, после отношенията помежду им внезапно охладнели.

— Вярно е. Но работата е много по-дебела.

— Така ли? — учуди се тя.

Джъстин се засмя:

— Божичко, Кейт, да не би да падаш от Марс?

— Не, по цял ден не ставам от стола. Поддържам приятелството си с теб само за да ме осведомяваш за онова, което пропускам.

— Разби ми сърцето! Въобразявах си, че държиш на самия мен. Че ме обичаш заради моята…

— Не се прави на шут, Джъстин! Разкажи ми какво се е случило.

— Добре де, добре. Някъде в края на осемдесетте, след като Милс спечелил състезанието с Дрескър за директорското място, Дрескър и привържениците му започнали да го обвиняват, че се облагодетелства от положението си. Най-големият трън в очите на Мартин била компанията „Уайд Уърлд Мидия“ — най-големият клиент на нашата фирма. Отначало Дрескър и Милс я обслужвали заедно, но с течение на времето нейните дела били поети от Картър. Макар да не разполага с никакви доказателства, Мартин е твърдо убеден, че Милс го е изместил.

Джъстин говореше, без да се запъне, като че четеше доклад.

— Как си научил всичко това? — учуди се Кейт. — Разбира се, всички знаят за конфликта между двамата, но откъде са ти известни подробностите?

Той широко се усмихна:

— Да речем, че хобито ми е да си отварям очите на четири и да слушам внимателно.

— Признавам, че ми направи дълбоко впечатление. Но какво общо има тази история с Маделин?

Джъстин обгърна с длани чашата си и замислено се втренчи в нея:

— Вулканът изригна по повод избирането й за съдружничка на фирмата. Всички смятаха, че недоразуменията между Милс и Дрескър са изгладени. Ала когато я повишиха, от тлеещата жарава лумна буен огън, така да се каже. Дрескър, който ненавижда Милс, реши да се възползва от случая и да го прецака. Маделин е била протеже на Картър. Той я е назначил в „Самсън“ и лично я е обучавал. Щеше да се почувства унизен, ако не й предложеха да стане съдружничка. Заговори се, че тя не е добра юристка и че високият пост й е предложен само защото се чука с Милс. Дрескър се опита да заличи отпечатъците си, но беше ясно като бял ден, че именно той е пуснал слуха.

— Мислиш ли, че наистина са били любовници? Питам за Маделин и Картър.

— Разбрах, но не знам отговора. Може и да са имали връзка. Виждала ли си жена му? Прилича на наркоманка.

Кейт си спомни, че се бе запознала с Даяна Милс по време на празненство, организирано от фирмата. Беше хубавичка, но много крехка блондинка, която изглеждаше като подплашен заек. Дали винаги е била такава или се е променила с течение на времето? Знаела ли е за Маделин?

Тръсна глава и си каза, че не бива да се отклонява. В момента най-важното беше да научи нещо повече за Маделин Уотърс.

— Какво ще кажеш за другото обвинение? — попита. — Вярно ли е, че са я избрали за съдружничка само заради връзката й с Милс?

— Не знам със сигурност.

— Ако обичаш, престани да увърташ.

— Не увъртам, а казвам самата истина. Слабото място на Маделин е, че почти няма опит в съдебното дирене. Била е дясната ръка на Милс по делото на „Юнайтид Телефон“ и по всеобщо мнение се е справила блестящо с подготвителната работа. В крайна сметка обаче делото не е стигнало до съдебната зала.

— Вината не е била нейна. — Кейт се почувства засегната, сякаш не Маделин, а нея бяха обвинили в некомпетентност.

— Разбира се. Обаче остава фактът, че „не е имала бойно кръщение, не е била под вражески огън“. Безспорно притежава организационни способности, но й липсват практически познания. Всеобщо е мнението, че човек, който отделя толкова голямо внимание на подробностите, вероятно няма да се справи, когато се наложи да ги „сглоби“.

— Но това е нелепо! Все едно я наказват заради големите й способности. При провал е губела шансовете си за съдружничество във фирмата под предлог, че щом не може да се справи с подготвителната работа по едно дело, то положително ще се провали в съда. Но и успехът й се е превърнал в оръжие срещу нея. Като че е била затворена в омагьосан кръг и е било невъзможно да спечели при никакви обстоятелства.

Джъстин сви рамене:

— Не твърдя, че подкрепям отношението към нея. Само повтарям онова, което съм чул. Хей, защо съдбата на Маделин толкова те тревожи?

Тя се втренчи в ръцете си и промълви:

— Не ме тревожи, само че… не знам как да се изразя. Струва ми се несправедливо.

— Знаеш, че животът е несправедлив.

— Да, знам, но не мога да се примиря.

Той отново впери поглед в шахматната дъска:

— Ще играем ли или ще философстваме? Няма ли най-сетне да направиш ход?

— А, да… Ей сега. — Тя се замисли, след няколко секунди премести останалия й топ.

— Държиш ли на този ход?

— Защо питаш?

— Защото ще ти взема царицата.

— О, така ли? — Тя върна фигурата на предишното й място и се загледа в дъската. — Жалко, че топът не е кон — тогава аз щях да взема царицата ти.

— Вярно е. Само че и двата ти коня ги няма.

— Кой е виновен за липсата им? — Тя замислено сбърчи чело и премести една пешка. — Разкажи ми какво се е случило по време на гласуването.

— Кое гласуване? За избирането на Маделин ли питаш? Да видим… В списание „Американско право“ бе публикувана голяма статия против нея. Разбира се, под натиска на Дрескър, но замисълът му се провали с гръм и трясък. Вместо да извади очи, изписа вежди, така да се каже. Маделин бе провъзгласена за „красива жена с блестящ ум, която е жертва на заговора на зли закостенели старци“. От това по-лоша реклама за „Самсън и Милс“, здраве му кажи. Картър побърза да се възползва от възможността. Убеди съдружници като Маккарти, Стросър и още неколцина, които до този момент спазваха неутралитет, че Мартин е изпуснал нещата. Накратко, привържениците на Дрескър бяха сразени, а Маделин стана съдружник във фирмата.

Кейт недоумяващо го изгледа:

— Умът ми не го побира! Как е възможно след всичко, което Дрескър й е причинил, да работи заедно с него?

— Нямам представа. — Джъстин се втренчи в нея. — Какво е предизвикало интереса ти към госпожица Уотърс?

— Не ти ли казах? На нея е поверено делото Торп.

Джъстин реагира като ударен от гръм. Ръката, в която държеше поредната бисквитка, застина във въздуха.

— Шегуваш ли се? — промълви.

— Не, истина е. Мислех, че съм го споделила с теб. Няма значение… Вчера тя присъства на съвещанието при Картър, който заяви, че Маделин ще следи ежедневната работа.

Джъстин тихо подсвирна:

— Любопитен съм да разбера какво се крие зад това… споразумение.

— Аз също — разочаровано промърмори Кейт. Надяваше се, че той ще й помогне да разреши загадката, но очевидно познанията му за интригите във фирмата не бяха безгранични. Отново се съсредоточиха върху играта. В един момент Кейт почувства, че я обзема умора.

— Шах и мат! — Джъстин доволно се усмихна.

— Хмммм. — Тя се втренчи в дъската. — Ако този офицер беше топ, щеше да ми се размине.

— Но не е. И двата ти топа са пленени. — Той посочи купчинката бели фигури.

— Престани да злорадстваш! — намръщи се Кейт. — Ставаш адски неприятен, когато злорадстваш. Добре, вземи царя ми!

— Царят не се взима, Кейт. Когато имаме шах и мат…

— Все ми е едно — прекъсна го тя.

Джъстин се усмихна още по-широко.

— Не проумявам защо тази вечер си толкова самодоволен. В крайна сметка винаги побеждаваш, когато играем шах. Не е изненадващо, че и сега спечели.

— Престани да се заяждаш, Кейт. Аз съм младши сътрудник в „Самсън и Милс“, което означава, че почти съм лишен от удоволствия.

— Не ти ли стига удоволствието от моята компания?

Думите й сякаш увиснаха във въздуха. Тя отново се изчерви, осъзнавайки, че опитът й за шеговито подмятане се е провалил. Господи, какво й става? Та човекът до нея е Джъстин, с когото години наред са прекарали безброй вечери заедно. Виновни са Андрия и нелепото й предложение Кейт да погледне на Джъстин като на потенциален съпруг. Без да дочака отговора му, побърза да продължи, като говореше с привидно безразличие:

— Не ми се ще да ти провалям вечерта, но съм капнала от умора. Изглежда, още не съм влязла в релси след пътуването. Извинявай, но ми се ще да се прибера по-рано.

— Не се извинявай. И за мен е по-добре — утрешният ден се очертава доста напрегнат. — Той допи водката и отмести стола си. Кейт също стана и машинално приглади полата си. Едва стоеше на крака, обувките я стягаха, след като беше прекосила града, за да се срещне с Тара. Знаеше какво я очаква и трябваше да сложи маратонки, но въпреки че сред юпитата бе на мода да се носят спортни обувки в съчетание с официални костюми, комбинацията й се струваше нелепа.

— Хей, Джъстин, хрумна ми нещо. Имаш ли копие от онази статия в „Американско право“?

— Може би? Искаш ли да го потърся?

— Да. Любопитно ми е да прочета тази статия.

— Ще се поразтърся. Сигурен съм, че ще я намеря в моя архив.

Взеха си палтата и излязоха от клуба. Ставаше все по-студено, заведенията и клубовете вече приключваха работа. От хотел „Роялтън“, намиращ се на отсрещната страна на улицата, излязоха прегърнати мъж и жена и се качиха в таксито, което ги очакваше. Ненадейно Кейт почувства необяснима тъга. Сетне си каза, че може би причината е в умората.

— Ще ти взема такси — предложи Джъстин.

Тя долови миризмата, лъхаща от вълненото му палто, което още бе влажно от мокрия сняг, паднал преди няколко часа. Събуди в съзнанието й някакъв смътен спомен, който тя не можа да свърже с определен случай. За миг се изкуши да отпусне глава на рамото на Джъстин, да притисне лице към грубия плат, но бързо се овладя.

— Благодаря, но няма нужда. И сама мога да спра такси.

Джъстин изпитателно я изгледа, промърмори: „Разбира се, че можеш“ и махна на едно такси, което спря наблизо.

— Благодаря — повтори Кейт. Като се наведе да целуне Джъстин по страната, долови аромата на одеколон, примесен с миризмата на вълна. Той сложи ръка на рамото й. Познатите миризми сякаш я привличаха към него като с магнит. Прииска й се да се отпусне в прегръдките му като в миналото, когато изплакваше пред него мъката си. Ала вместо това побърза да се отдръпне.

— Лека нощ — промълви и се качи в таксито. — Прекарахме си чудесно.

Джъстин затвори вратата:

— До утре, приятелко.