Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (26)

Сряда, 27 януари

Наближаваше четиринайсет часът. Кати Валенсия загриза химикалката си и се запита какво да предприеме. От вчера следобед търсеше по телефона Кейт Пейн, но още не беше говорила с нея. Сякаш младата адвокатка я избягваше. Предположението й беше абсурдно — та нали самата Кейт я беше потърсила. Оставила бе съобщение, в което изрично настояваше детектив Валенсия да й звъни само на домашния телефон. При нормални обстоятелства Валенсия щеше да уважи молбата й, но нещо в гласа на младата адвокатка сериозно я обезпокои. Не, трябва незабавно да се свърже с нея, ще я потърси в службата. Все пак ще използва личния си клетъчен телефон и само Кейт ще разбере кой се обажда.

— Канцеларията на Кейт Пейн. — Жената, която вдигна слушалката, говореше с бруклински акцент.

— Кейт там ли е? — попита Валенсия, все едно беше приятелка на адвокатката.

— Не, днес отсъства.

— Знаете ли къде мога да я намеря?

— Нямам представа. Ако желаете, оставете съобщение. Тя непременно ще ми се обади и ще й го предам.

— Не, благодаря. Ще позвъня по-късно. — Но преди да затвори телефона, младата жена отново заговори:

— Ако днес не се свържете с нея, утре в четири тя със сигурност ще бъде тук. Има уговорена среща.

Кейт се прибра вкъщи едва привечер. Чувстваше се лека като перце, дори настроението й се беше повишило. Най-сетне беше послушала Тара и беше прекарала деня в прочутия лечебен център „Пенисюла“. Сауна, масаж, козметични маски — „програмата“ беше изморителна, но резултатът бе забележителен. Щом погледна телефона, доброто й настроение се изпари. Червената лампичка гневно примигваше. По време на отсъствието й на секретаря бяха записани пет обаждания.

Но лошите й предчувствия не се сбъднаха. Оказа се, че три пъти я е търсила детектив Валенсия, другите две съобщения бяха от Тара и Сам Хауел.

„Непрекъснато мисля за теб, Кейт — казваше той. — Питам се как я караш. Не знам какви са плановете ти, но в края на седмицата ще бъда в Ню Йорк. Съгласна ли си да се срещнем, ако имаш време?“

Посланието на Сам я изненада. Даде си сметка, че винаги, когато разговаря с него, се случва нещо странно. Побягнала бе от дома му в Саг Харбър, а при последния им разговор по телефона прекъсна връзката с обещанието да му позвъни отново, което не бе изпълнила. Утре щеше да се обади и на него, и на Тара, обаче разговорът с детектив Валенсия не търпеше отлагане.

Посегна към слушалката, но изведнъж се отказа. За пръв път от доста време депресията я беше напуснала. Струваше й се, че страховете й са били пресилени, дори се запита дали наистина е видяла силует на човек пред кабинета на Милс. В края на краищата, когато е без очила, е съвсем безпомощна. Защо си е въобразила, че е зърнала някакво движение в дъното на коридора?

Бавно отдръпна ръка — разговорът с Валенсия също можеше да почака до утре. Ще провери електронната си поща и веднага ще си легне.

Но когато прегледа новите съобщения, изтръпна. Имаше ново послание от Адам 0116. Обзе я лошо предчувствие. Сякаш студен юмрук стисна сърцето й. Съобщението гласеше:

„Разполагам с важна информация по въпрос, който живо ви интересува. Предполагам, разбирате за какво става въпрос. Ако искате да научите подробностите, елате утре в 21 часа в хотел «Роялтън».“

Кейт като хипнотизирана се взираше в екрана. Ресторантът и барът в „Роялтън“ се посещаваха предимно от хората от хайлайфа, хотелът се намираше близо до клуб „Харвард“.

„Разполагам с важна информация по въпрос, който живо ви интересува.“

Не, не бива да ходи на срещата. Абсурдно е… пък и опасно.

Въпреки това продължаваше да се взира в екрана.

Няколко пъти беше ходила с приятели в бара на хотел „Роялтън“. Не се излагаше на опасност — та нали ще бъде заобиколена от толкова много хора? Пръстите й заиграха по клавиатурата. Посланието й бе лаконично: „Приемам“.