Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (13)

Петък, 15 януари

— Страхотен лак за нокти! Как се нарича тази разцветка?

— Бебешкорозово.

— Много ми харесва.

Кейт ровеше салатата си, като се мъчеше да не се вслушва в безсмисления разговор на сътрапезничките си. Почти не стъпваше в закусвалнята на фирмата, защото размяната на клюки и неискрени комплименти я дразнеше, но днес се насили да ги издържи. Нарочно седна до масата, на която неизменно обядваше Пейтън, с надеждата да привлече вниманието му, ала той водеше задълбочен разговор с един от старшите сътрудници. Принудена бе да изслуша поредния спор между Анджела Тейлър и нейна приятелка за предимствата на розовия лак за нокти пред лилавия. Анджела театрално размахваше ръката си със съвършено оформен маникюр, вероятно за да привлече вниманието към годежния си пръстен. Кейт сдъвка парченце чушка, като се опитваше да измисли предлог да се премести на друга маса.

— Какво смяташ да облечеш утре? — След като беше изчерпила темата за лаковете, Анджела подхващаше разговор за тоалетите, които ще облекат по случай ежегодното празненство на фирмата. Защо ли пита, след като всички неизменно носеха черно? Кейт леко измести стола си вляво, но гръмовният глас на Патрик Ритънхаус, който разказваше за мъничкия си син, едва не спука тъпанчето й:

— Преди съпругата ми да забележи, малкият сладур изщапуркал до непознатия човек и го хванал за коляното, после попитал: „Ще ми станеш ли татко?“.

С изключение на Кейт всички избухнаха в смях. Тя се питаше какво забавно намират в тази почти трагична история за момченцето, което се опитало да намери заместник на прекалено заетия си баща. Смотолеви някакво извинение, взе подноса с храната и слезе с асансьора до петдесет и първи етаж, за да довърши обяда в кабинета си. Въобразявала си бе, че ще се поразсее, ако контактува с колегите си, но след трийсетте минути, които бе прекарала в закусвалнята, се почувства още по-потисната.

На телефонния секретар отново нямаше нито едно съобщение. Изглежда, Картър Милс я беше забравил. Приближи се до прозореца и се загледа навън. Денят беше мрачен, ръмеше студен дъжд, който от време на време преминаваше в лапавица.

Тя прекоси кабинета и седна зад бюрото си, захващайки се с непрегледаната поща, за да запълни времето си. Вниманието й беше привлечено от квадратен луксозен плик, затова го издърпа от купчината. Адресът на изпращача бе Саг Харбър. Обзе я предчувствие за нещо приятно. Нетърпеливо отвори плика и извади бяла картичка с надпис:

„Сам Хауел — нови творби. Откриване на изложбата — 10 декември.“

Под напечатания текст на ръка бе написано:

„С удоволствие си спомням интересния ни разговор. Пропусна откриването на изложбата, но фотографиите още са в галерията. С удоволствие ще ти ги покажа.“

Отдолу бе добавил името и адреса си.

Настроението на Кейт се повиши. Внезапно светът сякаш стана по-голям, мракът се разсея. През последните години беше забравила много от любимите си занимания, между които беше и фотографията. Откога ли не е снимала? Откога не е била на фотографска изложба?

Обърна стола си и отново се втренчи през прозореца. През нощта преди да се запознае със Сам Хауел, беше сънувала Индия, а само няколко часа по-късно той й показа снимки именно от тази страна. Разбира се, не беше суеверна и не вярваше в предзнаменованията, но все пак съвпадението беше много странно. Спомни си снимките на свещения град Варнаси — наистина бяха забележителни. Изпита желание да избяга от ежедневието. Възнамеряваше да посвети на работа съботния ден, но нямаше нищо спешно. Ако тръгнеше сутринта за Саг Харбър, щеше да се върне навреме за празненството. Без повече да го обмисля, вдигна слушалката и набра номера, написан на картичката.

— Ало! — Гласът на човека отсреща издаваше раздразнението му — май беше избрала неподходящ момент.

— Обажда се Кейт Пейн — изрече тя. — Запознахме се в „Мъг“ и…

— Разбира се! — сърдечно възкликна той. — Радвам се да те чуя. Как си?

— Добре. Знаеш ли…

— Получи ли поканата?

— Всъщност затова се обаждам. Току-що я прочетох и си казах… ами… накратко, реших да дойда утре, ако е удобно.

— Супер! — Сам очевидно беше изненадан, но и радостен.

— Мисля да взема автобуса, който тръгва сутринта. Късно следобед трябва да бъда в Ню Йорк.

— Провери разписанието и ми се обади — ще те посрещна на автогарата.

Сам Хауел бавно остави слушалката на вилката, дълго се взира в телефона, после се върна при масата, отрупана с кутии с фотографии. През прозорците, които заемаха едната стена, се виждаше заливът, над който се стелеше зимната мъгла. Ала погледът на Сам беше прикован в стотиците снимки, заснети по различно време и на различни места. Само жената на тях бе една и съща.

Внимателно извади една от найлоновото джобче и критично я огледа. „Добро постижение — помисли си. — Уловена е играта на светлината и сенките…“ Внезапно се засрами от себе си. Как бе възможно да се съсредоточава върху формата и да забравя какво гледа? Имаше нещо чудовищно в способността му да се откъсва от действителността… особено в момент като този. В съзнанието му нахлуха въпроси, които го плашеха. Дали наистина я бе обичал? Дали изобщо е способен да обича някого?

Насили се отново да разгледа снимката, да види жената на нея. Никога нямаше да забрави деня, в който я беше заснел. Беше съботна утрин в началото на есента. Той стана да приготви кафе, после се върна в спалнята да се облече. Тя още спеше. Стори му се, че наблюдава богиня в ложето й.

А сега бе мъртва. Мъртва бе! Мисълта не му даваше покой. Вярваше, че някой ден отново ще я види, но това никога повече нямаше да се случи. Предстояха му години на безсмислено, безнадеждно съществуване. Ненадейно в съзнанието му изплува образът на Кейт, тази млада жена, още неопорочена от живота, изпълнена с оптимизъм. Прииска му се да бди над нея, да я защити от ударите на съдбата. В края на краищата все пак имаше смисъл да живее — заради работата си и заради… Кейт. Ще я види само след няколко часа!

Изглежда, съдбата му даваше втори шанс.

И без да отвори хладилника, Кейт знаеше, че е празен. Реши да вечеря в ресторанта наблизо, който се радваше на многобройна клиентела. Потърси нещо за четене, докато чака да се освободи маса; погледът й попадна на книгата, която й беше дала Маделин — „Сексуален тормоз на жените на работното им място“. Поколеба се за миг, сетне я пъхна в чантата си.

Както обикновено в ресторанта нямаше свободна маса. Тя включи името си в списъка на чакащите, отиде на бара и си поръча чаша мерло. До нея седяха мъж и жена, които пиеха пенлива синя течност, сервирана в чаши с формата на лале. Непознатият бе провесил ръка на облегалката на стола на приятелката си. Кейт почти усещаше тежестта на ръката му, прикритата интимност, която подсказваше какво предстои. „С Майкъл седяхме по същия начин…“

Тя извърна поглед и извади книгата от чантата си.

Преди да я разгърне, до нея се намести красив и елегантен мъж на около двайсет и пет години. Източи шия да прочете заглавието на книгата, вероятно търсейки повод да заговори Кейт. Ала когато тя се обърна към него, непознатият студено я изгледа и враждебно подхвърли:

— Забавляваме се с леко четиво, а? — Без да дочака отговора й, махна на бармана: — Хей! Две водки с мартини. И по-бързичко!

Кейт се изчерви. Представи си за каква я мисли — озлобена жена, която прекарва петъчните вечери сама в някой бар и си тъпче главата с феминистки идеи. Жена, която има зъб на всички представители на силния пол. Сетне смущението й бе заменено от гняв. Кой му даваше право да я осъжда, да я кара да изпитва неудобство? Измери го с леден поглед и отново зачете.

Ала колкото и да се опитваше, все не успяваше да се съсредоточи. Взираше се в думите, но си мислеше за друго. Пред очите й като на филмова лента се нижеха епизоди от изминалите няколко дни. Картър Милс, който изглежда неутешим, след като е научил за смъртта на Маделин. Маделин я хваща за рамото, а зелените й очи трескаво блестят. Чък Торп й се усмихва, след като…

Чък Торп!

Омразният човек отново се бе натрапил в мислите й. Прогонила го бе за около час, но ето че се бе завърнал. Кейт неспокойно се огледа да се увери, че той не е наблизо, сякаш го смяташе за надарен със свръхестествената способност да се появява където пожелае. Каза си, че е крайно време да овладее нервите си, да разсъждава рационално. Нямаше начин Торп да е разбрал къде възнамерява да прекара вечерта. Дори да я е проследил, тя е в безопасност сред толкова много хора.

Отново сведе глава над книгата, но и този път значението на думите й убягваше. След като Торп се бе върнал в мислите й, не намираше начин да го прогони. „Предупреждавам те много да внимаваш.“ Как не се беше досетила по-рано, след като беше толкова очевидно? Книгата… предупреждението… бяха като парченца от мозайка, които прилягаха на местата си. Торп е имал начин да разбере какви са ангажиментите на Маделин през онзи ден. Най-уместният начин да отклони подозренията от себе си е да се престори на разгневен, че тя не е отишла на уговорената среща. Дори ако той има алиби, това изобщо не го оневинява. Спокойно би могъл да плати на някого да свърши мръсната работа. Всъщност от човек като него може да се очаква да постъпи именно по този начин.

Изведнъж усети, че се взира в някакъв текст, дебело подчертан е жълт маркер.

„Жената, проявяваща решителна непоколебимост, незабавно трябва да бъде отстранена. Самото й присъствие е силен дразнител; напомнянето за нея е нетърпимо.“

„Жената, проявяваща решителна непоколебимост — каква интересна фраза“ — помисли си Кейт, въпреки че значението донякъде й убягваше. Отново зачете подчертания пасаж и спря в края на първото изречение.

„Незабавно трябва да бъде отстранена.“

Думите изглеждаха злокобно пророчески, сякаш Маделин бе предчувствала преждевременната си кончина. Разбира се, бе съвпадение. Ако тя е знаела, че е в опасност, нима не би предприела предохранителни мерки? Кейт се опита да се постави на нейно място, но бе затруднена, защото знаеше много малко за живота на Маделин и почти нищо за взаимоотношенията й с Торп. А може би Уотърс не е осъзнавала сериозността на заплахата. Може би се е досещала, че Торп е склонен към насилие, но не е предполагала на какво е готов.

— Госпожице, лошо ли ви е?

Кейт се сепна. Барманът, който бе на не повече от осемнайсет години, загрижено я наблюдаваше.

— Не, нищо ми няма — промълви тя. — Бях се замислила.

Отново се приведе над книгата, погледът й попадна на друг подчертан пасаж.

„Очевидно механичното противопоставяне на «истинската любов», която теоретично е плод на свободния избор, и принудата, при която се предполага изтръгване на съгласие едва ли не с пистолет, допрян до слепоочието, не е в състояние да обясни социалното изграждане на сексуалността на жената…“

Пистолет, опрян до слепоочието!

Кейт си представи обезобразения труп на Маделин. Маделин, която е била застреляна в главата. Във вестниците пишеше, че смъртта й е настъпила вследствие на огнестрелната рана. Останалото… й е било причинено после. Какво ли си е мислила, когато е прочела този пасаж? Защо го е подчертала?

Кейт прочете текста още веднъж, сетне прелисти трийсетина страници, докато стигна до друг подчертан пасаж.

„Упражняването на насилие над дадена личност, каквото представляват изнасилването и убийството, е строго порицавано от обществото, въпреки че може би «задоволява лична потребност» на извършителя. Не всички потребности са общоприети, независимо от влиянието им върху други…“

— Кейт Пейн! Кейт Пейн!

Някой викаше името й. Тя стреснато вдигна глава. Салонната управителка й махаше да влезе — беше се освободила маса.