Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (17)

Четвъртък, 19 януари

Будилникът иззвъня точно в осем. Кейт побърза да стане и отиде до пощенската кутия на вратата да вземе вестник „Таймс“. Набързо го прелисти. Ето онова, което търсеше:

„СМЪРТТА НА ВИДЕН АДВОКАТ Е ОБЯВЕНА ЗА САМОУБИЙСТВО.“

Тя прехапа устни, докато четеше краткото съобщение. Цитирани бяха Мартин Дрескър и детектив Майк Глейзър. И двамата твърдяха, че Милс е сложил край на живота си с револвер трийсет и осми калибър. Оставил бил предсмъртно писмо, чието съдържание засега било следствена тайна. Дрескър твърдеше, че самоубийството на съдружника в никакъв случай не се дължи на служебни неприятности:

„В предсмъртното си писмо господин Милс съобщава, че причината да посегне на живота си е лична. Всички служители в «Самсън и Милс» са потресени от трагичното събитие.“

Бледите лъчи на слънцето проникваха през прозорците на църквата, намираща се в Истсайд. Олтарът беше отрупан с цветя, ала тържествената обстановка само подчертаваше усещането за затишие пред буря. Мъже със строги черни костюми претупваха набързо хвалебствените слова в памет на покойния. Семейството на Милс не присъстваше на церемонията. Въздухът сякаш бе натежал от предчувствието за неизбежен сблъсък. Хората знаеха какво си мислят седящите до тях, но не го обсъждаха. Поне засега.

Кейт седеше между Джъстин и Пейтън близо до централната пътека. Несъзнателно беше заела същото място като на погребението на Маделин. Само че тогава до нея седеше Андрия, а днес изобщо не се появи. Тя тревожно се огледа, изпитвайки смътно предчувствие за нещо неприятно. За втори път в разстояние само на няколко дни Андрия отсъстваше — нямаше я на празненството, а сега не бе дошла на траурната церемония. „Да не би да й се е случило нещо?“ — запита се Кейт, но здравият разум надделя. В края на краищата приятелката й си има съпруг. Дори когато Брент беше на служебно пътуване, всяка вечер се обаждаше на Андрия.

Тя се помъчи да прогони тревожните мисли. Загледа се в амвона, на който тъкмо заемаше място Чарлс Харисън — съученик и съквартирант на Милс от подготвителното училище и колежа. За разлика от мъртвия си приятел той беше кльощав човечец с тесни рамене. Колко ли се е възхищавал от Картър, когато са били юноши, за които физическата привлекателност стои над всичко? Разбира се, по-късно везните се бяха изравнили. Харисън вече беше пенсионер, но доскоро беше съдружник в „Айрънсън и Багс“, една от най-могъщите инвестиционни банки в света. Навярно заплатата му е била няколко пъти по-висока от тази на Милс.

„Дори ако се вземат предвид «допълнителните» приходи на Картър…“

За пръв път й хрумна, че може би фактурите от „Уайд Уърлд“ са само върхът на айсберга. Може би Милс в продължение на десетилетия е подправял всички парични документи, а спестяванията му възлизат на милиони долари. Тя си спомни как веднъж Мартин Дрескър беше прекъснал важно съвещание, за да проведе спешен разговор със своя брокер. Накарал беше неколцина адвокати да чакат повече от четирийсет минути, докато напрегнато задаваше въпроси по телефона и крещеше: „Каква е печалбата? Каква е печалбата?“. Андрия бе направила кисела физиономия, а по-късно, когато останаха насаме, подхвърли: „Ах, тези мъже! Алчността им е безгранична!“.

Дали това обясняваше постъпката на Картър? Възможно ли бе падението му да е било предизвикано от жажда за пари?

Харисън разказваше за годините, в които Милс е учил в колежа. Не пропусна да спомене отличните му оценки и участието му в отбора по гребане, сетне продължи:

— Но величието на Картър Милс не се гради само върху тези постижения. Онова, което го отличаваше от обикновените простосмъртни, бе силният му характер. Той притежаваше способността да извади на показ най-благородното у онези от нас, които имаха честта да го познават. Високият му стандарт ни принуждаваше сами да вдигаме летвата на нашите постижения.

„Както се случи с мен“ — помисли си Кейт. Но наистина ли Катър е бил само опитен манипулатор, за когото хората са били като глина в ръцете на ваятеля? Дори и сега не й се искаше да го повярва.

Скоро церемонията приключи. Пейтън набързо се сбогува с нея и се гмурна сред множеството — както обикновено не пропускаше да се възползва от възможността да извлече полза от общуването със силните на деня.

— Ще се връщаш ли на работа? — попита Джъстин, докато тя обличаше черното палто, което беше купила преди няколко години. Червената пелерина беше натикала в дъното на дрешника.

— Не зная. Още не съм решила.

— Ако искаш, ще те закарам обратно — предложи той. Беше я докарал с таратайката, която държеше в гараж близо до Девето Авеню. Пътуването мина в неловко мълчание — Джъстин беше поразен от новината, че Милс всъщност се е самоубил, а Кейт се преструваше, че също я чува за пръв път.

— Ами… добре.

Докато се придвижваха към вратата, тя забеляза, че Чарлс Харисън разговаря с Клара Хърли. Упрекна се, че почти я е забравила. Запита се как ли се чувства тази жена, която повече от двайсет години вярно е служила на Милс. Харисън я прегръщаше през раменете, но лицето на Клара беше изкривено от мъка. Разбира се, била е влюбена в шефа си. Кейт си представяше как се е случило — необразованата девойка, започваща работа в големия град, е била запленена от красивия млад адвокат, надарен с ум като бръснач.

Докато ги наблюдаваше, внезапно й хрумна нещо.

— Размислих, Джъстин. Ти върви, ще остана да поговоря с един-двама души.

— Сигурна ли си? Ако искаш, ще те почакам.

— Не, не си губи времето. Знам, че имаш много работа.

Той се поколеба. Кейт усети, че е раздвоен. Искаше му се да остане с нея, същевременно наистина беше затрупан с работа, тъй като му предстоеше едноседмична отпуска. Тази сутрин сподели, че възнамерява да замине нанякъде с Лора Лейси. Тя отново усети познатото свиване на сърцето. Каза си, че в никакъв случай не ревнува… само дето в момента не й се мисли за голямата любов на Джъстин.

— За последен път те питам — сигурна ли си, че не искаш да те закарам обратно?

— Не бери грижа за мен. Заобиколена съм от стотици хора. Ако се наложи, все някой ще ми помогне.

Той я прегърна и изчезна сред множеството. Кейт пристъпи към Харисън, изчаквайки удобен момент да го заговори. Когато Клара се отдалечи, побърза да се приближи до него:

— Господин Харисън, казвам се Кейт Пейн и работех за Картър Милс.

Той сърдечно стисна ръката й:

— Драго ми е да се запознаем… въпреки трагичните обстоятелства.

— Речта ви много ме трогна — започна Кейт. Изненадана бе от силата, с която този дребен човек стискаше ръката й. — Всички сме потресени от случилото се. Възхищавах се от Картър… Знаете ли, той ме назначи във фирмата веднага след като завърших право в Харвард. Като ви видях, си помислих… накратко, възможно ли е някой ден да поговорим за Картър? Беше велик човек, достоен пример за подражание. Иска ми се да науча повече за него, и то от човек като вас, който е бил толкова близък с него.

Както и очакваше, Харисън буквално се размекна от вниманието й.

— Да, смъртта му наистина е голяма трагедия. Пък и тези нелепи слухове… истинско безумие. Не, по-лошо от безумие — злонамерена клевета. Картър никога не би сторил… онова, за което се намеква. Невъзможно е! Познавам го почти колкото себе си и твърдя, че подобна постъпка му е чужда. Да, скъпа, с удоволствие ще поговоря с вас.

„Скъпа!“ Кейт стисна зъби и се усмихна.

— Най-сърдечно ви каня да ми гостувате — продължи Харисън. — Какво ще кажете за утре в десет сутринта? О, забравих, че по това време сте на работа. Толкова отдавна се пенсионирах, че започнах да забравям какво е напрежението в голямата фирма.

„Ето още една разлика между инвестиционния банкер и юриста — първият може да си позволи да се пенсионира рано“ — помисли си тя и побърза да отговори:

— Не се притеснявайте за мен, ще намеря свободно време. Ще бъда при вас утре в десет.

Харисън извади от вътрешния си джоб визитна картичка:

— Заповядайте, тук е написан адресът ми. До утре, скъпа.