Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (11)

Сряда, 13 януари

Кейт дълбоко си пое въздух, преди да отвори вратата на кабинета си. Когато прекрачи прага, сърцето й биеше до пръсване. Огледа познатото помещение и усети, че е напрегната като струна — готова бе да изтича навън, ако й се стори, че я дебне опасност. Но не видя нищо тревожно. Лъчите на зимното слънце проникваха през прозореца. Върху бюрото й бяха натрупани компютърни разпечатки и справочници, сякаш бе излязла само преди половин час. Тревожно погледна към ъгъла, в който я беше впримчил Чък Торп, но пространството до прозореца изглеждаше съвсем безобидно. Книгите, които беше изпуснала, бяха натрупани на бюрото, осветлението се бе включило веднага, след като тя прекрачи прага.

Свали пелерината си и я окачи в дрешника, мимоходом отбелязвайки, че жилетките и обувките, които държеше там за всеки случай, са на мястото си. Имаше обичай да застава пред огледалото, монтирано на стената на дрешника, но сега дори не го погледна, а бързо затвори вратата и се приближи до бюрото. Осъзна, че изпитва смесени чувства. От една страна, беше доволна, че работното й място, на което прекарваше часове наред, не е било осквернено. И все пак това я поразтревожи. Питаше се не е ли по-нормално случилото се да е оставило някакъв отпечатък.

Седна зад бюрото и се помъчи да се съсредоточи върху задачите за деня. Първо ще се обади на Картър Милс. Ала когато протегна ръка към слушалката, се поколеба. Какво да му каже? В крайна сметка компанията „Уайд Уърлд“ е най-големият клиент на „Самсън и Милс“, а приносът за „спечелването й“ е на самия Картър Милс. Колкото й да му е симпатична, той има интерес по някакъв начин да омаловажи случилото се.

Липсата на веществени доказателства също представляваше сериозен проблем. Дори върху костюма й да са останали косми, нишки от тъкани и така нататък, това само ще покаже, че е имала контакт с Торп, но няма да бъде доказателство, че контактът е бил сексуален. Нито пък че е бил против волята й. Нещата се усложняваха и от факта, че не се бе обърнала към полицията нито в нощта на нападението, нито на следващия ден.

Тя върна слушалката на вилката, като продължаваше да разсъждава. Едва сега разбираше колко необмислено е било решението й да се оплаче на Картър Милс. Най-важното бе, че нямаше свидетели на случилото се. Въпросът бе на кого ще повярва Милс — на Чък Торп или на нея. Подозираше каква ще бъде версията на Торп — той ще настоява, че Кейт си е измислила историята, за да го злепостави. А може би ще заяви, че го е поканила в кабинета си уж да поговорят служебно и го е прелъстила. Тази версия ще бъде подкрепена и от факта, че тя не се е оплакала в полицията. Пък и целият „сценарий“ бе толкова абсурден, че едва ли някой щеше да й повярва. Защо Торп ще я напада на публично място, където всеки момент може да го видят? Разбира се, тя знаеше отговора — Чък Торп е психопат. Но защо очаква Картър Милс да й повярва?

Дженифър влезе да остави пощата, ала като видя изражението на Кейт, се стъписа:

— Как си? Май още не си се оправила.

— Нищо ми няма — промърмори тя. — Днес съм много по-добре.

Секретарката остави писмата в кутията за необработената кореспонденция и попита:

— Искаш ли да ти донеса нещо — аспирин или кафе?

— Не, благодаря. Наистина съм по-добре, само дето съм отпаднала.

Дженифър недоверчиво я изгледа:

— Е, щом казваш… Все пак ме повикай, ако ти потрябва нещо. — Преди да отиде в приемната, тя се обърна и добави: — Системата за включване на осветлението в кабинета ти беше повредена. Обадих се в отдела за поддръжка и момчетата доста си поиграха. Отстраниха повредата малко преди да дойдеш.

— Благодаря.

Секретарката излезе и безшумно затвори вратата.

Кейт дори не помръдна, а продължи да се взира в една точка. Отново си спомни горчивите думи на Кармен Родригес: „Интересуваха ги само парите. Използваха Маделин, за да изпълнят прищявката на онзи мръсник. Накрая тя се опълчи и виж какво я сполетя“. Ако някой е принуждавал Маделин да работи с Чък Торп, то това е бил самият Картър Милс. Все пак той може би не е знаел, че главният редактор на „Примамка“ е склонен към насилие.

Насилие!

Думата беше толкова безобидна в сравнение с ужасното й преживяване. Отново изпита усещането, че потните му длани я опипват, долови парещия му дъх. Решително вдигна слушалката и бързо набра номера на Милс — страхуваше се смелостта да не я напусне в последния момент.

— Господин Милс още не е дошъл, Кейт — обясни Клара. — Да му предам ли нещо?

— Да — че искам да се срещна с него. И още, че въпросът е важен и не търпи отлагане.

Затвори телефона и се облегна на стола — силите я бяха напуснали. Най-сетне бе събрала смелост да позвъни на Милс, но той отсъстваше. Все пак бе оставила съобщение, нали? Това бе най-важното. Той скоро ще я повика.

С отвращение се втренчи в купчината писма, които бе оставила секретарката. Невероятно колко кореспонденция се натрупва само след един ден отсъствие от работа! Апатично отвори един-два плика, съдържащи покана за участие в летен семинар, рекламни брошури. Не я сдържаше на едно място, затова реши да се обади на Андрия. След няколко позвънявания чу как се включи телефонният секретар. Без да изслуша докрай записа, тя затвори. Беше малко обидена на приятелката си. Разбира се, Андрия нямаше представа за кошмарното й преживяване, но след като е научила, че Кейт е болна, можеше поне да се обади и да се осведоми за състоянието й.

Почукване на вратата я изтръгна от мислите й. Преди да каже „влез“, Пейтън Уинслоу надникна в кабинета й. Носеше очила с червени рамки, които му придаваха вид на бухал.

— Предполагаме, че днес ще бъде подадена искова молба против Торп. Готова ли си със справката? Трябва ми за днес.

Днес! Каква ирония на съдбата!

— Отпусни ми още няколко часа. До утре ще бъде готова. — Тя не спомена, че предишния ден е отсъствала по болест. В „Самсън и Милс“ на заболяването се гледаше като на проява на слабоволие.

— Довърши я възможно най-бързо — поръча Пейтън, който вече беше с единия крак вън от кабинета. — Следобед имаме съвещание с Холдън и Торп.

Съвещание с Холдън и Торп! Само преди няколко дни би дала мило и драго да присъства на срещата на големите шефове — сигурен знак за издигането й във фирмата. Ала днес й призля само като чу името на Торп.

Посегна към следващия плик, който се изплъзна от треперещите й пръсти. Като се наведе да го вземе, забеляза как нещо метално проблясва на пода. Пъхна се под бюрото, като си мислеше, че може би е изгубената й обица. Взе малкия предмет, изработен от злато, и го разгледа. Представляваше малък диск с монограм в средата. В продължение на няколко секунди тя се взира в него, докато разбере, че е копче за ръкавели. Втренчи се в гравираните букви — Ч и Т.

Чък Торп!

Тя захвърли копчето, като че ли беше опарило пръстите й. Вероятно беше паднало на пода по време на схватката с Торп през онази нощ и представляваше доказателство, че той е бил в кабинета й. Как да постъпи? Какво да предприеме? Взе пощенски плик и пусна вътре копчето. Запечата го и го прибра в горното чекмедже. Заключи чекмеджето и пъхна ключето в портмонето си. После, въпреки че още трепереше, продължи да преглежда пощата.

След около час, когато още не беше преполовила купчината, се натъкна на голям бял плик, на който беше написано само името й. Разгледа го внимателно и забеляза, че върху печата от червен восък е гравирана буквата М. Любопитството я накара поне за миг да забрави неприятностите си. Като се стараеше да не повреди печата, разряза плика с ножа за хартия и извади две парчета бял картон, между които беше поставена черно-бяла фотография на красива тъмнокоса жена на не повече от двайсет и пет години. Кейт като хипнотизирана се втренчи в снимката. Беше фотография на Маделин Уотърс, която стоеше на стълбите пред ниска тухлена сграда. Носеше клош панталон и обувки с дебели подметки и закачливо се усмихваше.

С едната си ръка притискаше немирен кичур коса, другата беше протегнала към обектива. Но дали да приветства невидимия фотограф, или да го прогони? Кейт отново разгледа плика, питайки се как е попаднал сред кореспонденцията й. Липсваха пощенска марка и клеймо, което означаваше, че е бил оставен от човек, работещ във фирмата.

Загледа се в снимката, питайки се кой и защо й я е изпратил. Докато се взираше в изображението, осъзна, че жената не е Маделин. На пръв поглед приликата беше поразителна, ала лицето на непознатата беше по-обло, очите й бяха по-раздалечени. Дрехите и обувките й бяха по модата от седемдесетте, когато Маделин още е била в основното училище.

Още по-озадачаваща беше буквата М върху печата. Какво ли означаваше…

Телефонът иззвъня и прекъсна мислите й. Обаждаше се Клара, за да й съобщи, че господин Милс я очаква.

Налагаше се бързо да „превключи скоростите“. Грабна бележник и писалка и мислено си преповтори какво ще каже: „Малко след десет в понеделник вечерта влязох в кабинета си и…“.

Преди да излезе, се обърна и се загледа във фотографията върху бюрото. Поколеба се, но се върна и я взе. Подържа я няколко секунди, като се питаше какво да прави. После решително я прибра обратно в плика с червения восъчен печат, който пъхна в бележника си. На излизане спря пред бюрото на Дженифър:

— Записвай, ако някой се обади. Отивам при Картър Милс. — Обърна се и тръгна към стълбището.

Светлината, процеждаща се през щорите, сякаш набраздяваше лицето на Картър Милс. Той бе навел глава и внимателно разглеждаше восъчния печат. След няколко секунди извърна очи към Кейт:

— Кога го получи?

Пристигнало е с вчерашната или с днешната поща.

— Ясно.

— Снимката е вътре — обясни Кейт. Искаше й се по-бързо да приключат с този въпрос, за да премине към темата за Торп. — Фотографирана е някаква жена, която много прилича на Маделин Уотърс. Нямам представа защо са я изпратили тъкмо на мен, но реших, че трябва да ти я покажа.

С безкрайна предпазливост, като че ли беше учен, боравещ с ценен екземпляр, Милс извади от плика правоъгълните картонени парчета. С два пръста повдигна горното и го остави встрани. Тъмнокосата жена на фотографията се усмихваше, ръката й беше протегната… за да приветства ли някого, или за да го прогони?

Картър Милс погледна Кейт и вдигна вежди:

— Наистина ли мислиш, че тази жена прилича на Маделин?

От смущение тя си глътна езика. Приликата беше поразителна. И през ум не й бе минавало, че Милс няма да я види.

— Да, според мен си приличат като две капки вода — отговори, но вече не толкова уверено. Възможно ли бе напрежението от изминалите няколко дни да пречи на обективността й? След като бе видяла снимката и буквата М, прибързано беше решила, че става въпрос за Маделин. Но с тази буква започват много други имена. Например Милс.

Или Маккарти.

Също и Мартин… Мартин Дрескър.

Почувства, че й се завива свят, в съзнанието й изплуваха още имена.

Линда Морис.

Дъглас Маколи.

Дори Майкъл…

Милс отново се втренчи в снимката, накрая вдигна поглед и отсече:

— Не, не виждам никаква прилика, освен може би в устата.

— Ами… — подхвана Кейт и млъкна, питайки се какво да каже.

— Имаш ли представа кой я е изпратил?

— Не. Никаква.

Той впери поглед във фотографията. Кейт отново забеляза светлите и тъмните ивици, които светлината очертаваше върху лицето му. Все едно беше зад решетките в затворническа килия.

Милс скръсти ръце и се приведе:

— Ще споделя нещо с теб. През последните дни във фирмата се носят какви ли не слухове. Това се отразява отрицателно и на разследването, и на доброто име на „Самсън“. Разговаряла ли си с някого за тази снимка и за приликата на жената с Маделин?

— Не. — Тя изпита известно облекчение, сякаш за пръв път бе постъпила правилно. След миг обаче облекчението внезапно бе заменено от негодувание. През последните два дни мислеше само как да защити фирмата и да спаси кариерата си. Нито за миг не се беше запитала как да защити самата себе си. Внезапният прилив на чувства я изненада — допреди миг нямаше представа, че се таят дълбоко в душата й. Помъчи се да се съсредоточи върху онова, което казваше Милс.

— Моля те да не споделяш с никого за снимката и за обстоятелствата, при които е попаднала в ръцете ти. Навярно разбираш колко важно е да ограничим до минимум разпространението на слухове. Разбира се, не сме в състояние да забраним на хората да правят предположения, но все пак трябва да опитаме.

„Да опитаме“ — мислено повтори тя; отново се почувства привилегирована, приобщена към работещите в „Самсън и Милс“. Негодуванието, което изпитваше преди секунди, бе забравено.

— Разбира се — побърза да отговори. — И думичка няма да кажа пред никого.

— И още нещо — случи ли се нещо необичайно, държа веднага да го споделиш с мен.

Тя озадачено го изгледа:

— Но щом жената на снимката изобщо не прилича на Маделин…

Картър нетърпеливо я прекъсна:

— Точно така, Кейт! Не виждам никаква прилика, но очевидно ти държиш на своето. Именно това ме притеснява. При подобни ситуации прекалената предпазливост не вреди.

Кейт долови в гласа му необичайна студенина, ала продължи да упорства:

— Дали да не кажа на полицията за снимката?

— В никакъв случай! Запомни, че само аз ще поддържам връзка с представителите на закона!

Недоволството му беше почти осезаемо. Лицето й пламна.

— Разбира се — промълви, като с усилие се въздържа да не се разплаче.

— Извинявай, Кейт — малко по-меко каза той. — Не исках да те нагрубя. Но е много важно да държим под контрол информацията, която изтича от фирмата.

— Разбирам. — Кейт дълбоко си пое въздух, събирайки смелост да продължи. Когато обмисляше плана си, не бе предвидила, че снимката така ще разгневи Милс. Атмосферата далеч не беше подходяща да говори за Чък Торп, ала тя нямаше избор. Бе чакала прекалено дълго. С разтуптяно сърце плахо подхвана речта, която мислено бе преповтаряла поне пет пъти:

— Има още нещо, което искам да споделя с теб. Свързано е с Чък Торп. В понеделник вечерта…

— Извинявай, Кейт, но по-късно ще продължим разговора. Имам спешна работа.

Тя втрещено го изгледа — в „сценария“ й не беше предвиден подобен отговор.

— Ама… наистина е спешно — заекна. — Ще ти отнема само няколко минути. Моля те да ме изслу…

— Ще продължим разговора при първа възможност — отново я прекъсна той. Говореше учтиво, но твърдо. — На излизане се обади на Карла. Тя има списък на ангажиментите ми за днес. Предполагам, че до довечера с теб отново ще се видим.

 

 

Картър Милс се взираше през прозореца. Лицето му гореше, като че ли изведнъж беше вдигнал висока температура. Въпреки усилията да се съсредоточи, мислите безредно се блъскаха в съзнанието му. Думите за миг се свързваха в изречения, после се разпръсваха. Най-често изреченията бяха въпроси, върху които не му се искаше да се замисля.

Снимката на бюрото сякаш го чакаше. Неохотно се обърна да я погледне. Най-обикновена фотография с поразкъсани краища, на която е заснета красива жена през летен ден. Снимка, която по нищо не се отличава от стотици подобни фотографии.

Ала за него бе различна.

До днес сцената почти се бе заличила от паметта му, или докато гледаше снимката, му се стори, че като по чудо се е върнал в миналото.

 

 

Намираше се в квартал в центъра на Манхатън. Бе краят на август. Въпреки че слънцето беше залязло, жегата бе нетърпима. Той си беше тръгнал от работа по-рано от обичайното, след като беше изготвил черновата на едно изложение пред съда. Когато зави зад ъгъла, я видя да стои на стъпалата пред къщата. Извика името й и тя го чу, макар че на улицата беше доста шумно. Обърна се към него, изглеждаше едновременно щастлива и малко притеснена. Не го очакваше толкова рано и още не беше готова да го посрещне.

Все пак лицето й грейна от щастие, когато той я фотографира. Защото изтълкува жеста му като признание в любов. Като знак, че дори по време на кратките им раздели любимият й иска да съзерцава образа й. Колкото и да е странно, той не изпита угризения на съвестта, дори му стана забавно. Каква ирония — онова, което според нея бе доказателство за любовта му, всъщност бе първата стъпка към раздялата с нея. Скоро тя щеше да принадлежи на миналото.

Разбрал го беше днес следобед, макар че подсъзнателно го очакваше от самото начало. От онзи далечен ден бяха изминали десетилетия, но спомените му бяха кристално ясни.

— Много добре. — Уилям Слоун вдигна главата си с буйна коса като лъвска грива и одобрително изгледа Милс. — Много, много добре.

— Благодаря, господин Слоун. — В гърдите му нещо се преобърна, сякаш се бе включил мощен двигател, все едно самолет се издигна в небето. Мислено повтаряше: „Добре. Много, много добре!“. Великият Уилям П. Слоун беше одобрил изложението му. Изведнъж животът бе станал прекрасен. Бъдещето му принадлежеше.

С неосъзната грациозност Слоун скръсти ръце на гърдите си. Милс запамети жеста, все едно предчувстваше, че след време ще стане негова „запазена марка“.

— Дядо ти е един от основателите на фирмата. Все повече се убеждавам, че си негов достоен наследник. Искрено се надявам да работиш при нас, след като се дипломираш.

Картър отново се почувства като пълководец, спечелил важна битка. По принцип през лятото не се правят предложения за работа, а ето че Слоун, който не само е съдружник, но и управител на фирмата, почти го увещава да го назначи. Постара се да не издаде радостта си и отговори спокойно, сякаш получаваше дължимото:

— И аз се надявам, господин Слоун.

Впери поглед в събеседника си — този властен човек с високо самочувствие, който бе пълна противоположност на баща му. На баща му, който беше прекарал живота си сред прашните книги, проучвайки фамилните истории на отдавна умрели и забравени хора, и по нищо не приличаше на енергичния Слоун, наслаждаващ се на всеки свой ден на земята.

В този миг си обеща, че рано или късно ще стане като него.

Когато напусна кантората, вече беше взел решение. Детството и юношеството му безвъзвратно бяха отминали. Вече беше човек с големи отговорности. А онази жена нямаше място в живота му.

По пътя към дома й купи фотоапарат и филмче, което се оказа черно-бяло. Ядоса се на грешката си, но ядът му премина, когато я зърна. Взирайки се в грациозното й тяло, внезапно се почувства могъщ като божество. Сякаш страданието, което щеше да й причини и за което тя не подозираше, бе доказателство за силата му.

Жената наистина не подозираше какво я очаква. Беше в прекрасно настроение, а докато пиеха вино, не престана да крои планове за съвместното им бъдеще. Планове, които никога нямаше да се осъществят. Обясняваше, че обича театъра, но е готова да загърби кариерата си заради Картър, когото обича много повече. Обича го лудо, повече от всичко на света…

Доскоро и той я обичаше лудо.

Изпитваше към нея безразсъдна страст, която никога повече нямаше да изпита.

 

 

Милс се облегна на стола си, спомняйки си как се бяха запознали. Срещата им беше случайна, но помежду им мигновено припламна искра. Той отиваше на кино, когато я зърна през витрината на малко кафене. Веднага промени плановете си. Влезе в кафенето и седна до една от масичките, без да усеща студа, излъчващ се от мраморния плот. Когато след два часа напусна заведението, телефонният номер на жената вече беше записан в бележника му…

Постепенно споменът избледня, остана само снимката върху бюрото му. За миг му се стори, че отвсякъде го дебнат любопитни очи, обзе го безсилна ярост. Фотографията бе изпратена от родственик или приятел на жената. От някого, който знаеше какво й е причинил Картър. Но нямаше начин да разкрие самоличността на този мъж или жена, макар да бе убеден, че анонимният изпращач работи във фирмата. Секретарки, помощници на адвокатите, служители, които работят в отдела за набор на текстовете, библиотекарки — всеки един би могъл да бъде виновникът.

Стига да проумее мотива, това ще бъде солидна отправна точка. Ако предположи, че целта е изнудване, тогава защо не се обърнат направо към него, а оставят снимката на бюрото на сътрудничка, без дори да са сигурни, че тя ще му я покаже?

Изпита странно усещане, все едно цялото му тяло вибрираше. От всички емоции най-много мразеше чувството на безсилие. Засега отговорът на загадката му се изплъзваше, но междувременно щеше да свърши нещо важно.

Взе от масичката пепелник, изработен от гранит, и го постави пред себе си на бюрото. Извади от чекмеджето ножица и старателно наряза снимката на тънки ивици. Събра ги на снопче, сетне няколко пъти го разряза напряко, докато се получиха безброй мънички квадратчета. Събра в пепелника парченцата хартия, извади кибрит с емблемата на кафенето на художниците, драсна клечка и се загледа в жълтеникавия пламък.

След няколко секунди пусна клечката върху парченцата хартия. Ала вместо да ги подпали, тъничката клечка догоря и изгасна. Картър гневно драсна нова и я допря до лъскавата фотографска хартия. Пламъчето за миг проблесна, сетне угасна сред облаче дим. Милс драсна една след друга още три клечки, но щом се докоснеха до хартията, те се овъгляваха.

Хрумна му, че навярно фотографската хартия съдържа вещество, което възпрепятства запалването й. Докато се взираше в жалките останки от снимката, гневът му пламна с нова сила. Дори почти унищожена, проклетата снимка като че ли му се подиграваше. А той беше свикнал желанията му безпрекословно да се изпълняват. Идваше му да грабне пепелника и да го запрати в стената, дори му се стори, че чува трясъка. Лъхна го противна миризма и той побутна пепелника към другия край на бюрото. Постепенно яростта му стихна и той отново бе в състояние да разсъждава хладнокръвно. Извади от чекмеджето плик, изсипа в него парченцата хартия. Нямаше причини за тревога. Щом отказваха да се запалят, ще ги унищожи по друг начин. Пъхна плика в джоба си и тръгна към тоалетната в дъното на коридора. Вече се чувстваше много по-добре.

Сигурен бе, че всичко ще бъде наред.

 

 

— Съжалявам, госпожице Пейн, но днес господин Милс е много зает. Сигурно се е объркал, когато ви е казал, че ще ви приеме по-късно. Нали знаете какви са шефовете… — Клара разпери ръце в знак на философско примирение.

— Сигурна ли си? — попита Кейт. Идваше й да заплаче от отчаяние.

Възрастната секретарка изпитателно се втренчи в нея и примирено въздъхна:

— Искате ли да споделите с мен какво ви тревожи? А пък аз ще го предам на господин Милс.

Кейт безпомощно поклати глава.

Кейт се върна в кабинета си и отново набра номера на Андрия. Обади се секретарката Сюзан и съобщи:

— Съжалявам, но е поверително. Все пак го подсети за мен и му кажи, че е много важно.

— Тя днес не е на работа.

— Целия ден ли ще отсъства?

— Да, има грип или нещо подобно.

Кейт се изненада — освен когато беше в отпуска и пътуваше до някое далечно кътче на света, приятелката й никога не отсъстваше от работа. Но и самата тя не бе пропуснала нито един работен ден… с изключение на вчерашния, разбира се.

— И вчера я нямаше — добави Сюзан, като че ли току-що си го беше спомнила.

Настроението на Кейт веднага се повиши. Нищо чудно, че Андрия не я е потърсила. Домъчня й, че я е обвинявала, задето не й се обажда; нищо чудно и Андрия да й е обидена, че не й е телефонирала да се поинтересува от състоянието й.

— Значи е вкъщи, така ли?

— Ами… сигурно — равнодушно отвърна секретарката.

— Ще я потърся там. Благодаря, Сюзан.

Ала Андрия не беше у дома. А може би беше заспала. Каквато и да беше причината, никой не вдигна слушалката. Преди да затвори, Кейт остави съобщение на секретаря. Замисли се, опитвайки се да проумее защо изпитва толкова силно разочарование. В края на краищата не възнамеряваше да сподели с приятелката си кошмарното преживяване. Държеше първо да разговаря с Милс. Но бе сигурна, че като чуе гласа й, ще се поободри, вече няма да се чувства толкова самотна.

А сега какво?

Усещаше, че е напрегната като обтегната струна. Разкърши вдървените си рамене, напразно очаквайки схващането да премине. Внезапно й хрумна да отскочи до фитнес залата. И без това след вечерята с Джъстин в клуб „Харвард“ твърдо си беше обещала да поддържа формата си като него. Физическото натоварване ще й помогне да се отърве от напрежението, ще подобри настроението й. Дори при мисълта за това вече й поолекна. След няколко минути вече крачеше към клуб „Мъркюри“.

В съблекалнята имаше само няколко жени. Пълна дама по бикини на цветчета приведена разресваше дългата си коса, едрите й гърди с кафяви зърна се полюшваха в такт с ръката й. Девойка с добре очертани мускули намаза с крем бедрата си, сетне застана пред огледалото, обръщайки се ту наляво, ту надясно. Изражението й бе съсредоточено, сякаш стоеше пред щанд в магазин и се колебаеше дали да купи нещо.

Кейт остави сака на скамейката и набра комбинацията за отключване на шкафчето. 26-16-24. Беше избрала тези числа, защото бяха лесни за запомняне. Сегашната й възраст. Възрастта й преди десет години и през годината, когато Майкъл я изостави. Съблече се, като внимаваше да не скъса чорапогащника си, окачи дрехите в шкафчето. Извади от сака черния ластичен клин и тениската с емблемата на „Самсън и Милс“. Затвори шкафчето, взе уокмена и тръгна към залата.

Както обикновено обстановката в „Мъркюри“ й напомни на детска градина, само че за възрастни. Залата беше ярко осветена, машините тихо бръмчаха, от високоговорителите звучеше рок, изпълняван от група, популярна през седемдесетте. Тя видя свободна бягаща пътечка. Въведе в компютъра числото, отговарящо на теглото й (последния път, когато се беше претеглила, тежеше петдесет и пет килограма), настрои таймера за трийсет минути, включи уокмена и започна изкачването заникъде.

Стените на залата бяха огледални. Докато наблюдаваше изображението си, тя си мислеше колко измамен е езикът на тялото. Колко спокойна и самоуверена изглежда! Млада жена с блестяща кариера, която през обедната почивка предпочита да посети фитнес залата вместо някой ресторант.

Външността й изобщо не издаваше чувствата й.

Все така взирайки се в огледалото, огледа залата. Сред морето от лица забеляза неколцина свои колеги. Джим Белър, зачервен като домат, упорито въртеше педалите на велоергометъра. Една от новите сътруднички в „Самсън“, чието име Кейт не знаеше, се „бореше“ с щангите. Какво ли биха казали тези хора, ако знаеха за случилото се с нея?

Трудно й беше да повярва, че Картър Милс не пожела да я изслуша. Хрумна й, че може би трябваше да му покаже снимката, след като му съобщи какво й е причинил Торп. Странно как онова, което те безпокои, докато кроиш планове, обикновено минава гладко. Предвидила бе възможността той да не й повярва. Страхуваше се да не би по време на разказа да изгуби самообладание, но и през ум не й минаваше, че Милс ще откаже да я изслуша.

Тръсна глава и си каза, че е тук с надеждата физическото натоварване да й помогне да забрави неприятните мисли. Погледна монитора, повиши скоростта с няколко степени и се постара да се движи ритмично.

В слушалките й звучеше прочутата песен на Мадона „Материално момиче“, превърнала се в нещо като химн на осемдесетте. За пръв път Кейт я беше чула, когато беше момиченце. Ала сега, докато слушаше текста, внезапно изпита завист. На касетата имаше снимка на Мадона, издокарана с колан с жартиери и мрежести чорапи, изражението й подсказваше, че с нея шега не бива. Ненадейно на Кейт й се прииска да бъде като певицата — самоуверена, сексапилна, защитена, да има някого, който да се грижи за нея. Някой, който би попречил на Чък Торп да се добере до нея.

Неволно в паметта й възкръсна първият миг в кабинета й, в който инстинктивно беше усетила заплахата. Тъкмо тогава беше пропуснала единствения си шанс да избяга. Ако беше с по-силен характер, ако беше по-смела и предприемчива, веднага щеше да направи нещо. Ала тя се беше вцепенила, а после… после бе прекалено късно.

Стомахът й се сви, внезапно си спомни епизод от детството си. По някакъв начин се беше добрала до кутия с прах за пране и реши да си устрои буря и да покрие със снежинки пода на стаята си. Задачата беше доста трудна за малко дете, особено когато трябваше да наклони тежката кутия под подходящ ъгъл. Тъкмо когато се справи успешно, в стаята влезе баща й. Тя гордо се усмихна, очаквайки той да я поздрави за красивите снежинки. Ала суровият му поглед сякаш я прониза. Сега изпитваше същото объркване, същото чувство, че е изоставена от всички.

Насили се да се вслуша в ритмичната музика. В мига, в който нервите й сякаш се поотпуснаха, зърна жена с черна коса и щръкнали гърди, която й беше позната отнякъде.

Линда Морис! Зави й се свят, побърза да извърне поглед. Дошла бе тук с надеждата поне за час да забрави Чък Торп. Внезапно се почувства така, сякаш я следяха.

Втренчи се в краката си, като си повтаряше да запази спокойствие. Не издържа и отново се обърна към огледалото, в което беше отразена Линда Морис. Секретарката изглеждаше като при предишната им среща, само дето сега носеше гимнастическо трико. Същият тежък грим, същият тъмночервен лак за нокти, същото кръстче на златна верижка. Дори отдалеч се виждаше как тушът за мигли се стича по страните й. Внезапно Кейт изпита отвращение — размазаният грим беше като символ на същността на Линда Морис, която беше само една нечистоплътна повлекана. Предизвикателното й облекло и маниерът да говори като момиченце бяха част от стратегията й да привлича вниманието на мъжете.

Продължавайки да „бяга“ в такт с музиката, тя се опита да мисли за друго, но един въпрос не й даваше покой: „Какво търси Линда Морис в този спортен клуб, след като работи в другия край на града?“. Разбира се, присъствието й в залата може би бе случайно съвпадение. Все пак „Мъркюри“ е много популярен спортен клуб. От друга страна, по това време на деня би трябвало секретарката да е на работното си място. Но и за това имаше логично обяснение — може би жената бе в отпуска.

Кейт отново я погледна и пак изпита погнуса, което силно я озадачи. Каква ли е причината за отвращението, което й вдъхваше Морис? Едва ли бе само фактът, че е свързана с Торп. Внезапно се запита дали пък грешката не е в самата нея, дали не иска всички да бъдат неин образ и подобие. Възможно бе да става въпрос и за неосъзнат конфликт, сблъсък на противоположностите. Спомни си една статия на Тара, в която се представяше концепцията за човешката сянка. Авторката твърдеше, че хората не одобряват качества, каквито самите те притежават. Позамисли се, сетне решително отхвърли идеята — по нищо не си приличаше с Линда Морис.

 

 

Кейт влезе в кабинета си и тъкмо когато се канеше да остави на бюрото си старателно опакования сандвич, телефонът иззвъня. Дженифър очевидно беше отишла на обяд, затова тя побърза да вдигне слушалката, очаквайки да чуе гласа на Картър Милс.

— Кейт, здрасти! Обажда се Дъглас Маколи.

— О… здравей — гузно промърмори тя. В деня на погребението на Маделин Дъглас беше оставил съобщение на телефонния й секретар, но тя изобщо не му се обади. За щастие Маколи не повдигна този въпрос, а оживено заговори, описвайки новия проект, по който работи. Но в един момент спря по средата на изречението и въздъхна: — Чувствам, че говоря врели-некипели… винаги правя така, когато съм изнервен. Работата е там, че откакто се запознахме, често мисля за теб. Какво ново?

Тя понечи да отговори, но думите заседнаха в гърлото й. Какво да каже? „Преди два дни един клиент почти ме изнасили, а още не съм решила какво да предприема. Днес анонимно лице ми изпрати снимка, която може би е свързана с убийството на Уотърс. Най-добрият ми приятел от студентските години сподели с мен, че има сериозна връзка с някакво момиче, а аз не мога да свикна с тази мисъл…“

— Ало, Кейт, чуваш ли ме?

— Всичко е постарому — апатично отговори тя.

Настъпи неловко мълчание. Разбира се, Дъглас знаеше за смъртта на Маделин и усещаше, че Кейт го отблъсква.

— Ами… — отново заговори той — … искаш ли да се видим в събота? Предлагам да…

— За съжаление в събота съм заета! — прекъсна го тя, без да мисли.

— Жалко. Тогава в началото на следващата седмица можем да…

— Не знам какво ще се случи дотогава. В момента във фирмата имаме много работа. Като разбера със сигурност дали ще бъда свободна, ще ти се обадя. Става ли?

— Разбира се — колебливо промърмори той.

Кейт долови настроението му и побърза да приключи разговора:

— Извинявай, но чакам важно обаждане, затова трябва да затварям. Обещавам в най-скоро време да се свържа с теб. Всичко хубаво.

„Лъжкиня!“ — помисли си гузно, като затвори телефона. Внезапно усети вълчи глад. Разопакова сандвича, отхапа от него и се загледа през прозореца. Не възнамеряваше да откаже поканата на Дъглас, дори не бе мислила какво да му каже, ако й позвъни. Ала сега чувстваше облекчение, сякаш бе изпълнила неприятно задължение.

Набързо изяде сандвича, защото я чакаше още работа по обобщаването на закона за сексуалния тормоз и прецедентите, свързани с него. Пейтън настояваше да го получи час по-скоро.

„Наистина ли ще продължиш работата по този случай? — запита се. — Ще защитаваш ли убиеца, който на практика те изнасили?“ За миг чувствата надделяха, но тя бързо се взе в ръце. В края на краищата е длъжна да изпълнява служебните си задължения. Не го прави заради Торп, а в името на успеха на „Самсън и Милс“. Както и в името на собствената си кариера. Вече бе претърпяла прекалено много загуби — не може да си позволи да загуби и работата си. Трябва да гледа на Торп не като на мъж, а като на клиент на фирмата — това бе единственият изход от положението.

Отвори дясното чекмедже на бюрото, за да извади писалка. Когато понечи да го затвори, изпита усещането, че нещо не е наред. Какво ли предизвика усещането? „Касетата от кабинета на Маделин!“ Със сигурност я беше пъхнала в чекмеджето, а сега не я видя! Издърпа докрай чекмеджето и бързо прегледа съдържанието. Сетне съкрушена се отпусна на стола.

Невъзможно е касетата да се е изгубила. Много добре си спомняше, че я прибра в бюрото си. Дали не бе сгрешила? Може би я е пъхнала в другото чекмедже заедно със златното копче за ръкавели. Извади ключето от портмонето си, пъхна го в ключалката и с треперещи пръсти го превъртя. Копчето си беше в белия плик, ала от касетата нямаше и следа.

Нервно хапейки устни, Кейт, затвори чекмеджето и отново го заключи. Невъзможно бе касетата да се изпари! Как ще обясни на Милс изчезването й? Ами ако той се разгневи от небрежността й и я помоли да напусне фирмата?

Дълго седя неподвижно, мислите безредно се блъскаха в съзнанието й. Внезапно й хрумна нещо, което я накара да подскочи. Вече знаеше кой е взел касетата.

Чък Торп!

 

 

Оставаха само три дни.

Той нервно кръстосваше просторното помещение, сякаш бе животно в клетка. Каза си, че трябва да се успокои, за да не допусне грешка. Седна зад бюрото и скръсти ръце. Само през изминалата седмица стотици пъти беше преговарял плана си, а сега отново започна да го обмисля, като се спираше на всеки етап, на всяка подробност.

Върху бюрото му нямаше нищо, освен револвера. Револверът, с който беше застрелял Маделин. Револверът, който ще използва в събота. Взе го, претегляйки го на дланта си. Оръжието беше истинско произведение на изкуството — посребрено, с ръкохватка от слонова кост. Беше се изложил на голяма опасност, за да си го вземе, но рискът си заслужаваше. Револверът беше елемент от плана, който ще осъществи на 16 януари.

В деня на годишнината от нейната смърт.

Години наред мечтаеше за този момент и макар че с течение на времето в плана настъпваха промени, датата си оставаше фиксирана. Тази година 16 януари се падаше в събота. Отначало си мислеше, че това е непреодолимо препятствие, сетне за негов късмет управата на „Самсън“ му помогна. Заради смъртта на Маделин датата на ежегодното празненство на фирмата бе променена.

Каква ирония на съдбата!