Ейми Гътман
Адвокатите от „Самсън и Милс“ (22)

16 януари, 1973

Студена зимна вечер, два часът след полунощ.

„Мария Бърнини, привлекателна двайсет и пет годишна жена, която мечтае да стане актриса, но от три години е сервитьорка в кафене «Ехо», след като е работила две смени подред, се отбива при приятелката си да вземе четиригодишния си син, който отдавна е заспал.

Повече никой не я вижда жива.

На следващия ден я откриват мъртва в апартамента й на Осмо Авеню. Съдебният лекар установява, че преди да бъде застреляна в главата, е била изнасилена и намушкана с нож. Синът й е невредим. Устата му е запушена с парцал, завързан е за стол близо до обезобразения труп на майка му.

В разследването на случая Бърнини настъпва неочакван обрат, когато се установява, че оръжието, с което е била застреляна жената и което е било намерено на местопрестъплението, принадлежи на Джеймс Милс — аматьор-историк и потомък на аристократична бостънска фамилия, чието хоби е колекционирането на старинни огнестрелни оръжия. Господин Милс, срещу когото не е повдигнато обвинение, заявил, че не е забелязал липсата на револвера «Колт Лайтнинг», модел 1877 година…“

„Колт Лайтнинг“! Кейт се приведе към монитора, сърцето й биеше до пръсване. Съвпадението бе невъзможно! Това бе оръжието, с което е била убита Маделин и с което Милс се бе застрелял. Дори начинът на действие бе един и същ — също като Маделин Уотърс и Мария Бърнини е била намушкана с нож, после е била застреляна в главата.

Усети, че й се спи и тя затвори очи, докато замайването премина. Мария Бърнини е била убита през 1973 година. По онова време Картър Милс е бил на около двайсет и пет години — на същата възраст като умъртвената млада жена. Като жената, която е убил.

— Госпожице, приключихте ли?

Тя стреснато изгледа очилатия младеж, който чакаше реда си да използва компютъра.

— Да — отговори. — Само да си събера нещата.

Когато се прибра вкъщи, вече бе решила как да постъпи. Невъзможно бе да запази в тайна разкритията си относно Картър Милс. Искаше й се да разкаже всичко на детектив Валенсия, но все още работеше в „Самсън и Милс“. А във фирмата бяха установени железни правила, на които всички служители безпрекословно се подчиняваха. Нямаше избор, освен да се обърне към Мартин Дрескър.

Реши да въведе в компютъра бележките си, докато реши как да му съобщи ужасната новина. Внезапно сърцето й се сви, като си спомни анонимното съобщение: „Разполагам с информация относно събитията, разиграли се във вашата фирма, която вероятно ще ви заинтересува. Ако желаете да научите подробности, свържете се с мен“. Изпитвайки неприятно предчувствие, провери електронната си поща, но отново откри само глупави рекламни съобщения, които веднага изтри и се прехвърли в компютърната мрежа на „Самсън и Милс“. Не й се искаше да въвежда бележките си в системата на фирмата, но единствената текстова програма, до която имаше достъп от домашния си компютър, бе тази на „Самсън“. Намираше, че проникването в мрежата на фирмата е прекалено лесно. Дори кръглият глупак би могъл да се досети, че паролата, използвана от всички, е думата „парола“. А може би след събитията от последните дни я е обхванала мания за преследване. В края на краищата коя е тя? Най-обикновена младша сътрудничка. Ако някой се интересува от фирмените тайни, ще проникне в компютъра на някого от съдружниците, не в нейния.