Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (9)

6.

Четвъртък, 12 декември 1963 г., 17 часът и 5 минути

Джордж си пое дълбоко дъх и вдигна ръка, за да почука. Още преди кокалчетата му да докоснат дървото, вратата се отвори. Рут Хокин застана срещу него. Изпитото й лице изглеждаше сиво на вечерната светлина. Жената направи крачка встрани и се подпря на вратата.

— Открили сте нещо — каза тя с равен тон.

Джордж пристъпи през прага и затвори вратата след себе си. Беше решил да не създава на зяпачите повече забавление, отколкото щеше да бъде неизбежно. Очите му автоматично обиколиха помещението.

— Къде е нашата служителка? — попита той и се обърна с лице към Рут.

— Отпратих я — отвърна тя. — Нямам нужда да се грижат за мен като за малко дете. Освен това помислих, че ще може да свърши нещо по-полезно за моята Алисън, ако не си седи цял ден на задника да пие чай. — В гласа й се прокрадваше острота, която Джордж не бе доловил преди. Здрава психика, каза си той. Не беше жена, която се превръща в хленчещ парцал при всяка лоша новина. Това го поуспокои, защото вестта, с която идваше, определено беше лоша.

— Да седнем — предложи той.

Устата й се изкриви в саркастична гримаса.

— Толкова лошо ли е това, което имате да ми кажете? — Но все пак се отблъсна от стената и се отпусна на един от кухненските столове. Джордж седна срещу нея. Забеляза, че е облечена в същите дрехи като предишната вечер. „Не си е лягала — каза си той. — Със сигурност не е спала, а вероятно не е и опитала.“

— Съпругът ви със спасителните групи ли е? — попита той.

Тя кимна.

— Май не му се ходеше много. Моят Фил обича природата, ама само ако времето е хубаво. Харесва я, когато слънцето грее и всичко прилича на някоя от неговите пощенски картички. Но в такива дни, когато е влажно и студено, когато има мъгла и въздухът е леденостуден, той или е прегърнал печката, или се е заровил в лабораторията си, където има два парафинови радиатора. Едно нещо мога да кажа в негова полза. Днес направи изключение.

— Ако искате, да почакаме, докато се върне — предложи Джордж.

— Това няма да промени новините, нали? — попита тя с уморен глас.

— Опасявам се, че не. — Джордж разкопча палтото си и извади две найлонови пликчета от вътрешния джоб. В едното бе поставена меката, пухкава черна топчица, която се беше закачила на счупения клон; в другото — гладката катарама. Естественият кафеникав цвят на рог се открояваше странно на фона на изкуствената материя. От катарамата на здрав тъмносин конец висеше късче морско син мек вълнен плат. — Длъжен съм да ви попитам дали можете да разпознаете тези неща.

Когато Рут посегна да вземе пликчетата, лицето й беше лишено от всякакъв израз. После се взря продължително в него и попита:

— Какво би трябвало да бъде това? — И побутна предметите с показалец.

— Според нас е вълна — каза Джордж. — Може би част от чорапогащник като този, който е носила Алисън.

— Може да е какво ли не друго — възрази тя. — Може да е висяло там с дни и седмици.

— Ще видим какво ще решат в нашата лаборатория. — Нямаше смисъл да я принуждава да приеме това, срещу което съзнанието й се съпротивляваше. — Ами катарамата? Нея можете ли да разпознаете?

Тя взе пликчето и плъзна пръст по шлифования рог. После го изгледа умолително.

— Само това ли открихте от нея? Само това ли можете да ми покажете?

— Открихме следи от борба в малката горичка. — Джордж махна с ръка в посока, която според него беше правилната. — Тази, която се намира между имението и гората, в която открихме Шеп, към дъното на долината. Сега вече мръква, затова няма да можем да свършим кой знае какво повече, но утре след зазоряване хората ми ще преровят всеки квадратен сантиметър от горичката, за да видим дали няма да открият още следи от Алисън.

— Но само това ли намерихте? — Гласът й прозвуча оживено.

Не му се искаше да разбива надеждите й, но не беше в състояние да лъже.

— Открихме и кръв, и няколко косъма — като че ли си е ударила главата в едно дърво. — Рут притисна уста с ръка, потискайки вика си. — Наистина, кръвта беше много малко, госпожо Хокин. Нищо, което да навежда на мисълта за по-сериозно нараняване, вярвайте ми.

Широко отворените й очи бяха вперени в него, пръстите й се бяха впили в бузата, като че ли се опитваше с физическа сила да възпре реакцията си. Джордж не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи. Имаше прекалено малко опит с човешките кризи и трагедии. Винаги бе разчитал на по-висшестоящите или на някой по-стар и опитен офицер да поемат удара от сблъсъка със страданието на другите. А сега беше сам и съзнаваше, че оттук нататък ще оценява сам себе си в зависимост от начина, по който щеше да се отнесе към тази страдаща жена.

Джордж се приведе през масата и постави ръка върху ръката на Рут Хокин.

— Ако кажа, че находката не е основание за безпокойство, ще ви излъжа — каза той. — Но наистина няма нищо, което да доказва, че Алисън е пострадала по-сериозно, даже напротив. Освен това успяхме да установим със сигурност едно — Алисън не е избягала по свое желание. Съзнавам, че това няма да ви утеши особено тъкмо сега, но това заключение означава, че няма да губим времето на хората си с излишни неща. Вече знаем, че Алисън не е тръгнала от тук сама, не се е качила на влак или автобус, затова и няма да изпращаме служители да разпитват по гарите и автобусните спирки. Вместо това те ще се занимават с други неща, които могат да дадат някакъв резултат.

Рут Хокин свали ръка от устата си.

— Тя е мъртва, нали?

Джордж стисна здраво другата и ръка и отвърна:

— Нямаме причини да предполагаме такова нещо.

— Имате ли цигари? — попита тя. — Моите свършиха преди малко — позасмя се горчиво и продължи: — Трябваше да пратя вашата служителка да ми купи цигари от Лонгнор. Поне щеше да свърши нещо полезно.

Когато и двамата запушиха, той прибра пликчетата и плъзна своя пакет цигари по масата към нея.

— Вземете ги. Имам още в колата.

— Благодаря — Стегнатите мускули на лицето й малко се отпуснаха и Джордж за първи път видя същата усмивка, която правеше Алисън толкова привлекателна на снимката.

Той изчака да мине малко време, докато и двамата почувстваха успокояващото въздействие на никотина.

— Имам нужда от помощ, госпожо Хокин — поде той. — Снощи се наложи да се състезаваме с времето, трябваше да намерим следи от Алисън колкото е възможно по-бързо. Днес продължихме с търсенето, всички механични, рутинни операции, които сме длъжни да изпълним и които много често наистина дават резултат. Но досега нямах възможност да си поговоря с вас, за да разбера какво момиче е всъщност Алисън. Ако някой я е отвлякъл — няма да ви лъжа тази версия изглежда все по-вероятна — трябва да науча всичко за Алисън, за да можем да преценим възможностите за контакт между дъщеря ви и престъпника. Затова ви моля да ми разкажете повече за дъщеря си.

Рут въздъхна.

— Тя е очарователно момиче. Умът й сече — такава е от малка. Учителите й казват, че ако продължава да се учи така, ще може да отиде в колеж и дори в университет. — Тя наклони леко глава на една страна. — Вие сигурно сте учил в университет — последните думи не бяха въпрос, а установяване на факт.

— Да, учих право в Манчестър.

Тя кимна.

— Значи знаете какво значи да учиш сериозно. Никога не е трябвало да й напомням да си пише домашните, както става с Дерек и Джанет. Имам чувството, че дори й е приятно да учи, макар че по-скоро би си отхапала езика, отколкото да си го признае. Бог знае от къде е наследила това — нито аз, нито баща й сме обичали особено училището. С мъка дочакахме да завършим. Но имайте предвид, че Алисън не е някоя зубрачка. Обича да се забавлява.

— А как се забавлява? — настоя меко Джордж.

— Всички са луди на тема поп музика — и тя, и Джанет, и Дерек — „Бийтълс“, „Джери енд дъ Пейсмейкърс“, „Фреди енд дъ Дриймърс“, и тъй нататък. Чарли също, макар че той няма време да кисне всяка вечер с тях и да слуша плочи. Но той пък ходи на танци в „Павилиън Гардънс“, и все обяснява на Алисън коя нова плоча да си купи. Все й казвам, че накрая у нас ще има повече плочи отколкото в магазина. Ще й трябват повече от две уши, за да ги изслуша всичките. Фил й ги купува. Той ходи всяка седмица до Бъкстън и й подбира най-новите неща от класациите, а освен това купува и тези, за които е научила от Чарли… — гласът й замря.

— С какво друго се занимава?

— Ами понякога Чарли ги води в Бъкстън на кънки — в сряда вечер. — Тя млъкна и внезапно изплака: — О, Господи, защо не ги заведе и снощи? — После отпусна глава и дръпна така силно от цигарата, че Джордж чу пукота на горящия тютюн. Когато отново вдигна глава, очите й преливаха от сълзи и бяха изпълнени с такава молба, че проникнаха през цялата му професионална резервираност и стигнаха до сърцето му. — Моля ви, намерете я — изхълца Рут.

Той стисна здраво устни и кимна.

— Вярвайте ми, госпожо Хокин, възнамерявам точно това да направя.

— Дори само за да я погреба.

— Надявам се да не се стига до там — каза Джордж.

— Да. Надяваме се — и вие, и аз. — От устните й излезе дълга димна ивица. — И вие, и аз.

Той помълча малко, после поде отново:

— Ами приятелите й? С кого беше по-близка?

Рут въздъхна.

— Трудно им е да си намират приятели извън Скардейл. Никога нямат възможност да отидат някъде със съучениците си след училище. Ако ги поканят на купон или нещо такова, в повечето случаи нима как да се приберат вкъщи. С автобус могат да стигнат само до Лонгнор. Затова и не ходят. Освен това хората от Бъкстън са настроени срещу Скардейл. Считат ни за някакви езичници, че сме някакви идиоти, защото тук често се женят роднини — гласът й стана саркастичен. — Заяждат се и с децата. Затова и нашите се държат един за друг. Нашата Алисън е общителна, и доколкото разбирам от учителите, съучениците й я харесват. Но никога не е имала други истински близки приятели, освен братовчедите си.

Още една задънена улица.

— Още нещо… Бих искал да хвърля един поглед на стаята на Алисън, ако може. Само за да си съставя по-добра представа за нея. — Той не добави — и за да взема косми от гребена й, за да могат хората от лабораторията да ги сравнят с тези, които открихме залепнали и по петното кръв на дървото.

Тя стана. Движеше се като стара жена.

— Включила съм печката горе. За всеки случай… — тя не довърши.

Джордж я последва във входното антре, което бе също толкова студено, колкото и снощи. Преходът от топло към студено му пресече дъха. Рут се заизкачва пред него по широкото стълбище с усукани, струговани дъбови перила, почти черни от дългогодишно лъскане.

— Още нещо — допълни той, докато се качваха. — Предполагам, че щом фамилното име на Алисън е Картър, съпругът ви не я е осиновил?

Мускулите на гърба и врата й се напрегнаха за миг — толкова кратък, че Джордж бе почти готов да повярва, че си го е въобразил.

— Фил много искаше — каза тя. — Държеше да я осинови. Но Алисън беше на шест годинки, когато баща й почина. Беше достатъчно голяма, за да помни колко много го обичаше, а прекалено малка, за да съзнае, че и той като всяко човешко същество е имал своите слабости. Убедена е, че ако позволи на Фил да я осинови, ще изневери на паметта на баща си. Може и да се съгласи след време, но тя е упорита и не обича да я карат да прави нещо насила. — Бяха стигнали до стълбищната площадка и Рут се обърна към него. Лицето й беше спокойно и напълно непроницаемо. — Убедих Фил да я остави за известно време на мира.

Тя посочи зад Джордж, по коридора, който от едно място имаше наклон надолу, което вероятно се дължеше на някакво дострояване на сградата.

— Стаята на Алисън е последната отдясно. Нали не възразявате да не ви придружа — думите й отново не съдържаха въпрос. Джордж за пореден път се възхити на начина, по който тази жена се владееше, дори в такъв извънредно тежък период.

— Благодаря ви, госпожо Хокин. Няма да се бавя много.

Той продължи по коридора, съзнавайки, че тя стои зад него и го гледа. Но дори това не можеше да го отклони от оглеждането на обстановката. Килимът, с който бе застлан коридорът, бе стар, но явно скъп. Някои от гравюрите и акварелите, окачени по стените, макар и пострадали от годините, бяха съхранили красотата си. Джордж разпозна пейзажи от Южна Англия, където бе отраснал, както и историческите замъци в Чатсуърт, Хадън и Хардуик. Забеляза, че подът при чупката на коридора е неравен, като че строителите бяха сбъркали и по трите измерения. Пред последната врата отдясно спря и си пое дъх. Може би никога нямаше да се озове от близо от това до Алисън Картър.

Топлината, която веднага го обгърна като одеяло, изглеждаше подходяща за стаята — уютна, въпреки размерите си. Тъй като се намираше на ъгъл, стаята на Алисън имаше два прозореца на две от стените си, което подсилваше усещането за простор. Прозорците бяха големи, всеки от тях разделен на четири от тънки каменни колони. От дълбочината им се виждаше колко дебела е стената на старинния градеж. Джордж влезе и затвори вратата зад себе си.

Да не пропускам първите впечатления, напомни си той. Топло: имаше електрическа печка и още един маслен радиатор. Уютно: леглото, персон и половина, беше покрито с голяма пухена завивка, облечена в зелен сатен. В двата плетени стола имаше дебели възглавници. Модерно: килимът беше кафяв, плътен, с разхвърляни по него масленозелени и тъмножълти спираловидни шарки. По стените имаше закачени плакати на поп звезди, повечето рязани от списания, което си личеше и по неравните краища. Скъпо: в стаята имаше гардероб и тоалетка с високо огледало и подходяща табуретка пред нея. Линията им беше елегантно изчистена, очевидно бяха купени съвсем наскоро. Когато той и Ан обзавеждаха къщата си, Джордж бе виждал такова спално обзавеждане и беше наясно, че е доста скъпо. На една масичка имаше грамофон „Дапсет“ — от тъмночервена пластмаса с кремави копчета. Отдолу беше натрупана огромна купчина плочи. Очевидно Филип Хокин бе твърдо решен да направи добро впечатление на доведената си дъщеря. Може би си мислеше, че пътят към сърцето й може да бъде открит с помощта на материалните блага, които сигурно бяха липсвали на детето на една вдовица, живееща в бедно село като Скардейл.

Джордж пристъпи към тоалетната масичка и седна несръчно на табуретката. Срещна погледа си в огледалото. За последен път се бе виждал да изглежда така, когато зубреше като луд за последните изпити. Освен това беше пропуснал да се избръсне под лявото ухо — методистите явно пренебрегваха светската суета, затова и в ризницата им нямаше помен от огледало — на Джордж му се наложи да се бръсне пред огледалото за обратно виждане в колата си. Нито една уважаваща себе си рекламна агенция не би го наела за рекламно лице — освен може би за приспивателни хапчета. Той направи гримаса и пристъпи към работа. Четката за коса на Алисън беше поставена нагоре със зъбите на тоалетната масичка и Джордж се зае да измъква колкото бе възможно повече косми. За щастие тя явно не си беше падала много по почистването и той успя да прибере пет-шест косъма, които пъхна в найлоново пликче.

После въздъхна и се зае да рови из личните вещи на Алисън — работа, която поначало му беше крайно неприятна. След половин час установи, че не е открил нищо изненадващо. Дори бе прелистил всяка книга на малката етажерка до леглото. Книги на Жоржет Хайър^[1], „Нанси Дру“^[2], „Великолепната петорка“^[3], „Брулени хълмове“, „Джейн Еър“ — нито една от тях не представляваше изненада, нито пък съдържаше някаква тайна. Много прелистваната поетична антология на Палгрейв „Златната съкровищница“ не съдържаше нищо друго, освен стихове. В чекмеджетата на тоалетната масичка откри бельото на момичето, два специални спортни сутиена, няколко ароматизирани сапуна, половин пакет дамски превръзки. В кутията за бижута имаше няколко евтини дрънкулки и една мъничка сребърна гривна — от тези, които се подаряват на бебетата при кръщаването им. От вътрешната й страна бе гравирано името „Алисън Маргарет Картър“. Донякъде го учуди единствено отсъствието на библия. От друга страна, Скардейл беше до такава степен откъснат от останалия свят, че Джордж не би се учудил, ако установеше, че тук още почитат езическата богиня на плодородието. Току-виж се оказало, че мисионерите така и не са се добрали до тук.

В една малка дървена кутия откри малко по-интересни находки. Вътре имаше няколко черно-бели снимки, с подвити и пожълтели от годините краища. На някои от тях Джордж разпозна младата Рут Хокин, която се смееше, отметнала назад глава. Рут гледаше към един тъмнокос мъж, който беше свел притеснено поглед. Имаше други две снимки на двойката — хванати под ръка, с безгрижни лица, очевидно заснети на „Голдън Майл“ в Блекпул. Джордж предположи, че са се снимали по време на медения месец. Отдолу имаше още две снимки на същия мъж. Тъмната коса падаше на челото му. Беше облечен в работни дрехи, широк колан придържаше панталона, който сякаш беше шит за много по-едър човек. На едната снимка той стоеше до една брана, закачена за трактор. На другата беше клекнал до едно русо, щастливо усмихнато дете — очевидно Алисън. Последната снимка беше по-нова, ако се съдеше по значително по-голяма рамка. На нея се виждаха Чарли Ломас и една възрастна жена, облегнати на каменна стена, а на фона се виждаха смътните очертания на високите варовикови скали. Лицето на жената беше засенчено от сламена шапка, чиято широка периферия бе прибрана зад ушите с шал, вързан под брадичката. От нея се виждаше само правата линия на стиснатите устни и издадената напред брадичка. От мъчително приведеното тяло ставаше ясно, че е прекалено стара, за да бъде майка на Чарли. Самият Чарли стоеше като закован и позираше с каменно изражение в камерата — сякаш ги беше снимал някой фотограф от викторианската епоха и ги бе заплашил, че ако мръднат, от снимката няма да излезе нищо. Чарли беше скръстил ръце пред гърдите си. Приличаше на немалкото несръчни млади момчета с предизвикателно поведение, които бяха заявявали невинността си пред Джордж в полицейския участък.

— Интересно — промърмори той. Наличието на снимки на баща й можеше да се предположи, макар че той бе очаквал да ги види извадени отвън, и в рамки. Но това, че единственият друг образ в съкровищницата на Алисън бе този на братовчеда — същият, който така навреме бе открил следите в малката горичка — беше най-малкото странно за инспектор Бенет, обучен да подозира всички. Той прибра внимателно снимките в кутията, но после размисли, извади снимката на Чарли и старицата и я пъхна в джоба си.

Когато се зае да прехвърля плочите, откри за първи път образец от почерка на Алисън. На страници, откъснати от училищни тетрадки, той откри преписвани стихове от текстове на песни. Очевидно те имаха някакво специално значение за нея. Откъси от текстове на „Дяволът с маска“ на Елвис Пресли: „Празникът е мой и ще плача, колкото си искам“ на Лесли Гор, „Такава е играта“ на Клиф Ричард и „Аз, която си нямам нищо“ на Шърли Беси — стиховете рисуваха обезпокояващия образ на момиче, което крие някаква мъка, напълно в разрез с всички описания на Алисън Картър. В тези стихове се говореше за мъките на любовта, за измама, загуба и самота. Джордж знаеше отлично, че няма нищо странно в едно момиче на пубертетна възраст, което за първи път се сблъсква с тези усещания и счита, че никой никога не е преживявал нещо подобно. Но ако Алисън е изпитвала такива чувства, тя бе съумяла да ги прикрие много добре от хората около себе си.

Това беше дребно несъответствие, но и единственото, което той можа да открие. Пъхна изписаните листове от тетрадка в друго пликче. Нямаше основание да ги счита за доказателствен материал, но не можеше да пропусне и най-малката следа в случай като този. Никога не би си простил, ако някоя пренебрегната от него подробност се окажеше от ключово значение. Това не само би навредило на кариерата му — имаше нещо по-важно. Такава небрежност би оставила убиеца на Алисън на свобода. Той спря като закован — ръката, протегната към дръжката на вратата, замръзна.

За първи път бе признал пред себе си, че според професионалната логика нямаше друг вариант. Той не търсеше вече Алисън Картър. Търсеше трупа й. И нейния убиец.

 

 

Четвъртък, 12 декември 1963 г., 18 часът и 23 минути

Джордж излезе от имението Скардейл и тръгна уморено пътеката към селото. Смяташе да провери в залата на методистите дали няма някакви новини, после да мине да остави образците в управлението в Бъкстън, и после да си отиде у дома, за да се накисне в топлата вана, да хапне домашно сготвена храна и да поспи няколко часа — по време на разследване като сегашното това минаваше за нормален начин на живот. Но първо искаше да поговори с Чарли Ломас.

Тъкмо бе стигнал до моравата в центъра на селото и пред него се изпречи някаква фигура, която излезе, куцукайки, от сенките. Стреснат, той спря и я зяпна. Не можеше да повярва на очите. Беше толкова уморен, че едва не се разсмя на глас, но успя да се овладее някак. Смътната фигура се избистри и превърна в нещо, пред което всеки художник би изпаднал във възторг. Прегърбена старица, която го наблюдаваше с присвити очи, се покриваше със съвършената представа за вещица — чак до гърбавия, клюнест нос и издадената брадичка, които едва не се докосваха. Брадичката вървеше в комплект с космата брадавица, на раменете си старицата беше наметнала черен шал. Явно тя бе жената от снимката, коя Джордж носеше в джоба си. Внезапната й поява му се стори толкова странно съвпадение, че той потупа джоба си, за да се увери, че снимката е още там.

— Ти ще си шефа, а? — заяви тя с писклив глас, скърцащ като градинска порта.

— Аз съм инспектор Бенет, ако това имате предвид, госпожо — отвърна той.

Лицето й се сбръчка в израз на презрение.

— Не ме интересуват разни титли — каза тя. — Само си губиш времето в Скардейл, момче. Не само ти, всички си губите времето. Никой от вас няма и помен от въображение, за да може да схване какво става тук. Скардейл няма нищо общо с Бъкстън, да знаеш. Ако Алисън Картър не е там, където трябва да бъде, отговорът е в главата на някой от обитателите на Скардейл, а не чака в гората да го откриеш, като лисица в капан.

— Може би вие можете да ми помогнете да открия отговора, госпожо?…

— Че защо ми е да ти помагам, господинчо? Ние тук винаги сме се оправяли сами. Не мога да разбера какво я прихвана Рут — да вика чужденци в долината. — Тя понечи да мине покрай него, но Джордж й застана на пътя.

— Едно момиче е изчезнало — каза той меко. — Това не е нещо, с което жителите на Скардейл биха могли да се справят сами. Вие също сте част от този свят, независимо от това дали ви харесва или не. Но ние имаме нужда от вашата помощ, също както и вие се нуждаете от нашата.

Внезапно старицата се изхрачи и плю на земята в краката му.

— Докато не покажеш, че знаеш какво търсиш, това е всичката помощ, която ще получиш от мен, господинчо. — Тя го заобиколи и тръгна напряко през моравата. Вървеше учудващо бързо за жена, която според него, не би могла да бъде под осемдесет. Той стоя и я гледа, докато мъглата не я погълна отново. Чувстваше се като човек, който внезапно е преминал в друго столетие.

— Доколкото разбирам, си се запознал с мама Ломас? — отбеляза захилено сержант Клъф, изникнал неочаквано до него.

— Коя е мама Ломас? — попита Джордж, все още зашеметен.

— Както в случая със Силвия^[4], въпросът за мама Ломас не би трябвало да гласи „Коя е тя?“, а „Какво представлява тя?“ — започна тържествено Клъф. — Мама Ломас е матриархът на Скардейл. Тя е най-старата жителка на селото, последната от своето поколение. Мама Ломас твърди, че празнувала двадесет и първия си рожден ден през годината, когато Англия чествала диамантения юбилей на кралица Виктория^[5] — но не бих могъл да се закълна в това.

— Изглежда ми достатъчно стара, за да се окаже права.

— Така е. Но по дяволите, знаел ли е изобщо някой от Скардейл, че Виктория е на трона, да не говорим пък колко години се е задържала на него? А? — завърши с присмехулна усмивка Клъф.

— Къде й е тогава мястото в тази история? Каква роднинска връзка има с Алисън?

Клъф сви рамене.

— Кой може да каже? Прабаба, втора братовчедка на бабата, леля, племенница? Или може би всичко едновременно? Трябва да си по-ориентиран от „Справочника на Бърк“^[6], за да установиш всички роднински връзки между тези хора, сър. Единственото, който знам, че според полицай Грънди тя е очите и ушите на селото. В Скардейл не може да пръдне мишка, без мама Ломас да бъде осведомена за събитието.

— Но въпреки това явно няма особено желание да ни помогне в търсенето. При това момичето й е кръвна роднина. Как мислиш, на какво се дължи това?

Клъф отново сви рамене.

— Те не са лесни хора. Не обичат нови хора, дори когато нямат неприятности.

— С такова отношение ли се сблъскахте двамата с Краг снощи, когато разпитвахте хората кога са видели Алисън Картър?

— До голяма слепен, да. Отговарят на въпросите, но никога няма да кажат по собствена инициатива нещо, за което не си ги питал.

— Как ти се струва, истината ли казваха всички, когато твърдяха, че не са виждали Алисън? — Джордж затърси цигари по джобовете си.

Клъф извади своите в момента, в който Джордж се сети, че е оставил цигарите си на Рут Хокин.

— Заповядайте — каза сержанта. — Не, не мисля, че лъжеха. Но е възможно да са премълчали някаква важна информация. Особено ако не сме задали подходящия въпрос.

— Май ще се наложи пак да си говорим с тях, а? — въздъхна Джордж.

— Така е, сър.

— Само че ще почакат до утре. Като изключим младия Чарли Ломас. Случайно да знаеш къде можем да го открием?

— Един униформен чукундур го заведе в залата на методистите да си даде показанията — трябва да беше преди половин час — каза Клъф небрежно.

— Друг път да не съм ви чул да говорите така, сержант. — Умората на Джордж внезапно се превърна в гняв.

— Какво съм казал? — стресна се Клъф.

— Чукундурът е кореноплодно растение, с което местните фермери хранят овцете. Познавам много цивилни полицейски служители, които имат по-добра квалификация за зеленчуков статус, отколкото униформените. В този случай имаме, нужда от сътрудничеството на униформената полиция и няма да търпя някой от вас да застрашава съвместната ни работа. Ясно ли е, сержант?

Клъф се почеса по брадичката.

— Да, напълно. Ама нали съм си прост и не съм учил в колеж, може и да не запомня това, което ми казахте.

Джордж съзнаваше, че това е повратен момент.

— Виж какво, сержант. Когато приключим този случай, ще ти купя по един пакет цигари за всеки ден, през който си успял да го запомниш.

Клъф се захили.

— Е на това му викам аз инициативност.

— Смятам да поговоря с Чарли Ломас. Искаш ли да присъстваш?

— С удоволствие, сър.

Джордж се упъти към колата си, но спря, намръщи се и се обърна отново към сержанта.

— Какво правиш ти тук всъщност? Доколкото си спомням, до края на седмицата си нощна смяна?

Клъф доби смутен вид.

— Така е. Но реших да застъпя по-рано следобед — ако мога, да помогна с нещо. — Той пак се захили. — Не бойте се, сър, няма да искам да ми плащат извънредни.

Джордж с усилие прикри учудването си и каза само:

— Браво.

Докато се движеха нагоре по централната улица на Скардейл, Джордж продължи да се чуди на способността на сержанта да го изненадва. Мислеше се за добър съдник на човешкия характер, но колкото по-добре опознаваше Томи Клъф, толкова по-явни противоречия откриваше у него.

Клъф изглеждаше грубоват и дори вулгарен, винаги готов да почерпи компанията, винаги първи, когато се разказваха мръсни вицове. Но списъкът на извършените от него арести на престъпници говореше за друг човек — проницателен и хитър следовател, който умее да открива слабостите на заподозрените, да ги подхване оттам и да упорства, докато рухнат. Не пропускаше да огледа от горе до долу всяка привлекателна жена, и все пак живееше сам в ергенския си апартамент над „Павилиън Гардънс“. Джордж беше влизал веднъж там — когато трябваше да вземе Клъф за едно дело, в последния момент се бе оказало, че и сержантът трябва да свидетелства. Джордж очакваше занемарено ергенско жилище, но апартаментът се оказа чист, пестеливо обзаведен и претъпкан с плочи, предимно джаз. По стените висяха графики — птиците в Британия. Клъф като че ли се смути, когато видя на прага си Джордж, който явно възнамеряваше да влезе, и светкавично се приготви за излизане.

Сега същият човек, който винаги първи настояваше да му се заплаща извънредната работа, бе се отказал от свободното си време, за да обикаля дербишърските полета в търсене на едно момиче, за което не бе и чувал преди двадесет и четири часа. Джордж поклати глава. Зачуди се дали той самият представлява такава загадка, за Томи Клъф, каквато сержантът беше за него.

Джордж се отърси от размислите си и очерта подозренията си към Чарли Ломас пред сержанта.

— Знам, че не е кой знае какво, но на този етап нямаме какво друго да проучваме — заключи той.

— Ако няма какво да крие, не би му се отразило зле да разбере, че го приемаме сериозно — каза мрачно Клъф. — Ако пък крие нещо, няма да е задълго.

В методистката зала цареше странно потисната атмосфера. Двама униформени полицаи обработваха документи. Питър Грънди и никакъв друг сержант, когото Джордж не познаваше, разучаваха подробни релефни карти на непосредствените околности и отмятаха с моливите си квадрати. В дъното на помещението върлинестият Чарли Ломас се беше прегънал в един сгъваем стол. Беше кръстосал крака и обгърнал с ръце горната част на тялото си. Срещу него, от другата страна на малката масичка, седеше един полицай и записваше показанията му. Джордж отиде при Грънди и го дръпна настрана.

— Смятам да поговоря с Чарли Ломас. Какво можеш да ми кажеш за него?

Лицето на полицая от Лонгнор незабавно стана напълно безизразно.

— В какъв смисъл, сър? — попита той сковано. — Не ни е известно нищо за него.

— Знам, че няма досие — отвърна Джордж. — Но това е твой район. Имаш роднини в Скардейл…

— Не са мои, на жената са — прекъсна го Грънди.

— Както и да е, на когото ще да са. Би трябвало да имаш някаква представа що за момче е той. И на какво е способен.

Думите на Джордж сякаш увиснаха във въздуха. Лицето на Грънди бавно доби израз на възмутена враждебност.

— Сериозно ли мислите, че Чарли има нещо общо с изчезването на Алисън? — попита той недоверчиво.

— Смятам да му задам няколко въпроса и би било добре, ако имам предварителна представа що за момче е — отвърна уморено Джордж. — Това е всичко. И тъй, какво представлява Чарли Ломас, полицай Грънди?

Грънди погледна надясно, после наляво, после пак надясно — като дете, което се опитва да пресече улицата правилно. Не успя да избегне погледа на Джордж. Грънди се почеса зад ухото.

— Добро момче е Чарли. Вярно, на трудна възраст е. Всички момчета на неговата възраст излизат вечер да пийнат по някоя бира и да си опитат късмета с момичетата. Но ако живееш на края на света като него, това не става толкова лесно. Нещо друго — Чарли е умно момче. Достатъчно е умен, за да съзнава, че може да постигне нещо в живота, ако се измъкне от Скардейл. Само че все още няма смелост да опита сам. Затова понякога започва да се зъби и да се оплаква колко му е тежко тук. Но сърцето му е добро. Живее в къщичката на мама Ломас, защото тя не е добре със здравето и родителите му предпочитат да знаят, че при старата има постоянно човек — да й внася въглища, да пазарува, изобщо да се грижи за нея. Не е кой знае какъв живот за момче на неговата възраст.

— Беше ли близък с Алисън?

Джордж видя, че Грънди се чуди дали ще продължи да настоява. Това беше едно от най-трудните неща в работата му — постоянното себедоказване пред колегите.

— Тук всички са близки — каза накрая Грънди. — Но никога не съм чувал да са се карали с Алисън или нещо подобно.

Но не караниците между двамата братовчеди от Скардейл интересуваха Джордж.

Съзнавайки, че няма да научи от Грънди нищо повече, той кимна в знак на благодарност и се упъти към дъното на залата. Молеше се да не изглежда толкова съсипан от умора, колкото се чувстваше. Може би трябваше да изчака до утре сутринта и тогава да разговаря с Чарли Ломас. Но предпочиташе да го направи сега, когато момчето и без това беше притиснато до стената. Освен това, винаги съществуваше шанс, макар и едно на милион, Алисън да е още жива, и може би тъкмо Чарли Ломас можеше да им подскаже къде се намира тя. Джордж не би пренебрегнал дори такава минимална вероятност.

Когато наближи, Джордж си взе стол и го постави от третата страна на масата, така че седна под прав ъгъл спрямо Чарли и униформения полицай. Без да му бъде наредено, Клъф последва неговия пример, заемайки четвъртата страна на масата. Чарли беше притиснат отвсякъде. Очите му се плъзнаха от единия полицай към другия. Той се размърда на стола си.

— Знаеш кой съм аз, нали, Чарли? — попита Джордж.

Момчето кимна.

— Отговаряй, когато ти задават въпрос — каза грубо Клъф. — Сигурно й баба ти все това ти говори. Тя ти е баба, нали? Искам да кажа, не ти е леля или племенница, или братовчедка — тук при вас е много трудно да се разбере кой какъв е.

Чарли изкриви устни и поклати плава.

— Няма защо да се държите така — възрази той. — Нали ви помагам.

— И ние сме ти много благодарни, че дойде доброволно да дадеш показания — намеси се Джордж, поемайки без усилие ролята на Доброто ченге, след като Клъф се самоопредели като Лошото ченге. — Тъй и тъй си тук, исках да ти задам един-два въпроса. Нали нямаш нищо против?

Чарли изсумтя.

— Не. Карайте.

— Много бях впечатлен, че успя да намериш онова място в горичката — каза Джордж. — Преди теб мина цяла спасителна група, и никой не забеляза дори една от следите.

Чарли успя да свие рамене, без да разплете крайниците си.

— Познавам долината като дланта си. Когато познаваш толкова добре едно място, и най-дребната промяна ти се набива на очи. Това е всичко.

— Но нали ти не си първият човек от Скардейл, който мина оттам. И все пак пръв забеляза следите.

— Е, да, може пък очите ми да са по-остри от очите на дъртаци като вас. — Чарли опита да се държи наперено, но опитът му се оказа жалък провал.

— Разбираш ли, интересуват ме тези неща, защото нерядко хора, замесени в престъплението, после се опитват да се намесят в разследването — каза кротко Джордж.

Тялото на Чарли се изпъна, като че ли по него протече електрически ток, краката му се опряха с удар в пода, ръцете — на масата. Стреснатите полицаи от другия край на залата се озърнаха.

— Ти си луд — каза момчето.

— Не съм луд, но започвам да се убеждавам, че някой тук наоколо е. Моята работа е да открия кой е той. Така. Ако някой е искал да отвлече Алисън или да й стори зло, би се справил много по-лесно, ако Алисън го е познавала и му се е доверявала. Ти безспорно я познаваш добре. Тя ти е братовчедка, израсли сте заедно. Ти си този, който й казва кои плочи да иска от втория си баща. Ти седиш заедно с нея край огнището в къщата на баба ви, докато тя ви разправя истории от едно време. Ти я водиш да кара ролкови кънки на пистата в Бъкстън всяка сряда. — Джордж сви рамене. — За теб не би било проблем да я убедиш да те последва където и било.

Чарли се отблъсна от масата, после пъхна треперещите си ръце в джобовете на панталона.

— Е, и?

Джордж извади снимката, която бе взел от стаята на Алисън.

— Тя държи твоя снимка в спалнята си — заяви той и показа снимката на Чарли.

Лицето на момчето потръпна и то отново кръстоса крака.

— Запазила е снимката заради баба ми — каза Чарли настоятелно. — Тя обича старицата, а дъртата вещица мрази да я снимат. Това трябва да е единствената й снимка изобщо.

— Толкова ли си сигурен, Чарли? — прекъсна го Клъф. — Защото ние, шефът и аз, си мислим, че Алисън си е падала по теб. Младо момиче, което да те гледа в устата и да те обожава — че на кой не би му харесало такова нещо, а? Особено пък ако е и хубава като Алисън. Зрял плод, оставало ти е само да посегнеш, и ще падне в ръцете ти. Не мислиш ли, че точно така е станало, а, Чарли?

Чарли се сгърчи, но завъртя отрицателно глава.

— Имате съвсем погрешни представи, господине.

— Тъй ли? — попита все така любезно Джордж — Как беше това в действителност, Чарли? Може би това недорасло хлапе, което се е влачило подир теб, те е притеснявало, когато сте ходели на кънки? Може би Алисън ти е пречела да сваляш по-големи момичета — това ли беше проблемът? Маже би сте имали среща вчера след чая в долината? Може би тя е станала прекалено настоятелна?

Чарли отпусна глава на гърдите си и пое дълбоко дъх. Повдигна очи и се обърна, за да бъде лице в лице с Джордж.

— Нищо не разбирам. Защо се държите така с мен? Единственото, което съм направил, е че се опитах да помогна с нещо. Тя ми е братовчедка, част от семейството ми. Ние тук, в Скардейл, се женим един за друг. Не като в Бъкстън, където на никого не му пука за другия. — Посочи поред двамата полицаи. — Редно би било да са навън и да я търсите, а не да седите тук и да ме обиждате. — Той скочи на крака — Длъжен ли съм да стоя тук?

Джордж стана и посочи вратата.

— Вие сте свободен да си тръгнете, когато пожелаете, господин Ломас. Но ще се наложи да разговаряме пак.

Клъф също се изправи, заобиколи масата и застана до Джордж, наблюдавайки Чарли, който излезе гневно, същинско тромаво въплъщение на възмущението.

— Не му стига кураж — каза Клъф.

— Възможно е — отвърна Джордж. После двамата последваха Чарли. Спряха на прага, докато момчето продължи по пътя към селото. Джордж се взираше замислено след Чарли. После се прокашля и каза:

— Тръгвам си. Ще се върна утре преди съмване. Дотогава ти поемаш командването, поне на служителите на криминалния отдел.

Клъф се разсмя. Потискащият нощен въздух като че ли погълна смеха му и от него остана само малко бяло облаче.

— Аз и Краг, така ли, сър? Престъпниците ще трябва да се позамислят. Имате ли някаква идея, нещо, което да проследим?

— Който и да е отвлякъл Алисън, трябва по някакъв начин да я е изнесъл от долината — каза Джордж, мислейки на глас. — Не би могъл да носи дълго време на ръце едно нормално развито тринадесетгодишно момиче. Ако я е отвел по течението на Скарластън в Дендърдейл, трябва да е вървял пеш четири мили, преди да излезе на шосе. Но ако я е извел на пътя за Лонгнор, това са около миля и половина напряко. Защо ти и Краг не пообиколите къщите в Лонгнор тази вечер, за да разберете дали някой не е забелязал кола, паркирана край пътя, близо до отклонението за Скардейл?

— Точно така, сър. Отивам да намеря. Краг и тръгваме.

Джордж се върна в залата и нареди кучетата следотърсачи да обходят Дендърдейл на другата сутрин, прекара половин час в участъка в Бъкстън, попълвайки заявка за лабораторията по съдебна медицина с подробности за находките от горичката и четката за коса на Алисън, и най-сетне потегли за дома.

Жителите на Скардейл можеха да почакат до утре.