Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (51)

10.

Октомври 1998 г.

Джордж Бенет се взираше през предното стъкло на колата. Беше краят на октомври и сега, когато клоните на дърветата бяха оголели, още от началото на коларския път можеше да се види надалече в долината, чак до Скардейл. Отдалече познатите сиви къщи приличаха на неразделна част от пейзажа и му припомниха особеностите на топографията, оформили странния свят на селото, в което бе попаднал за първи път преди трийсет и пет години. Той се взираше през полята към имението Скардейл и мислеше за жената, чиято сестра скоро щеше да стане съпруга на Пол. Може би биха се намерили хора, които да настояват, че тя — и всички останали участници в тази история — трябва да бъдат наказани заради участие в заговора да бъде обесен един човек, който независимо от останалите си престъпления, не е бил виновен в убийство. Но Джордж не търсеше възмездие. Бъдещето го интересуваше повече от миналото. Човек започваше да цени истински живота си, след като се изправеше лице в лице със смъртта.

Затова бе решил да дойде днес тук. Само преди три дни лекарят му позволи да шофира, стига да не тръгва на дълъг път. Джордж веднага се убеди, че от Кромфорд до Скардейл пътят не е кой знае колко дълъг. Разстоянието, което трябваше да измине, се измерваше в емоционален и психологически мащаб — трийсет и пет години и един възел от страдания и страсти, прекалено сложен, за да може да бъде подложен на оценка. След четири дни бе сватбата — събитието, което най-сетне щеше да сложи край на тази ужасна история, и Джордж бе решен да направи всичко, което може, за да намерят призраците най-сетне покой. Затова се бе обадил на жената, която от утре нататък никога нямаше да нарече с истинското й име, и я бе помолил да се срещнат.

Преди трийсет и пет години за първи път бе изминал този тесен път. Дори сега го гледаше със смесени чувства. Спомни си с горчива ирония вълнението си при мисълта, че стои на прага на първия си голям случай — радостно вълнение, смесено с чувство за вина и искрена тревога за съдбата на изчезналото момиче и нейните близки. Дори в най-отвлечените си фантазии не би могъл да си представи как изчезването на Алисън Картър един ден ще застраши не само собствения му душевен мир, но и бъдещото щастие на сина му.

Иронията в събитията от последната година бе в подмяната на едно чувство за вина с друго. Винаги бе живял с мисълта, че все пак не е успял да изпълни обещанието си пред Рут Картър, докато работата с Катрин над книгата не го убеди, че е постъпил по единствено правилния начин при дадените обстоятелства. Но сега, когато знаеше какво е ставало в действителност в Скардейл през онази люта зима, го потискаше ново бреме. Сигурно е имало моменти в процеса на следствието, когато би могъл да предположи, че зад привидността, която му се показва, се крие нещо съвсем различно? Нима е бил толкова заслепен от самоувереност и вкопчен в страстното си желание да извоюва присъдата, че е пропуснал признаци, които някой по-опитен детектив би забелязал? А ако бе открил истината, би ли осигурило това на Алисън Картър по-добър живот от този, който бе изтърпяла досега?

Томи Клъф го бе уверил, че не е така, че той самият е бил също подведен не по-малко от Джордж. Но това не беше истинска утеха. Джордж знаеше, че Томи никога не би казал нещо друго на болен човек като него.

Каквито и да бяха миналите му грешки, трябваше да се научи да живее с мисълта за тях. Не знаеше дали болното му сърце ще му позволи да живее още години или само месеци, но не искаше да помрачи това време с тежки самообвинения. Имаше нужда да прости сам на себе си, и може би първата крачка бе той и Алисън Картър да си простят взаимно за действително причинените и въображаемите страдания.

Джордж въздъхна дълбоко и запали мотора. Колата пое бавно по пътя към Скардейл. Независимо от това какво щеше да донесе бъдещето, време бе да направи първата стъпка по пътя, в чийто край щеше да погребе миналото — този път завинаги.