Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (16)

1.

„Дейли Нюз“, петък, 20 декември 1963 г., стр. 5

МЪЧИТЕЛНА КОЛЕДА ЗА МАЙКАТА НА ИЗЧЕЗНАЛОТО МОМИЧЕ

От нашия кореспондент Доналд Смарт

„Тази Коледа госпожа Рут Хокин няма да купува подарък за дъщеря си Алисън. Но вторият баща на Алисън, Филип, е напълнил стаята на изчезналото момиче с подаръци в пъстри опаковки — в тях има плочи, книги, дрехи и козметика.

Госпожа Хокин, тридесет и четиригодишната майка на Алисън, не може и да помисли за коледен подарък за дъщеря си. Преди девет дни тя помахала за довиждане на дъщеря си, която излязла от къщи, за да изведе на разходка кучето си из малкото дербишърско село Скардейл. Оттогава Рут Хокин не е виждала дъщеря си. Близък на семейството заяви: «Ако Алисън не бъде открита, това ще бъде много тъжна Коледа за всички в Скардейл.

Тук всички сме много близки помежду си и ударът беше тежък за всеки от нас. Всички сме потресени от изчезването на Алисън. Тя е чудесно момиче и никой не може да си представи каква причина може да е имала, за да избяга от дома.»

Полицията вече е разпитала хиляди, претърсени са отдалечени долини и мочурища, дъната на реки и водни резервоари са претърсвани с железни куки, но напразно — никъде не беше открита следа от хубавото русо момиче. На коледната трапеза на още две семейства ще има празни места. Преди един месец дванайсетгодишният Джон Килбрайд от Смолшоу Лейн, Аштънъндър Лайн, също изчезна. За последен път е видян на пазарния площад в Аштън.

Преди пет месеца седемнайсетгодишната Полин Рийд излязла от дома си на Уайлз Стрийт в Гортън, Манчестър, за да отиде на танци. Оттогава никой не е видял двете деца.“

Коледа не беше такава, каквато Джордж Бенет си беше представял преди няколко месеца. Беше очаквал с нетърпение първата Коледа в собствен дом, само двамата с Ан. Беше си направил сметката без семейните задължения. Ан беше единствено дете, затова родителите й нямаха други ангажименти по празниците. А тъй като бяха младоженци, автоматично се превърнаха в център на вниманието и на родителите на Джордж. Съзнавайки, че това е първият и последен техен шанс да празнуват Коледа сами, Ан се бе опитала да убеди роднините, че идеалният вариант ще е да се съберат на втория коледен ден. Но се провали. Дори едва успяха да се отърват от възможността да пристигнат и сестрата и зетят на Джордж заедно с трите си деца.

Все пак обядът беше чудесен. Ан планираше и се трудеше седмици наред, за да може всичко да върви гладко. Дори изчезването на Алисън Картър не можеше да се отрази на твърдото й решение първата Коледа в собствения й дом да бъде образцова. Така и стана. След като отвориха подаръците и Джордж изрази необходимия възторг при вида на разни чорапи, ризи, пуловери и цигари, вече нямаше други задължения, освен да следи всички чаши да бъдат пълни — с шери и шампанско за жените, и бира за мъжете.

Както бяха решили предварително, първо изгледаха речта на кралицата по телевизията и после Ан съобщи, че е бременна. Майките бяха коя от коя по-развълнувани, и скоро изчезнаха с Ан в кухнята под предлог, че ще мият чинии, а всъщност за да засипват бъдещата майка с полезни съвети. Бащата на Ан честити сдържано на Джордж, после се разположи пред телевизора с чаша бренди и пура, за да продължи празника. Джордж и баща му Артър останаха на масата. Както обикновено, изпитваха известно притеснение един от друг, но новината за бебето смекчи малко отчуждението, което университетското образование на Джордж бе предизвикало у баща му, съзнаващ, че е обикновен локомотивен машинист.

— Изглеждаш уморен, момчето ми — каза баща му.

— Последните седмици бяха тежки.

— Става дума за онова изчезнало момиче, нали?

Джордж кимна.

— Алисън Картър. Всички работим, колкото можем, но не сме напреднали кой знае колко в сравнение с първата вечер след изчезването й.

— Струва ми се, четох във вестника, че сте открили дрехите й? — попита Артър и изпрати съвършено кръгче дим към тавана.

— Така е. В една изоставена оловна мина. Но това ни изясни само едно — че тя в никакъв случай не е избягала. Не ни помогна да разберем нито какво всъщност се е случило, нито къде може да е сега момичето. Освен дето открихме и два куршума, забити в скалата — допълни той. — Единият беше сплескан така, че не можеше да бъде изследван, но с другия имахме късмет. Беше се пъхнал в една цепнатина на камъка, затова можахме да го дадем в добро състояние на момчетата от лабораторията. Ако някога успеем да намерим пистолета, от който е бил изстрелян, ще можем да направим положителна идентификация.

Баща му отпи от брендито и поклати тъжно глава.

— Горкото момиче. Няма да е жива, когато я намерите, нали?

Джордж въздъхна.

— Не бих заложил на това. По цели нощи мисля за нея. Особено сега, когато Ан е в такова положение. Нещата се променят много, нали? Преди никога не съм се замислял кой знае колко. Знаеш как е — предполагаш, че ще откриеш подходящото момиче, ще се ожените, ще създадете семейство. Така вървят нещата, ако имаш късмет. Но никога не съм се замислял какво ли означава да бъдеш баща. А сега, когато знам, че това ми предстои, и го научавам точно когато разследвам такъв случай… Е, не мога да престана да мисля как бих се почувствал, ако ставаше дума за моето дете.

— Да — баща му изсумтя през нос. — Прав си, Джордж. Едва когато ти се роди дете, осъзнаваш колко много опасности крие този свят. Ако си позволиш да мислиш само за това, може да се побъркаш. Просто трябва да се убеждаваш, че на твоето дете няма да се случи нищо подобно. — Той се усмихна суховато. — Теб например те избутахме досега горе-долу цял.

Това даде повод да си припомнят истории за случаите, когато Джордж е бил в опасност като дете. Но част от него не се подаде на смяната на темата. Дълбоко в съзнанието му, като троха в хранопровод, беше заседнала Алисън. Накрая Джордж загаси цигарата си и се изправи.

— Ако не възразяваш, татко, ще изляза за един час. Сержантът ми доброволно пое дежурството по Коледа и ми се иска да прескоча до участъка и да му честитя празника.

— Тръгвай, моето момче. Аз ще си поседя тук с бащата на Ан и ще се правя, че гледам телевизия. — Той смигна. — Ще се опитаме да не хъркаме прекалено силно.

Джордж напъха в джоба си кутия цигари от петдесет къса, които му бяха изпратени от една негова леля, и потегли към участъка. Когато влезе, установи, че Томи Клъф не е на бюрото си, но отгоре лежеше балистичното описание на куршумите, открити в минното помещение. Сакото на Клъф беше окачено на облегалката на стола, затова Джордж предположи, че е някъде наблизо. Вдигна познатата папка и отново се зае да я прелиства. Единият куршум беше безвъзвратно унищожен, но от втория, който бе изваден от пукнатина в скалата, специалистът по балистика бе успял да извлече доста информация.

„Обектът представлява оловен куршум — зачете той. — 38-ми калибър. По куршума се забелязват няколко отпечатъка от полета и нарези на пистолетно дуло — полетата са тесни, а нарезите — широки. Нарезите показват завъртане надясно. Тези отпечатъци от огнестрелно оръжие водят до предположението, че куршумът е изстрелян от револвер марка «Уебли».“

Вратата се отвори и влезе Томи Клъф. Четеше съобщение от телекса с набръчкано чело.

— Весела Коледа, Томи — каза Джордж и подхвърли кутията цигари през стаята към него.

— Живи здрави, Джордж — отвърна изненадано Клъф. — Защо си тук? Да не са се сбили семействата? — Той прекоси стаята и седна, като пъхна телекса в папката.

— Седях си у дома с хартиена шапчица на главата и лешникотрошачка в ръка, ядях гъска и се чудех каква ли Коледа карат в имението Скардейл.

Клъф свали целофановата опаковка на пакета цигари.

— След като по официален път не успяхме да открием някаква връзка между Хокин и пистолет „Уебли“, реших да опитам малко по-заобиколно. Пуснах запитване дали напоследък е имало доклади за откраднати пистолети „Уебли“. Сред цялата плява се получи едно сведение, което може да представлява интерес за нас. От Сейнт Олбънс. Преди две години някой си господин Ричард Уелс съобщил, че някой е влизал с взлом в дома му. В списъка на изчезналите вещи фигурира и пистолет „Уебли“, 38-ми калибър.

Съдейки по тона му, Джордж предположи, че има и още нещо.

— И? — попита той.

— Въпросният господин Уелз живее през две къщи от майката на Филип Хокин. Семействата си ходят на гости и играят бридж два пъти седмично. Господин Уелз си бил запазил своя „Уебли“ като спомен от войната и често се хвалел с него, както докладва служителят от местния криминален отдел. Освен това така и не заловили предполагаемия взломаджия. Семейството било на почивка, така че кражбата може да се е състояла по всяко време през седмицата на тяхното отсъствие. — Клъф се захили. — Весела Коледа, Джордж.

— Това е много по-хубав подарък от кутия цигари.

— Искаш ли да се поразходим вън от града? Да глътнем малко чист въздух?

— Защо не?

По време на почти целия път и двамата мълчаха. Когато завиха по отклонението за Скардейл, Джордж каза:

— Можеш ли да ми обясниш какво имаш предвид с думите си от преди малко — че Коледата в Скардейл зависи от това, колко проницателна е госпожа Хокин?

— Нищо повече от това, което сме обсъждали много пъти през последните дни — отвърна Клъф. — Първо, противоречието между описанието на Хокин как е прекарал следобеда преди изчезването на Алисън и показанията на мама Ломас и Чарли. Второ, проблемът с оловната мина. Всички в Скардейл отричат дори да са чували за съществуването й, камо ли пък да са знаели къде се намира. Но книгата, която съдържа подробно описание на точното местонахождение на мината, по някаква случайност се намира тъкмо в библиотеката на Филип Хокин.

— Да не забравяме и лабораторните резултати — каза тихо Джордж.

Всичко, което бяха открили в оловната мина, налагаше един-единствен извод — че Алисън Картър е била изнасилена и след това почти със сигурност убита. Петната от кръв по намерените дрехи бяха нулева група, същата като на Алисън. Спермата по бикините на Алисън беше толкова обилна, че лабораторното изследване успя да установи и кръвната група на човека, който бе изнасилил момичето — група А. Филип Хокин беше с кръвна група А, както и още четиридесет и два процента от населението на страната. Същата кръвна група имаха още трима мъже от долината — двама от чичовците на Алисън и братовчед й Брайън. Но за разлика от Филип Хокин те и тримата имаха алиби за времето, когато тя бе изчезнала. Единият чичо бил в една кръчма в Лийк след пазарния ден, а братовчед й Брайън и баща му, другият й чичо, доели кравите. Ако Алисън бе станала жертва на жител от долината, ставаше все по-ясно, че заподозреният може да бъде само един.

— Може да е бил някой, който е дошъл по долината на Скарластън от Дендърдейл. Някой, когото е познавала от Бъкстън. Съученик или дори учител. Или просто някакъв перверзен тип, който я е наблюдавал, когато е ходела на училище — каза Клъф, когато се върна в колата, след като затвори зад тях портата на пътя към селото.

— Който и да е бил този човек, не би могъл да се озове там навреме. Пътят от Дендърдейл по брега на реката отнема не по-малко от час и половина ходене пеш. А и никога не би могъл да успее да се върне там долу с Алисън — жива или мъртва. И двамата щяха да си останат в реката — каза убедено Джордж. — Съгласен съм с теб. Всички косвени улики сочат към един човек. Но не разполагаме нито с труп, нито с преки улики. Без тях не можем да го приберем дори за разпит, камо ли пък да повдигнем обвинение срещу него.

— И какво ще правим?

— Проклет да съм, ако знам — въздъхна Джордж. Колата се закова до кафеникавото петно на моравата — мястото, на което доскоро стоеше полицейският фургон. По заповед на главен инспектор Мартин фургонът беше върнат в Бъкстън предния петък. Същия ден практически привърши и търсенето. Нямаше къде да търсят повече.

Джордж излезе от колата и вдъхна студения вечерен въздух. Селото изглеждаше странно недокоснато от всичко, което се бе случило. Единственият признак на промяна беше плакатът, залепен на телефонната кабина. Къщите бяха все така сгушени една в друга около моравата. Зад пердетата горяха лампи, кучешки лай нарушаваше от време на време тишината. Наистина, никъде зад прозорците не се забелязваха очертания на коледна елха, нямаше и венци от зеленика по вратите на къщите. Но Джордж имаше чувството, че не би ги имало и на друга Коледа в Скардейл.

Двамата с Клъф стояха облегнати на колата и пушеха мълчаливо. След няколко минути вратата на Тор Котидж се открехна и през процепа заструи жълтеникава светлина. На фона се очерта фигурата на мама Ломас. Светлината изчезна също толкова бързо, колкото се бе и появила. Джордж примигна, без да може да се адаптира отново към тъмнината. Старицата застана пред тях още преди да схванат, че не се е върнала обратно в къщата си.

— Вие нямате ли си къщи? — попита тя.

— Той е дежурен — поясни Джордж.

— А твоето извинение какво е?

— Коледата е за децата, нали така се казва? Е, има едно дете, което аз не съм в състояние да забравя.

— Виж ти, ченге със сърце — присмя се старата жена. Разтвори огромното си палто и извади от един вътрешен джоб плоска бутилка със същата прозрачна течност, която бе пила по време на предишния им разговор. От друг джоб измъкна три чаши от дебело стъкло.

— Рекох си, че имате нужда малко да се посгреете.

— Това си е същинска коледна благотворителност — заяви Клъф.

Те я наблюдаваха как нареди чашите върху капака на колата и наля три щедри дози. После тържествено им подаде по една и вдигна своята като за наздравица.

— За какво пием? — попита Джордж.

— Пием за това вие да успеете да откриете достатъчно доказателства — гласът на старицата беше по-студен от нощния мраз.

— Предпочитам да пием за откриването на Алисън — каза той.

Тя поклати глава.

— Ако можехте да я откриете, досега да сте я открили. Където и да я е скрил, за откриването й сега може да помогне само някаква случайност. Остава ни само надеждата, че можете да го накарате да си плати за стореното.

— Да не би да имате конкретна личност предвид? — попита Клъф.

— Същата личност, която имате предвид и вие, предполагам — каза тя, обърна се с лице към имението и отново вдигна чашата си. — Пия за доказателствата.

Джордж отпи от своята и едва не се задави.

— Това трябва да е към сто и шейсет градуса — простена той, когато отново можеше да говори. — Дяволите да го вземат, какво е? Ракетно гориво ли?

Старицата се изкиска.

— Нашият Тери му вика „адският огън“. Вари се от бъзово вино и вино от цариградско грозде.

— Когато претърсвахме селото, не открихме казан — отбеляза Клъф.

— Има си хас пък да откриете. — Тя пресуши чашата си. — Какво ще правите сега? Как смятате да го спипате?

Джордж се насили да изпие остатъка от огнената течност. Когато си възвърна дар слово, каза:

— Не съм убеден, че ще можем. Но въпреки това не се предавам.

— Само да си посмял — каза старицата мрачно. Протегна ръце, за да поеме празните им чаши, обърна им гръб и се прибра.

— Казаха ли ни го? — беше коментарът на Клъф.

— Адски весела Коледа и на теб, Томи.

 

 

Беше първият понеделник на февруари. Джордж бе на бюрото си още в осем сутринта. Няколко минути по-късно Томи Клъф почука на вратата му. В едната си ръка носеше две димящи чаши чай.

— Как беше времето там? — попита той.

— Не можехме да се надяваме на по-хубаво — каза Джордж. — Мразовито, но слънчево. Нямахме и един мрачен ден. И двамата нямаме нищо против студа, стига да не вали, а и в Норфък е толкова равно, че Ан можеше да ходи с мили.

Клъф седна срещу него и запали цигара.

— Добре ти се е отразило — все едно, че си изкарал две седмици на Коста Брава, а не една седмица в Уелсон дъ Сий.

Джордж се захили.

— Значи старият е бил прав.

Беше се съпротивлявал отчаяно, когато главен инспектор Мартин настоя да вземе малко отпуск като компенсация за извънредния труд, който бе положил по време на търсенето на Алисън Картър. Накрая Джек Мартин превърна предложението си в заповед. Джордж се предаде против волята си и позволи на Ан да запази места в един пансион в малък крайморски град в Норфък. Оказа се, че бяха единствените посетители, а собственицата на пансиона, твърдо убедена, че човек трябва да яде три пъти дневно, направо ги глезеше. Седмицата, прекарана на чист въздух, с редовно хранене и в постоянното присъствие на жена му, изпълни Джордж с енергия и решителност.

— Гонеше и мен да направя същото — призна Клъф. — Може и да приема, сега, когато ти се върна.

— Нещо ново? — попита Джордж, докато духаше полека чая си.

— Ами заведох новата колежка от „Чапъл ен ле Фрит“ да слушаме Акър Билк и неговия Парамаунт джазбенд в „Павилиън Гардънс“ миналия петък. Прекарахме много добре. Може пак да я поканя да гледаме новия филм с Албърт Фини, „Том Джоунс“. Казват, че бил тъкмо филм, на който да заведеш млада дама, ако искаш да изпадне в податливо настроение. — Клъф се захили доволно.

— Имах предвид следствието, а не жалкия ти любовен живот — отвърна Джордж, без да се ядосва.

— Колкото и да е странно, има новини и по следствието. В неделя ни се обади Филип Хокин. Каза, че гледал снимки от играта „Открий топката“ във вестника и че можел да се закълне, че забелязал Алисън в тълпата. — Той примижа и погледна Джордж през дима. — Как си го обясняваш?

Джордж усети странно присвиване в стомаха си.

— Карай нататък, Томи. Цял съм слух. — Беше забравил напълно чая си. Приведе се напред и се втренчи в сержанта.

— Веднага проверих за какво става дума. Вестникът е „Сънди Сентинъл“, снимката от мач на „Нотингам Форест“. Щом погледнах снимката и разбра, че е имал основание да се обади. Лицето действително е много дребно, но много напомня на Алисън. Обадих се във вестника и помолих да увеличат оригинала. Изпратиха ни го и снимката пристигна тук в понеделник следобед. — Не беше нужно да продължава. От израза му ставаше ясно, че подробното изследване е доказало, че става дума за съвсем друго момиче.

Джордж си пое дъх и затвори за миг очи.

— Слава богу — каза той. Погледна Клъф и се усмихна. — Имаме ли случайно сведения дали Хокин получава „Манчестър Ийвнинг Нюз“?

— Случайно ми е известно. Кати Ломас го спомена, докато описваше програмата на децата. Тъй като ежедневникът пристига в Скардейл чак по обяд, а Хокин държи да чете вестник на закуска, куриерът от Лонгнор пуска един брой от вечерния „Ийвнинг Нюз“ в кутията, а сутринта този, който откарва децата до спирката, оставя вестника в имението.

Усмивката на Джордж ставаше все по-широка.

— Така си и мислех.

Той скочи на крака и отвори рязко шкафа с папките. Порови вътре и най-сетне извади дебел жълт плик. Хвърли го триумфално към Клъф и каза:

— На това му викат „опорна точка“.

Клъф хвана плика. На него пишеше „Полин Катрин Рийд“. Когато го отвори, на бюрото изпаднаха пачка изрезки от вестници. Той загледа намръщено отбелязаните с червена химикалка дати на всяка изрезка.

— Следил си случая от самото начало, тоест от миналия юли, четири месеца преди изчезването на Алисън. — По гласа му личеше, че намира такова поведение за странно.

Джордж отметна русия кичур от челото си.

— Винаги наблюдавам случаи, които в даден момент може да се окажат свързани с нашия район — каза той.

— Какво трябва да търся тук? — Клъф продължаваше да рови из изрезките.

— Ще разбереш, като го видиш. — Джордж скръсти ръце и се облегна на шкафа с доволна усмивка.

Внезапно Клъф застина. Показалецът му сочеше плахо една изрезка, като че ли се боеше хартията да не го ухапе.

— Дявол да го вземе — каза той тихо.

„Манчестър Ийвнинг Нюз“, понеделник, 2 ноември 1963 г., стр. 3

СНИМКА РАЗБИВА МАЙЧИНИ НАДЕЖДИ

„За няколко кратки часа у госпожа Джоун Рийд се бе събудила надеждата, че може отново да види шестнайсетгодишната си дъщеря. Поводът беше една снимка, поместена в раздела за футбол на «Манчестър Ийвнинг Нюз». Но надеждите рухнаха, когато госпожа Рийд видя специално увеличено копие на снимката. В дома си на Уайлз Стрийт, в Гортън, тя заяви днес с тъга: «Оказва се, че това не е Полин.»

Полин напуснала дома си на 12 юли т.г., за да отиде на танци и така и не се завърнала.

Петнадесетгодишният син на госпожа Рийд, Пол, забелязал в съботното футболно приложение едно лице в тълпата на финала за купата на асоциацията по ръгби в Ланкашър, и му се сторило, че това може да е Полин.“

Клъф вдигна очи.

— Той май ни има за идиоти.

— Сигурен ли си, че Хокин е забелязал първи приликата, а не жена му?

— Той ни се обади и каза, че той е открил снимката. Когато попитах госпожа Хокин за приликата, тя каза, че първоначално била по-сигурна, но сега, като гледала снимката, се съмнявала. Той беше малко раздразнителен, като че ли беше очаквал от нея да го подкрепи, а тя не се държеше като покорна малка женичка.

Джордж се пресегна за цигарите и закрачи напред-назад.

— Значи сега той се опитва да прави добро впечатление. Защо го е направил тъкмо сега? — Клъф мълчеше, съзнавайки, че трябва да остави шефа да отговори сам на въпроса си. — Защо? Защото е очаквал, че много по-рано ще се откажем да търсим Алисън и ще се заемем с друг случай. Смутен е, защото аз и ти продължаваме да се появяваме в Скардейл два-три пъти седмично, разговаряме с хората, припомняме си подробности, не се предаваме. Той не е глупав; трябва вече да е схванал, че подозираме него за случилото се с доведената му дъщеря. Да не говорим пък, че мама Ломас е убедена, че той е престъпникът, и не ми се вярва, че говори така само зад гърба му.

— Само че всички в селото знаят, че дължат на Хокин хляба си и покрива над главата си — напомни му Клъф. — Дори мама Ломас ще поразмисли, преди да заяви в лицето му, че според нея той е изнасилил и убил Алисън Картър.

Джордж прие аргумента с кимване.

— Така е, прав си. Но не е възможно той да не съзнава, че селяните го подозират — дори само защото е пришълец. Затова, когато разбира, че нещата няма да се разнесат току-така, Хокин решава, че е крайно време да ни убеди в невинността си. Припомня си статията, която е чел в „Манчестър Ийвнинг Нюз“ за Полин Рийд. — Джордж спря и се облегна на бюрото. — Ти какво ще кажеш, Томи? Достатъчен повод ли е да го повикаме за разпит?

Клъф започна да издува и свива устни, също като златна рибка.

— Не знам. Какви въпроси да му задаваме?

— Дали чете „Ийвнинг Нюз“. Какви са били отношенията му с Алисън. Обичайното. Ще засягаме всички вероятни слаби точки. Дали й е било неприятно, че е заел мястото на баща й? Намирал ли я е за привлекателна? Господи, Томи, можем да го питаме дори кой е любимият му цвят. Искам само да бъде тук, за да го притиснем и да видим какво ще стане. Досега му беше широко около врата, защото нямахме достатъчно стабилен довод да не го третираме само като разтревожен баща. Е, сега вече имаме.

Клъф се почеса по главата.

— Знаете ли какво си мисля?

— Какво?

— Че не ни плащат достатъчно, за да поемем отговорността за такова решение. Мисля, че това е работа на Карвър и на Стария. Да бях на ваше място, щях да отида при един от тях, да му изложа фактите и да изчакам решението му.

Джордж се отпусна на един стол с разочаровано изражение.

— Томи, да не се опитваш да ми кажеш, че дрънкам глупости?

— Напротив, мисля, че сте прав. Мисля, че Хокин знае какво се е случило с Алисън. Но не съм убеден, че сега е подходящият момент да го притиснем, и не ми се ще да го изтървем от прекален ентусиазъм. Джордж, прекалено дълбоко навлязохме в този случай. В продължение на почти седем седмици дишаме, спим и ядем с него. Не можем да видим гората заради дървото. Иди да поговориш със Стария. Тогава, и да се издъним, няма да има как да се заядат с нас.

Джордж се засмя горчиво.

— Така ли мислиш? Томи, ако се издъним, ще работим като регулировчици в Дерби до пенсия.

Клъф сви рамене.

— В такъв случай да внимаваме да не се издъним.