Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (11)

8.

Петък, 13 декември 1963 г., 12 часът и 45 минути

Четири часа по-късно Джордж бе убеден, че никога повече няма да му трябват каквито и да било доказателства на закона за наследствеността. Фамилните имена се променяха в зависимост от случая, но физическите характеристики се повтаряха в произволна смесица. Каменното лице на Дейвид Картър, клюнестият нос на мама Ломас, котешките очи на Джанет Картър — всичко това се повтаряше в различни вариации, заедно с още няколко изявени физически черти. Джордж започна да се чувства като дете, което си играе с една от онези книжки, в които страниците са нарязани хоризонтално и могат да се смесват нарисуваните очи, носове и усти.

Друга обща характеристика на жителите на Скардейл бе пълното неведение по отношение на изчезването на Алисън. Както Клъф бе предсказал, малцина бяха склонни да произнесат и малкото думи, изтръгнати от Брайън Картър. Повечето разговори си бяха жива мъка. Джордж се представяше и произнасяше кратката си реч. Селяните се замисляха, после поклащаха глави. Не, не се бе случвало нищо необичайно. Не, не бяха виждали непознати наоколо. Не, бяха убедени, че няма човек в селото, който би допуснал да падне и косъм от главата на Алисън. И между другото, трудно би могло да се намери по-свястно момче от Чарли Ломас, и той не заслужавал да се държат с него като с престъпник.

Единственото забележително нещо бе, че никой не намекна и най-отдалечено нещо за земевладелеца. Никой не се оплака, нито дума не бе казана против него. Наистина, не се намери и някой да го хвали, но към обяд човек се изкушаваше да мисли, че Брайън Картър е единственият жител на Скардейл, който има някакви възражения към Филип Хокин.

Най-сетне Джордж и Клъф се прибраха след безплодната обиколка в караваната. Вътре седеше само една жена полицай, която веднага скочи и се зае да им запарва чай.

— Оказа се, че не си прав — въздъхна Джордж.

— Сър? — Клъф отвори пакета с цигари и предложи една на Джордж, без да го пита дали иска.

— Нали каза, че всички ще се оплакват от Хокин. А пък никой не обели и дума — освен онзи млад кибритлия, Брайън Картър.

Клъф се позамисли. Челото му се набръчка като коричката на крем карамел.

— Може би точно там е причината. Той е още толкова млад, че може в случай като сегашния да отдава значение на факта, че Хокин не е един от тях. По-възрастните имат достатъчно ум в главата да осъзнаят, че има дяволски голяма разлика между това да не харесваш някого, защото ти се вре в работата, и да го обвиняваш в отвличането на дете.

Джордж отпи предпазливо от чая си. Не беше толкова горещ, че да го опари. Изпи наведнъж половината чаша, за да накваси пресъхналото си гърло; каквито и достойнства да имаха жителите на Скардейл, не бяха особено щедри с напитките. Всъщност дори бяха седели в кухнята на Дайан Ломас пред чайника с готовия чай и на нея през ум не й мина да им предложи да изпият по чаша.

— Може и така да е. Но не искам да забравяме, че тук става дума за изключително затворена общност — тъкмо на такова място може да битува убеждението, че линчът е най-подходящият начин за справяне с някои проблеми. Може да са решили, че виновникът е Хокин, а ние сме прекалено тъпи, за да го разкрием. Може да са решили, че най-добре ще се справят с него, ако изчакат да се откажем от търсенето на Алисън и да се махнем. После ще има някой нещастен случай на полето и сбогом, скуайър Хокин. Това ми създава два проблема. Първо, като изключим селските предразсъдъци, не съществува никаква причина да подозираме, че Филип Хокин би могъл да има нещо общо с изчезването на Алисън. И второ, не желая кръвта му да ми тежи на съвестта — независимо дали е замесен или не.

На лицето на Клъф се изписа учтив скептицизъм.

— Ако не ми бяхте шеф, щях да кажа, че гледате прекалено много телевизия — каза той. — Но понеже ви познавам, ще кажа, че идеята е интересна, сър.

Джордж изгледа внимателно Клъф и каза само:

— Не бива да пропускаме и тази възможност. — После подаде чашата на униформената служителка и попита: — Има ли още в каната?

Преди тя да успее да му долее, вратата се отвори и във фургона влезе Питър Грънди. Ченгето от Лонгнор кимна доволно.

— Предположих, че ще ви намеря тук. Има съобщения от главен инспектор Карвър, сър. Моли да му се обадите в Бъкстън колкото е възможно по-скоро.

Джордж стана и посегна към чашата с чая. Изпи голяма глътка и направи знак на Клъф да тръгва с него.

— Тъкмо ще минем през свързочния пункт — каза той и тръгна към колата. Внезапно вратата на паркирания наблизо форд се отвори и рижата глава на Дон Смарт надникна отвътре.

— Здрасти, инспекторе — каза той жизнерадостно. — Нещо ново? Нещо за пресата? Очаквах да ви видя на пресконференцията в десет, както обещахте вчера, но явно сте имали по-важна работа.

— Точно така — каза Джордж, заобикаляйки отворената врата на колата. — Полицейските служители, които са разговаряли тази сутрин с вас в Бъкстън, бяха напълно наясно с положението.

— Видяхте ли нашата статия?

— В момента се занимавам със сериозно разследване, господин Смарт. Ако ви трябва коментар на полицейското управление в Дербишър, ще се наложи да действате по установената процедура. А сега, ако ме извините…

Хищна усмивка плъзна по лицето на Смарт.

— Щом не приемате сериозно моето предположение за връзки между трите случая… Минавало ли ви е през ума да се посъветвате с ясновидец?

Джордж се намръщи.

— Ясновидец ли?

— Може да ви посочи вярна следа. Да съсредоточи вниманието ви в правилната посока, вместо да разпростирате търсенето в такъв широк кръг.

Джордж поклати удивено глава.

— Аз работя с факти, господин Смарт, не с вестникарски заглавия. — Той обърна гръб на журналиста и закрачи бързо, но след миг се обърна и допълни: — Ако наистина искате да направите нещо за Алисън Картър, а не за собствената си кариера, защо не отпечатате нейна снимка във вестника?

— Което очевидно означава, че нямате никакъв напредък — обърна се Смарт към Клъф, когато Джордж продължи ядосано напред.

— Що не си разкараш мръсната мутра обратно в Манчестър? — отвърна тихо Клъф, докато на лицето му грееше сияйна усмивка.

Без да изчака ефекта от думите си, той също се обърна и последва Джордж.

— Като се казва Смарт, си е въобразил, че е кой знае колко хитър^[1] — отбеляза Джордж с горчивина, докато колата се катереше нагоре по хълма. — Повръща ми се, като го видя. Това не е възможност да направиш кариера — става дума за живота на едно дете!

— Той не може да си позволи да разсъждава така. Ако го правеше, никога не би могъл да си напише статията — отвърна Клъф.

— Което би било от полза за всички — заключи Джордж. Беше все още вбесен, когато влезе в залата на методистите и се упъти към най-близкия телефон. Застана над главата на полицая, който тъкмо разговаряше по него и започна да потупва нервно с една извадена цигара по пакета. Полицаят го погледна изкосо. По очите му личеше, че е притеснен.

— Това е всичко, госпожо, благодаря ви много — измънка човекът и посегна към вилката, за да прекъсне разговора, още преди да е поставил слушалката обратно върху нея. — Заповядайте, сър — и той подаде притеснено телефона на Джордж.

— Инспектор Бенет — искам да говоря с главен инспектор Карвър — каза Джордж рязко.

След кратка пауза от слушалката се разнесе носовият глас на шефа му с познатия акцент от средните графства.

— Бенет? Ти ли си?

— Да, сър. Разбрах, че искате да разговаряте с мен.

— Доста време им е отнело да ти предадат — измърмори Карвър.

Джордж бе установил междувременно, че през почти трийсетте години служба в полицията Карвър бе извисил таланта си да се оплаква до ниво на изящно изкуство. Първия месец, след като започна работа в Бъкстън, Джордж постоянно се извиняваше, а през втория успокояваше. После забеляза как всички останали се отнасят към постоянните оплаквания на Карвър и също престана да им обръща внимание.

— Има ли някакво развитие, сър?

— Оставил си инструкции на сержант Лукас за дневната смяна — отвърна Карвър с укорителен тон.

— Точно така, сър.

— Да съберат обичайните заподозрени — общо взето, губене на време за всички, които ще се заемат с операцията.

Джордж не отговори. Гневът, надигнал се при срещата му с Дон Смарт, бе възпрян от стената на професионалната невъзмутимост, но мрънкането на Карвър отново го раздразни така, че доближи застрашително точката на кипене. Последното нещо, което му трябваше, бе да избухне точно пред Карвър, затова си пое дълбоко дъх и издиша бавно през носа.

— Ама пък този път може и да си бил прав — продължи Карвър. Признанието излизаше бавно и с явно нежелание от устата му. Джордж си каза с горчивина, че би предпочел решението му да се бе оказало погрешно, колкото и невероятно да звучеше това.

— Наистина ли, сър?

— Излиза, че имаме подходящ екземпляр с досие. Ексхибиционизъм пред ученички. Отмъквал дамско бельо от просторите — нищо кой знае колко страшно, а и провиненията са доста отдавнашни — отбеляза кисело Карвър. — Интересното в случая е друго — този тип е чичо на Алисън.

Джордж не успя да затвори устата си.

— Неин чичо? — успя да произнесе той след малко.

— Питър Краудър.

Джордж преглътна с усилие. Нямаше представа, че изобщо съществува човек на име Питър Краудър.

— Мога ли да присъствам на разпита, сър?

— Ти за какво мислиш, че ти се обаждам? И без това този глезен постоянно ме върти. Пък и не мисля, че бих всял страх божи у този Краудър, ако се появя пред него с единия крак в някакво гърне. Идвай тук незабавно.

— Да, сър.

— И виж какво, Бенет!

— Да, сър?

— Купи ми риба и пържени картофи. Не мога да ям тази храна от стола — съсипва ми храносмилането.

Джордж поклати глава и затвори телефона.

Запали цигара, присви очи, обърна се и се зае да оглежда помещението пред себе си. Клъф се беше облегнал небрежно на една маса и разглеждаше закачената на стената карта. Грънди стоеше до вратата и очевидно се колебаеше да си тръгне ли или да остане.

— Клъф и Грънди — каза Джордж през облака дим, който излезе от устата му. — Колата. Веднага. Тръгваме за Бъкстън.

Вратите на колата едва се бяха захлопнали, и Джордж се обърна към Грънди, изгледа го мрачно и каза:

— Питър Краудър.

— Питър Краудър ли, сър? — Грънди се опита се направи, че не разбира за какво става дума, но гузно стрелкащите се очи го издадоха.

— Да, Грънди. Чичото на Алисън, онзи, който има досие за ексхибиционизъм. За този Питър Краудър става дума — каза саркастично Джордж, натисна рязко педала на газта и всички в колата политнаха напред, когато тя потегли рязко по пътя към Лонгнор.

— Какво за него, сър?

— Защо научавам за него едва сега, и то от главния инспектор? Как става така, че ти, който познаваш местните най-добре, не спомена и дума тъкмо за него? — Джордж беше изоставил саркастичния тон — вместо това ползваше коприненомекия глас на учител-садист, който примамва лековерния ученик към фалшиво самоуспокоение, преди да нанесе фаталния удар.

— Не мислех, че има връзка със случая. Искам да кажа, той живее в Бъкстън — има повече от двайсет години, откак замина. Не ми е минато през ума — каза Грънди. Ушите му бяха аленочервени.

— Ето защо си още редови полицай, Грънди. — Клъф се завъртя в седалката си и се вторачи в него с нетрепващия, предизвикателен поглед, който бе докарал не един и двама престъпници до опит за насилие и последвало утежняване на присъдата. — Не си се научил да мислиш.

— Така е, Клъф, но пък и не е необходим много ум, за да висиш на бюрото в централата в продължение на няколко години — намеси се Джордж, въплъщение на кротостта и разума в костюм и вратовръзка. — Счита се обаче, че селските полицаи са способни да разсъждават самостоятелно. Виж какво, Грънди, ако се надяваш изобщо някога да получиш повишение, ти предлагам да се възползваш от пътя до Бъкстън, за да ни разкажеш абсолютно всичко, което ти е известно за Питър Краудър.

Грънди потри веждата си с кокалчето на показалеца.

— Питър Краудър е брат на Рут Хокин — каза той бавно, като човек, който решава сложна математическа задача наум. — Най-голяма е Дайан, после е Питър, после Дениъл, и най-малката, Рут. Питър трябва да е десетина години по-възрастен от Рут. Значи някъде към четиридесет и петте.

— Почти не познавам Питър, защото той бе напуснал Скардейл дълго преди да стана селски полицай в Лонгнор. Но съм чувал да се говори за него. Доколкото знам, не е с всичкия си. Докато живеел още в Скардейл, брат му Дениъл го наглеждал, но после се случило нещо — не знам какво, никой, освен хората от Скардейл не знае — и решили, че не го искат повече в долината. Затова го пратили в Бъкстън. Живее в бекярски пансион близо до игрището за голф при Уотърсуолоус. Работи в една работилничка на гърба на железопътното депо — там правят абажури и плетени кошчета за боклук. Спомнях си много смътно, че са го прибирали за ексхибиционизъм. Но това беше много отдавна.

Джордж въздъхна тежко.

— Знаел си всичко това за Питър Краудър и през ум не ти е минало да ми го кажеш?

Грънди се повъртя на мястото си.

— Ще ме разберете, когато го видите, сър. Питър Краудър се бои от собствената си сянка. Според мен не е способен да се натрапи на никое момиче, камо ли пък да го отвлече.

— Но на него не би му било необходимо да отвлича Алисън, нали? — намеси се Клъф. Саркастичният му глас изплющя като камшик. Сините му очи бяха ледени. — Той й е чичо. Тя не би се уплашила от него. Ако е казал: „Ей, Алисън, у дома има чифт кънки, които май ще ти станат, искаш ли да дойдеш да ги видиш?“, тя не би се поколебала нито за миг. Това е бил чичо й Питър, може би малко куку, но все пак неин чичо. Нали така, полицай Грънди? — Клъф съумя да направи така, че чинът да прозвучи като оскърбление.

— Той не би посмял — настоя Грънди. — Освен това, като ви казах, че не са го искали в долината, го имах предвид съвсем буквално. Доколкото знам, кракът на Питър Краудър не е стъпил в Скардейл през последните двадесетина години. Нито пък някой от Скардейл е общувал с него. Съмнявам се, че биха се познали с Алисън, ако се разминат на улицата.

— Ще видим тази работа — измърмори Клъф. Очите му, присвити от цигарения дим, гледаха мрачно.

 

 

Джанет Картър бе молила и настоявала да не ходи на училище в деня след изчезването на Алисън. Можеше да си спести усилията. В началото на шейсетте години се предполагаше, че децата не изпитват същите чувства като възрастните. Възрастните ги тъпчеха с всевъзможни истории, за да ги защитят от житейската реалност, мислейки, че по този начин ги щадят. За възрастните най-страшното бе детето да наруши режима си, защото за него това би било сигурен белег, че нещо не е наред. И тъй, в долината можеше да настъпва краят на света, но Джанет и връстниците й трябваше да чакат училищния автобус на спирката като всяка друга сутрин.

Затова пък, когато пристигна в училище на сутринта след изчезването на Алисън, денят се оказа неочаквано вълнуващ. За първи път Джанет се оказа в центъра на вниманието. В училище дойдоха полицаи и разпитваха съучениците и учителите й. В училищния двор се говореше само за едно, а на трибуната почти постоянно бе Джанет. Тя също се превърна по свой начин в знаменитост. Това й бе достатъчно да забрави ужаса, който я държа будна половината нощ, докато се чудеше къде ли е Алисън сега и какво става с нея.

Наоколо витаеше някаква приятна тръпка, страх, който се основаваше на предположенията, че се е случило нещо забранено, нещо, чийто смисъл момичетата не можеха напълно да осъзнаят. Това важеше дори за тези, които живееха на село. Те бяха наблюдавали животните, но някак не можеха да прескочат бариерата на видовете и да отнесат видяното и към хората. Разбира се, всеки бе чувал за хора, които „причиняват зло“ на млади момичета, но никой не знаеше какво точно ще рече това, освен че има връзка с „оная работа“, и че е подобно на това, което би станало, ако оставиш едно момче на „прекалена свобода“. Разбира се, никой нямаше представа колко прекалена можеше да бъде „прекалената свобода“.

Така че атмосферата в девическото училище „Хай Пийк“ бе извънредно напрегната. Макар и повечето съученички на Алисън да бяха почти толкова уплашени и разстроени, колкото и самата Джанет, у всяка се долавяше някакво почти приятно вълнение, съпроводено със съзнанието, че не е редно да се чувстват така. При толкова вълнения от различен характер, четвъртъкът и петъкът се оказаха изтощителни дни. Когато чу последния звънец, единственото нещо, за което Джанет копнееше, бе да се прибере у дома и да се остави майка й да я поглези пред чаша чай.

Не й бяха останали достатъчно психически резерви, за да посрещне шока, който я очакваше на автобусната спирка. Шофьорът на автобуса умираше от нетърпение да сподели новината — че чичото на Алисън бил прибран в участъка за разпит. Реакцията на Джанет бе незабавна — тя като че ли се затвори в себе си. Седеше на предната седалка, където винаги досега бе седяла с Алисън — колкото е възможно по-близо до шофьора.

— Кой чичо? — попита Дерек.

Шофьорът понечи да пусне обичайната шега за роднинските връзки между всички жители на Скардейл, но прецени, че Джанет не е в подходящо настроение. Затова просто каза:

— Питър Краудър.

Джанет се намръщи.

— Трябва да е друг Краудър, не от скардейлските. Алисън няма чичо на име Питър.

— Така си мислиш ти — смигна й шофьорът. — Питър Краудър е шантавият брат на майката на Алисън. Оня, дето го разкараха от Скардейл.

Джанет погледна към Дерек, но той само сви рамене, озадачен и умислен също като нея. Двамата никога не бяха чували нищо за някакъв друг брат на Краудърови. Името му изобщо не бе споменавано пред тях.

По целия път до края на шосето шофьорът не млъкна. Разправяше за Питър Краудър, който живеел на общежитие и работел в някаква специална работилница за малоумни — от онези, които не са достатъчно луди, за да ги тикнат направо в лудницата. Питър Краудър имал тъмно минало и полицията смятала, че той е пречукал Алисън. Джанет беше вперила неотклонно очи в дебелия му червен тил и искаше той да умре.

Но още повече искаше да разбере истината. На края на шосето ги посрещна баща й. Чакаше ги вече десет минути. Нито един жител на Скардейл нямаше намерение да поема и най-малкия риск. Първото нещо, което Джанет каза, когато вратите на автобуса се затвориха зад нея, бе:

— Татко, кой е Питър Краудър? Какво е направил?

Рей Картър, като прям човек, й каза. После му се искаше да не го беше правил.

 

 

Облегнат на стената в стаята за разпити, Джордж си мислеше, че Питър Грънди е бил прав поне за едно. Питър Краудър действително се боеше от сянката си. Както и от сенките на всички останали. Първото нещо, което му направи впечатление, когато влезе в задушното помещение, бе острата миризма на страх — миризма, съвсем различна от киселия мирис на немитото му тяло.

— По време на тоя разпит ще се пали цигара от цигара — бе казал Клъф тихо, набръчкал нос от отвращение пред миризмите, които обвиваха Питър Краудър.

— Моля? — бе отвърнал също под нос Джордж. Двамата стояха на прага на стаята, умишлено оглеждайки Краудър, за да всеят още по-голям страх в него.

— Ако не пуша непрекъснато, може да повърна — просвети го Клъф.

Джордж кимна с разбиране.

— Ти си първи — каза той, мина встрани, облегна се на стената, а Клъф се отпусна тежко в стола срещу Краудър. Джордж кимна рязко в посока към вратата и униформеният полицай, който стоеше на пост, се измъкна навън с видимо облекчение.

— Е, Питър? — изръмжа Клъф, наведе се напред и се облегна на лактите си.

Питър Краудър като че ли още повече се сви. Главата му имаше вида и цвета на пита кашкавал, каза си Джордж. Цяла пита, от единия край на която стърчат няколко стръка целина. Между бледата му, мазна кожа и миризмата на мръсотия, която се измъчваше от него, имаше някакво странно несъответствие. Избръснатата му, остра брадичка бе почти забита в гърдите, котешките му очи следяха плахо Клъф. Този човек можеше да послужи за илюстрация на фразата „сгърчен от страх“ в някоя енциклопедия. Не отговори нищо на Клъф, само устните му се задвижиха беззвучно.

— Рано или късно ще проговориш, Питър — заяви уверено Клъф, пъхна ръка в джоба си и извади пакет цигари. Запали и небрежно издуха дима в лицето на Питър Краудър. Когато димът го достигна, Краудър сбръчка нос и го вдъхна алчно.

— Добре ще е, ако започнеш по-скоро — продължи Клъф. — Хайде сега да ни кажеш защо реши да се върнеш в Скардейл в сряда?

Краудър сбръчка чело. Изглеждаше искрено озадачен. За каквото и да се чувстваше виновен, то като че ли нямаше връзка със Скардейл.

— Питър не… — проговори той. Интонацията му изразяваше по-скоро искрено недоумение, отколкото демонстративната увереност на човек, съзнаващ вината си. — Питър живее в Бъкстън. Пансион „Уотърсуолоус“, номер седемнайсет. Питър вече не живее в Скардейл.

— Знаем това, Питър. Но ти си се върнал в Скардейл в сряда вечерта. Няма защо да отричаш, знаем, че си бил там.

Краудър затрепери.

— Питър не ходи — този път тонът му беше съвсем уверен. — Питър не може да ходи в Скардейл. Не му дават. Питър живее в Бъкстън. „Уотърсуолоус“, номер седемнайсет.

— Кой не ти дава?

Краудър сведе очи.

— Нашият Дан. Казва, ако Питър стъпи в Скардейл, ще му отреже ръцете. И Питър не ходи, разбираш ли? Дай на Питър цигарка, а?

— След малко — Клъф издуха още малко дим към Краудър. — Ами Алисън? Кога си я виждал за последен път?

Краудър отново вдигна очи. На лицето му бе изписано объркване.

— Алисън ли? Питър не знае за никаква Алисън. Има една Анджела, дето работи до него, слага ресни на абажурите. За Анджела ли питаш? Питър харесва Анджела. Тя има кожено яке, дал й го брат й. Той щави кожи при моста Уейли. Братът на Анджела. Питър работи с Анджела. Питър прави рамки на абажури.

— Говоря ти за Алисън. Твоята племенница Алисън. Момичето на сестра ти Рут — каза твърдо Клъф.

Като чу името на Рут, Краудър подскочи. Коленете му срещнаха брадичката и той уви ръце около тях.

— Питър не! — проточи той жално. — Питър не!

Джордж пристъпи напред и опря юмруци на масата.

— Не си знаел, че Рут има дъщеря? — попита той меко.

— Питър не! — повтаряше Краудър като мантра.

Джордж незабележимо направи знак на Клъф, че иска да се намеси. Сержантът се облегна назад и насочи струята дим от цигарата си към тавана. Джордж извади своите цигари, запали една и я подаде на Краудър, който бе започнал да трепери и продължаваше да мънка под носа си: „Питър не. Питър не“. Минаха няколко секунди, докато забележи предлаганата цигара. Той хвърли подозрителен поглед първо към нея, после към Джордж. Ръката му се стрелна и сграбчи цигарата. Държеше я скрита в свитата си длан, стиснал филтъра между палеца и показалеца, като че ли очакваше всеки миг да му я вземат отново. Започна да пуши с бързи всмуквания. Очите му се стрелкаха между Джордж, Клъф и цигарата.

— Кога за последен път си говорил с някого от Скардейл, Питър? — попита кротко Джордж и се отпусна на стола до Клъф.

Краудър сви тромаво рамене.

— Не знам. Понякога Питър вижда семейството на пазара в неделя. Ама семейството не говори с Питър. Веднъж през лятото Питър си купуваше цигари от магазинчето за вестници и нашата Дайан влезе. Кимна, ама нищо не каза. Май искаше да си говорим, ама знаеше, че ако разбере, Дан ще бие Питър. Дан винаги плаши Питър. Затуй Питър не отива в Скардейл.

— И наистина не знаеш, че Рут има дъщеря? — намеси се Клъф, скептикът.

Краудър отново затрепери, а пръстите му стиснаха спазматично цигарата.

— Питър не — простена той. Приведе глава към коленете си, започна да се люлее ритмично и продължи: — Питър не. Питър не.

Джордж се обърна към Клъф и поклати глава. После стана и тръгна към вратата.

— Ще наредя някой да ти донесе чаша чай, Питър.

Клъф го последва в коридора.

— Той крие нещо — каза убедено Джордж.

— Но не мисля, че то има нещо общо с Алисън — отвърна Клъф.

— Не съм много сигурен — каза Джордж. — Не мога да кажа нищо категорично, докато не разбера защо семейството му го е изхвърлило от Скардейл. Каквото и да е станало, трябва да е било много неприятна история, щом двадесет години по-късно родната му сестра не иска да разговаря с него, като го срещне.

— Значи да остане тук, така ли? — Клъф не можа да прикрие съмнението в гласа си.

— Ами да, така мисля. Не ти ли се струва, че тук е на най-сигурно място? — каза Джордж, вече през рамо, тръгвайки към кабинета на главния инспектор. — Карвър е убеден, че той е нашият човек, и моето мнение няма да бъде достатъчно да го разубеди. Освен това информацията изтича от полицейския участък като през сито. До довечера половината град ще знае, че разпитваме Питър Краудър за изчезването на Алисън. Убеден съм, че при това положение пансионът „Уотърсуолоус“ няма да е най-подходящото място за него.

Джордж бутна вратата на кабинета. Главният инспектор бе подпрял гипсирания си крак на кошчето за отпадъци. Пред него бе разтворен вечерният вестник. Цялата стая бе напоена с характерната миризма на риба и пържени картофи, добре накиснати в оцет и увити във вестник.

— Успя ли да го принудиш да ти каже къде е момичето? — попита Карвър.

— Струва ми се, че той няма представа, сър — отвърна Джордж. Надяваше се по гласа му да не проличи колко е уморен.

Карвър изсумтя.

— Това значи е резултатът от висшето образование! Направо да не повярва човек. Давам ти срок до сутринта да измъкнеш от този боклук всичко, което знае. — Той млъкна за миг. — Още е в килията, нали? Да не си го пуснал да си ходи?

— Господин Краудър е още под арест.

— Добре. Аз сега си тръгвам и оставям всичко на теб. Ако до утре не си го принудил да каже истината, поемам аз — нищо, че ми е гипсиран кракът. Всичко ще си каже, можеш да ми вярваш. На мен ще си каже всичко.

— Убеден съм, че е така, сър. А сега, ако ме извините, налага се да се върна в Скардейл.

Джордж излезе, преди Карвър да успее да измисли някое друго оскърбление по адрес на способностите му.

— Наистина ли? — попита Клъф, докато вървеше след Джордж към колата. — Наистина ли се връщаме в Скардейл?

— Искам да разбера в какво се е провинил Питър Краудър — каза твърдо Джордж. — Той очевидно няма да ни каже, затова трябва да проговори някой друг. Омръзна ми хората от Скардейл да премълчават тъкмо това, което ми е необходимо да знам.

 

 

Петък, 13 декември 1963 г., 16 часът и 5 минути

Джордж започваше да си мисли, че ще сънува пътя към Скардейл до края на живота си. Колата се гмурна в тясното дефиле и потъна в падащия мрак на мъгливия зимен следобед. Ако слънцето изобщо бе успяло да пробие облаците и мъглата през този ден, той не бе го забелязал. Джордж бавно намали, защото наближаваха центъра на селото. Около полицейския фургон се бяха струпали мъже, над чашите чай в ръцете им се виеше пара и се смесваше с мъглата, пълзяща над долината. С последната дневна светлина приключваше и поредният ден, прекаран в безплодно търсене.

Джордж не обърна внимание на хората пред фургона, а се упъти право към Тор Котидж. Крайно време бе мама Ломас да престане да се държи като героиня от викторианска мелодрама и да поеме някаква отговорност. Трябваше да се обясни на матриарха на Скардейл и на целия й разклонен род какво би могло да стане с Алисън, ако продължават да си държат устите затворени. Докато заобикаляше купчината дърва за огрев, която почти блокираше входа към къщата, кракът му се закачи в нещо и той залитна напред. Само благодарение на бързата реакция на Клъф, Джордж не заби позорно нос в земята.

— Какво, по дяволите… — избухна Джордж, докато се изправяше. Обърна се и в падащия здрач забеляза Чарли Ломас, който охкаше, проснат по гръб сред разпилените дърва.

— Май ми счупихте глезена — оплака се той.

— Какво правеше тук, за бога? — попита сърдито Джордж, потривайки ръката си там, където яките пръсти на Клъф се бяха впили в нея.

— Ами седях си и не правех никому нищо. Просто исках да си почина малко. Да не би да е забранено? — Чарли се изправи с мъка. Потри лице с опакото на ръката си и на светлината от прозореца на къщата Джордж установи, че очите на момчето бяха пълни със сълзи. Не изглеждаше способен да отвлече и коте, камо ли пък тринайсетгодишно момиче.

— За Алисън ли си мислеше? — попита меко Джордж.

— Малко е късно да започвате да се отнасяте с мен като с човешко същество — Чарли присви предизвикателно рамене. — Какво ви става на вас наистина? Тя ми беше братовчедка, член на семейството. Нямате ли си някого, когото да обичате, та ви се струва толкова странно, че всички сме разстроени?

Думите на Чарли припомниха нещо на Джордж. Още в самото начало на полицейската си кариера той бе разбрал, че не би могъл да си върши добре работата, ако не се научеше да изолира личните си преживявания, да ги защитава от страданията и болката, така тясно преплетени с професията му. В повечето случаи той съумяваше да не допуска пукнатини в тази китайска стена. Понякога обаче двете страни на живота му се сблъскваха. Както и сега, когато думите на Чарли му припомниха, че съвсем отскоро има още някой, когото да обича.

По лицето му неволно плъзна усмивка, която не успя да прикрие. Видя, че Чарли Ломас го гледа презрително, а Клъф — удивено. Но не можеше да удържи на внезапно нахлулата мисъл за детето, което Ан носеше.

— Какво толкова смешно има? — избухна Чарли.

— Няма нищо смешно — каза сухо Джордж, възстановявайки донякъде изгубеното си достойнство. — Мислех за собственото си семейство. Ти си прав. Ако нещо се случи с тях, не бих могъл да се съвзема. Съжалявам, ако съм те засегнал.

Чарли се изправи напълно и отупа дрехите си.

— Казах вече, че това е след дъжд качулка. — Той извърна глава, така че в мрака очите му не се виждаха. — Баба ми ли търсите?

— Да, баба ти. Вкъщи ли си е?

Чарли поклати глава.

— Още не се е прибрала.

— Откъде?

— Видях я, като се връщахме от търсенето на Алисън. Вървеше напряко през полето, между мястото, където открихте Шеп и другата горичка, където бяхме вчера, където открихте… онези неща. — Чарли се смръщи, като че ли се опитваше да си припомни нещо. — Струва ми се, че беше избрала същия път, по който вървеше и скуайърът в сряда следобед.

Има моменти, когато определена комбинация от думи раздвижва света наоколо като в забавен каданс. Когато осъзна значението на думите, казани от Чарли Ломас, Джордж изпита странното чувство, че собствените му мисли и възприятия се движат ускорено, а околният свят изостава мъчително зад тях. Той примигна, изкашля се, после каза предпазливо:

— Какво каза току-що, Чарли?

— Казах, че баба ми пресичаше полето напряко. Все едно, че вървеше към имението откъм задната му страна — добави той. Явно бе решил, че независимо от отношението към самия него, ще бъде в интерес на Алисън да помогне на този странен полицай, който не приличаше на нито един от тези, които бе виждал досега на живо или на филмовия екран в Бъкстън.

Джордж едва се владееше. Идеше му да стисне Чарли за гушата и да почне да крещи, но каза само:

— Нали спомена, че тя вървяла по същия път, по който вървял и скуайърът в сряда следобед?

Чарли се намръщи отново.

— Е, и? Защо скуайърът да не ходи из собствения си имот?

— Нали каза „сряда следобед“?

— Да, точно беше време за чай. Спомням си ясно заради суматохата, която започна малко след това заради Алисън.

Джордж размени поглед с Клъф. Ако той още не бе в състояние да повярва, Клъф от своя страна беше бесен.

— Нали питахме дали някой е виждал някого в полето или около горичките в сряда следобед? — произнесе Клъф през зъби.

— Мен никой не ме е питал — каза предизвикателно Чарли.

— Питах те лично аз. — Устните на Клъф се опъваха над зъбите, през които думите се процеждаха като змийско съскане.

— Не, не сте — упорстваше Чарли. — Питахте дали сме виждали непознати и дали сме видели нещо необичайно. Аз наистина не бях видял нищо необичайно — само нещо, което бях виждал хиляди пъти преди това — скуайърът, който се разхождаше из полето си. Тъй или иначе, това не може да има нищо общо с изчезването на Алисън. Защото когато видях Хокин, беше още съвсем светло и го различих ясно, а по собствените ви думи Алисън е излязла на свечеряване. Така че няма защо да ми държите такъв тон — допълни той, изпъна рамене и се опита да изглежда по-зрял от годините си. — При това всички бяхте прекалено заети да се опитвате да разберете какво съм направил, вместо да изслушате това, което бих могъл да ви кажа.

Джордж се обърна отвратено и притвори за миг очи.

— Ще трябва да вземем показанията ти за това — каза той. Възбудата му пред възможностите, които се разкриваха, надделя над гнева за времето, изгубено само защото хората от Скардейл възприемаха всичко буквално. — Върви в залата на методисткия параклис и кажи на полицаите, които са там, че аз те пращам. Разкажи им всичко в пълни подробности. Точното време, посоката, в която е вървял господин Хокин, дали е носел нещо, как е бил облечен. Тръгвайте незабавно, господин Ломас, преди да се подам на изкушението да ви арестувам за възпрепятстване на следствието. — Хвърли поглед през рамо — тъкмо навреме, за да види как очите на Чарли се разшириха от страх.

— Не съм правил такова нещо — каза момчето и внезапно заприлича на малко дете. — Той не ме е питал за скуайъра.

— Не съм те питал и за херцога на Единбург, но ако го беше видял да кръстосва полето, сигурно щеше да ми кажеш — изръмжа Клъф. — Хайде да не губим повече време. Тръгвай моментално, преди да съм ти дал начално ускорение.

Чарли се промъкна покрай тях и хукна, прекоси моравата и се упъти към един от калните ленд роувъри, паркирани край нея.

— Можеш ли да повярваш, че има такива хора? — попита Джордж. — Господи, още малко и ще се усъмня, че изобщо искат да открием Алисън Картър. — Той въздъхна тежко. — Трябва да поговорим за това с Хокин. Той ни излъга и аз държа да разбера защо. — Погледна часовника си и добави: — Но искам да разбера и каква е тази работа с Питър Краудър.

— В зависимост от това какво има да каже скуайърът в своя защита, Питър Краудър може да няма никакво отношение към случая — изтъкна Клъф.

Джордж се намръщи.

— Сериозно ли мислиш, че… Хокин?!

Клъф сви рамене.

— Дали мисля, че е способен на такова нещо? Нямам представа, почти не съм разговарял с него. От друга страна, той ни излъга. — Започна да изброява възможности на късите си, яки пръсти. — Или самият той крие нещо, или прикрива някого, когото е видял, или просто е престъпно разсеян.

Преди Джордж да успее да отговори, разговорът бе прекъснат от появата на мама Ломас, омотана в зимно палто и шал. Тя наклони глава на една страна и каза:

— Застанали сте ми на пътя.

Двамата мъже отстъпиха встрани. Тя продължи към входната врата, без да благодари.

— Необходимо е да поговорим с вас — каза Джордж.

— На мен не ми е необходимо — отвърна тя, опитвайки се да пъхне голям железен ключ в ключалката на вратата. — Никога не ни се е налагало да си заключваме вратите, преди Рут Картър да доведе пришълци в долината. — Ключалката подаде с дразнещ шум, търкане на метал в метал.

— Нима ви е все едно какво ще стане с това дете, което е ваша плът и кръв? — попита Джордж.

Тя се обърна към него, присвила очи.

— Какво ли знаете пък вие!

После отвори вратата.

— Когато поговорим с вас, отиваме да разпитаме скуайъра — намеси се Клъф тъкмо преди старицата да изчезне в къщата. Тя се закова на прага — неподвижна като мишка под виещ се над нея ястреб. — Знаем, че в сряда е ходил из полето, тъкмо там, откъдето се връщате сега. Госпожо Ломас, необходимо е да изключим Питър Краудър от подозренията си, ако той е невинен.

Тя постоя замислена над привидно несвързаните изречения. После кимна, отново наклони глава встрани и се взря преценяващо в Клъф.

— Тогава най-добре ще е да влезете — каза тя най-сетне. — Избършете си краката. И няма да пушите вътре. Вреди ми на белите дробове.

Последваха я в една малка дневна — не повече от девет квадратни метра. Помещението беше мрачно, само с един малък прозорец, и вътре миришеше на камфор и евкалипт. Изтрити парцалени черги бяха разхвърляни по каменния под. От двете страни на откритото огнище имаше по едно кресло, а до креслата стояха две малки черни печки — не по големи от каса за бира. Върху една от печките имаше чайник. От него се виеше пара и изчезваше нагоре в комина над огнището. На отсрещната стена имаше висок шкаф, върху който бяха подредени издялани от дърво животински фигури и полирани парчета варовик, съдържащи вкаменелости. Пред малкия прозорец имаше маса за хранене, около която почти застрашително се бяха струпали три тапицирани с кожа стола с високи облегалки.

Единствената украса на стаята бяха многобройните пъстроцветни пощенски картички със снимки на испански плажове и барокови скандинавски кметства. Забелязвайки учудения поглед на Джордж, мама Ломас поясни:

— На Чарли са. Пише си с разни хора заради картичките. Той е мечтател. Винаги ми става смешно, като си помисля, че стотици хора по света гледат картичките на Филип Хокин и си въобразяват, че селският живот в Дербишър означава да пасеш бели като сняг овце в облени от слънце ливади.

Тя закуцука към стола, обърнат към вратата, седна и се повъртя, докато се нагласи удобно.

— Мога ли да седна? — попита Джордж.

— Креслото няма да ви хареса — отвърна старицата и посочи с глава към столовете с високи облегалки. — Тъй или иначе са по-добри за гръбнака.

Клъф и Джордж обърнаха два стола така, че да бъдат точно срещу нея.

Почакаха, докато тя ровеше приведена из жаравата на огнището.

— Питър Краудър е в ареста в Бъкстън — каза Джордж, когато старицата най-сетне се настани удобно.

— Да, така чух.

— А мислите ли, че е редно да бъде там?

— Ти си ченгето, не аз. Аз съм само една стара жена, която никога не е напускала тази долина в Дербишър.

— Може да изгубим много време в опити да свържем Питър Краудър с изчезването на Алисън — продължи Джордж, не допускайки да бъде отклонен от темата. — Време, което можем да оползотворим по-добре в търсене на момичето.

— Казах ви вече, проблемът с вас и вашите детективи е, че не разбирате нищо от това място — каза старицата раздразнително.

— Но се опитвам да разбера, а хората от Скардейл като че ли по-скоро искат да ми попречат, а не да ми помогнат. Току-що открих, че вашият внук е пропуснал да спомене пред мен нещо, което може да се окаже информация с извънредно значение.

— Нищо чудно — като се има предвид как се държахте с него. Как така никой от вас не се сети да попита възможно ли е той да има нещо общо с изчезването на Алисън? Защото тогава щяхте да разберете, че това е невъзможно. Когато тя изчезна, Чарли беше у дома при мен. На това му викате алиби, нали? — додаде тя презрително.

— Сигурна ли сте? — попита Джордж, изпълнен със съмнение.

— Може да съм стара, но акълът ми е на място. Чарли дойде малко преди четири и половина и започна да бели картофи. Аз вече не мога да върша тази работа заради артрита, затова той ги бели. Всяка вечер, по едно и също време. Не е бил никъде с Алисън, беше тук, помагаше ми.

Джордж си пое дълбоко дъх.

— Можехме да си спестим много време, ако или вие, или Чарли бяхте счели за нужно да ни уведомите за това. Госпожо Ломас, в случаите с изчезнали деца първите четиридесет и осем часа са от изключително значение. А сега това време изтича и ние все още нямаме улика за местонахождението на момичето, което е ваша близка роднина. — Възбудата го накара да повиши тон. — Госпожо Ломас, кълна се, че ще открия Алисън Картър. Рано или късно ще разбера какво се е случило тук преди два дни. Ако за това се налага да претърся всяка къща в селото от покрива до основите, ще го сторя. Ако се наложи да прекопая всяка нива и градина в долината, ще го направя и пет нари не давам за вашите посеви и пашата на добитъка ви. Ако трябва да арестувам всеки един от вас и да го обвиня в съзнателно възпрепятстване на следствието, и това ще направя. — Той млъкна рязко, наведе се напред и продължи: — Кажете ми, мислите ли, че Питър Краудър има нещо общо с изчезването на Алисън Картър?

Тя поклати нетърпеливо глава.

— Доколкото знам, а можете да ми вярвате, че знам почти всичко, което става в Скардейл. Питър не е стъпил тук от края на войната до ден-днешен. Предполагам, че дори не е чувал за съществуванието на Алисън. А бих могла да се закълна върху Библията, че тя дори не е чувала името му.

Старицата стисна плътно устни, носът и брадичката й се сближиха като двата края на пергел с подвижни рамена.

— Не можем да бъдем толкова убедени в това. Момичето е ходело на училище в Бъкстън. Тя прилича на майка си. Не забравяйте, че госпожа Хокин трябва да е била горе-долу на годините на Алисън, когато брат й за последен път е бил около нея. За човек като него, изостанал в умственото си развитие, случайната среща с момичето би могла да отключи всякакви спомени.

Мама Ломас обгърна плътно гърдите си с ръце и завъртя категорично глава, още докато Джордж говореше.

— Не вярвам и това е — каза тя.

— И така, да продължаваме ли да разпитваме Питър Краудър, госпожо Ломас? — попита Джордж, този път с по-мек тон поради явното вълнение на старата жена.

— Ако той бе припарил в долината, всички щяхме да знаем. При това е бил на работа — допълни тя отчаяно.

— В сряда следобед ги пускат по-рано. Можел, е да дойде до тук. Госпожо Ломас, какво е сторил на времето Питър Краудър, за да бъде прогонен от селото?

— Това вече не засяга никого — каза тя твърдо. Очите й бяха присвити, като че ли огънят грееше силно като слънце по пладне.

— Трябва да знам — настоя Джордж.

— Не.

Томи Клъф се приведе напред, подпря лакти на коленете си, така че бележникът му се люлееше между прасците. Джордж завидя на способността му да изглежда невъзмутим дори по време на такъв напрегнат разговор.

— Мисля, че Питър Краудър не може да убие и муха — каза той. — За съжаление решенията не се вземат от мен. Опасявам се, че може да мине доста време, преди Питър Краудър да излезе на свобода. Жена като вас, госпожо Ломас, която не е стъпвала вън от тази отдалечена долина, надали има представа от това, което правят затворниците с мъже, за които се говори, че са сторили зло на деца. Това, което става в такива случаи, може да подлуди нормален човек. Случва се жертвите да се обесят на решетките на килиите си. Пият белина, режат вените си с ножове за масло, ако се намери някой достатъчно глупав да им ги даде. С вашия Питър ще се държат по-зле, отколкото с проститутка по време на война. Мисля, че не искате да му се случи такова нещо — нито вие, нито който и да било друг от Скардейл. Ако сте искали, щяхте да се погрижите за това още преди двадесет години. Вместо това сте го отпратили от селото. Оставили сте го да изгради някакъв свой живот. Какъв е смисълът да не се намесите сега и да го унищожите?

Речта му беше убедителна, но нямаше никакъв ефект.

— Нищо не мога да ви кажа — отвърна старата жена, поклащайки едва забележимо глава.

Джордж бутна шумно стола си назад, така че краката му изскърцаха по каменния под.

— Няма защо да губя времето си тук — каза той. — Ако ви е все едно какво ще стане с Питър Краудър и дали ще открием Алисън, ще намеря някой, който го е грижа. Сигурен към, че госпожа Хокин ще отговори на въпросите ми. В края на краищата той й е брат.

Мама Ломас подскочи, като че ли някой бе я дръпнал за косата. Очите й се разшириха уплашено.

— Не бива да разпитвате Рут. Не и Рут, не бива!

— Защо не? — Джордж даде воля на гнева си. — Тя иска да открием Алисън, съгласна е, че не бива да губим време с фалшиви следи. Тя ще ни каже всичко, което искаме да узнаем, можете да ми вярвате.

Старицата впери очи в него. И без това приличаше на вещица, но сега се блещеше злобно като карнавална маска.

— Сядай — изсъска тя.

Това не беше покана, а заповед. Джордж седна обратно на стола си. Мама Ломас се изправи и пристъпи неуверено към шкафа. Отвори вратичката и извади шише, което, ако се съдеше по етикета, съдържаше уиски. Но съдържанието беше безцветно като джин. Тя напълни една чаша за шери с течността и я изпи на един дъх. Изкашля се остро два пъти, раменете й потръпнаха, после се обърна към мъжете. Очите й бяха насълзени.

— Питър вечно създаваше проблеми — каза мама Ломас бавно. — Винаги е имал мръсно подсъзнание — продължи тя, отивайки обратно към стола си. — Такъв си му беше умът, само за това мислеше. Все ходеше по полето и зяпаше животните, като се чифтосват. Колкото повече растеше, все по-лошо ставаше. Следеше влюбените двойки, собствените си роднини, само и само да види какво правят. Човек можеше веднага да разбере кога овните покриват овцете, защото винаги можеше да открие Питър в гората да ги гледа опулено, хванал… — помълча, изду устни и продължи — оная си работа. Пляскаха го, караха му се, наказваха го, но за него това нямаше никакво значение. В крайна сметка престанахме да му обръщаме внимание. На място като Скардейл се примиряваш с това, което не можеш да промениш.

Тя се загледа в огъня и въздъхна.

— Тогава Рут започна да се превръща от момиченце в млада жена. Питър направо пощуря. Тътреше се по петите й като куче подир разгонена кучка. Дан го хвана няколко пъти на стълба, подпряна на прозореца на спалнята й — следеше я през процепа на пердетата. Всички се опитвахме да му налеем малко ум в главата — момичето му беше сестра, не можехме да оставим така нещата. Но Питър не разбираше нищо. Накрая Дан го накара да напусне къщата и да спи тук, у дома.

Мама Ломас помълча и потри притворените си клепачи. Нито Джордж, нито Клъф смееха да помръднат, за да не нарушат инерцията на разказа.

— Една нощ Дан се върна от Лонгнор, беше ходил там на кръчма. Беше по време на войната, когато прозорците на къщите трябваше да бъдат затъмнени. Щом влязъл в долината, веднага видял някаква светлина да просветва като фар откъм селото. Натиснал педалите, за да предупреди този, чиито прозорци светят, преди да го забележи селският полицай и да го глоби. На около половин миля разбрал, че свети у тях. Тогава наистина забързал. Видял и кой прозорец свети — спалнята на Рут. Знаел, че Дайан и Рут са сами, и решил, че се е случило, нещо лошо. — Тя се обърна с лице към занемелите си слушатели. — Е, оказало се, че хем е прав, хем не. Връхлетял като вихрушка в къщата и изкачил стъпалата през две. Нахлул в стаята на Рут и открил там Питър, застанал пред леглото й със смъкнати панталони. Запаленият фенер хвърлял сенки по стената и оная му работа изглеждала щръкнала като дръжка на метла. Момичето спяло, но когато Дан връхлетял като луд, се събудила. Сигурно първо е решила, че сънува кошмар. — Старицата поклати глава. — Писъците й се чуваха до другия край на селото.

— После запищя Питър. Трима мъже едва успяха да издърпат Дан. Мислех, че Питър е мъртъв, беше покрит с кръв като новородено теле. Заключихме го в един обор, докато раните му позаздравяха, после старият скуайър Касълтън му намери място в онзи пансион в Бъкстън. Дан го предупреди, че ако само припари до Скардейл или до Рут, ще го убие с голи ръце. Питър му повярва още тогава и му вярва досега. Знам, сигурно си мислите, че е видял Алисън, помислил е, че вижда Рут и й е сторил нещо лошо. Само че грешите. Ако искате да видите Питър Краудър да пълзи по пода и да моли за милост, само му кажете, че Дан и Рут го търсят. За нищо на света не би дошъл в Скардейл, нито пък би доближил когото и да било, ако човекът е свързан по някакъв начин със селото. Можете да ми вярвате. Знам го със сигурност.

Тя се облегна назад. Разказът беше приключил. Докато мама Ломас е жива, устната традиция в разказа няма да загине, мислеше Джордж. Тя беше въплъщение на селския старейшина, който съхранява родовата история единствено с помощта на личните си способности. Никога не бе очаквал да срещне такъв човек през 1963 година в Дербишър.

— Благодаря ви, че ми разказахте това, госпожо Ломас — каза той тържествено. — Много ми помогнахте. Само още нещо, и ще ви оставя на мира. Чарли каза, че видял господин Хокин да прекосява полето между голямата гора и малката горичка в сряда следобед. А преди малко ни каза, че днес ви видял да вървите по същия път. Вие също ли видяхте Хокин в сряда?

Тя го изгледа проницателно. Очите й бяха светли като на птица.

— Не след изчезването на Алисън.

— А преди това?

Тя кимна.

— Пиех чай с Дайан. Когато излязох, Кати тъкмо палеше ленд роувъра, за да посрещне Алисън, Дерек и Джанет на спирката на училищния автобус. Видях Дейвид и Брайън пред обора, тъкмо вкарваха кравите. Видях и скуайър Хокин да прекосява полето.

— Защо не казахте нищо за това? — попита отчаяно Джордж.

— Че защо да ви казвам? В това нямаше нищо необичайно. Полето си е негово, защо да не се разхожда из него? Той вечно се шляе наоколо и щрака с апарата си, изниква най-неочаквано отнякъде. Освен това, вече ви казах, тогава Алисън изобщо не си беше дошла от училище. Той трябва да е поставил рекорд по бавно ходене, за да е бил още в полето, когато тя е извела Шеп. А пък в това време никой в Скардейл не ходи бавно — добави тя, като че ли този аргумент приключи разговора.

Джордж затвори очи и задиша дълбоко през носа си. Когато отново ги отвори, можеше да се закълне, че забеляза как усмивка потрепва в ъгълчетата на устата на старата жена.

— Ще наредя всичко това да бъде написано на машина — каза той. — Вие ще трябва да го подпишете.

— Ако е написано вярно, нямам нищо против. А сега ще пуснете ли Питър?

Джордж стана и внимателно върна стола на мястото му до масата.

— Ще вземем предвид казаното от вас, когато решаваме как да постъпим.

— Той няма склонност към насилие, инспекторе — каза тя. — Дори да е видял Алисън, дори тя да му е напомнила за Рут, достатъчно е било да го блъсне, за да избяга. Той е страхлив. Не си губете времето с Питър, за да не избяга истинският виновник.

— Вие като че ли сте сигурна, че каквото и да е станало с Алисън, то се е случило по нечия вина — каза Клъф. Вече беше станал на крака, но не беше затворил бележника.

Лицето й се затвори — очите й се присвиха, устните се притиснаха една към друга, носът се сбръчка.

— Това, което аз мисля и това, което вие знаете, са съвсем различни неща. Постарайте се малко да ги сближите, сержант Клъф. Тогава може би ще разберем какво се е случило с нашето момиче — тя хвърли поглед към стенния часовник. — Доколкото знам, щяхте да посетите скуайър Хокин?

— Така е — каза Джордж.

— Ами побързайте тогава. Той държи чаят да му е сервиран точно в шест и не ми се вярва, че ще си наруши режима заради вас.

Тръгнаха си, без старицата да ги изпраща.

— Какво ще кажеш, Томи? — попита Джордж.

— Казва истината, такава, каквато я знае, сър.

— Ами алибито на Чарли?

Клъф сви рамене.

— Възможно е да лъже, за да го защити. Би го сторила, мисля, че няма съмнение. Но докато не намерим улика, която да доказва противното или да го свърза по-тясно с изчезването на Алисън, нямаме причини да се съмняваме в думите й. А за Краудър съм напълно съгласен с нея.

— Аз също. — Джордж прекара ръка по лицето си. Кожата му сякаш бе загрубяла от умора, костите му се очертаваха съвсем ясно. Той въздъхна.

— Редно е да го пуснем, сър — каза Клъф, бръкна за цигарите си и подаде една на Джордж. — Няма да избяга. Няма къде да отиде. Мога да се обадя по телефона в участъка и да им кажа да го пуснат под гаранция. Могат да наложат по-строги условия — да не идва на по-малко от пет мили разстояние до Скардейл, да не излиза от пансиона, да се разписва всеки ден. Но е сигурно, че няма нужда да го държим в участъка.

— А не се ли страхуваш, че може да го линчуват? — попита Джордж.

— Колкото по-дълго го държим, толкова по-зле ще изглеждат нещата. Може да накараме дежурния офицер да намекне пред вестникарите, че Краудър никога не е бил заподозрян, а сме го прибрали като неин роднина с предистория на умствено заболяване, за да можем да проведем разговора с него в по-спокойна обстановка. Или някаква подобна дивотия. Мога да уредя същото да се говори и в кръчмите.

В думите му имаше логика, а Джордж беше прекалено уморен, за да спори за случай, в който не изпитваше особено пристрастие нито към едната, нито към другата страна.

— Добре, Томи. Обади им се и кажи, че съм наредил да направят така. Някой трябва да уведоми Карвър на всяка цена. Няма да му хареса, но това си е негов проблем. Чакам те във фургона. Ако не изпия един чай, ще рухна, преди да измъкна каквото и да било от скуайъра.

Джордж дори не изчака отговора на Клъф, а закрачи напряко през моравата към полицейския фургон. Никакъв пристъп на интуиция не го накара да се върне и да възпре сержант Клъф. В крайна сметка сержантът бе убеден в правотата си. Дори инстинктите на мама Ломас не се бяха възпротивили срещу освобождаването на Питър Краудър.

Всички щяха да споделят заедно тежестта на тази мисъл.