Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (34)

2.

Октомври 1997 — февруари 1998

Дъждът се лееше като из ведро. Това не би било непоносимо, ако си седеше зад витрината на някое от уютните кафенета на „Гран Плас“ и си топлеше ръцете с чаша ирландско кафе, зяпайки преточващите минувачи, които се опитваха да спасят чадърите си от вятъра. Но да си губи времето през този дъждовен следобед в една от многото бетонни постройки на Евроадминистрацията, докато чака някаква шведка, член на една от комисиите, да си спомни за уговорката им, не се покриваше с представата й за приятно прекарване. Това изобщо не съвпадаше с плановете й, когато реши да отскочи за малко до централата на Европейския съюз.

Въпреки че Катрин се беше издигнала до отговорен редактор за тематични материали в едно от лъскавите женски списания, никога не бе изгубила слабостта си към новинарството, благодарение на което започна да си гради име. Обичаше понякога да се измъква от стреса на бюрокрацията и дребнавостта на служебните взаимоотношения. Извинението й беше, че не бива да занемарява творческата страна на личността си, и да не губи връзка с промените, които се изправяха пред журналистите, на които възлагаше работа. Затова от време на време планираше материал, който й даваше възможност сама да направи проучванията, интервютата — и сама да го напише.

Беше решила, че няма да е зле да направи поредица интервюта с жени — водещи фигури в администрацията на Европейския съюз. Но си бе направила сметката без вездесъщата бюрокрация и лошото време. Да не говорим за това, че заседанията винаги продължаваха по-дълго от предвиденото и никой не идваше навреме за уговореното интервю. Катрин въздъхна, отиде при телефона в заседателната зала и се обади на връзката си — англичанин от отдела за връзки с обществеността, на име Пол Бенет. Тя бе очаквала, че ще се държи надменно и резервирано, като повечето чиновници от правителствените пресслужби, но остана приятно изненадана. Когато установиха, че и двамата са израснали в Дербишър, контактите им станаха още по-близки, и Пол Бенет бе успявал досега да й помогне със срещаните затруднения.

— Пол? На телефона е Катрин Хийткоут. Зигрид Хамарквист не дойде.

— О, да му се не види — каза той ядосано. — Можеш ли да почакаш за минутка?

В ушите й нахлу класическа музика — цигулките напомняха на разгневени комари. Понякога й се искаше да може да различава една класическа пиеса от друга, но тъкмо сега това надали щеше да й бъде от полза. Отдалечи слушалката от ухото си — достатъчно надалече, за да не се дразни, и достатъчно близко, за да чуе кога Пол ще се върне на телефона. Минаха една-две минути, после тя чу отново гласа му:

— Катрин? Съжалявам, но нямам добри новини. Всъщност може и да са добри, зависи какво ти е мнението за Хамарквист. Оказва се, че трябвало да отиде в Страсбург на някаква среща. Ще се върне чак утре сутрин, но секретарката й се закле, че ще те прехвърли в утрешната й програма, за единайсет часа. Става ли?

— Сега е мой ред да кажа „да му се не види“ — отвърна сухо Катрин. — Мислех да хвана „совалката“^[1] тази вечер.

— Съжалявам — каза Пол. — Скандинавците имат склонност да приемат журналистите като прекалено маловажни, за да се съобразяват с тях.

— Вината не е твоя. Благодаря, че ме уреди все пак. Поне ще остана още един ден в слънчевия Брюксел — каза тя иронично.

Пол се разсмя.

— Именно. Но наистина ми е неприятно, че увисна така. Виж какво, ако нямаш други планове, защо не дойдеш у нас да пийнем по нещо?

— О, не се безпокой, ще се оправя — каза Катрин със заучено безгрижие.

— Не те каня по задължение — настоя Пол. — Искам да се запознаете с Хелън.

Катрин си спомни, че Хелън е приятелката му. Преводачка в комисията.

— Убедена съм, че тъкмо това й е мечтата след дял ден, прекаран в тази Вавилонска кула — продължи тя с ирония.

— Чете всеки месец твоето списание, и ще ме убие, ако разбере, че съм пропуснал да те доведа у нас на чаша вино. Пък и тя е севернячка, наше момиче — добави той, като че ли това решаваше въпроса.

Въпросът наистина бе решен, затова малко след седем Катрин вече целуваше по бузите Хелън Маркевич. Поздравът не беше много в дербишърски стил, мислеше тя, докато оглеждаше приятелката на Пол. Определено беше от целевата читателска група на тяхното списание. Тридесет и няколко годишна, тъмната й коса беше късо подстригана и падаше в немирен бретон върху широкото чело. Имаше сърцевидно лице, прави черни вежди, високи скули и открита усмивка. Гримът й беше дискретен, но ефикасен — тъкмо това, което стилните списания препоръчваха за работеща жена. Хелън й се струваше смътно позната, и Катрин предположи, че може да са се разминавали по коридорите в сградата на Европейския съюз през последните дни. Толкова елегантна жена с впечатляваща външност би привлякла вниманието й, макар и несъзнателно. Разбираше желанието на Пол да се похвали с нея.

Докато Пол наливаше щедро червено вино в чашите, двете жени се разположиха в двата ъгъла на мекия диван.

— Пол ми каза, че госпожа Хамарквист ви вързала тенекия — каза Хелън. Следи от йоркшърски акцент все още се забелязваха ясно в гласа й. — Сигурно е като да се навиваш да отидеш на зъболекар и накрая да установиш, че си е тръгнал по-рано.

— Не е чак такова чудовище — възрази Пол.

— Слага майката на Грендъл^[2] в задния си джоб — каза мрачно Хелън.

— Сигурна съм, че няма да успее да се измъкне от Катрин.

— О, убедена съм, скъпи — Хелън се усмихна на Катрин. — Той спомена ли, че съм ви страстна почитателка? Няма шега — дори съм абонирана.

— Впечатлена съм — каза Катрин. — Я ми кажете, вие двамата как се запознахте? Да не би да става дума за евро роман?

— Внимавай, Хелън, тя вече прави планове за броя, който ще излезе догодина на Свети Валентин.

— Може би пък да не мисли и у дома за работа като теб — подразни го тя. — Да, Катрин, срещнахме се в Брюксел. Пол беше първият човек със северняшки акцент, с когото се запознах в Комисията, и това естествено ни сближи.

— А пък аз си паднах по нея от първия момент, така че тя нямаше никакви шансове — допълни Пол и погледна Хелън.

— Ти откъде си, Хелън?

— От Шефилд.

— Аз съм от другата страна на Пенините^[3]. Израснах в Бъкстън.

Хелън кимна.

— Сестра ми живее сега там някъде. Чувала ли си за някакво село Скардейл?

Катрин се стресна.

— Разбира се, че познавам Скардейл.

— Сестра ми, Джен, се премести да живее там преди две години.

— Наистина ли? Защо точно в Скардейл? — попита Катрин.

— Ами просто така стана. Леля ми, която живя дълги години у нас, наследи там къща от далечна роднина на покойния си съпруг. Втора братовчедка или нещо подобно. Когато леля почина, мама наследи къщата. После почина и мама, и я завеща поравно на мен и Джен. Дотогава давахме къщата под наем, но на Джен й се искаше да живее в провинцията, затова реши да предупреди наемателите да я освободят и сама се нанесе там. Аз бих се побъркала, ако трябваше да живея на такова забравено от Бога място, но на нея й харесва. Все пак, тя пътува много заради работата си, и затова сигурно не й доскучава да живее на село.

— С какво се занимава? — продължи да пита Катрин.

— Работи като консултант — предимно за големи многонационални компании. Прави психологически профили на висшия персонал. Започна само преди няколко години, но се справя страхотно — каза Хелън. — Няма друг начин — само като си помислиш колко плаща, за да отоплява тази огромна къща!

Само една сграда в Скардейл отговаряше на това описание.

— Да не би да живее в имението Скардейл? — възкликна Катрин.

— Явно мястото ти е добре известно — засмя се Хелън. — Точно така. Я ми кажи, как така познаваш тази затънтена дупка?

— Хелън — в тона на Пол се криеше предупреждение.

Катрин се усмихна криво.

— Когато бях в пубертета, в Скардейл стана убийство. Момиче на моите години беше отвлечено и убито от втория си баща.

— Алисън Картър? — възкликна Хелън. — Чувала си за случая Алисън Картър?

— Странно е по-скоро, че ти знаеш за него — отвърна Катрин. — Надали си била родена, когато той беше на първа страница по вестниците.

— О, но ние знаем всичко за случая Алисън Картър, нали, Пол? — каза Хелън с нещо подобно на злорадство.

— Не, Хелън, няма нищо подобно — Пол като че ли бе малко сърдит.

— Добре де, ние не знаем — каза успокояващо Хелън и докосна ръката му. — Но познаваме човек, който знае.

— Стига, Хелън. Катрин не се интересува от някакво убийство, станало преди тридесет и пет години.

— Грешиш, Пол. Този случай винаги ме е вълнувал. А ти по какъв начин си свързан с него? — Тя се взря в намръщеното му лице и изведнъж нещо щракна в мозъка й. Далечната прилика, която бе разбудила нещо в паметта й още първия път, когато го видя, сега и фамилното име, видяно във връзка със случая Алисън Картър. Тя съобразяваше бързо… — Я чакай… Ти да не би да си син на Джордж Бенет?

— Точно така — каза тържествуващо Хелън.

Пол изгледа Катрин с подозрение.

— Познаваш ли баща ми?

Катрин поклати глава.

— Не, не го познавам лично. Но съм чувала за него, във връзка със случая Алисън Картър. Справил се е страхотно на времето.

Пол отвърна:

— Е, да, но то е било още преди да се родя, а и татко никога не е обичал да говори много за работата си.

— Случаят е бил наистина значителен, нали знаеш — начинаещите юристи все още са задължени да го разучават, заради отношението му към всички процеси за убийство при отсъствие на труп. А пък никой никога не е писал книга за този случай. Единственото, което може да се открие, са вестникарските статии от онова време и разните сухи юридически коментари за прецеденти. Чудя се как баща ти не е написал още мемоарите си — каза Катрин.

Пол сви рамене и прекара ръка през ниско подстриганата си руса коса.

— Той не обича такива неща. Спомням си как у нас се появиха някакви журналисти — трябва да съм бил към шестнайсетгодишен. Някакъв тип, който заяви, че писал на времето за случая, и искал татко да му сътрудничи, за да напишат заедно книга за събитията. Татко само дето не го изхвърли. После каза на мама, че майката на Алисън е преживяла достатъчно мъки на времето, за да се разравя отново целия случай.

Журналистическият инстинкт на Катрин се задейства незабавно.

— Но нали тя вече е мъртва — искам да кажа, майката на Алисън. Почина през деветдесет и пета. Вече няма причини да не се говори за случая. — Тя се приведе напред, обзета от внезапна възбуда. — Бих искала аз да напиша книгата за случая Алисън Картър. Историята трябва да бъде разказана, Пол. Не на последно място, защото на времето репортерите са замазвали подробностите около сексуалното насилие, упражнено от Филип Хокин върху доведената му дъщеря. Това е важен случай, не само от юридическа гледна точка, но и защото се е отразил на живота на извънредно много хора.

Хелън изненадващо се намеси в нейна защита.

— Катрин е права, Пол. Знаеш колко безскрупулни могат да бъдат някои журналисти. Знаеш също, че интересът към тези исторически случаи се подновява периодично. Ако баща ти не разкаже тази история, най-вероятно някой амбициозен драскач ще напише нещо след неговата смърт и тогава няма да има кой да възрази срещу сензационната версия на събитията. А пък и Джен живее точно на мястото на събитията, така че Катрин ще може да навлезе напълно в атмосферата.

Пол вдигна ръце в знак, че се предава. Явно Хелън имаше достатъчно власт да промени почти враждебното му настроение в любезна услужливост.

— Добре, добре, момичета, печелите. Ще поговоря със стария следващия път, когато се прибера у дома. Ще му обясня, че съм се запознал с последната почтена журналистка в Европа и че тя си е поставила за цел да го превърне в медийна звезда. Кой знае, може и аз да закача нещо от блясъка на славата. А сега, имате ли нещо против да отидем да хапнем миди при Жак?

Една седмица по-късно, когато вече се бе прибрала в Лондон, телефонът иззвъня. Синът бе обработил бащата така, както външен човек не би успял. Идущата седмица Джордж Бенет щеше да участва в турнир по голф за пенсионирани служители на полицията, близо до Лондон, и беше склонен да се види с Катрин, за да обмислят на чаша възможностите тя да опише в книга случая Алисън Картър въз основа на неговите спомени.

Катрин се облече много внимателно за срещата. Единственият костюм на Армани, който притежаваше, ниски токове. Имаше нужда от увереност, и в това отношение беше съгласна с редакторката на модната секция в списанието — че нищо не придава такава самоувереност на деловата жена като изисканата италианска мода. Постави на изпитание търпението си, докато си слагаше овлажняващ фон дьо тен, очертаваше очите си и оформяше с молив и червило устните си, за да се почувства добре в кожата си. С всяка изминала година тази процедура отнемаше все повече време. Някои от колежките й се подложиха на пластични операции, но те имаха съпрузи, с които трябваше да се съобразяват. Катрин знаеше отлично, че е много по-трудно да задържиш някого, когато чарът на новостта избледнее, отколкото да откриеш човек, склонен да сподели удоволствието ти без излишна публичност — и дотогава, докогато това е приятно и на двамата. Не че имаше подобни намерения по отношение на Джордж Бенет. Но нямаше нищо лошо в това той да се почувства поласкан, че тя се е погрижила да му се понрави.

Но той беше все още хубав мъж, и тя изпита задоволство, че се е постарала да изглежда добре. Сребристоруса коса, малко крива усмивка и очи, които все още излъчваха добронамереност въпреки трийсетте години, прекарани в служба на закона; също като Робърт Редфорд, и Джордж Бенет беше мъж, чиито най-хубави години бяха вече спомен, но не можеше да го погледнеш и да не оцениш останките от минало великолепие.

А най-удивителното беше, че Джордж Бенет бе готов да говори. Катрин подозираше, че към това са го подтикнали много причини. Първата бе, че и той бе осъзнал възможността да говори свободно сега, след смъртта на Рут Хокин, без да се притеснява, че ще й причини нови страдания. Беше се пенсионирал на петдесет и три години с чин главен криминален инспектор, беше работил като консултант по сигурността в няколко компании от долината на река Амбър, но все по-тежката инвалидност на жена му, предизвикана от прогресиращ артрит, го бе накарала да престане да работи миналата година. Очевидно Джордж Бенет не беше човек, който обича да бъде извън играта, не можеше и да се наслаждава на сенчестото съществувание на обикновен, незначителен възрастен мъж. Предложението на Катрин бе дошло във възможно най-подходящия момент.

Четири месеца по-късно имаха договор с издателство, а Катрин бе успяла да получи разрешение за шестмесечен творчески отпуск. Сега най-сетне бе в Скардейл — този път вече като участник в драмата, която бе повлияла толкова силно на младостта й.