Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (7)

4.

Четвъртък, 12 декември 1963 г., 1 часът и 14 минути

Джордж огледа примирено залата на църковното настоятелство. На бледата светлина помещението изглеждаше мърляво и претъпкано. Боядисаните в бледозелено стени му придаваха вид на някакво учреждение. Но им беше необходимо помещение, в което да настанят екипа криминалисти, както и униформените полицаи, а в Скардейл и околностите нямаше кой знае какъв избор.

Притесненият Питър Грънди можа да се сети единствено за общинската зала в Лонгнор и за тази потискаща пристройка към методисткия параклис, който се намираше на главното шосе, тъкмо преди отклонението за Скардейл. Тя имаше предимството да бъде по-близо до Скардейл, а освен това в нея имаше и телефон, в стаичката, която според табелата на вратата, беше ризницата на параклиса.

— Добре, че методистите нямат кой знае какви ритуални облекла — каза Джордж, застанал на прага, докато оглеждаше помещението, прилично по-скоро на широк дрешник. — Грънди, отбележи си, че ще ни трябва и полеви телефон.

Грънди прибави още една точка към списъка, в който вече фигурираха пишещи машини, формуляри за вземане на показания, карти във всевъзможни мащаби, картотечни кутии и картончета, списъци на жителите в околността и телефонни указатели. Поне масите и столовете не бяха проблем — в залата имаше достатъчно. Джордж се обърна към Лукас.

— Трябва да си съставим план за действие — обяви той решително. — Да вземем столове и да видим какво ще измислим.

Подредиха столове около една маса, точно под окачената на една от таванските греди електрическа печка. Топлината й едва-едва смекчаваше ледената влага на нощния въздух, но хората бяха доволни и на това. Грънди изчезна в миниатюрната кухничка и се върна с три чаши и чинийка.

— За пепелник — поясни той, плъзгайки чинийката по масата към Джордж. Измъкна изпод палтото си термос и го тръсна на масата.

— Това пък откъде се взе? — попита Лукас.

— Бетси Краудър от Медоу Котидж — отвърна Грънди. — Тя е братовчедка на жената по майчина линия. — После отвори термоса, а Джордж се взря алчно във виещата се нагоре пара.

Ободрени от чая и цигарите, тримата мъже се заеха да съставят план на действие.

— Ще имаме нужда от колкото е възможно повече униформени полицаи — заяви Джордж. — Трябва да обърнем наопаки околностите на Скардейл и ако не открием нищо тук, ще трябва да разширим търсенето по течението на река Скарластън. Отбелязвам си да се свържа с местните армейски поделения, за да разбера не могат ли да отделят хора, за да ни подпомогнат.

— Ако ще търсим в по-широк периметър, може да се обърнем за помощ и към ловното дружество „Хай Пийк“ — каза Лукас, надвесен над чашата с чай, за да се поеме колкото е възможно повече от топлината й. — Кучетата им са научени да тичат по следа, а и ездачите познават района.

Грънди кимна.

— Ще се заема с това. Сър, мога ли да добавя нещо? — Джордж кимна. — Вчера беше коледният панаир в Лийк — има и пазар на добитък, свине и крави. Собствениците на наградените екземпляри вземат добри пари. Така че по пътищата в областта движението е било доста по-натоварено от обикновено. Много хора отиват в Лийк, независимо от това дали участват в конкурса за селскостопански животни или не. Повечето се възползват от случая да си напазаруват за Коледа. Може някои да са се връщали у дома точно по времето, когато е изчезнала Алисън. Ако момичето е тръгнало по никое от шосетата, шансовете някой да я е забелязал са по-добри от обичайните.

— Добра идея. — Джордж си взе бележка. — Добре ще е да питате фермерите за това, когато обикаляте наоколо. Аз самият ще повдигна въпроса на пресконференцията.

— Пресконференция ли? — попита Лукас подозрително. До тук беше принуден да одобри действията на професора против волята си, но сега му се стори, че Джордж Бенет смята да използва случая с Алисън Картър, за да си прави реклама. Сержантът не можеше да одобри такъв ход.

Джордж кимна.

— Свързах се с управлението и ги помолих да организират пресконференция за утре, десет часа сутринта. Имаме нужда от всякаква помощ. Медиите стигат до хората по-бързо от нас. Може да минат седмици, докато обходим всички, които са били вчера на коледния панаир в Лийк, а и тогава може да пропуснем някого. Но ако случаят има покритие в медиите, почти всички ще разберат в рамките на няколко дни, че е изчезнало дете. За щастие „Хай Пийк Кърънт“ излиза утре, така че до следобедния чай новината вече ще е общо достояние. За случаи като този публичността е жизненоважна.

— Ама май не свърши много работа на колегите в Манчестър и Аштън — обади се скептично Лукас. — Освен дето един куп полицаи си губиха времето да проследяват фалшиви улики.

— Ако момичето е избягало, така ще й бъде по-трудно да продължи да се крие. Ако е отведено някъде, публичността увеличава възможностите да открием очевидец — каза твърдо Джордж. — Говорих с главен инспектор Мартин и той е съгласен. Дори ще дойде тук за пресконференцията. Освен това потвърди, че засега аз поемам изцяло ръководството на операцията — допълни той, малко смутен, за да не излезе, че се самоизтъква.

— Така е редно — отбеляза Лукас. — Нали вие се заехте със случая от самото начало. — Той отблъсна стола си от масата, изправи се и загаси цигарата си. — А сега да тръгваме ли за Бъкстън? Не виждам какво повече можем да направим тук. Дневната смяна ще започне търсенето, когато пристигнат в шест часа.

В себе си Джордж беше съгласен с него. Но не му се искаше да си тръгва. От друга страна, не беше редно да злоупотребява с властта си, принуждавайки всички да висят тук безсмислено. Той последва с известно нежелание Лукас и Грънди към колата. По обратния път към Лонгнор, където оставиха Грънди, почти не разговаряха, а през останалите седем мили до Бъкстън в колата се възцари вече пълно мълчание. Двамата мъже бяха капнали от умора, потънали в собствените си мисли.

Когато влязоха отново в централата в Бъкстън, Джордж остави сержанта да напише на машина списък с нареждания за дневната смяна и за извънредно призованите полицейски служители от други части на страната. Седна зад волана на колата, потръпвайки от студения въздух, нахлул откъм арматурното табло, когато запали мотора. След десет минути вече паркираше пред къщата, която според полицията в Дербишър отговаряше на женен полицейски служител с ранг като неговия. Беше къща близнак, облицована с каменни плочи, с три спални и обширна градина, благодарение на това, че попадаше в широк завой на пътя. От прозорците на кухнята и на задната спалня имаше изглед към гората Грийн Лоу, която се простираше по насрещния хребет чак до Акс Едж и началото на дълги мили мрачна, мочурлива земя — там, където Дербишър преминава в Стафордшър и Чешър.

Джордж стоеше насред осветената от луната кухня и се взираше в негостоприемния пейзаж навън. Беше извадил послушно сандвичите от хладилника и си беше запарил чай, но не можа да хапне хапка. Нямаше дори представа с какво са сандвичите. На масата имаше малка купчинка коледни картички, които Ан беше оставила, за да ги прегледа и той, но Джордж не им обърна внимание. Държеше крехката порцеланова чаша в широките си, здрави ръце, и виждаше пред себе си съсипаното лице на Рут Хокин, когато наруши бдението й, за да й предаде кучето.

Тя стоеше пак пред умивалника и се взираше в мрака зад къщата. Сега, когато си припомни сцената, той се зачуди защо тя гледа към задния двор, а не пред къщата. Ако Алисън се върнеше, тя би трябвало да се зададе откъм селската морава и полето, оттам, накъдето се бе запътила предния ден. А и ако пристигнеше някой с новини за нея, пак би дошъл от тази посока. Може би, мислеше Джордж, Рут Хокин нямаше сили да наблюдава познатата местност, осеяна с полицаи, чието присъствие би разравяло раната, причинена от изчезването на дъщеря й.

Каквато и да бе причината, тя гледаше през прозореца към задния двор, обърнала гръб на мъжа си и на полицейската служителка, която продължаваше да седи притеснено край кухненската маса, изпратена тук да окаже някаква помощ, от която очевидно никой нямаше нужда. Когато Джордж отвори вратата, Рут дори не помръдна. Но щом чу драскането на кучешките лапи по каменния под на кухнята, тя откъсна очи от прозореца. Когато се обърна, кучето легна на пода, заскимтя и започна да се влачи по корем към нея.

— Открихме Шеп, вързана в гората — бе казал Джордж. — Някой бе омотал муцуната й с лейкопласт.

Очите на Рут се разшириха, а устата й се изкриви в болезнена гримаса.

— Не — възрази тя безсилно. — Не може да бъде.

После коленичи пред кучето, което се гърчеше около глезените и в пародия на отчаяно извинение. Рут зарови лице в козината на врата му, притискайки животното към себе си, сякаш беше дете. Дългият розов език на Шеп близна ухото й.

Джордж хвърли поглед към Хокин. Той клатеше глава, искрено объркан.

— Това е невъзможно — заяви Хокин. — Кучето е на Алисън. Никога не би допуснало да падне и косъм от главата й. — Изсмя се, но смехът му прозвуча невесело. — Веднъж вдигнах ръка да я плесна и Шеп вече беше ме захапала за ръкава, преди изобщо да я докосна. Единственият човек, който би могъл да направи това с Шеп, е самата Алисън. Тя не би допуснала Рут или мен до себе си, камо ли пък непознат човек.

— Може би Алисън не е имала избор — отвърна кротко Джордж.

Рут вдигна глава. Лицето й се измени от съзнанието, че страховете и може да се окажат основателни.

— Не — каза тя пресипнало. В гласа й прозвуча отчаяна молба. — Не моята Алисън. Моля те, Господи, не моята Алисън.

Хокин стана и прекоси стаята, за да отиде при жена си, наведе се над нея и я прегърна несръчно през раменете.

— Не бива да губиш контрол над себе си, Рут — каза той и хвърли бърз поглед към Джордж. — С това няма да помогнеш на Алисън. Трябва да бъдем силни.

Хокин като че ли се смущаваше да демонстрира привързаност към жена си. Джордж беше виждал много мъже, които се притесняваха да проявяват чувствата си, но рядко бе виждал чак такава въздържаност.

Изпълни го горещо съчувствие към Рут Хокин. Не за първи път виждаше как един брак проявява слабите си страни под натиска на криминално разследване. Бе прекарал по-малко от час с тази двойка, но съзнаваше инстинктивно, че не присъства на обикновено охлаждане на отношенията, а на голям срив. Достатъчно труден момент за всеки брак е осъзнаването, че човекът, когото си избрал, е доста по-малко от това, което си си представял. Но за Рут Хокин, омъжена съвсем отскоро, сигурно разочарованието бе двойно по-тежко, съчетано с тревогата поради изчезването на дъщеря й.

Без да се замисли, Джордж приклекна до нея и постави ръка върху нейната.

— Много малко е това, което можем да направим в момента, госпожо Хокин. Но наистина правим всичко, което е по силите ни. Веднага щом съмне, ще изпратим хора да претърсват долината от край до край. Обещавам ви, няма да изоставя Алисън. — Очите му срещнаха нейните и той изпита неочаквано силни и толкова объркани чувства, че не можа да си ги изясни докрай.

Докато гледаше към мочурищата, Джордж разбра, че не би могъл да спи тази нощ. Уви сандвичите в плътна хартия, напълни един термос с горещ чай и тихо се заизкачва по стълбите, за да ся вземе самобръсначката от банята.

На горната площадка спря. Вратата на спалнята им беше открехната и той не можа да устои на желанието да погледне Ан. Побутна леко вратата, за да се отвори още малко. Лицето й беше като бледа сянка на белия фон на възглавницата. Спеше на една страна, ръката й, свита в юмрук, беше отпусната пред нея на възглавницата. Господи, колко хубава беше! Възбуждаше се дори само докато я гледаше как спи. Искаше му се да хвърли дрехите и да се плъзне в леглото до нея, да почувства топлината на тялото й. Но тази нощ не би успял да избяга от спомена за измъчените очи на Рут Хокин.

Въздъхна тихо и се обърна. Половин час по-късно беше отново в заличката на методисткия параклис и се взираше в снимката на Алисън Картър. Беше забол четири от снимките, които й беше направил Хокин, на дъската за обяви. Петата беше оставил в полицейския участък и беше помолил да я копират спешно, за да може да раздаде копията на пресконференцията. Дежурният инспектор изрази съмнение, че ще се справят навреме. Джордж му обясни недвусмислено, че ще се наложи да се справят.

Той разтвори внимателно голямата карта и се опита да я огледа с очите на човек, който има намерение да избяга отнякъде. Или с очите на човек, решен да отнеме живота на друг човек.

После излезе от залата на методистите и тръгна пеш по тесния път към Скардейл. Само след като бе извървял няколко метра, мъждукащата жълта светлина от прозорците на залата бе погълната от нощния мрак. Проблясваха само звездите, когато успяваха да пробият носещите се по небето облаци. Наложи му се да внимава, за да не се спъне в някоя от големите туфи трева, избила от двете страни на пътя.

Постепенно зениците му се разшириха, така че зрението му можеше да възприема призраците и сенките, витаещи из нощния пейзаж. Докато успее да си изясни, че става дума за крайпътни плетища, дървета, овчарници и каменни огради, студът се бе просмукал в костите му. Градските му обувки с тънки подметки не бяха подходящи за тази вледенена земя, дори кожените му ръкавици с памучна подплата не го предпазваха от ледената вихрушка, която фучеше по пътя към Скардейл като из тунел. Ушите и носът му не бяха в състояние да изпитват нищо друго, освен болка. След като измина една миля надолу по шосето, той се предаде. Каза си, че ако Алисън Картър се намира някъде на открито в такава нощ, трябваше да е доста по-издръжлива от него.

Или вече бе лишена от каквито и да било усещания.

 

„Манчестър Ийвнинг Нюз“, четвъртък, 12 декември 1963 г., стр.1

САМОТНО ЛАГЕРУВАЩО МОМЧЕ СЪБУЖДА НОВИ НАДЕЖДИ В ТЪРСЕНЕТО НА ДЖОН. ПОЛИЦИЯТА НЕЗАБАВНО СЕ ОТПРАВЯ КЪМ ЖИВОПИСНАТА ПУСТОШ

Редакционен репортаж

„Полицаите, разследващи изчезването на дванадесетгодишния Джон Килбрайд от Аштънъндър Лайн, се отправиха незабавно към пуста местност в покрайнините на града, където било забелязано да лагерува на открито някакво момче.

Надеждите на екипа се събудиха отново, когато се разбра, че момчето било здраво и се чувствало добре. Но следата се оказа невярна.

Наистина, момчето, което открили в края на краищата, също било изчезнало от дома си и било приблизително на същата възраст като Джон — но това бил единадесетгодишният Дейвид Маршъл от Горс Вю, Алт Естейт, Олдъм. Полицията била уведомена за изчезването му само няколко часа преди това.

След разправия в къщи момчето си взело вещите и една палатка и се установило близо до една ферма в Лили Лейнс, на границата между Аштън и Олдъм, Случаят се оказа поредният неуспех в търсенето на Джон от «Смолшоу Лейн», Аштън, което продължава вече деветнадесет дни.

Представител на полицията каза днес: «Наистина вярвахме, че сме попаднали на следа. Радваме се, че успяхме поне да върнем едно дете живо и здраво у дома му.» Дейвид бил забелязан в палатката си от един гост в близката ферма, който незабавно уведомил полицията. «Това доказва, че обществеността сътрудничи в търсенето», ни казаха от полицията.“

 

Четвъртък, 12 декември 1963 г., 7 часът и 30 минути

Джанет Картър напомни на Джордж котката, която сестра му гледаше някога. Триъгълното й личице с вирнат нос, раздалечени очи и мъничка, прилична на розова пъпка уста, беше бдително затворено досущ като муцунката на домашния хищник. Той дори отбеляза от двете страни на горната й устна ситни пъпчици, като че ли някой й беше скубал мустаците с пинсета. Седяха един срещу друг на масата, под ниския таван на кухнята в дома на родителите и Джанет отхапваше деликатно от препечената си филийка с масло. Малките й остри зъби оформяха полумесеци откъм крайчетата на филията. Очите й бяха сведени, но тя хвърляше често бърз поглед към него през дългите си мигли.

Дори когато беше по-млад, Джордж се притесняваше да общува с млади момичета — естествен резултат от това, че имаше три години по-голяма сестра, чиито приятелки гледаха със снизхождение на недораслия хлапак. За тях Джордж беше нещо като играчка, удобен обект, върху който упражняваха чувството си за хумор и чаровете, които възнамеряваха по-късно да насочат към по-възрастни мишени. Той нерядко се чувстваше като човешки еквивалент на детско колело с балансьори. Единствената полза, която извлече от цялата работа беше способността му да отгатва кога едно момиче на тези години лъже — нещо, с което повечето мъже не можеха да се похвалят.

Но дори тази негова увереност избледня пред невъзмутимостта на Джанет Картър. Братовчедка й беше изчезнала, събитие, което вероятно щеше да има какви ли не тревожни последици, но Джанет беше толкова спокойна, сякаш Алисън бе отскочила до града на пазар. Майката на Джанет, Морийн, далеч не владееше толкова добре чувствата си. Когато говореше за племенницата си, гласът и трепереше, а когато изведе трите по-малки деца от кухнята, за да остави Джанет насаме с Джордж, очите й бяха насълзени. Баща й, отдавна беше излязъл, за да помогне с каквото може на полицейските групи, които издирваха детето на покойния му брат.

— Ти сигурно познаваш Алисън по-добре от всеки друг — каза накрая Джордж, напомняйки си да говори за момичето в сегашно време, макар че то му се струваше все по-неподходящо.

Джанет кимна.

— С нея сме като сестри. Тя е с осем месеца и две седмици по-голяма от мен, затова е в по-горен клас. Точно като истински сестри.

— Сигурно сте израснали заедно тук, в Скардейл?

Джанет кимна. Нов полумесец от филията изчезна между зъбите и.

— Тримата заедно — аз, Алисън и Дерек.

— Значи сте не само братовчедки, но и най-добри приятелки?

— В училище не съм й най-добрата приятелка, защото сме в различни класове, но тук, у дома, сме най-близки.

— С какво се занимавате, когато не сте на училище?

Устата на Джанет се посви, докато размисляше.

— Нищо особено. Понякога големият ни братовчед, Чарли, ни води вечер в Бъкстън да караме кънки. Понякога обикаляме магазините в Бъкстън или Лийк, но най-често си седим тук. Водим кучетата на разходка. Понякога помагаме във фермите, когато не достигат работници. За рождения си ден Али получи грамофон и оттогава аз, тя и Дерек най-често слушаме музика в стаята й.

Джордж отпи от чая, който Морийн Картър му беше наляла, и установи с учудване, че някой е в състояние да прави по-силен чай от този в стола на участъка.

— Някой да й се е натрапвал? — попита той. — Някакви проблеми — в училище или у дома?

Джанет вдигна глава и го загледа, смръщила вежди.

— Не е възможно да е избягала — заяви тя ожесточено. — Някой трябва да я е отвлякъл. Али никога не би избягала. А и защо? Нямаше от какво да бяга.

Може и така да е, помисли си Джордж, малко стреснат от категоричния й тон. Но може да е имала някого, при когото да избяга.

— Тя има ли си приятел?

Джанет изсумтя.

— Всъщност, не. Няколко пъти беше на кино с едно момче от Бъкстън, Алан Миликен. Но това не бяха истински срещи. С тях бяха още пет-шест момчета и момичета. Каза ми, че той се опитал да я целуне, но на нея такива не й минават. Каза, че ако си въобразявал, че може да прави, каквото си иска, само защото й е платил билета за кино, много се лъже. — Джанет го изгледа предизвикателно, оживена от избухването си.

— Значи не си е харесала никого? Може би някой по-голям от вас?

Джанет поклати глава.

— И двете си падаме по Денис Танър от „Коронейшън Стрийт“, харесваме много и Пол Маккартни. Ама това са само мечти. Тя не си е харесала някой истински. Винаги казва, че момчетата са скучни. Умират да говорят за футбол и космически ракети, и за това каква кола ще си купят, когато вземат книжка.

— Ами Дерек?

Джанет го изгледа озадачено.

— Дерек… си е просто Дерек. При това има пъпки. Не е възможно да харесваш тъкмо Дерек.

— Тогава може би Чарли? Големият ви братовчед? Доколкото разбрах, двамата прекарвате много време заедно при баба ви.

Джанет отново поклати глава. Пръстът й се плъзна несъзнателно към една пъпчица край ъгълчето на устата й.

— Али ходи там, само за да слуша историите на мама Ломас. А пък Чарли си живее при нея. Това е. Изобщо не разбирам защо ме разпитвате кого харесва Алисън. По-добре ще е да търсите човека, който я е отвлякъл. Сигурно си мислят, че чичо Фил има торби с пари, защото живее в голяма къща и притежава селските земи. Хващам се на бас, че са се сетили за това от отвличането на детето на Синатра миналата седмица. Нали по телевизията и във вестниците все за това ставаше дума. Ние не ловим сигнал, затова имаме само радио, но дори тук научихме за отвличането. Нищо чудно на някой да му е хрумнало да направи същото. Сигурно ще поискат за Али огромен откуп — езикът й се плъзна по изцапаните с масло устни.

— Алисън разбира ли се с втория си баща? Какво казва за него?

— Нищо особено. На времето, когато той ухажваше майка й, Али казваше, че я дразни, защото постоянно висеше около тях и носеше на леля Рути подаръци. Нали знаете — цветя, бонбони, найлонови чорапи, такива неща.

Тя се повъртя на стола си и изстиска една пъпка с палеца и показалеца си, несъзнателно прикривайки се с другата ръка.

— Мисля, че Али просто ревнуваше, защото беше свикнала леля Рути да се занимава само с нея. Той й беше конкуренция. Но когато се ожениха и тези номера с ухажването престанаха, Али започна да се разбира съвсем прилично с него. Доколкото разбирам, той изобщо не й се меси. Май не се интересува особени от някой друг, освен от себе си. И, разбира се, от фотографии. Постоянно снима нещо. — Джанет се зае с препечената филийка, явно считайки, че е казала всичко, каквото има да се каже.

— Какво снима? — попита Джордж, повече, за да поддържа разговора, отколкото защото отговорът наистина го интересуваше.

— Пейзажи. От време на време издебва някого и го снима как работи. Казва, че иска хората да изглежда естествено, затова ги снима, без да разберат. Ама нали е пришълец — не познава Скардейл така добре, както ние. Затова, когато се промъква, уж за да остане незабелязан, цялото село го знае какво прави. — Тя се изкиска, после, като се сети защо Джордж е у тях, постави ръка на устата си и го загледа с разширени очи.

— Значи, доколкото ти е известно, няма повод Алисън да иска да избяга от къщи?

Джанет остави филията и изду устни.

— Нали ви казах. Тя никога не бяга. Когато Алисън има някакви неприятности, тя не се опитва да се измъкне, а отива насреща им. При това никога не би избягала без мен. А аз съм си тук. Значи някой я е отвлякъл, а вие трябва да откриете кой е той. — Очите й се плъзнаха встрани, Джордж проследи погледа й и видя Морийн Картър, застанала на прага на кухнята.

— Кажи му, мамо — настоя отчаяно Джанет. — Все му го повтарям, но той не вярва. Кажи му, че Али не би избягала. Кажи му.

Морийн кимна.

— Права е. Когато Алисън има проблем, тя веднага се заема да го разреши. Освен това, ако имаше нещо наум, всички щяхме да знаем. Каквото и да се е случило, то не е било по нейно желание. — Тя пристъпи и взе чашата за чай на Джанет. — Време е да отидеш с малките у Дерек. Кати ще ви закара до автобуса.

— Мога да ги закарам и аз — предложи Джордж.

Морийн го огледа, но той очевидно не й вдъхна доверие.

— Много мило от ваша страна, но тази сутрин и без това е страшна бъркотия, не е нужно да им объркваме допълнително програмата. Хайде. Джанет, обличай се.

Джордж вдигна ръка.

— Само още един въпрос, преди да тръгнеш, Джанет. Имахте ли си някакво специално място в долината? Скривалище, пиратска колиба, нещо от този род?

Момичето хвърли тревожен поглед към майка си.

— Не — каза тя, но тонът й говореше обратното. После натъпка остатъка от филията в устата си и излезе, като махна с ръка към Джордж.

Морийн взе от масата чинията й и поклати глава.

Ако Алисън бе решила да избяга от къщи, не би го направила по този начин. Тя обича майка си. Двете бяха много близки — сигурно защото толкова дълго време бяха сами. Алисън никога не би причинила такава мъка на Рут.