Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (38)

6.

Май 1998 г.

Джордж Бенет спря, за да си поеме дъх. Вдишваше мекия, влажен въздух, опрял ръце на бедрата си. Синът му го чакаше, спрял няколко крачки по-напред, наслаждавайки се на фантастичната гледка, която се разкриваше от Хълмовете на Ейбръхам, отвъд дълбокото дефиле на река Дъруент, към драматично открояващия се силует на замъка Райбър на отсрещното възвишение. Бяха се качили от баните Матлок със зъбчатата железница до върха и сега вървяха по гористия хребет към пътеката, която се виеше и надолу към реката.

Пол не би могъл да преброи безчетните разходки из хълмовете, на които бе ходил с баща си. От мига, когато порасна достатъчно, за да издържа на ходене, Джордж бе почнал да обикаля с него долините и върховете на Дербишър. Някои от тези дни се бяха запечатали в съзнанието му — както когато се изкачи за първи път на Мам Тор, точно преди седмия си рожден ден. Други бяха потънали в миналото, без да оставят спомен, но се връщаха понякога, когато отидеше по същите места с Хелън. Когато обаче се върнеше у дома сам, както през този уикенд, обичаше да излиза из хълмовете с баща си, въпреки че напоследък Джордж избираше пътеки, които заобикаляха стръмните ридове, по които двамата се бяха катерили, когато той беше по-млад и по-здрав.

Пол се обърна към баща си, чието дишане се бе успокоило, но лицето му беше все още алено от усилието да изкатери малката стръмнина, която току-що бяха преодолели.

— Добре ли си? — попита той.

— Екстра — отвърна Джордж, изправи се и отиде при Пол. — Не съм вече толкова млад, но гледката си струва усилието.

— Това е едно от нещата, които наистина ми липсват в Брюксел. Разглезих се, защото израснах с такива пейзажи практически пред вратата на къщата ни. В Белгия, ако искаме да походим по стръмнини, трябва да шофираме преди това с часове. Затова изобщо не си даваме този труд. Но тренировките във фитнес център изобщо не могат да заменят това — той обхвана с жест хоризонта.

— Във фитнес центъра поне не вали — каза Джордж и посочи тъмните облаци, които се бяха скупчили долу в долината и сянката на дъжда под тях. — Ще трябва да се примирим, че ще стигне и до нас след час и нещо. — Той тръгна отново. Пол го последва. — Напоследък и аз не съм излизал толкова, колкото ми се искаше — продължи Джордж. — Прекарвам сутрините с Катрин, после работя в градината, и като свърша всичките си задължения по къщата, ми остава време само за малко голф.

Пол се усмихна.

— Значи аз съм виновен, така ли?

— Не, не се оплаквам. Странно е, но се радвам, че ме убеди да проговоря. Прекалено дълго потисках спомена. Мислех, че изваждането му на бял свят ще бъда по-мъчително, отколкото се оказа. — Той се засмя сухо. — През всички тези години съм съветвал подчинените си да се изправят лице в лице със страховете си, да не загърбват преживяното, а аз правех точно обратното.

Пол кимна.

— И мен винаги си учил, че е по-добре да се изправиш срещу таласъмите, вместо да се боиш от тях.

— Да, стига да можеш ти да избираш времето и мястото, където ще го сториш — каза сухо Джордж. — Тъй или иначе, оказа се, че случаят Алисън Картър не е такъв страшен таласъм, какъвто го изкарвах в мислите си. А и Катрин много ме улесни. Признавам й, че много се е старала при предварителните проучвания. Дълго време обсъждахме и най-големите подробности, и благодарение на това осъзнах, че всъщност съм се справил доста добре.

Стигнаха до завой, Джордж отново спря и погледна сина си. Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Има нещо, което искам да ти кажа, защото не искам да го научиш за първи път от книгата. Аз и майка ти винаги сме го крили от теб. Когато беше малък, не ти го казвахме, за да не те уплашим. Знаеш как е с децата — въображението им може да придаде на нещо съвсем дребно огромно значение. После, когато порасна… ами така и не намерихме подходящ момент.

Пол се усмихна колебливо.

— Казвай тогава. Да приключим сега.

Джордж измъкна от джоба си пакет цигари и се зае дълго и обстойно да пали една. Пречеше му лекият ветрец, който полъхваше по хълма.

— Филип Хокин беше обесен в деня, когато ти се роди — каза той най-сетне.

Усмивката на Пол се стопи и той загледа объркано.

— На рождения ми ден? — каза той.

Джордж кимна.

— Опасявам се, че е така. В мига, в който го обесиха, ми съобщиха по телефона, че си се родил.

— Затова ли винаги чествахте толкова тържествено рождения ми ден? За да не мислите за другата годишнина? — Пол не можа да прикрие напълно огорчението в гласа си.

Джордж поклати глава.

— Не, не — възрази той. — Не беше така. По-скоро раждането ти беше като — не знам как да се изразя — като знак от боговете, че мога вече да забравя Алисън Картър, да започна отново. Всяка година на този ден не си спомнях обесването на Филип Хокин. Припомнях си — виж, това звучи като някой американски наръчник за самопомощ — припомнях си усещането за ново начало, което ми даде раждането ти. То беше нещо като обещание.

Двамата мъже се взираха един в друг. По лицето на Джордж бе изписана молба към сина му да повярва на думите му. Измина един миг в мълчание, после Пол пристъпи напред и обгърна в несръчна прегръдка раменете на баща си.

— Благодаря, че ми каза — измънка той, осъзнал внезапно колко много обича баща си, макар че двамата много рядко се прегръщаха. Отпусна ръце и се усмихна. — Разбирам, че не би искал да открия това в книгата на Катрин.

Джордж отвърна на усмивката му.

— Ако съдим по реакцията ти, със сигурност нямаше да го приемеш спокойно.

— Сигурно — призна Пол. — Но сега разбирам защо не сте ми казали, когато бях малък. Като нищо щях да сънувам кошмари.

— Да, винаги си бил хлапе с развинтено въображение — каза Джордж и се обърна, за да загаси угарката с тока на обувката си. Хвърли поглед през рамо към Пол и допълни: — И още нещо. Ако искате, когато следващия път доведеш Хелън, може да прескочим до Скардейл, за да се запознаем със сестра й.

Пол се усмихна.

— Хелън много ще се радва. Изключително много. Благодаря ти, тате. Наистина оценявам това, което правиш за мен. Знам колко ти е струвало да се решиш.

— Е, хайде — каза сухо Джордж. — Да се размърдаме, за да слезем от хълма, преди този дъжд да ни удави.

 

 

Катрин бе очаквала, че при завръщането си в Лондон ще почувства облекчение, защото е оставила зад себе си тихото, ограничено съществувание в Лонгнор. Но осъзна с удивление, че градът, който бе неин дом в продължение на двадесет години, сега й е чужд: прекалено шумен, прекалено мръсен, изпълнен с прекалено голямо напрежение. Дори любимият апартамент в Нотинг Хил й се стори смешно голям за сам човек — хладните пастелни цветове на модерното му обзавеждане й се виждаха някак безлични в сравнение с дебелите каменни стени и хаотично подбраната мебелировка на малката къщичка в Дербишър.

Не по-малко странна й се струваше вече и идеята да търчи постоянно напред-назад, изпълвайки свободното си време с всевъзможни социални контакти. Все пак успя да се насили да покани на вечеря няколко приятели и колеги. Каза си твърдо, че не е редно да изключва напълно от професионалната си среда. Освен това, след още две интервюта, среща с редактора на книгата си и изтощителна среща с един продуцент на документални телевизионни филми, който искаше да изгради програма въз основа на нейните проучвания, тя сигурно имаше нужда да си достави някакво неподправено удоволствие.

Първото от двете интервюта беше с Чарли — или както предпочиташе да го наричат сега, Чарлз Ломас. Той бе единственият от героите на книгата й — с изключение на Алисън, разбира се, — който се появяваше по страниците на вестниците, отразили случая. Бе успяла да открие дори два самостоятелни материала, посветени на него, макар че в нито един от двата не се споменаваше за мъчителните събития от 1963 и 1964 година.

Причината, поради която националните медии се занимаваха с Чарлз Ломас, нямаше нищо общо със Скардейл. Вместо да остане в долината, за да продължи семейните традиции, както се очакваше от него, Чарлз бе напуснал Скардейл още през зимата на 1964 година. Бе стигнал до Лондон на автостоп, а там си бе намерил работа като куриер в една музикална компания, чието седалище бе е Сохо. Бе имал късмета, че пристигна в Лондон, когато цялата нация танцуваше под ритмите на музиката, композирана край река Мърси. Само за няколко месеца, благодарение на северняшкия си акцент, бе успял да се уреди като певец в един от съставите. После се зае да организира концертите им и в рамките на пет години бе развил доходен бизнес като импресарио на рок групи.

Когато Катрин успя да го открие, той вече оглавяваше международна музикално-издателска империя, и продължаваше да води делата на пет-шест от най-високо платените рок музиканти във Великобритания. В отговор на писмената й молба за интервю, той отговори с факс, че е склонен да разговаря с нея, просто защото бил убеден, че семейството му е много задължено на Джордж Бенет и не вижда как по друг начин би могъл да му се отплати.

Когато секретарката му я въведе в кабинета му на петия етаж с изглед към площад „Сохо“, Катрин дори малко се изненада. Докато оглеждаше идеално подстриганата му сребриста коса, сресана назад от високото чело, поддържаните ръце с маникюр, гладкото, прясно избръснато лице, марковите джинси и дизайнерската риза, й бе много трудно да си представи какъв фермер би станал Чарлз Ломас. Затова пък скоро й стана ясно, че е наследил прословутия разказвачески талант на баба си. Преди да събере сили да заговори за Алисън, той забавлява Катрин с клюки от света на музикалния бизнес в продължение на половин час.

Когато го попита за трети път, той най-сетне отговори на въпроса й за Алисън:

— Това момиче беше голяма работа — каза той с открито възхищение. — Тя никога не се смущаваше да каже, когато се сърдеше на някого. С нея винаги знаех накъде съм. Джанет винаги си е била малко двулична — пред теб се разлива от сладост, а после съска зад гърба ти. Такава си е до ден-днешен. Но Али не се занимаваше с такива глупости. Затова така и не повярвах, че някой е успял да я примами. Който и да бе отвлякъл Али, трябваше да го е направил насила. Тя не беше впечатлителна малка глупачка.

Още от самото начало исках да направя всичко по силите си, за да помогна. Ходех със спасителните групи и, разбира се, аз открих мястото, където тя бе опитала да се съпротивлява. Още си спомням какъв шок беше за мен откриването на следите. По таза време вече имахме разработен ритъм на търсене, особено ние, жителите на долината. Познавахме идеално околността, така бихме забелязали веднага всичко необичайно — много по-скоро от полицаите, които бяха довлекли от цялата страна.

Когато забелязах следите в ниските храсталаци, буквално изпитах чувството, че някой е бръкнал в гърдите ми и е стиснал сърцето и белите ми дробове така, че не мога да дишам и кръвта ми спира да тече. После, когато разказах всичко на баба, тя каза: „Хокин се разхожда в тази горичка по-често от всички останали“.

Казах й, че съм видял скуайъра да върви през полето между гората при Скарластън и малката горичка, същия следобед, когато Али изчезна. „Нищо няма да казваш“, каза тогава баба. „Има време и място да разкажеш всичко на ченгето, и тогава той ще обърне внимание на думите ти. Проговориш ли прекалено рано, думите ти няма да бъдат забелязани заради дрънканиците на другите.“

Два дена по-късно тя ми каза, че сега вече трябва да уведомя инспектор Бенет при първа възможност. Каза, че отивала да огледа полето сама, за да се увери, че не сме пропуснали нещо — той се усмихна. — Винаги е театралничила. Приличаше на вещица, затова половината графство вярваше, че е ясновидка, че може да прави магии и да разговаря с животните. В действителност беше просто страшно прозорлива. Винаги успяваше да се добере до неща, които никой друг не забелязваше.

Сега, като си спомням онези събития, мисля, че тя просто е искала да привлече внимание към полето между двете горички — така, че когато направя разкритието си пред инспектор Бенет, думите ми да имат по-голям ефект. Сигурно не е било редно от наша страна да укриваме сведения, но не забравяйте, че в Скардейл водехме много затворен живот. Нямахме представа що за хора са тези пришълци, наистина ли ще се опитат да открият нашата Али, или просто ще докопат най-подходящия бунак в околността, за да го обвинят в престъплението — каквото решат, че е то. А както господин Бенет несъмнено ви е казал, най-подходящият бунак в околността несъмнено бях аз. На деветнайсет години, недорасъл, издънен от хормони. Бях определено непривлекателна гледка, можете да ми вярвате. Затова и прибраха първо мен за разпит.

Катрин кимна.

— Джордж ми каза. Трябва да е било много неприятно.

Чарлз се съгласи.

— От една страна се възмущавах, защото отказваха да разберат, че съм на тяхна страна, от друга умирах от страх, че са решили да натопят мен. Единственото, което ми идваше на ум, бе че трябва да намеря начин да ги убедя, че не бих допуснал и косъм да падне от главата на Али, без обаче да признавам, че баба ми ме беше посъветвала да си мълча.

Що се отнася до точния момент, в който трябваше да направя разкритието, винаги съм подозирал, че баба ми беше подтикната от желанието да отърве тайнствения чичо Питър. Разбира се, на времето нямах представа от това, още повече, че дори не подозирах за съществуванието му, преди да прочета статията в местния вестник. Забележително е наистина, като си помислиш как предишното поколение управляваше Скардейл като някакво средновековно феодално владение, откъдето нежеланите са можели да бъдат пропъждани. Но чичо Питър си беше все пак наша кръв, а баба винаги е вярвала, че кръвната връзка е най-важна. Затова използва скрития си коз, за да отклони инспектор Бенет от него — знаеше, че е невъзможно той да е причинил нещо на Али.

Предполагам, затова и аз нося известна отговорност за последвалите събития. Признавам, тази мисъл не е особено приятна — той въздъхна. — Единственото ми извинение е, че деветнайсет години и през ум не ми бе минавало да се възпротивя на баба си, а това не бе най-подходящия момент да го направя за първи път.

Следващият жив спомен на Чарлз беше откриването на входа към оловната мина. Въпреки че на Катрин й бе трудно да открие нетърпеливото младо момче в сегашния изискан господин, когато той заговори за откритието си, внезапно проличаха някогашната му непрестореност и устрем.

— Когато мама дойде онази сутрин и каза, че трябва да помогна да открият старата оловна мина под Голямата скала, бях като ударен с мокър парцал. Не можех да повярвам, че е възможно да съществува такова място и аз да не съм го намерил досега. От раждането си живеех в тази долина, а не бях чувал никой да го споменава. Можех да се закълна, че познавам всеки сантиметър от долината и бях убеден, че такова място не съществува.

Невинаги това, че си живял дълго на едно място, означава, че го познаваш добре. Вземете например братовчед ми Брайън. Той сигурно познава всеки стрък трева по пасбищата, където пуска кравите си. Сигурно познава всеки метър от пътеката, която води от къщата му до обора, всеки метър от брега на Скарластън, където обича да ходи за риба. Но с това приключват познанията му. Никога не е имал изследователски инстинкт. Затова пък аз имах. Като дете използвах всеки свободен миг, когато не бях на училище и не работех, за да снова из горите и полята. За първи път се качих на Голямата скала, когато бях на девет години. Тичах до върха Шийлд Тор и обратно по няколко пъти седмично — просто ей така. Обичах всяка тревичка в Скардейл.

За миг лицето му се затвори. Беше се върнал към всичко, на което бе обърнал гръб.

— Долината ми липсва — каза той рязко. После лицето му се изясни и той започна отново да разказва. — Нали разбирате, не виждах как може входът към мината още да съществува и аз да не съм го видял. По това време всички бяхме обзети от отчаяние. Убедени бяхме, че си струва да бъде проследен дори най-незначителния шанс да открием Али.

Когато открих входа, бях зашеметен. Никога не бях вървял толкова надалеч покрай подножието на скалата. През лятото то беше цялото потънало в храсталак, а през зимата мястото изглеждаше непроходимо поради нападалите камъни, от които не се виждаше нищо, когато погледнеш нагоре откъм реката. Оказа се, че дори не е трудно да се изкатериш дотам, и че входът е точно на мястото, споменато в книгата.

Два пъти по-загадъчно бе това, че някой бе открил тайната на Скардейл преди мен. Бях разстроен от съзнанието, че познанията ми се оказаха ограничени. Загубих вяра в собствената си преценка, бях направо разтърсен.

Може да е странно, но тъкмо това ми помогна през годините. Никога не се хващам на привидности. Винаги съм нащрек пред подмазвачи. Сега знам, че може да си си изградил напълно погрешна преценка за човек, с когото се виждаш всеки ден и мислиш, че познаваш добре. Още по-налудничаво е да мислиш, че си опознал човек само в резултат на няколко срещи. Тогава не мислех така, но наистина нещо добро произлезе и от това, което се случи с Алисън.

Той плъзна ръка по челюстта си.

— И все пак, ще ви кажа, че съм готов да загубя добрата си способност да преценявам хората, ако в замяна на това Алисън можеше да се върне.

Що се отнася до вътрешна информация за останалите участници в драмата, Чарлз бе много по-слаб източник и от Кати, и от Джанет. Той се усмихна с надежда да бъде разбран.

— Знаете ли, аз постоянно фантазирах. Измислях си разни истории, как ще напусна Скардейл и ще променя света. През повечето време изобщо не съзнавах какво се случва около мен. Що се отнася до отношенията между възрастните, за мен те бяха пълна мистерия. Знаех само, че не искам това, което като че ли всички останали в Скардейл искаха от живота.

Той си пое дъх и погледна Катрин право в очите.

— Исках да дойда в Лондон, за да разбера на какво се дължи това. Аз съм хомосексуален, разбирате ли. През всички тези години, докато растях, не можех да дам никакво определение на това усещане. Знаех само, че съм различен. Сега нали разбирате, че аз съм последният, който би забелязал нещо странно във взаимоотношенията на Рут и Фил — той се усмихна. — Всички такива връзки ми се струваха странни.