Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (17)

2.

Клъф въведе Хокин в стаята за разпити. Джордж вече го чакаше. Седеше на масата и съсредоточено четеше някаква папка. Когато Хокин влезе, Джордж дори не вдигна глава. Изглеждаше погълнат от това, което четеше. Това беше първият ход от грижливо изработен сценарий. Клъф мълчаливо посочи на Хокин мястото срещу Джордж. Хокин седна, със стиснати устни и непроницаем поглед. Клъф седна обратно на един стол, така че да бъде между Хокин и вратата, и подпря бележника си на облегалката. Хокин издиша шумно през нос, но не каза нищо.

Най-сетне Джордж затвори папката, постави я внимателно на масата пред себе си и погледна Хокин в очите. Зае се да оглежда елегантното палто, преметнато през ръката му, спортното сако от туид, шито по поръчка, пуловера от фина вълна и елегантния кремав панталон. Беше готов да заложи месечната си заплата, че Хокин си е осигурил костюма на селски земевладелец от модна къща „Остин Рийд“. Само че тези дрехи изглеждаха съвсем неподходящо на гърба му — по-скоро можеше да си го представи в евтин тъмносин костюм на банков чиновник.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте, господин Хокин — каза Джордж с доста неприветлив тон.

— Така или иначе се канех да дойда днес в Бъкстън, така че не ме затруднихте особено — провлече Хокин. Изглеждаше напълно спокоен, малката му триъгълна уста не издаваше напрежение, дори като че ли всеки миг щеше да се усмихне.

— Все пак, ние винаги се радваме, когато хората съзнават своя дълг да подпомагат полицейското следствие — заяви лицемерно Джордж и извади цигарите си. — Пушите, нали?

— Благодаря ви, инспекторе, предпочитам моите — каза Хокин, поглеждайки предложения му пакет с леко презрение. — Дълго време ли ще ни отнеме разговорът?

— Зависи от вас — изръмжа Клъф иззад дясното рамо на Хокин.

— Тонът на вашия сержант не ми се нрави — каза капризно Хокин.

Джордж продължи да се взира в Хокин, без да казва нищо. Когато по-възрастният мъж се поразмърда в стола си, Джордж каза с официален тон:

— Длъжен съм да ви задам няколко въпроса във връзка с изчезването на доведената ви дъщеря Алисън Картър, на единайсети декември миналата година.

— Разбира се. Защо иначе бихте ме повикали тук? Не ви приличам на човек, който се занимава с престъпна дейност, нали? — Хокин се усмихна самодоволно, като че ли знаеше някаква тайна, която другите не биха могли и да предположат.

— Докато аз отсъствах миналата седмица, вие сте се свързали с колегите ми, защото сте смятали, че сте видели Алисън на снимка от състезанието „Познай къде е топката“.

Хокин кимна.

— Колкото и да е тъжно, оказа се, че съм се заблудил. Бих могъл да се закълна, че е тя.

— А пък имате и око на професионален фотограф. Не би могло да се очаква, че ще сбъркате — продължи Джордж.

— Така е, инспекторе. — Хокин му отправи лека, покровителствена усмивка и посегна към цигарите си.

— Значи тъкмо вие забелязахте лицето на снимката, а не жена ви?

Хокин вече започваше да се надува.

— Съпругата ми има много положителни качества, инспекторе, но в нашето семейство аз съм наблюдателният. — После, като че ли изведнъж се сети за причината, поради която беше тук, и придаде на лицето си мрачно изражение. — Освен това, инспекторе, трябва да знаете, че откакто Алисън изчезна от нашия живот, жена ми изгуби интерес към заобикалящия я свят. Единственото, което все още е в състояние да прави, е да поддържа сравнително нормално хода на домакинството. Аз, разбира се, настоявам да го прави. Това е най-доброто за нея — да съсредоточи ума си върху ежедневни задължения като готвене и чистене.

— Много съобразително от ваша страна — каза Джордж. — Тази снимка е била в „Сънди Сентинъл“, нали?

— Точно така, инспекторе.

Джордж се намръщи леко.

— Какви вестници получавате редовно?

— Винаги сме се абонирали за „Експрес“ и „Ийвнинг Нюз“. А „Сентинъл“ получаваме в неделя. Разбира се, като се има предвид какво внимание отдели пресата на изчезването на Алисън, купувах всички вестници, докато давахте ежедневни пресконференции. Все пак някой трябва да следи да не са объркали всичко, нали? Не исках да пишат за нас неверни неща. А исках и да бъда предупреден, за да не допусна някой нетактичен човек да съобщи на Рут нещо, написано вътре, без тя да бъде подготвена. Затова се постарах да знам какво става. — Той изтръска пепелта от цигарата си и се усмихна. — Репортерите са ужасни хора. Просто не разбирам как съумявате да общувате с тях.

— С какви ли не ни се налага да общуваме при нашата професия — отбеляза нагло Клъф.

Хокин изду устни, но не каза нищо. Джордж се приведе напред.

— Значи, четете „Ийвнинг Нюз“?

— Нали ви казах — отвърна нетърпеливо Хокин. — Разбира се, ние го получаваме на другата сутрин, но това е единственият вестник, който мога да имам навреме за закуска, и затова се примирявам с ограничения му светоглед.

Джордж отвори папката и извади прозрачен найлонов плик. В него имаше изрезка от вестник. Той плъзна плика по масата.

— Значи сигурно ще си спомните тази статия.

Хокин не взе в ръка изрезката. Движеха се само очите му, които следяха редовете на статията. Пепелта на забравената цигара ставаше все по-дълга и се извиваше леко надолу от собствената си тежест. Най-сетне той вдигна очи към Джордж и каза бавно и подчертано:

— Никога досега не съм виждал тази статия.

— Какво странно съвпадение, не мислите ли така и вие? — каза Джордж. — Изчезнало момиче, член на семейството забелязва лице, подобно на нейното на снимка от спортно събитие, но надеждите на семейството са разбити, защото за съжаление всичко се оказва грешка. При това статията е публикувала във вестник, който се получава във вашия дом шест дни през седмицата.

— Нали ви казах, днес за първи път виждам тази статия.

— Трудно мога да си представя как не сте я забелязали. Била е на трета страница.

— Че кой чете „Ийвнинг Нюз“ от първа до последна страница? Трябва да съм я пропуснал. Какъв интерес би представлявала за мен?

— Нали сте втори баща на тринайсетгодишно момиче — каза меко Джордж. — Бих предположил, че статии за това, което става с деца на същата възраст, би трябвало много да ви вълнуват. Пък и сте баща отскоро. Би трябвало да изпитвате усещането, че имате много да учите.

Хокин смачка ожесточено цигарата си.

— Алисън си беше задължение на Рут. Работа на майката е да се занимава с децата.

— Но вие очевидно сте били много привързан към момичето. Не забравяйте, видях стаята й. Прекрасни мебели, нов килим. Не сте се скъпили в разходите си за нея, нали? — настоя Джордж.

Хокин се намръщи раздразнено, но отговори:

— Момичето беше живяло доста време без баща. Не беше получавало неща, които повечето деца на нейната възраст приемат като нещо естествено. Постарах се да се държа добре с нея заради майка й.

— Сигурен ли сте, че само това е причината? — намеси се Клъф. — Купили сте й грамофон. Всяка седмица сте й носили новите плочи, всички, които са били на челните места в класациите. Носели сте й всичко, каквото Чарли Ломас я съветвал да поиска. Мен ако ме питате, това е доста повече от обикновено добро държание заради майка й.

— Благодаря ви, сержант — Джордж го прекъсна демонстративно. — Господин Хокин, бяхте ли много близки с Алисън?

— Какво искате да кажете? — Хокин посегна да си вземе нова цигара. Успя да я запали чак след няколко неуспешни опита. Вдъхна с наслада дима и повтори въпроса, на който не бе получил отговор. — Какво искате да кажете? Как така много близки ли сме били? Вече ви обясних, че бях оставил жена си да се занимава с Алисън.

— Харесвахте ли я? — попита. Джордж.

Тъмните очи на Хокин се присвиха.

— Що за подвеждащ въпрос е това? Ако ви отговоря с „не“, ще кажете, че съм искал да се отърва от нея. Ако кажа „да“, ще изкарате, че в отношението ми към нея е имало нещо неестествено. Искате ли да знаете истината? Момичето ми беше напълно безразлично. Вижте… — Той се приведе напред. Усмивката му подсказваше, че смята да говори като мъж с мъж. — Ожених се за майка й по три причини. Първо, намирах я за умерено привлекателна. Второ, имах нужда от човек, който да се грижи за мен и за къщата, а нито една прилична икономка не би приела да живее в забравено от Бога място като Скардейл. И трето, исках селяните да престанат да се отнасят с мен като с извънземно. Не съм се оженил за нея, защото съм бил хвърлил око на дъщеря й. Честно казано, такъв намек ми се струва отвратителен.

След излиянието си той се облегна назад на стола, като че ли предизвикваше Джордж да продължи нататък.

Джордж го изгледа с интерес, като лекар, наблюдаващ случай на рядко заболяване.

— Никога не съм намеквал нищо подобно, сър. Но ми се струва странно, че мислите ви без повод се насочват в такава посока. Интересно ми е също защо всеки път, когато говорите за Алисън, използвате минало време.

Думите му увиснаха във въздуха — не по-малко осезаеми от цигарения дим. По бузите на Хокин избиха тъмночервени петна, но той съумя да запази мълчание, явно с цената на голямо усилие.

— Все едно, че говорите за някой, който е мъртъв — продължи неумолимо Джордж. — Защо ли се получава така, как мислите, сър?

— Просто начин на изразяване — сопна се Хокин. — Тя изчезна преди много време. Това не означава нищо. Сега вече всички говорят за Алисън в минало време.

— Напротив, сър, не е така. Точно това забелязах при посещенията си в Скардейл. Всички продължават да говорят за Алисън в сегашно време — също като че ли е излязла за малко, но скоро ще се върне. И не става дума само за вашата съпруга. Всички говорят така. Всички, с изключение на вас. — Джордж запали цигара. Опитваше се да демонстрира спокойна самоувереност, каквато изобщо не изпитваше. Когато двамата с Клъф репетираха разговора, нито един от тях не знаеше как точно ще реагира Хокин. За късмет той наистина се смути, но все още бяха много далеч от всякакви признания, които биха свършили работа.

— Мисля, че имате грешка — заяви рязко Хокин. — А сега, ако нямате повече въпроси… — Той отблъсна назад стола си.

— Тъкмо започвам, сър — каза Джордж. Строгото му изражение подчертаваше приликата с Джеймс Стюарт. — Бих искал да се върнем на онзи следобед, когато изчезна Алисън. Знам, че вече сме ви питали за това, но искам да повторим всичко още веднъж за протокола.

— О, по дяволите! — избухна Хокин.

Каквото и да се канеше да каже, почукването на вратата го прекъсна. На прага се появи сънливата физиономия на Краг, който каза в опит да се извини:

— Съжалявам, сър, знам, че казахте да не ви прекъсвам, но ви търсят спешно по телефона.

Джордж се постара да не му проличи, че е едновременно ядосан и разочарован. Наруши се ритъмът на разговора, тъкмо когато нещата започнаха да се обръщат в негова полза. Сега атмосферата се промени.

— Не може ли да почака, Краг? — попита той рязко.

— Не, не мисля, сър. Мисля, че бихте искали да приемете разговора.

— Кой е? — попита Джордж.

Краг хвърли притеснен поглед към Хокин.

— Аз… ъъъ… не мога да кажа, сър.

Джордж скочи на крака и столът му падна с трясък на пода.

— Сержант, останете тук с господин Хокин. Ще се върна веднага, щом мога. — Излезе бързо, успявайки с последните останки от самообладание да се въздържи да не тресне вратата зад себе си.

— Какво става, мътните да го вземат? — изсъска той към Краг, докато крачеше нервно по коридора към кабинета си. — Подчертах — никой да не ни прекъсва. Вие да не би да не разбирате английски, Краг?

Младият детектив подтичваше подир него и изчакваше тирадата му да приключи.

— Госпожа Хокин е, сър — успя той да вмъкне най-сетне.

Джордж спря така рязко, че Краг се блъсна в него, и се обърна.

— Какво? — попита той невярващо.

— Обажда се госпожа Хокин. Ужасно е разстроена, сър. Иска да говори с вас.

— Каза ли защо? — Джордж се обърна на пета и хукна към телефона.

— Не, сър, каза само, че трябва спешно да говори с вас.

— Господи — измърмори Джордж и сграбчи телефонната слушалка, още преди да седне. — Ало? Тук е инспектор Бенет.

— Господин Бенет — гласът й прекъсваше от плач.

— Вие ли сте, госпожо Хокин?

— Да, аз съм. О, господин Бенет… — гласът се изви в ужасяващо кресчендо.

— Какво се е случило, госпожо Хокин? — попита Джордж, като отчаяно се опитваше да се сети има ли някоя дежурна колежка наблизо.

— Можете ли да дойдете, господин Бенет? Можете ли да дойдете веднага? — Думите й бяха накъсани от подсмърчане и преглъщане.

— Съпругът ви е при мен, госпожо Хокин. Искате ли да го взема със себе си?

— Не! — тя почти изпищя. — Само вие, моля ви!

— Идвам незабавно. Опитайте да се успокоите, госпожо Хокин. Повикайте някой от роднините ви да стои при вас. Тръгвам веднага.