Вал Макдърмид
Мястото на екзекуцията (33)

1.

Февруари 1998 г.

Дори бледата светлина на зимното слънце подчертаваше драматичния образ на върха Уайт Пийк. Студеният син цвят на небето контрастираше с бледата зеленина на полетата, в която сякаш се примесваше сивотата на пресичащите ги каменни стени. Наоколо можеха да се видят повече нюанси на сивия цвят, отколкото някой би счел за възможно: сивобелезникавото на варовиковите скали, изпъстрено с гълъбовосиво, тъмносиво като цвета на бойните кораби, до почти черно; тъмносивите тонове на оборите и къщите, изпъстрили пейзажа; равномерното матовосиво на каменните плочи по покривите, изпъстрено с бялото на скрежа, която слънцето все още не бе разтопило; мръсносивите руна на овцете, които пасяха из мочурливите земи. Но въпреки това сините и зелени тонове на небето и тревата доминираха в пейзажа.

Червената спортна кола, която се плъзгаше гладко по тесния междуселски път, се открояваше като папагал в английска гора. Когато вдясно от пътя се появи методисткият параклис, русата жена на волана натисна леко спирачките. Колата постепенно намали ход и тя смени скоростта, когато видя един пътепоказател, който не бе забелязвала досега. Табелата сочеше към едно тясно отклонение наляво. На нея пишеше: „Скардейл“, 1 км.

„Най-сетне“, помисли жената. Непознатият пътепоказател подсещаше колко се е променил светът. В наши дни хората, които не знаеха пътя, щяха все пак да успеят да открият Скардейл. Ако успееше в намеренията си, скоро много хора щяха да ползват упътването на пътепоказателя. Потръпвайки леко от възбуда, тя насочи колата по отклонението. Макар че си спомняше смътно внезапните спускания и изкачвания по виещия се път, тя намали скоростта. Високите варовикови скали от двете страни на пътя не бяха допуснали слабото февруарско слънце до еднопосочния път и той беше все още силно заледен — освен на местата, където миналите преди нея коли бяха оголили черната макадамова повърхност. Тя си напомни, че ако се подхлъзнеше и издраскаше колата, това би било лошо начало на работата по проекта й.

Катрин Хийткоут беше виждала и друг път отсечката от пътя, където сивите каменни стени внезапно отстъпваха място на извисяващите се скали от изпъстрен със сиво варовик, затова не се изненада. Неочакваното беше, че шосето вече не бе преградено с порта, отделяща държавния от частния път. Сега единствените следи от някогашното отделяне на Скардейл от света бяха каменните стълбове и преградата за добитъка, през която широкопрофилните й гуми преминаха само с леко подрусване.

Тя осъзна, че в пейзажа няма никаква значителна промяна. Шийлд Тор и Голямата скала все така се извисяваха над долината. Овцете все така си пасяха по оградените пасбища, макар че присъствието на едно стадо петнисти овце сред по-издръжливите породи от мочурищата можеше да се приеме като отстъпка пред модните тенденции. Дърветата в разхвърляните тук-там горички бяха вече по-стари, но горичките бяха добре поддържани, нови фиданки бяха засадени на мястото на изсечените или съборени от бурите. И все пак, каза си Катрин, човек имаше усещането, че оставя познатия свят зад себе си и навлиза в паралелна вселена. Въпреки промените в пейзажа, тя пак се почувства като дете, надничащо от задната седалка над раменете на възрастните — както в онзи летен неделен следобед, когато пристигнаха с кола по тези тайнствени места, за да открият извора на Скарластън.

Едва когато паркира колата край селската морава, забеляза за първи път истински промени. През годините след екзекуцията на Хокин село Скардейл бе започнало да процъфтява. Припомни си това, което бе узнала, когато за първи път писа за убийството на Алисън Картър — преди повече от десет години, когато й бяха поръчали тази статия, защото нов случай на убийство без открит труп бе попаднал на първите страници на вестниците. Проучванията, които Катрин направи в архива на местния вестник и сведенията, които й дадоха партньорките по бридж на майка й, разкриваха, че след като Рут Хокин бе наследила долината и селото от съпруга си, решила да напусне тези места, за да избяга от спомените. Продала имението и основала дружество, което поело управлението на земите и фермите. Дала на наемателите възможността да купят къщите си, а през изминалите години някои от тях били препродадени и на пришълци. Рут Хокин се оказа напълно неоткриваема и чрез адвоката на дружеството отхвърли категорично настояванията на Катрин да я интервюира.

Процесът, на когото действията на Рут бяха дали ход, неминуемо бе довел до подобряване на вида на селото. Вратите и прозорците на къщите блестяха прясно боядисани, бяха се появили градинки и дори сега в края на зимата, ранни минзухари, нискостеблени перуники и кокичета хвърляха тук-там цветни петна. Разбира се, бяха нахлули много коли, паркирани край селската морава — на мястото на някогашните разнебитени ленд роувъри и „Остин Кеймбридж“-а на скуайъра. Вместо старата телефонна будка имаше модерна кабина от плексиглас, но пък менхирът си беше все още там, все така наклонен под същия ъгъл. Въпреки новите коли и разкрасените къщи, в този студен следобед не бе трудно да си представиш някогашния Скардейл — какъвто го видя за първи път, като дете, и после, след края на невинните години, като младо момиче.

Тогава беше на шестнайсет години. Бяха изминали две години и половина от убийството на Алисън Картър, а приятелят на Катрин имаше мотор. Един пролетен следобед тя го убеди да я закара до Скардейл, за да видят мястото, където бе извършено злодеянието. Признаваше си с известен срам, че е била подтикната от обикновено нездраво любопитство. Тогава беше на тази възраст, когато престъпването на нормите беше цел на всяка постъпка. Не бяха обути подходящо — а и нямаха достатъчно смелост — за да отидат до старата оловна мина, но несръчните им хлапашки прегръдки в горичката зад имението бяха добили допълнителен чар от тръпката, че са на такова трагично известно място.

Сега съзнаваше, че по този начин може и да са се опитали да прогонят ужаса, възбуден от процеса срещу Филип Хокин. Разбира се, повечето подробности бяха замазани от журналистическия жаргон, но Катрин и приятелките й знаеха, че с Алисън Картър се е случило нещо ужасно — такова ужасно нещо, за което ги предупреждаваха, че може да ги сполети, ако не избягват непознати. Толкова по-страшно ставаше всичко от мисълта, че страданията на Алисън бяха причинени от човек, когото е познавала и комуто би трябвало да се доверява. За Катрин и приятелите й, водили защитено съществувание в семейства от средната класа, самата мисъл, че домът може да не бъде синоним на сигурност, беше плашеща.

На по-ежедневно ниво резултатът от този процес бяха многото ограничения, които възникнаха в живота им — и доброволно наложени, и изисквани от родителите. Съпровождаха ги навсякъде, пазеха ги дотолкова, че те имаха чувството, че се задушават — и то тъкмо по времето, когато британските тийнейджъри вилнееха в ритъма на шейсетте години. Съдбата на Алисън бе хвърлила сянка върху младостта на Катрин, и тя никога не забрави напълно нито случая, нито жертвата. Може би това бе един от главните подтици за решението й да напусне Бъкстън колкото е възможно по-рано. Замина да следва в Лондон, а когато завърши, започна работа като момиче за всичко в една информационна агенция. После дойде и работата като журналист в новинарски сектор — и всичко това й помогна да прекъсне пъпната връв към миналото, изпълни живота й с нови лица, нови пристрастия, и нито една нишка не я дърпаше назад.

Докато се катереше по стълбицата на журналистическата йерархия, Катрин нерядко си задаваше въпроса какво ли би било бъдещето на Алисън. Не, убеждаваше се тя, не беше развила мания на тази тема. Просто я дразнеше естественото любопитство на всеки журналист, който е израснал в непосредствена близост със събитията по този изключително странен и мъчителен случай.

А сега, като по чудо, самата тя бе тази, която щеше най-сетне да разбули миналото, да разкрие историята, скрита зад кулисите. Напълно подходящо, мислеше Катрин. Нямаше по-подходящ журналист за тази задача.

Катрин излезе от колата, закопча якето си и уви по-плътно шала около врата си. Прекоси моравата, изкачи стъпалата в единия й край и тръгна по пътеката. Знаеше, че тя води към горичката, в която някога бяха открили Шеп, а оттам — към извора на Скарластън.

Докато заскрежената трева хрущеше под краката й, тя си припомняше последния път, когато измина този път. Беше горещ юлски следобед преди десет години. Слънцето прежуряше от металносиньото небе. Сянката на дърветата беше единственото спасение от жегата. Катрин беше наела с още двама приятели една малка вила в Дъвдейл, която трябваше да им служи за изходен пункт при обиколките на дербишърските възвишения. Една от заплануваните екскурзии бе нагоре по течението на Скарластън — от Дендърдейл до Скардейл. Сгорещени и потни след дългото ходене, бяха повикали такси от телефонната будка до селската морава, после седнаха на една ниска каменна стена и се заеха да обменят клюки за лондонските си колеги, докато чакаха. Катрин дори не спомена Алисън — някакво странно суеверие я възпря да напомни случая на колеги — журналисти.

Тогава и през ум не й минаваше, че тъкмо тя ще успее да убеди Джордж Бенет да наруши трийсет и петгодишното си мълчание и да проговори за този случай. Тя наистина никога не бе забравила Алисън Картър, но не бе се и надявала, че ще напише книга за един от най-интересните случаи през този век.

Такава мисъл изобщо не се въртеше в главата й миналата есен в Брюксел. Но Катрин знаеше от опит, че най-интересните материали не се намират с търсене. А за нея нямаше съмнение, че историята на Алисън Картър ще бъде върхът в кариерата й.