Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (55)

54.

Гладката асфалтова повърхност на пътя свърши внезапно и премина в неасфалтиран път. В тази точка на малкия полуостров свършваше отговорността на градската община и започваше частната собственост. Сега тази земя беше под юрисдикцията на федералното правителство — наблюдавана, пазена, изолирана от осемнадесет месеца насам.

 

Хай Бърнигът.

Кънектикътският Бял дом.

 

Колона от петте автомобила премина през вратите на станцията за автомобилни такси в Гринуич, без да спре. Дежурните служители поздравиха автоколоната, докато отминаваше. Полицаят вътре в кабината получи сигнал от мъж, който стоеше отвън, и вдигна телефона. Нормалният автомобилен поток вече можеше да се възстанови. Президентската колона, беше тръгнала към изхода на Крайбрежния път, където местната полиция беше разчистила района на полуострова. Полицаят даде заповед за пускане през Уестчестърската станция, като махна на мъжа отвън, който също му отвърна с махване и се запъти към чакащите автомобили.

Хиляда и шестстотинте мъже от охраната се разпръснаха из цялата собственост в патрули по двама. Агентът от Тайните служби Калахан беше проверил бреговата ивица със своя партньор и докато двамата се качваха по стъпалата до терасата, изучаваха с професионално око горите на склона.

Калахан беше охранявал четирима президенти. Беше на четиридесет и шест години и имаше почти двадесетгодишен стаж. Все още беше един от най-добрите от хиляда и шестстотинте мъже и го знаеше. Никой не можеше да го обвини за случая Дариен преди три години — телефонното обаждане, с което го оттеглиха от дежурство в болницата. Господи! Работата беше на толкова високо равнище, че той никога не разбра как стана. Как можеше някой друг да има кодовите цифри. Не попита, дори и когато беше вече изтеглен. И не беше близо до Белия дом, когато беше извършено убийството. Целият наряд беше сменен. Странно: той беше прикрепен отново към Тривейн и в своя доклад написа, че субектът се е срещнал с Джеймс Годдард седмица преди убийството на президента. Никой не обърна достатъчно внимание и той не повдигна никога след това въпроса. Въпреки това беше странно, че никой не се заинтересува.

Хората — позната, малкият кръг от приятели, които той и жена му имаха — винаги го питаха какво мисли за президента, който беше в момента на власт. Отговаряше по един и същи начин: трезва преценка, граничеща със сдържан ентусиазъм. Напълно аполитичен. Това беше най-добрият начин.

Единственият начин, никой не можеше да му противоречи.

Но ако бяха казвани истини, Калахан не харесваше нито една от тях. Той си бе създал собствени везни за оценяване на президента. Това беше балансът между общественика и човека в личния живот, както той го беше видял. Винаги имаше разлика, разбираше това, но, божичко, някои бяха отишли твърде надалеч.

От момента, в който започваха да действуват, везните се накланяха. Обръщаха се към нищожества с усмивки, не означаващи нищо, последвани от порой личен гняв. Яростни опити да бъдат нещо повече от човек.

Имидж.

Не можеше да му се вярва.

Най-лошото, шегуваха се с този имидж.

Може би затова Андрю Тривейн получи най-добрата оценка, той запази почти в равновесие везните. Не, че в някои моменти не избухваше за нещо или пък, че не изглеждаше непоследователен в друго, но поначало човекът в личния живот не отричаше общественика, както беше с другите президенти. Той изглеждаше… може би по-сигурен в правотата си и не трябваше да крещи или да убеждава хората.

Калахан го харесваше заради това, но и не го харесваше. Никой работещ независимо за колко време в Белия дом, не би харесал човек, който водеше кампания срещу Овалния кабинет. Кампания, започнала седмици след убийството, дни след като Тривейн беше получил сенаторското място от Кънектикът. Внезапната позиция на вестниците, обиколките из страната, доведоха до резултат, който предизвика драматични пресконференции и едно след друго появяване по телевизията. Този човек изпитваше глад, подтикваща, студена амбиция, смесена с очарователна стеснителност. Човекът с отговорите, защото той беше човек на днешния ден. Неговите придружители дори измислиха фраза, която се използуваше постоянно: „Образец на добродетелност“. Фаворитът на охраната не можеше да хареса такъв човек. Прекалено очевидно беше, че той иска да седне на президентския стол.

Повторното свикване на конгреса от Тривейн, смая състава на Белия дом, на който и досега му бе трудно да се приспособи към страшната смяна на властта — неочаквана, нежелана, незаконна. Никой не бе подготвен и не знаеше как да спре упорития, дори много влиятелен сенатор от Кънектикът.

И изведнъж на агент Калахан от службата за охрана му дойде на ум, че всъщност никой не искаше да го спира.

 

Автоколоната се насочи към широкото място пред къщата. Вратите на първия и третия автомобил се бяха отворили преди колите да спрат и мъжете се бяха подали без усилие, наполовина навън, като се държаха за вътрешните рамки, готови да скочат в първия подходящ момент.

Сам Викърсън се облегна на перилата на предните стълбища. Сам искаше Тривейн да го види, когато излезе от лимузината.

Президентът очакваше това, очакваше той да бъде от първите, които го чакат на всяко едно място. Той каза на Сам, че чувствува облекчение, когато знае, че има един посрещащ го човек, който би му дал нужната информация, но не непременно поисканата.

Викарсън разбра. Това беше една от страните на работата в Белия дом, която намираше за нежелателна. Никой не искаше да разочарова човека. Ако това означаваше премахване или прикриване на неприятни факти, за да се пригодят към преценката на президента, то в общи черти ставаше така. Не точно страхът караше сътрудниците да се държат така. Често те просто знаеха, че Човекът толкова много проклети проблеми, че ако няколко можеха да се спестят, защо не?

Но най-често ги държеше страхът.

Дори Сам беше попаднал в капана, в двата капана — съчувствието и страхът. Беше променил резюмето на един търговски доклад по такъв начин, че президентът да го одобри, въпреки че съдържаше неща, с които не би се съгласил.

— Ако го направиш още веднъж, Сам, изчезваш оттук.

Викарсън често се питаше дали е било така с предшественика на Тривейн.

По дяволите, той беше добър президент! Наистина хубав президент, помисли Викарсън, докато гледаше как Андрю излиза от колата и държи вратата, за да излезе Филис, като едновременно с това говореше с мъжете от Тайните служби до него. Навсякъде хората имаха доверие в него. Ако трябваше да се направи сравнение с президентите от близкото минало, журналист от „Ню Йорк Таймс“ го беше направил най-добре: „…спокойната натура на Айзенхауер, грацията и пламъка на Кенеди, силата на Джонсън“.

Сам съжаляваше за опозиционните партии. Само след осемнадесет месеца в кабинета, Тривейн беше създал здрава атмосфера, перспектива. Беше изработил свое становище. За първи път от години насам страната достигна до връхната си точка в общото лидерство. Човекът преди Тривейн почти беше достигнал до това ниво, когато изкусни стрелци от ляво и отдясно му попречиха да продължи. Поради огромното си желание за спокойствие или поради силата на своята личност и способността си да изслушва, Тривейн беше обезвредил екстремистите. Може би беше заради комбинацията от двете черти, помисли Викарсън.

Тривейн беше правилният човек за новото време. Друг можеше да не бъде способен да остане спокоен, което понякога беше по-трудно и от издържане на буря. Не, че му липсваха всякакви емоции. Неговата администрация направи смели нововъведения в много области, но те бяха повече драматични в своята гибел, отколкото в изпълнението. И съобщенията за тях бяха намалени, те бяха наречени желателни промени на завареното положение, а не приветствувани като епохални събития, въпреки че много от тях бяха такива. Жилищното строителство, здравеопазването, образованието, заетостта на работната сила и още голям обхват от национални стратегии бяха разработени за това време.

Сам Викърсън се гордееше истински с президента Андрю Тривейн.

Същото мислеше и страната, той го почувствува.

Сам се изненада, като видя стар човек да излиза от другата страна на президентската лимузина. Беше Франклин Болдуин, банкер, стар приятел на Тривейн от Ню Йорк. Викарсън помисли, че Болдуин изглеждаше ужасно. Разбираемо беше — Болдуин беше погребал приятеля си от детството Уилям Хил. Големият Били Хил си беше отишъл. Болдуин знаеше, че и неговото време наближава.

Чувството на задължение накара президента да се погрижи за погребението на Хил. От благоприличие той настоя да каже няколко думи преди тържественото слово. От доброжелателство беше довел обратно стария Франк Болдуин със себе си в Хай Бърнигът.

„Образец на добродетелност“. Това беше много подходяща фраза на кампанията.

 

Филис гледаше как съпругът й помага на Франк Болдуин да изкачи няколкото стъпала до предната врата. Сам Викарсън предложи помощта си, но Андрю поклати едва забележимо глава и младият адвокат разбра. Президентът сам щеше да се грижи за мистър Болдуин.

Филис чувстваше прилив на тиха гордост, когато Анди отдаваше такова значение на жестовете. „Принцът отдава грижите си и съдът съди по-добре от възможното“. Фрозърт беше дал това описание на съда на Катилон в своята първа хроника… Принц, млад крал — и не толкова млад, помисли Филис. Имаше много от нещата на Фрозърт или от това, което Артуровият летописец винаги е търсил в Белия дом, който Андрю управляваше. Знаеше, че мъжът й би се смял да подобно предложение. Би й казал да не придава романтичност на благовъзпитаността, да не търси символи там, където не се подразбираха. Това също беше част от атмосферата, която Анди излъчваше. Кабинетът му добиваше неговата доброта, изпълнената с вяра скромност. Дори хуморът му се прокрадваше със самокритична ирония.

Винаги беше обичала своя съпруг, той беше създаден за обич. Улови се, че благоговее пред него и не беше сигурна дали това беше хубаво или дори разумно, но не можеше да спре чувствата си. Тя разбираше, че огромната работа на кабинета привличаше благоговението на хората.

Не се издаваше, че той беше най-самотен, нито хленчеше жално, че решенията никога не се вземат лесно. В обясненията му липсваха празни, драматични оправдания.

Все пак той обясняваше.

„Нация, която е способна да достигне други планети, може да се грижи за собствената си земя. Народ, взел толкова много от земята, може да й върне обратно поне една част. Население, което е подкрепило — честно или нечестно — разходи за милиони извън своите граници, със сигурност може да продължава да се изгражда…“

И той продължаваше да вярва в тези измамливи, прости, първи убеждения.

Филис последва мъжа си и Франк Болдуин в къщата, където военен пое палтата им. Влязоха в голямата всекидневна, където някоя загрижена душа — вероятно Сам, помисли Филис — беше запалила огън. Тя се притесняваше за стария Болдуин. Погребалната служба за Уилям Хил беше извършена от онези големи англикански хорове, църквата се охраняваше, а каменният под беше студен.

— Седни тук, Франк — каза Тривейн, като хвана едно кресло за гърба и леко го обърна към камината. — Отпусни се. Нека да ти направя питие. Всички можем да се възползуваме от това.

— Благодаря, мистър президент — отговори Болдуин, като седна. Филис отиде до дългия диван и видя, че Сам Викарсън беше преместил друго кресло срещу това на Болдуин. Биваше го за тези неща.

— Уиски, нали, Франк? Лед?

— Винаги помните какво пие човек. Мисля, че така станахте президент — Болдуин се засмя, като намигна със старческото си око на Филис.

И Болдуин беше, разбира се, прав. Начините бяха относително непоследователни. Но, господи, това беше лудост, помисли Филис. Непрекъснато пристигаха лимузини във всички часове на деня и нощта, бяха сложени допълнителни телефони, конференциите бяха безкрайни — Бърнигът, Бостън, Вашингтон, Сан Франциско, Хюстън. Андрю се беше потопил в центъра на урагана. Храненето, спането, почивката бяха забравени.

Тя беше забравена. Децата също.

— Чел си всичко това, Франк — мъжът й се усмихна притеснително, което накара Филис да се усъмни. — Имах предвид казаното в моите речи. Бях определен като обединител на много противоречиви гласове, това не е добра метафора. Мисля, че един човек не обединява гласове. Може би по-правилно е да кажа „оркестрирам“, премахвам дисонанса. Ако нивото на високия тон се понижи, можем да стигнем до коренните причини. Да се залавяме за работа.

— Не мога да намеря слабо място в думите ви, мистър президент. Вие постигнахте успех. Известен сте, без съмнение сте най-известният човек, който е имало в Белия дом от години.

— Благодаря ти, но мисля, че работата е по-важна.

— Защо вие и посланика Хил се страхувате? — попита Филис, без да мисли.

По погледа на Анди разбра, че не би искал тя да продължава този разговор.

— Не съм сигурен, скъпа. Откривам, че колкото повече остарявам, толкова по-малко съм сигурен за каквото и да е. Били и аз се съгласихме по този въпрос преди по-малко от седмица. Трябва да си спомняте, че винаги сме били толкова уверени… О, защо бяхме изплашени. Мисля, че заради отговорността. Предложихме председател на подкомисия, а открихме жизнеспособен кандидат — президент. Голям скок.

— Но жизнеспособен — каза Филис, обезпокоена от гласа на стария Болдуин.

— Да — банкерът погледна Андрю. — Уплашихме се от вашата внезапна, необяснима решителност… мистър президент. Ако се върнете назад във времето, може би ще ме разберете.

— Въпросът не беше мой, Франк, а на Хил.

— О, да, разбира се. Днес беше труден ден. С Били повече няма да провеждаме нашите дълги спорове. Никой не победи в тях, разбирате. Той често ми казваше, Андрю, че вие мислите като мен. — Болдуин държеше почти празната чаша до устните си и гледаше ръба й. Беше използувал малкото име на президента и очевидно съжаляваше за това.

— Това е изключителен комплимент за мен, Франк.

— Само историята може да го потвърди, мистър президент, ако е вярно.

— Въпреки това съм поласкан.

— Но разбирате ли?

— Какво?

— Нашето безпокойство. Според докладите на Били, машината на Боби Кенеди беше тълпа от бойскаути, сравнена с вашата. Между другото, това са негови думи.

— Мога да ги понеса — отговори Андрю с половин усмивка. — Засегнахте ли се?

— Не можахме да разберем.

— Съществуваше политически вакуум.

— Вие не бяхте политик…

— Видях достатъчно политици. Вакуумът трябваше бързо да се запълни. Разбрах това. Или аз, или някой друг щеше да се заеме с това. Огледах се и реших, че съм въоръжен по-добре. Ако някой не се беше съгласил с тази преценка, щях да го посрещна с поклон.

— Беше ли даден шанс на някой друг, мистър президент?

— Те или той не се появиха изобщо.

— Мисля, — Филис Тривейн се опита да го защити — че моят мъж би бил много щастлив да се освободи от данъци. Както казвате, в основата си той не е политик.

— Грешите, скъпа. Той твори новата политика в цялата й древна слава. Забележителното е, че успява. Напълно! Това е много голяма реформа, която нито един ляв, десен или центристки настроен революционер не би могъл да започне. Но той знаеше, че може да я проведе. Това, което Били и аз не разбрахме, беше защо той знаеше, че ще успее.

Настъпи тишина и Филис разбра, че само нейният съпруг би могъл да отговори. Тя го погледна и видя, че той няма да го направи. Нямаше да изкаже мислите си дори на своя стар приятел, който му беше дал толкова много. Може би дори и на нея.

— Мистър президент — Сам Викарсън влезе бързо в стаята. Изражението му не издаваше спешност, но именно това показваше, че съобщението е неотложно.

— Да, Сам?

— От Чикаго дойде потвърждение за промяната в медиите. Помислих, че искате да го знаете.

— Можеш ли да откриеш директорите? — гласът на Тривейн звучеше тихо и остро, почти стържещо.

— Започнахме, сър.

— Намерете ги.

— Три линии се опитват да се свържат с тях. Разговорът ще се проведе долу.

— Извини ме, Франк. Сам не е научен да отлага. — Тривейн стана от креслото и тръгна да излиза.

— Мога ли да ви изпратя някой друг, мистър Болдуин?

— Благодаря, млади човече. Мисис Тривейн е тук.

— Благодаря, Сам — каза Филис, като подаде чашата си.

Изкушаваше се да поиска от сътрудника на президента да пренебрегне „обичайното“ и да й налее уиски, но не го направи. Все още беше следобед. Дори след толкова години тя знаеше, че не може да пие уиски по това време. Беше наблюдавала мъжа си, докато разговаряха със Сам. Челюстите му се бяха втвърдили, беше присвил очи и за момент се вцепени.

Хората никога не разбираха, че това идваше след моменти на спокойствие и уверена вяра и изстискваше енергията на човека. Моментите на страх бяха непрекъснати, безкрайни.

Какво с всичко, с което се залавяше, така и този път мъжът й се натовари с непосилна за човек задача. Най-накрая беше намерил работата, от която нямаше спиране. Понякога Филис си мислеше, че това го убива бавно.

— Оплаквам стар приятел, чието време беше дошло, скъпа — каза Болдуин, като наблюдаваше внимателно Филис. — А вашият поглед ме кара да се срамувам.

— Съжалявам — Филис се беше загледала разсеяно в коридора. Обърна се към банкера. — Не съм сигурна, че ви разбирам.

— Загубих приятел, който си отиде съвършено естествено в края на своя живот. По някакъв начин вие сте изгубили съпруга си в общия смисъл на думата. А имате още толкова много да живеете… Мисля, че вашата жертва е по-голяма от моята.

— Май ще се съглася с вас — Филис се опита да се усмихне, да придаде на думите си лекота, но не успя.

— Той е голям човек, знаете ли.

— Ще ми се да го вярвам.

— Той направи неща, които никой друг не можа, които мислехме, че са невъзможни. Успя да сглоби нещата, накара ни да се погледнем такива, каквито можем да бъдем, а не каквито бяхме. Има още много неща, които трябва да се направят, но той извърши най-главното — желанието да сме по-добри, отколкото сме сега и да не се страхуваме от истината.

— Това е много хубаво, мистър Болдуин.

 

Андрю погледна Сам Викарсън, който в момента затваряше вратата на кабинета. Бяха сами.

— Докъде е стигнало?

— Очевидно до края, сър. Получихме информация, че документите са подписани преди няколко часа.

— Какво казва Министерството на правосъдието?

— Никаква промяна. Все още водят следствие, но няма голяма надежда. Повтарят първоначалната си хипотеза. Наблюденията и разследванията просто не могат да паднат върху „Дженеси Индъстриз“.

— Ние попаднахме на следата им, Сам. Знаем, че сме прави.

— Вие попаднахте, мистър президент.

Тривейн отиде до прозореца и погледна навън към терасата и водата.

— Защото имах нещо, което те не притежаваха. Едно нещо, което пазихме от тях.

— Мога ли да кажа нещо, сър?

— Съмнявам се, че преди две години би поискал. Какво е то?

— Не се ли противопоставяте прекалено много? „Дженеси“ действа с отговорност. Вие… я контролирате. Те ви подкрепят.

— Не ме подкрепят, Сам. — каза Тривейн тихо и остро, без да погледне Сам. — Сключихме договор за ненамеса. Подписах този документ заради синдрома на двадесети век. Неизбежният Свети дух.

— Но сега всичко е наред, мистър президент.

— Можеш да направиш преценката си в минало време — Андрю се обърна и погледна адвоката. — Договорът е нарушен, Сам. Той не можеше да продължава повече. Край.

— Какво ще правите?

— Не съм сигурен. Няма да позволя на „Дженеси“ да контролира голяма част от американската преса. А веригата от вестници, която притежава, означава точно това. Не може да се търпи повече. — Тривейн отиде до бюрото. — Вестници… след това ще дойде ред на списанията, радиото, телевизията, техните мрежи. Това да го имат.

— Правосъдието не знае как да ги спре, мистър президент.

— Ние ще намерим начин. Трябва.

Телефонът избръмча, той не звънеше. Викарсън веднага отиде до бюрото и повдигна слушалката.

— Кабинетът на президента Тривейн. — Сам слуша няколко секунди. — Кажете му да почака. Той е на конференция, но ще ви свържем. Кажете му, че е от първостепенна важност. — Викарсън затвори. — Нека почака, докато сте готов, сър.

Сам тръгна да излиза, докато Андрю кимна одобрително. Викарсън знаеше инстинктивно кога президентът иска да остане сам. Този момент беше такъв. Той каза на Тривейн, който сядаше на бюрото:

— Ще продължа да следя връзките.

— Не, Сам. Ако не възразяваш, иди да направиш компания на Хил и стария Болдуин. И на двамата не им е лесно.

— Добре, сър — младият помощник гледа две-три секунди президент, после рязко се обърна и затвори вратата след себе си.

Андрю взе химикал и написа с ясни, отчетливи букви: „Единственото разрешение е търсенето на едно-единствено“.

Големият Били Хил.

И после написа една дума: „Мръсотии“.

Пол Бонър.

И после добави: „?“

Вдигна телефона и каза уверено:

— Свържете ме с Чикаго, моля.

От разстояние петнадесет хиляди мили се чу гласът на Ян Хамилтън:

— Мистър президент?

— Искам ви вън от тази игра.

— Може би е нахално, но вие нямате нито едно важно доказателство за нашето участие. Незначителните хора от вашия отдел за правосъдие бяха досадни.

— Вие знаете. Аз знам. Махайте се.

— Мисля, че започвате да се преуморявате, мистър президент.

— Не ме интересува какво мислите. Искам да съм сигурен, че сте ме разбрали.

Настъпи мълчание.

— Има ли значение?

— Не ме притискайте Хамилтън.

— Нито вие нас.

Тривейн погледна през прозореца вечно движещите се води.

— Ще дойде ден, когато ще се окажете излишни. Трябва да го разберете. Всички.

— Твърде възможно е, мистър президент. Но не в нашето време.