Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (28)

27.

Филис Тривейн седеше на стола и слушаше съпруга си, който крачеше из болничната стая:

— Изглежда като някакъв обикновен монопол, подсигурен с държавна и федерална протекция.

— Не само протекция, Хил, но и участие. Активно участие на законодателната и съдебната власт. Това го прави нещо повече от монопол. Това е някаква гигантска организация, която не може точно да се дефинира.

— Не те разбирам. Това е игра на думи.

— Не и когато е налице избор на висш сенатор от щата с най-голямо население или решение направено от именит юрист, окачествено като компромис на Департамента по правосъдието. Това решение — независимо дали ще бъде обжалвано и преразгледано — ще струва милиони, билиони, преди още да премине през съда.

— Какво научи от последните двама? Грийн и Ян Хамилтън?

— Малко по-различно е от предишното. Армбрастър използва термина „отходна тръба“, отнасяйки го към присвояванията на Дженеси. Мисля, че терминът е подходящ и за Арон Грийн. Грийн е отходна тръба, в която се изливат огромни суми и той ги преразпределя. Година след година… Хамилтън е човекът, който ме плаши. Години наред е бил съветник на президента.

Филис усети уплахата в гласа на съпруга си. Беше отишъл до прозореца, близо до леглото, и се беше облегнал на перваза с лице към стъклото. Отвън късното следобедно небе беше покрито с облаци, вероятно през нощта щеше да завали сняг.

— Струва ми се, че трябва да бъдеш по-внимателен при предположенията си.

Анди погледна към жена си и се усмихна с любов и облекчение.

— Ако знаеш само колко пъти си го повтарям. Това ми е най-трудното.

— И аз така мисля.

Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Филис тръгна към него, а Анди остана на прозореца. Патрулът от 1600 знаеше, че е там. Докторът също. Никой друг.

— Разбира се, Джони — каза Филис и подаде телефонната слушалка на съпруга си. — Джон Спрейг е.

Тривейн се отдръпна от прозореца. Джон Спрейг му беше приятел от детинство. Живееше от другата страна на улицата им в Бостън. Сега му беше също такъв приятел, както и преди. Беше от семейство на физици.

— Да, Джони?

Телефонният номератор съобщава, че имаш повикване. А ако не си тук предполага се, че слушалката ще вземе лекуващият доктор на Хил.

— Кой се обажда?

— Мъж на име Викарсън?

— Господи, нещо тревожно ли се е случило?

— Възможно е. Звъни като на пожар.

— Знам. Денвър. Можеш ли да ме свържеш тук, или трябва да сляза при номератора.

— Моля! Затвори слушалката. След няколко секунди ще звънне отново.

— Хубаво е да познаваш големи клечки.

— По-добре е да познаваш големите пари. Окачи слушалката, Трив.

Тривейн натисна телефонния бутон и го задържа. Обърна се към Филис:

— Ще се обади Сам Викарсън. Не съм му казвал, че ще идвам тук. Трябваше да му се обадя по-късно. Той сега има срещи в Денвър. Не мислих, че може да свърши толкова бързо — Анди говореше разхвърляно и жена му разбра, че е разтревожен.

Телефонът иззвъня кратко, сякаш даваше сигнал.

— Сам?

— Мистър Тривейн, извадих късмет, че ви намерих. От летището ми казаха, че Лиърът е излетял за Уестчестър.

— Случило ли се е нещо? Как минаха срещите с представителите на JM и Локхийд?

— Бяха кратки и делови. Не се обаждам заради това, а заради Бонър.

— Какво става с него?

— Той изчезна.

— Какво?

— Просто изчезна. Не се появи на срещите, отписал се е от хотела в Бойс тази сутрин, не се срещна с нас на летището. Не е оставил бележка. Мислехме, че може би знаете нещо по въпроса.

Анди стисна здраво слушалката. Опита се бързо да прецени ситуацията, знаеше че Викарсън очаква инструкции.

— Кога го видяхте за последен път?

— Тази сутрин на закуска. В Бойс.

— Как изглеждаше?

— Чудесно. Мисля, че беше уморен. Трябваше да се присъедини към нас на летището, но не се появи.

— Ставаше ли въпрос за мене в разговора?

— Естествено. Как е съпругата ви, как приемате станалото, изобщо приказки от този сорт.

— Това ли е всичко?

— Попита какъв полет сте взели предишната нощ. Каза, че нямате сигурна връзка. Можел да ви осигури самолета на отбраната, обаче…

— Как отговорихте на това, Сам? — остро го прекъсна Тривейн.

— Не се безпокойте. Казахме му, че не сме знаели. Засмяхме се и му казахме, че с вашите връзки и… пари вероятно сте си купили самолет. Прие го за остроумно.

Анди прехвърли слушалката в другата си ръка и направи знак на Филис да му запали цигара. Заговори тихо, но уверено:

— Слушай, Сам. Изпрати телеграма, най-обикновена телеграма до началника на Бонър… Не. Почакай малко, не знаем кой е той. По-добре до началника на личния състав на Департамента по отбраната. Напиши, че поради една или друга причина, Бонър ни е напуснал. Попитай към кого да се обърнем във Вашингтон, тъй като ни е необходима помощ. Но нагласи така работата, та да не излезе, че сме обсъждали този въпрос на дълго и на широко, нали разбираш?

— Да. Просто забелязваме, че липсва. Не дойде на обед или нещо подобно.

— Точно така. Те очакват от нас реакции.

— Ако въобще знаят, че не е при нас.

* * *

Марио де Спаданте седна на масата в кухнята. Беше по риза. Дебелата му жена носеше чинии, а дъщеря му, също така дебела, старателно постави бутилка „Стрега“ пред него. По-младият му брат, в костюм ала Елвис Пресли, с широка полковнишка вратовръзка, седеше отсреща и пиеше кафе.

Марио махна с ръка на жените да излязат от кухнята. Наля от жълтата течност в чаша за коняк и погледна брат си.

— Продължавай. Бъди ясен и точен.

— Няма какво повече… Въпросите звучаха фалшиво… „къде е мистър де Спаданте?“ „ще разговаряме само с мистър де Спаданте“, сякаш някой се опитваше да разбере къде се намираш. След това, когато разбрах че са от „Тортингтън Метълс“ — там работи братът на Гино — си отдъхнах. Онова приятелче Пейс, партньорът на Тривейн, искаше информацията.

— И ти му каза, че съм в Маями.

— Дори му дадох името на оня хотел, където винаги казват, че току-що си се отписал.

— Добре. Значи Тривейн се е върнал на изток?

— Така се говори. Приели са жена му в болницата в Дариен. Тестове за рак.

— По-добре да тестуват и него. Тривейн е болен човек. Дори не знае колко е болен.

— Какво се иска от мене, Марио?

— Разбери къде се намира той. В Дариен? Или е в Гринуич? В мотел ли е или на гости на негов приятел — там е пълно с такива типове… Откриеш ли го, ме уведоми, но преди това не ме безпокой. Ще спра във Вегас, изцеден съм, Ауджи, целият съм изцеден.

Ауджи де Спаданте се надигна от масата.

— Ще отида сам. Ще ти се обадя… Предполагам, че ще го открия още този следобед или довечера. Какво да правя?

— Ами обади се, нали това ти казах.

— Нали си пребит.

— Ще се съвзема бързо… Прекалено много лайнари се събраха. Време е вече да поразтърсим Тривейн. Очаквам го с нетърпение. След това девет години ще ходи с грим… Арогантно копеле! Кадифена свиня!

Марио де Спаданте се изхрачи върху кухненската маса.