Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (38)

37.

Марио де Спаданте не харесваше когато сестрата вдигаше рано сутрин щорите, за да пропусне слънчевата светлина. Но тя бе добра сестра, не като тези от болницата, и Марио се отнасяше любезно с нея. Той позволи щорите да останат отворени. Андрю Тривейн тъкмо беше пристигнал. Той бе паркирал колата си преди две минути и всеки момент трябваше да се появи в стаята на Марио. С помощта на допълнителни възглавници тялото на де Спаданте бе повдигнато в леглото, а столът за госта стоеше ниско встрани. Млад, добре облечен, неговият пазител се усмихваше любезно на господаря си.

Младежът бе от охраната на Уилям Галабрето. Той си даваше сметка, че де Спаданте може скоро да му нареди да напусне, а това означаваше, че има малко време, за да изпълни задачата си.

Към левия му ревер, под формата на украшение, бе прикрепена миниатюрна камера, чийто механизъм за пускане се намираше в джоба му.

Вратата се отвори и Андрю Тривейн влезе в стаята. Пазачът от коридора хвърли поглед в стаята и след като се убеди, че третият човек е вътре, затвори вратата.

— Седнете, седнете, господин Тривейн. — Де Спаданте протегна ръка и Анди нямаше друг избор освен да я поеме.

Младежът до стената държеше ръка в джоба си и незабелязано за двамата мъже натисна рязко малкия метален превключвател.

Тривейн седна на стола и побърза да пусне ръката на италианеца.

— Няма да ви казвам, че съм очаквал с нетърпение тази визита, господин де Спаданте. Не съм сигурен дали има какво да си кажем.

Точно така, мислеше младежът до стената, мръдни малко и гледай по-замислено, дори боязливо, Тривейн. Ще се получи чудесен кадър.

— Имаме много да си кажем, приятелю. Нямам нищо против теб, само против военния. Той ще ми плати за смъртта на братчето ми.

— Този военен е бил атакуван и ти добре знаеш това. Съжалявам за брат ти, но той е бил въоръжен и е дебнел в моята собственост. Ако ти си отговорен за това, че той се е намирал там, вината е изцяло твоя.

— Какво е това? Аз се разхождам в имението на съседа си, а той ми отнема живота, що за свят е това?

— Аналогията в случая е неуместна. Да се разхождаш е нещо по-различно от това да дебнеш въоръжен с пистолет, ножове и… как беше това? А, да железни шипове, надянати на пръстите.

Чудесно, Тривейн, мислеше си мъжът до стената. Този жест с вдигната нагоре длан. Точно така. Ти, „капо реджиме“, обясняваш на твоя „капо ди тути капи“.

— Аз съм израснал в среда, изпълнена с опасности и винаги е трябвало да се защищавам, амико. Моето училище е улицата, учителите ми са едрите негри, обичащи да потупват скитниците като мен. Признавам, че това е лош навик, но той е напълно обясним и затова аз често държа юмрука си в джоба. Но никакви пистолети, никога!

— Очевидно нямаш нужда от оръжие сега. — Тривейн погледна към младия мъж до стената загадъчно бръкнал с ръка в джоба си. — Той е като нарисуван.

Много си забавен Тривейн, мислеше мъжът до стената.

— Хей, ти! Вън!… Приятел на братовчеда. Млади са, какво мога да направя? Много ме обичат… Хайде, вън! Остави ни.

— Веднага, господин де Спаданте. Винаги на вашите заповеди. — Младият мъж извади ръката си от джоба. В нея държеше плик с бонбони. — Вземете си, господин Тривейн.

— Не, благодаря.

— Изчезвай!… Господи, колко са неразбрани!

Вратата се затвори и де Спаданте отпусна туловището си върху възглавниците.

— А сега нека си поговорим, о’кей?

— Именно затова долетях дотук. Ще бъда максимално кратък. Първо искам да чуя какво имаш да ми кажеш, а след това ти ще ме изслушаш.

— Не бъдете така арогантен. Много хора знаят, че сте арогантен, но аз винаги им казвам „моят добър приятел Тривейн не е такъв. Той е просто практичен и не хаби думите си напразно“.

— Нямам нужда от твоята защита…

— Все пак имаш нужда от нещо — прекъсна го де Спаданте. — За бога, ти имаш нужда от помощ.

— Дошъл съм, за да те предупредя относно Пол Бонър. Ти можеш да командваш своите хулигани, и да ги накараш да се закълнат в думите ти. Но не ще издържиш на щателното проучване, което ние водим за твоята личност… Прав си, не хабя думите си напразно. Видели са те да унижаваш и заплашваш един конгресмен близо до залива в Чеви Чейс. Човекът е докладвал за инцидента на мен и на майор Бонър. Това е бил акт на физическо насилие, който е накарал Бонър да поеме функциите на мой телохранител. По-късно са те забелязали на три мили от това място да ме следиш на път за Сан Франциско. Имаме свидетелства, дадени под клетва за това. Майор Бонър е имал всички основания да се страхува за живота си… Освен тези неоспорими факти, съществуват и други предположения. Как е възможно човек като теб да унижава американския конгресмен? Защо си ме следил до Калифорния? Опитвал си се да притиснеш един от моите приближени близо до Фишерманс Уорф? Атакувал си го? Защо? Какво общо имаш ти с Дженеси Индъстриз? Съдът ще разгледа всички тези въпроси. Аз лично ще се погрижа за това и ще ги свържа с атаката ти срещу Пол Бонър… Сега знам повече от преди за този светкавичен полет до Далас. С теб е свършено…, защото всичко е явно. Ти си крайно нежелан.

Марио де Спаданте гледаше със злоба към Тривейн. Гласът му обаче успя да остане спокоен, единствено бе станал по-стържещ.

— Това е любимата ти дума, нали? „Желан“. Ние сме… „просто нежелани“.

— Не прави такива дълбоки изводи. Никой не те е упълномощил в това право.

Де Спаданте потрепери.

— Твоите обиди не ме засягат, добри ми приятелю, знаеш защо? Защото ти си прекалено разтревожен, а човек в беда е озлобен. Все пак, аз съм готов да ти помогна.

— Може и така да е, но се съмнявам, че ще го направиш доброволно…

— Но този военен — продължи италианецът, без да обръща внимание на казаното от Тривейн. — Забрави за него. Няма да има никакъв процес. Той вече е мъртъв, повярвай на думите ми. Макар и да диша все още, присъдата му е подписана. Просто го забрави… А сега, имам добри новини за теб… Както вече казах, изпаднал си в беда. Но твоят приятел Марио ще направи така, че никой да не се възползва от затрудненото ти положение.

— Какви ги дрънкаш?

— Ти работиш усилено, Тривейн, и прекарваш много време извън дома си…

Анди придоби напрегнат вид.

— Как смееш да отправяш заплахи към семейството ми, мръсен кучи сине! Ще те пратя в затвора до края на живота ти! Що за мисли минават през главата ти, животно такова! Аз имам специални пълномощия от президента! Едно обаждане и ти ще изчезнеш…

— Баста! Нямаш право! Млъквай! — де Спаданте извика с всичките си сили, едновременно хващайки се за корема. След това постепенно гласът му се върна към своя спокоен стържещ тон. — Този разговор не подхожда на тази стая. Аз изпитвам уважение към тази къща, към тези деца и към братята. Истинско животно е военният, а не аз.

— Ти си причина за всичко. Просто исках да се убедя, че добре отчиташ положението си. Това прехвърля всички граници и човекът от Пенсилвания авеню ще ти гарантира затова. Той не ти е другар, мошеник такъв.

Марио преглътна тежко, като се опитваше да скрие гнева си.

— Той няма да ми върне Ауджи, нали така? И брат ми ли бе нежелан?

Тривейн погледна часовника си.

— Ако имаш да ми кажеш нещо съществено, казвай го.

— Разбира се, ще ти го кажа. Единственият твой защитник съм аз. Както вече казах, ти прекарваш доста време извън дома си, събирайки различни сведения. Може би не ти остава време, за да възпитаваш децата си. Това ще ти донесе проблеми. Синът ти пие твърде много и това го съсипва. Все пак това не е толкова страшно. По-страшното е, че понякога в пияно състояние той блъска пешеходци. Например, познавам един възрастен човек от Кос Коб, който е бил ударен от твоя син.

— Това е лъжа. Имаме снимки. Поне дузина фотографии на полунормален юноша, стоящ до колата си. И така, блъснатият възрастен мъж — ние му платихме, за да бъде кротък и да не разгласява случилото се. Но това не е достатъчно, децата на милионерите имат друга стойност и хората разбират това… С дъщеря ти имаме повече проблеми. Наистина, засега се справяме. Твоят приятел Марио не щади средства, за да я защити, както и теб.

Тривейн седна на стола. Във вида му нямаше гняв, а само презрение, примесено с леко любопитство.

— Хероинът. Значи ти си го направил — промълви той.

— Аз? Ти наистина не разбираш от добро… Малко момиче, навярно отегчено, а може би просто за да изпробва, държи чантата с най-добрия турски…

— Наистина ли смяташ, че можеш да докажеш всичко това?

— Най-добрият турски, над двеста хиляди. Може би тя вече е създала своя мрежа. Тези малки ученички понякога играят доста значителна роля, нали така? Веднъж дъщерята на един дипломат бе задържана, сигурно си чел за това във вестниците? Но въпросният дипломат не е имал приятел като твоя Марио.

— Зададох ти въпрос. Наистина ли смяташ, че ще докажеш всичко това?

— А ти как мислиш? — де Спаданте рязко се обърна към Тривейн и гневно избълва. — Не бъди толкова тъп, господин надменнико! Ти си мислиш, че знаеш всичко за дъщеря си? За мен не представлява никаква трудност да посоча на лейтенант Фоулър от Гринуич имената на хората и адресите? Кой ще провери? Тя не е толкова малка вече. Сигурно си чел за тези милионерски дечица, участващи в престъпни организации, взривяващи здания и организиращи бунтове… Не искам да кажа, че твоите деца са като тях, но хората имат собствено мнение…

Тривейн подскочи от мястото си, търпението му се бе изчерпило.

— Губите ми времето, господин де Спаданте. Ти си по-груб и по-глупав отколкото предполагах. Сигурен съм, че добре умееш да скалъпваш подобни шантажи. Но допускаш сериозна грешка, дори две грешки. Ти не си актуален и не познаваш добре възможностите си. Прав си, че седемнадесет или деветнадесет не са толкова малко в днешно време. Децата рано прозират истинските ценности, а ти си част от това, което те няма да търпят повече. А сега ще си тръгна, без да се съобразявам с вашите по-нататъшни измислици.

— Какво ще кажеш за четиридесет и две?

— Моля?

— Тази възраст не е детска, нали? Имаш чудесна жена. Истинска дама с много пари и… може би с чувство на неудовлетворение от чудесната къща или прекрасния замък на океанския бряг. И тази изискана дама е страдала от хроничен алкохолизъм преди няколко години.

— Ти си на погрешен път, де Спаданте.

— Чуй ме сега, добре ме чуй!… Някой от тези дамички често се въртят около салоните в източната част на града — тези с френските и испански имена. Други посещават съмнителни заведения, пълни със студентчета, жадуващи да припечелят някой долар, обслужвайки богатите дами… И само най-изисканите като жена ти се отбиват от време на време в хотели на „Плаца“…

— Не ти позволявам!

— Преди да отидат в „Плаца“, за където разбира се имат резервации, тези гениални дами се обаждат на определен номер. Никакви проблеми, никакви нежелани свидетели, пълна дискретност. Удоволствието е напълно гарантирано… Това е такава игра, амико. Дори не е за вярване!

Тривейн рязко се обърна и се отправи към вратата. Гласът на де Спаданте — решителен, но не много висок, го спря.

— Имам потвърждение от много уважаван човек от хотелската охрана. Той е от доста време на тази служба и често ги е виждал. Има нюх към специалните особи като жена ти. От това би се получило доста грозно нещо. И всичко е самата истина.

— Наистина си долен тип, де Спаданте.

Това бе всичко, което успя да каже.

— Това ми харесва повече от „нежелан“, амико. Звучи по-престижно, разбираш ме нали?

— Свърши ли вече?

— Почти. Просто искам да знаеш, че личните ти проблеми няма да бъдат разгласени от мен. Аз съм сигурен. Никакви вестници, никаква телевизия нито пък радио. Всичко ще бъде тихо. Знаеш ли защо?

— Може би се досещам?

— Сигурно е така… Защото ще се върнеш във Вашингтон и ще подготвиш доклад заедно с жалката ти подкомисия. Този доклад ще причини уволнението на някои хора, които ние ще посочим.

— А ако откажа?

— О, приятелю! Наистина ли искаш да причиниш толкова нещастия на своите любими хора. Всичко, което току-що ти описах ще изглежда ужасно във вестниците. Всеки детайл е добре обмислен и свидетелите са надеждни.

— Този куп от лъжи ще те довърши окончателно!

— Не бъди толкова сигурен… Веднъж прочетох някъде, че обвинения от този вид, подкрепени с доводи, фотографии и достатъчно убедителна предистория, обикновено се поместват на първа страница. Опроверженията идват по-късно и то на по-задните страници, сред пъстрите реклами… Добре помисли преди да направиш своя избор, господин Тривейн.

Тривейн наблюдаваше лукавата усмивка върху дебелите сицилиански устни, омразата в малките, хлътнали очи.

— Виждам, че отдавна чакаш този момент, де Спаданте.

— Цял живот, гнусно кадифено псе. А сега се махай и прави това, което ти казах. И ти си като останалите.