Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (51)

50.

Джеймс Годдард, президент, ръководещ отдела на „Дженеси Индъстриз“ в Сан Франциско, пресече залата и седна, докато Тривейн и Викарсън изучаваха обемистите книжа и компютърните програми, разхвърляни по дългата маса за конференции. Помещението бе голямо и служеше за такива срещи в хотел „Шорхам“.

Годдард се държеше рязко вече четири часа, откак Тривейн и неговият пръв помощник вече влязоха. Нямаше причина за излишни приказки. Хората, докладите, напечатаните резултати, работата на главната програма на „Дженеси“ бяха всичко необходимо за случая.

Нека цифрите сами да говорят.

Той погледна двамата, които приближаваха наредените материали, изпълнени с предчувствия. В началото бяха подозрителни и предпазливи. Постепенно силата на обвинението разклати чувството им за реалност.

Председателят на подкомисията изпрати Викарсън до техния отдел да донесе един малък мултиоперативен компютър за бюро, който можеше да събира, изважда, разделя, умножава и извежда цифрите, докато е необходимо. Тривейн обясни, че без него биха се мъчили цяла седмица да намерят решение. С компютъра и с късмет, може би биха свършили до утре сутринта.

Джеймс Годдард би приключил с този проблем за два часа, най-много три.

А ето вече бяха изминали четири часа, а краят не се виждаше.

Аматьори.

Случайно тогава Тривейн се обърна бързо към него и го попита нещо, изискващо отговор веднага. Годдард се засмя на себе си, като откри „загрижено“, че не е в неговата власт да отговори. Тривейн свършваше. Той поиска имената на основните автори на главната програма. Годдард ги знаеше. Хамилтън и неговия безличен легион от „вицепрезиденти“ в Чикаго — хора, които бяха дълбоко прикрити, невидими, управляващи огромни национални и международни операции.

Никога не му позволиха да прекрачи границата. Никога не му дадоха шанс да покаже своята специализация в изготвянето на всички документи да направи дори с по-голяма прецизност финансовите проекти през петте години хаос.

Колко пъти смяташе за необходимо да прави нови варианти в своята област, защото записът на главната програма показваше грешки, водещи до финансова криза в изолираните производствени сектори на „Дженеси“? Колко пъти бе изпращал обратно в Чикаго неоспорими доказателства за това, че той не служи само за украса във финансовия отдел на „Дженеси“, но всъщност е единственият човек, способен да ръководи работата по програмата?

Отговорите от Чикаго — никога писмени, бяха съобщавани еднакво непроменящи се от безличен глас по телефона. Благодаряха му, признавайки неговия принос, и повтаряха, че като президент на важния отдел в Сан Франциско, е незаменим.

С една дума, бе стигнал предела на възможностите си.

При последния анализ се бе оказал заменим. Беше се превърнал в дресирано животно, готово да откликне на плясъка на камшика в ръцете на всички. И като се е подчинил веднъж, какво друго може да направи?

Нищо. Абсолютно нищо. Неговият „принос“ бе окачен, така че да го виждат всички. А без програмата „приносът“ му стигна само до вратата на неговия кабинет.

Но имаше изход? Единственият.

Да стигне бързо върха — неговият връх на конгломерата, по-голям дори от „Дженеси Индъстриз“.

Правителството на Съединените щати.

Сделката, обмисляна всеки ден с дузина догадки: „консултант“, „експерт“, „административен съветник“.

Това означаваше, че ще трябва да изостави къщата в Пало Алто и красивите хълмове, които го успокояваха със своята величественост. От друга страна трябваше да изостави и жена си. Тя никога, никога не би се съгласила и това беше в негова полза.

Но най-голямата печалба беше собственото му чувство за благополучие. Защото оттук нататък неговият „принос“ не би бил само изключителен и признат за такъв, но също така крайно необходим. Изкачването на „Дженеси Индъстриз“ до сегашното положение продължи почти двадесет години. Разплитането на финансовия възел би отнело може би още десет години.

И той, Джеймс Годдард, „експертът“, бе икономическата легенда, която щеше да го направи. Това би станало, защото в края на краищата беше неизменна част от историята на Америка в двадесети век. Той ще се запише в „златния век“ на историята. Хилядолетия изследователи ще изучават идеите му, неговата личност, ще почитат знанията му.

Правителството, до най-високопоставените, ще го смята за крайно необходим.

Никой не би могъл да направи това, което той би могъл.

Признанието бе всичко, което той искаше.

Не можеха ли да разберат това Ян Хамилтън и безличните гласове в Чикаго?

Не искаше нито пари, нито власт.

Искаше уважение. Уважение, което да го извади от положението му на играчка в ръцете на другите.

Минаха почти пет часа. Тривейн и неговия неприятен, приказлив помощник бяха изпили две кани кафе. Председателят, който непрекъснато пушеше, вече не задаваше въпроси. Помощникът пъхаше пред Тривейн документи и книжа. Накрая те разбраха последователността на неговия финансов модел. Не го казаха, разбира се, но работата с компютъра потръгна равномерно и това ги издаде без думи.

Скоро ще дойде. Въпросът.

После сделката.

Всичко трябва да бъде казано ясно. Без колебание.

Беше наистина просто, като се замисли човек.

Той просто сменяше съюзниците си, променяйки посоката на своята преданост.

Той хвърли поглед на Андрю Тривейн, който стана от масата и откъсна листа от машината. Председателят на подкомисията го погледна, постави го пред своя помощник и започна да разтърква очите си.

— Свърши ли?

— Свърши ли? — отговори Тривейн със същия въпрос. — Вие знаете много добре. Едва сега започна. Съжалявам.

— Да, да, разбира се. Вярно… Сега започва. Трябва да прегледат години, томове. Добре знам това… Сега трябва да поговорим.

— Да поговорим? Ние?… Не, мистър Годдард. Това може да не е приключило, но за мен е. Говорете с други… Ако можете да ги намерите.

— Какво означава това?

— Не се препирам да разбера мотивите ви, Годдард. Вие сте или най-смелия човек, който съм виждал… или толкова затънал във вина, че сте изгубили чувство за перспективите. И в двата случая ще се опитам да ви помогна. Вие го заслужавате. Но мисля, че никой няма да ви докосне. Не хората, които трябва да се обърнат към вас… Те няма да знаят къде свършва корумпираността ви. Само при удобен случай, заставайки до вас, те биха могли да разкрият истинския си образ.