Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (33)

32.

Тривейн стана рано, преди седем часа. През прозореца на спалнята утрото изглеждаше невероятно спокойно. Снежната покривка бе около осем сантиметра, достатъчно за да покрие, но не и да деформира пейзажа навън. Отвъд бордовете по океанския бряг, водата бе спокойна, укротена от зимните студове. Само блъскащите се в скалите вълни бяха неукротими, сякаш се бореха за своята идентичност.

Андрю реши да си приготви сам закуската. Не искаше да вика Лилиан, изморена от вчерашния ден.

Той разстла жълтите страници, които бе събрал от бюрото си върху кухненската маса. Почеркът бе едър, набързо надраскан — полуизречения, кратки бележки, имена и общи названия. Това бе информацията, събрана от Сам Викарсън и касаеща Арон Грийн.

Грийн не беше от бирмингамската „компания“, както мислеше Алън Мартин. Той бе емигрирал от Щутгарт през 1939 година на четиридесетгодишна възраст. Малко се знаеше за живота му в Германия, освен това, че е бил представител по продажбите на голямата печатарска компания „Шрайбварен“ с клонове в Берлин и Хамбург. Вероятно е сключил брак през двадесетте години, и се е развел непосредствено преди бягството си от Германия на борда на един нацистки кораб. Успехите на Арон Грийн в Америка бяха тихи но зашеметяващи. Заедно с още няколко бежанци, той основава малка печатница в Долен Манхатън. Използвайки последните технологии, разработени от „Шрайбварен“ — станала скоро главна печатна база на хитлеровата пропагандна машина — малката фирма успява да се наложи с продукцията си на нюйоркския пазар. Само за две години фирмата увеличава доходите си четири пъти. Междувременно Грийн получава патент на свое име от компанията в Германия.

С формалното влизане на Америка във войната и наложените ограничения върху хартията и печата, оцеляваха най-ефикасно работещите. Машините на Грийн имаха важно предимство — те ограничаваха брака до минимум.

Компанията на Грийн получи големи правителствени поръчки.

Военни поръчки.

След това Арон Грийн направи няколко решителни стъпки, осигуряващи му бъдещето. Той откупи акции от своите партньори и премести фабриката си от Манхатън в един евтин участък близо до Ню Джърси. Прие на работа много емигранти от Европа и буквално съживи умиращия град.

Цената на земята в Ню Джърси бе нищожна, но тя нямаше да остане такава винаги. Набъбналите ведомости за заплатите съдържаха имената на мъже и жени, които се отнасяха към своя работодател като към спасител. Постепенно всички свикнаха с първоначалния шок от пристигащите евреи и милионите на Арон Грийн бяха спасени. С увеличаване на доходите си той успя да отдели средства за закупуването на още земя и за разширяване на производството.

След войната Арон Грийн разработи нови територии. Той предвиди големите печалби от развиващата се телевизионна индустрия и предприе широкомащабна рекламна кампания, възползвайки се от изобретателността на написаното, казано и нагледно представено слово.

Като че ли следвоенната ера очакваше неговите способности. Арон Грийн сформира агенция на свое име и я насити с най-светлите умове, които можа да намери. Милионите му позволяваха да привлича най-добрите от съществуващите агенции. Неговите контакти с правителствените кръгове поддържаха известно недоверие към него, но когато дойдоха приходите и от телевизията, превъзходството на Грийн в издаването на списания, вестници и други печатни материали, направи неговата агенция най-търсената фирма за реклами в Ню Йорк.

Личният живот на Арон Грийн бе доста неясен. Той се бе оженил повторно, имаше двама сина и дъщеря, живееше в Лонг Айлънд в къща с двадесет причудливи стаи и с градини, съперничещи на тези в Тюйлери. Беше известен с изключителната си щедрост и бе привърженик на либералните каузи. Съдействаше при политически кампании без много да се интересува от различните платформи, като винаги отделяше особено внимание на социалните реформи. Веднъж обаче бе осъден от Американския съюз за граждански свободи, поддържан от службата за наемния труд. Причината за този процес бе отказът на Грийн да приема работници с германски произход. За дисквалификацията на кандидата бе достатъчно неевропейското му немско име.

Арон Грийн плати глобите и спокойно продължи дейността си.

Тривейн свърши закуската и се опита да си състави картина за Грийн.

Защо Дженеси Индъстриз? Защо бе тази прикрита поддръжка за организация от военен тип, когато той така силно ненавиждаше войната.

 

На летището в Уестчестър той върна взетата под наем кола, уреди си самолетния билет до Ла Гуардия и нае хеликоптер, за да стигне до Хамптън Бейс в централната част на Лонг Айлънд.

В Хамптън Бейс нае друга кола и потегли на юг към Сейл Харбър. Там живееше Арон Грийн.

Пристигна в 11 часа и бе посрещнат от изненадания Грийн. Възрастният джентълмен имаше разтревожен вид. Правилните му еврейски черти бяха покрити с дълбоки бръчки. Изражението на лицето му показваше едновременно тъга и гняв. Гласът му, плътен и вибриращ, все още с акцент след повече от трийсет години, прозвуча като удар на барабан.

— Днес е събота, еврейски празник, господин Тривейн. Мислех, че ще се съобразите с нашите обичаи, известявайки ми по телефона визитата си. Тази къща е ортодоксална.

— Хиляди извинения. Не знаех. Имах претоварена програма и реших да ви посетя в последния момент. Бях на гости у приятели. Но мога да мина и друг път.

— Не се оправдавайте. Ийст Хамптън не е Бойс, Айдахо. Елате с мен на верандата — Грийн поведе Тривейн към голяма остъклена стая с изглед към парка. Тук имаше много растения, като през лятото, а навън бе истинска зима.

Гледката бе наистина великолепна.

— Какво ще кажете за едно кафе, или няколко сладкиша?

— Не, благодаря ви.

— Хайде, хайде, не бива да се лишаваш от тези вкусни тортички, заради лошото ми настроение. Имам чудесна готвачка — Арон Грийн се усмихна топло.

— Едва ли заслужавам вашата гостоприемност.

— Все пак, ще ти предложа нещо. Откровено казано, аз също бих хапнал с удоволствие. От това няма да стана по-снизходителен. — Грийн отиде до стъклената маса и натисна копчето на белия телефон за вътрешна връзка. — Шърли, скъпа, нашият гост би желал чашка кафе и малко от тортичките, които аз така положително оцених. Донеси достатъчно за двама и не съобщавай на госпожа Грийн.

— Много сте любезен.

— Не, просто промених отношението си — от раздразнение към благоразумие. Затова изглеждам така любезен. Това не трябва да те заблуждава. Очаквах да ми се обадиш и не мислех, че ще го направиш толкова скоро.

— Разбирам, че отделът по отбраната е объркан. Предполагам, че са се свързали с вас.

— Така е. Вие предизвиквате реакции на възбуда у много служители, господин Тривейн и всявате страх у хора, на които им се плаща, за да бъдат смели. Те едва ли ще получат допълнително заплащане. За съжаление, аз не поемам техните разходи.

— Тогава нека говорим без заобикалки, нали?

— Заобикалките са излишни в случая. Те са прийом на бедните ловци, нямащи средства за примамка. В този случай възможностите са две — или дивечът ще избяга, използувайки силното си обоняние, или пък ще атакува ловеца без предупреждение. Вие не сте нито беден, нито глупав, господине.

— От друга страна намирам, че идеята за поставяне на примамка е доста безвкусна.

— Чудесно! Бързо схващате и това ми харесва.

— А аз разбирам защо имате толкова верни последователи!

— Ех! Лъжете се, приятелю. Моите последователи, ако наистина имам такива, са купени с пари. Ние и двамата имаме пари, нали господин Тривейн? Сигурно на вас ви е известно, че парите винаги пораждат последователи. Сами по себе си те са безполезни, но могат да станат мост между хората. Използвани правилно, парите разпространяват идеи, които са най-голямото благо за човека… Аз имам последователи, и най-важното за мене е, че те пренасят и разпространяват моите идеи.

Униформената прислужница се появи със сребърен поднос. Грийн запозна Тривейн с Шърли, а Тривейн стана и помогна при сервирането. Тази негова постъпка получи одобрението на Грийн.

Шърли се оттегли бързо с пожелание за добър апетит.

— Истинска прелест е тази Шърли! — каза Грийн. — Открих я в израелския павилион на изложбата в Монреал. Трябваше да употребя доста усилия, за да я накарам да се върне отново в Америка и да работи за нас… Ах, тези тортички… Опитай ги!

Тортичките бяха превъзходни.

— Чудесни са.

— Нали ти казах. Може да прозвучат лъжи в нашия бъдещ разговор, но не относно тортичките. Хайде, нека им се насладим.

Двамата мъже непринудено и с чувство за хумор водеха разговор за обикновени неща, вземайки си от сладките. Те взаимно се изучаваха и всеки се опасяваше от събеседника си.

Грийн остави чашката с кафе и въздъхна шумно.

— Сладките свършиха. Сега да поговорим. Какви са твоите интереси, господин председател на подкомисия? Какво те води в тази къща при такива необичайни обстоятелства?

— Дженеси Индъстриз. Вашите разходи, по-специално чрез вашата агенция. Около седем милиона годишно, а по наша преценка — дванайсет милиона и дори повече — пари, използвани за убеждаване на страната, че Дженеси Индъстриз е важна за нейното оцеляване. За десет години това прави общо около седемдесет, или дори сто и двайсет милиона долара, а може би и повече.

— Плашат ли ви тези цифри?

— Не съм казал това. Те просто ме интересуват.

— Защо? Дори съответствието между цифрите може да бъде обяснено и вие сте прав — вярна е по-голямата цифра.

— Може би обяснено, но едва ли оправдано.

— Това зависи от търсещия оправдание… Да, те могат да бъдат оправдани. Аз ги оправдавам.

— Как?

Грийн притисна гръб в облегалката на стола си. Имаше вид на патриарх, готвещ се да раздава мъдрост.

— Първо, един милион на днешния пазар не са това, което средният гражданин си мисли. Дженерал Мотърс изразходва двайсет и два милиона долара годишно за реклами, а новият пощенски комплекс — седемнадесет.

— Но те са двата най-големи консуматори на планетата.

— Нищожни са в сравнение с държавата. И тъй като държавата е главният потребител и клиент на Дженеси Индъстриз, налага се известна логика.

— Но няма такава логика. Освен ако клиентът е в действителност в собствената ви компания със своите собствени капитали. Дори аз не вярвам в това.

— Всяка гледна точка има своята визуална рамка. Ако гледате едно дърво, вие можете да забележите само част от него, поради отразяваната от листата му светлина. Аз бих видял и светлината, проникваща през дървото, осветяваща неговата вътрешност. Биха се получили две различни дървета, ако ги описвахме.

— Не виждам аналогия.

— Вие може да я видите, но просто не желаете. Виждате само повърхността, но не и това, което е под нея.

— Гатанките са досадни, господин Грийн, а лесните гатанки са просто обидни. Що се отнася до вашия случай, аз имам някои представи за същността му и именно по тази причина съм тук.

— Ясно, — Грийн кимна с глава като патриарх, приемащ присъдата на един по-нисш от него. — Разбирам, ти си твърдоглав. Много твърдоглав. Имаш…

— Нямам нужда от… Не продавам нищо.

Внезапно Арон Грийн плесна силно с ръце по металните рамки на стола си. Това беше грозен и заплашителен плясък.

— Разбира се, че продаваш! — Старият евреин извика с глас, подобен на ехо, гледайки свирепо към Тривейн. — Ти продаваш най-презряната стока, с която човек може да търгува. Това е безразличието и слабостта, знаеш го добре!

— Нямам вина за нищо. Ако продавам нещо, то това е убеждението ми, че страната има право да знае как се харчат нейните пари. Дали тези разходи наистина са необходими, или са резултат от прищявките на едно разраснало се промишлено чудовище, контролирано от малка група хора, решили своеволно как да разпределят милионите си.

— Говориш като ученик… Къде е твоето своеволие? Кой е своеволен? Ти се пишеш съдия по необходимост. Твърдиш, че интелигентността винаги побеждава. Кажи ми, мъдри равине, къде беше този масов интелект през 1917? Или през 1941? Даже през 1950 и 1965? Ще ти кажа къде. Стоеше в сянка, напълно безпомощен и за всичко това бе платена висока цена — кръвта на стотици хиляди млади мъже. — Грийн внезапно снижи гласа си. — Животът на милиони невинни деца, на техните майки и бащи. Не ми говори за своеволие, това е лудост.

Тривейн изчака Грийн да се успокои.

— Аз признавам, господин Грийн, и го казвам с уважение, че вие търсите решение на проблеми актуални за други времена. Сега сме изправени пред други проблеми и имаме други приоритети.

— Това са фантазии. Доводи на страхливците.

— Термоядрената ера не предразполага към големи геройства.

— Нелепост! — Грийн се засмя подигравателно. Събра ръцете си с лакти встрани. Като патриарх, играещ си с непросветения противник, помисли Тривейн. — Кажете ми, господин председател на подкомисия, какво е моето престъпление? Не ми става много ясно.

— Много добре знаете — нецелесъобразно използване на средствата.

— Нецелесъобразно, или незаконно? — Грийн млъкна, разделяйки ръцете си, като ги държеше с длани нагоре. Гласът му бе провлечен.

Тривейн направи кратка пауза. С това искаше да подчертае своето отвращение.

— Тези въпроси се решават в съда. Ние само търсим улики и даваме препоръки.

— И как, според вас, са използвани тези фондове?

— С цел убеждаване. Предполагам, че една много тлъста сума е отделена за поощряване на поддръжката и елиминиране на опозицията към контрактите на Дженеси. Поне в дузина области, профсъюзите, конгресът, интелигенцията.

— Вие подозирате? Имате ли достатъчно основание за това?

— Видях достатъчно. Споменах тези три области на базата на видяното от мен.

— И какво сте видели? Хора, които живеят с нетрудови доходи? Безполезни начинания, финансирани от Дженеси Индъстриз. Хайде, господин председател, къде е този морален упадък? Кой, ако смея да ви попитам е бил наранен, или подкупен?

Андрю наблюдаваше спокойното, но почти триумфално изражение на лицето на Грийн. И разбра гениалността на системата за подкупи, прилагана от Дженеси. Поне по отношение на огромните суми, изразходвани от Грийн. Не бе платено за нищо, което не би се оправдало законно, логически или поне емоционално. Този Ърнест Маноло — малкия профсъюзен барон в Южна Калифорния. Какво би било по-логично от поддържането на растящите нужди на профсъюзите с дребни вноски и юридически гаранции. А блестящият Ралф Джеймисън, доктор на науките. Би ли спрял такъв ум да работи и допринася заради някакви реални или въображаеми проблеми? А Мичел Армбрастър? Може би най-тъжният от всички. Гордият сенатор либерал, включил се също в тази игра. Но едва ли някой би оспорил ползата от раковата клиника на Армбрастър? Подвижните болници, пътуващи из калифорнийските гета? Кой би определил този принос като корупция? Кой жесток инквизитор ще произнесе присъда срещу щедростта?

Инквизитор.

Ние не се нуждаем от инквизитор.

Също и Джошуа Студебейкър, търсещ път към истината.

Но всичко това не касаеше Арон Грийн. Неговата област беше друга. Ако Викарсън бе казал истината, то Студебейкър и Грийн имаха толкова общи неща помежду си. И двамата са блестящи и сложни натури. Двама ранени гиганти.

— И така? — Грийн се наклони напред. — Виждаш, че е трудно да дадеш точна оценка на тази масова корупция. Хайде, господин Тривейн, чакам примери от вас.

— Вие просто сте невероятен!

Грийн се затрудни от внезапния обрат.

— Кое е невероятното?

— Сигурно притежавате цели томове информация. За всеки разход имате обяснение. Какъвто и пример да дам, вие винаги ще се обосновете.

Грийн разбра. Той се усмихна и отново се отпусна на стола си. — Аз добре съм усвоил урока на Шалом Алейхем. Никога не купувам козел без тестиси. Избор, господине, това е важно за мен! Дайте ми пример за някое мое престъпление и аз ще ви опровергая. След минута вие ще узнаете истината.

— Вашата истина.

— Дървото, господин Тривейн. Запомнете това. Всичко зависи от гледната точка.

Андрю си представи някакво помещение със стоманени стени, изпълнено с хиляди грижливо подредени папки, съдържащи всичката информация за сферите на корупцията. Корупция за него, оправдани разходи за Арон Грийн.

За разплитането на подобна енциклопедия биха били необходими много години.

— Защо, защо господин Грийн? — попита Тривейн благодушно.

— Нали никой не ни подслушва?

— Не се безпокойте. Освен това, нямам намерение да прекарам остатъка от живота си в тази подкомисия.

— Ела с мен. — Грийн се изправи с усилие на стар и уморен човек. Той тръгна към стъклената врата, водеща към задния парк. На стената, до вратата висеше вълнен шал. Грийн го откачи и го омота около врата си.

— Аз съм стар човек и се нуждая от шала си. Ти си млад. Когато бях дете, краката ми винаги мръзнеха в студените зими на Щутгарт.

Той отвори вратата и изведе Тривейн на покритата със сняг трева. Излязоха на широка пътека.

Блясъкът веднага привлече погледа на Тривейн.

В края на коридора от дървета, на около половин метър от земята стоеше звездата на Давид, излята от бронз. Размерите й бяха не повече от метър и половина, като на всеки лъч имаше малки вдлъбнатини в които гореше огън.

— Без сълзи, господин Тривейн. Никакви ридания или успокоителни ръкостискания. Вече половин век намирам утешение в този скромен паметник, построен в памет на жена ми и дъщеря ми. За последен път се видяхме през една грозна ръждива решетка.

Арон Грийн спря и погледна към Тривейн. Той бе съвършено спокоен, болката отдавна бе преодоляна. Но паметта за преживяния ужас бе все още жива у него. Неговата тиха и изразителна сила бе завладяваща.

— Това не трябва да се повтори, господин Тривейн.