Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (30)

29.

Бонър беше узнал името на частната болница от агента 1600. След това, той се снабди с превозно средство, което да му служи при пристигането в Уестчестър и употреби цялата си искреност за да изкаже благодарност на подполковника.

Автомобилът се оказа военна лимузина, която бе докарана до летището на един ефрейтор на служба някъде в Ниак, Ню Йорк.

Ефрейторът се надяваше да бъде шофьор на майора, но последният се оказа от неговите услуги и след като му даде двадесет долара, го посъветва да се върне в базата си на следващия ден.

Бонър подкара към отворените железни врати на болницата и влезе в кръговото движение. Часът беше девет и тридесет и пет. Два светещи знака насочваха колите към мястото за паркиране в далечния край на сградата. Вместо това, той мина плътно вдясно на пътя, за да пропусне останалите коли и спря наполовина върху тревата. От небето се сипеше сняг, топящ се при съприкосновение със земята. Слезе от колата и потърси с очи патрул 1600. Той беше подготвен за тази среща и се готвеше да дава обяснения.

Никой не се появи.

Бонър се почувства объркан. Той добре познаваше строгите инструкции, които патрулът трябваше да следва. При здания от този тип с един вход за автомобили и три етажа, охраната бе поверена на двама човека — единият трябваше да стои отвън, а другият да се движи. Двойката би трябвало да поддържа постоянен радиоконтакт. Хората от патрул 1600 бяха винаги за пример. Отклонението от служба бе изключено, освен при изключителни обстоятелства.

За да се увери, че не се касае за наблюдение без контакт, Бонър заобиколи колата и произнесе ясно и тихо.

— Бонър, Пол. Майор, Д.О.Д. „1600“, моля отговорете… Повтарям. „1600“, моля отговорете.

Нищо. Само нощната тишина и приглушени звуци.

Пол Бонър извади своя 44-калибров пистолет, който притежаваше огромна огнева мощ.

Пресече пътя и се промъкна до главния вход на болницата. Униформата му можеше да уплаши или да провокира, но той със сигурност беше мишена в тази игра. Постави пистолета в джоба на куртката си, като държеше пръст на спусъка. Освободи с палец предпазителя и държейки оръжието в хоризонтално положение, се подготви за стрелба през дрехите.

След като проникна в болницата, запазвайки спокойствие, се обърна към сестрата на приемната.

— Госпожице, казвам се Бонър. Разбрах, че госпожа Тривейн е пациентка тук.

— Да… Полковник…

— Майор звучи по-добре.

— Едва ли ще се науча да различавам военните звания, — мило се усмихна момичето, ставайки от стола.

— Самият аз имам проблеми с флотските звания. — Бонър се огледа за патрул 1600.

Никой.

— Да, госпожа Тривейн е пациент тук. Но вашата визита е в доста необичайно време и аз се съмнявам дали ще бъдете приет.

— Всъщност, търся господин Тривейн. Казаха ми, че той е тук.

— Боя се, че вече го изпуснахте. Видях го да излиза преди час.

— Ах? Тогава… дали бих могъл да говоря поне със шофьора на госпожа Тривейн. Надявам се, че госпожата се придружава от шофьор и секретар.

— Да, така е майоре, — усмихна се сестрата. — Регистрационната ни книга е пълна с имена на „капитани и крале“ и хора, които пазят тяхното спокойствие. Вероятно, вие имате предвид двамата джентълмени, които пристигнаха с госпожа Тривейн. Чудесни момчета.

— Именно за тях говоря. Къде са те?

— Явно нямате късмет, майоре. Те излязоха преди господин Тривейн.

— Казаха ли къде отиват? Повярвайте, много е важно да се свържа с тях.

— Не… господин Калахън, който стоеше в коридора, бе извикан на телефона в 7.30. След това той каза, че двамата с приятеля си ще отсъствуват през нощта. Приятелят му се съгласи.

— Кой прие обаждането му? Искам да кажа знаете ли откъде се обадиха? — Бонър се опитваше да скрие безпокойството си, но без особен успех.

— Телефонистката. Да я попитам ли разбрала ли е откъде са се обадили?

— Моля ви.

Момичето пресече коридора и отвори бялата врата отдясно. Бонър успя да види малката централа и жена на средна възраст, която седеше пред апарата. Той си помисли колко различни са нещата в една частна болница. Всичко беше така засекретено и недостъпно за хорските погледи.

Сестрата се върна.

— Обаждането е било от далечно разстояние, от Вашингтон. Търсели са лично господин Калахън, придружителят на госпожа Тривейн.

— И след това той си тръгна? — безпокойството на Пол се превръщаше в страх. Трябваше да има обяснение за всичко това и той искаше да го разбере.

— Точно така — отговори момичето. — Майоре? Искате ли да се обадите някъде?

Бонър почувствува леко облекчение.

— Да, ако е възможно. Къде е тук телефонът?

— Имаме телефон в чакалнята. Хей там. — Тя посочи към отворената врата в другия край на коридора. — На масата до прозореца. — Кажете на телефонистката да прехвърли разговора на сметката на стая 212.

— Благодаря ви за любезността.

— Няма защо.

Чакалнята имаше вид на стая за живеене, добре мебелирана и уютно подредена. Толкова различна от еднообразните пластмасови пейки, характерни за големите болници.

Пол поиска номера на службата 1600 във Вашингтон и още при първия сигнал отсреща вдигнаха слушалката.

— Отново е майор Бонър. Това ли е същият…

— Да, майоре. Смяна4-12. Открихте ли мястото?

— Да, обаждам се оттам. Какво се е случило?

— Къде?

— Тук. Кой е освободил хората?

— Освободил? Какво искаш да кажеш?

— Хората са били освободени около 7.30. Защо?

— Никой никого не е освобождавал, Бонър. За какво, по дяволите, говориш?

— Те не са тук.

— Огледай добре, майоре. Трябва да са там. Може би не искат ти да узнаеш за това, но…

— Казвам ти, те са заминали. Имаш ли човек на име Калахън?

— Почакай да видя списъците… Да, Калахън и Елис. Те са дежурни по 2 следобед.

— Но не са, по дяволите! Калахън е имал разговор с Вашингтон. В 7.30. Той е напуснал, като е казал на сестрата, че двамата с партньора му са освободени за през нощта.

— Но това е лудост! Такава заповед не е издавана. По дяволите, Бонър, те трябваше да държат контакт с мен.

— Искаш да кажеш, че Калахън е излъгал? Вярвай ми, никой от двамата не е на поста си.

— Няма причина той да е излъгал. Освен това, той би могъл да бъде освободен само при обаждане от тук. Не би могъл…

— Защо не?

— Е, общоприети процедури… Знаеш. Кодовете се сменят на всеки 24 часа и се пазят с голяма строгост. Преди всяка инструкция се съобщава съответния код. Ти знаеш.

— Тогава някой е узнал паролата, приятелю, защото момчетата ги няма.

— Нищо не разбирам.

— Виж, не искам да спорим; изпрати следващата група.

— Но те застъпват в два.

— Искам ги веднага!

— Те навярно са се запилели някъде. Не съм сигурен, че е възможно да бъдат открити.

— Тогава използвай местни! Поставете охрана на този пост до 15 минути! Не ме интересува какви хора ще използвате! И открийте кой се е обадил на Калахън.

— Спокойно, майоре. Вие не командувате моя офис.

— Вие също няма да командвате дълго, щом като допускате произшествие от такъв характер!

— Хей, почакай малко! Знаеш ли кой би могъл да ги освободи?

— Кой?

— Тривейн.

— Той е бил при жена си, когато са се обадили.

— Но той е могъл да говори с тях преди това. Искам да кажа, че разговорът на Калахън може да е бил от съвсем друг характер. Тези момчета все пак имат жени и семейства.

— Това е интересна мисъл, приятелю, но все пак прави това, което ти казвам. Аз ще проверя службата ДОД. — Бонър затвори телефона с раздразнение. И тогава си помисли за предположението на службата 1600. Ако Анди е говорил с патрула, едва ли това е било, за да им даде почивка, освен ако не ги е пратил на друго място. Това предположение е малко вероятно, но все пак е възможно. И ако се е случило точно така, обяснението е, че Анди е очаквал неприятности другаде. Иначе той не би оставил Филис без охрана, дори за съвсем кратко време.

Но ако той не е освободил патрула, тогава кой го е сторил без нужните права?

Андрю Тривейн или гласеше някаква клопка, или пък бе обект на такава.

Пол се върна до рецепцията. Сестрата го поздрави.

— Хей, всичко наред ли е?

— Струва ми се. Вие ми направихте голяма услуга, но ще ви помоля за още нещо… Нашата работа е да охраняваме и трябва да сме винаги много бдителни. Имате ли някакъв нощен пазач, или човек от охраната.

— Да. Двама.

Бонър спокойно помоли мъжете да заемат позиция, единият пред вратата на Филис, а другият — във фоайето, което би отговаряло на техните нормални задължения. Той обясни, че е допусната грешка при разпределение на охраната и е било необходимо хората да отсъствуват за малко. Пристигането на смяната се очакваше всяка минута.

— Разбирам, майоре — каза момичето. И Бонър се надяваше, че тя наистина е разбрала.

— Вие казахте стая номер 212. Това сигурно е на втория етаж? Бих искал да видя госпожа Тривейн, ако е възможно?

— Разбира се. Нагоре по стълбите и след това наляво. Последната стая в дъното на коридора. Искате ли да позвъня?

— Не, по-добре недейте.

— Добре, няма.

— Благодаря ви, много сте любезна, както вече ви го казах.

Миловидното и спокойно лице на момичето издаваше нейните качества на професионалистка. Той почувствува, че момичето също го смята за професионалист. Това му се случваше толкова рядко тези дни.

— Може би по-добре е да се кача горе — каза той.

Бонър се качи бързо по стълбите на втория етаж. Отправи се към края на коридора. Вратата на стая 212 беше затворена, докато повечето от другите врати бяха отворени. Почука бързо и щом чу гласа на Филис, веднага отвори.

— Пол! господи! — Тя седеше на стола, четейки книга.

— Филис, къде е Анди?

— Просто се успокой, Пол! — Филис очевидно се боеше за съпруга си. Пол Бонър имаше много напрегнат вид. Тя не го бе виждала такъв преди.

— Сега затвори вратата и нека си поговорим.

— Ти не разбираш, а аз нямам време. Къде е отишъл той? — Майорът разбра, че Филис се опитваше да извърта нещата относно съпруга си. Той не се реши да й каже за отстраняването на патрула, но трябваше да предаде новината. След като затвори вратата, приближи се до стола и каза. — Чуй ме, Филис, аз искам да помогна на Анди. Разбери, това е неотложно.

— Какво се е случило? — страхът на Филис се усили. — Той в беда ли е?

— Не съм сигурен, но е доста вероятно.

— Ти не би го следвал по целия път от Бойс или Денвър без да си сигурен. Какво има?

— Моля те, Хил! Просто ми кажи къде е той?

— Замина обратно за Бърнигът…

— Аз не познавам това място. По кой път би тръгнал той?

— Мерит Паркуейт. Това е на около половин миля наляво от болницата.

— През кой изход на Паркуейт трябва да мина?

— Първо през Гринуич. Ще завиеш надясно след бариерата и ще тръгнеш по крайбрежното шосе. Поддържай курса около шест мили. Ще стигнеш до кръстовище; пътят отляво е този, който ти трябва, на северозапад…

— Ако не се лъжа, това е черен път.

— Пол, какво в действителност се е случило?

— Просто трябва да говоря с него. Сбогом, Хил! — Бонър отвори вратата и бързо я затвори след себе си. Не искаше Филис да го види като тича по коридора.

 

Пунктът в Гринуич изискваше намаляване на скоростта до 25 мили в час. Пол Бонър караше с над 40, макар че си даваше сметка за нарушението, което правеше. На крайбрежното шосе, докато изпреварваше колите, той внимателно се вглеждаше във всяка една от тях.

Миля и половина след разклона пътят стана черен. Започваше имението на Хай Бърнигът.

Той намали скоростта. Хиляди танцуващи снежинки се отразяваха в светлините на фаровете. Макар и да познаваше добре този път, Бонър се колебаеше при завоите.

Изведнъж на около сто метра по-напред проблесна малка светлинка, описваща кръгове. От тъмнината изплуваше фигура на човек и майорът успя да чуе думите:

— Марио, Марио, това съм аз… Джой — гласът бе настоятелен, но не висок.

Бонър остана на мястото си с пистолет в ръката. Непознатият се спря. Той явно бе разбрал, че това не е колата която очакваше. Тъмнината, снегът и блясъка на фаровете го бяха заблудили. Пред него беше спряла военна лимузина.

— Не мърдай! Хвърли оръжието и вдигни ръце! — майорът отвори вратата и се прикри зад нея.

В отговор прозвучаха четири приглушени изстрели. Три от куршумите се забиха във вратата, а четвъртият след като разби сенника над кормилото, направи дупка в предното стъкло на автомобила. Бонър чу стъпките на човека по морския сняг и вдигна глава. Нов куршум просвистя във въздуха над него.

Пол пропълзя към задната част на колата и с прилепено към земята тяло следеше движенията на оттеглящия се към гората човек. Мъжът се колебаеше какво да стори, но страхът в крайна сметка надделя и той се скри в гората.

Бонър разбра, че сигналът бе предназначен за друга кола. Сега военният автомобил със своя жив или мъртъв шофьор трябваше да бъде заобиколен, а очакваната кола — пресрещната.

Стрелецът навярно ще пресече гората в северозападна посока, за да се окаже отново на пътя някъде зад Пол. В този момент майор Пол Бонър си спомни всички научено през време на службата си в специалните сили в Лаос и Камбоджа. Тогава неговият живот и този на другарите му зависеха от бързото и безшумно ликвидиране на противниковите разузнавачи. Човекът с пистолета едва ли притежаваше качествата на разузнавач. Обзет от твърда решителност, Бонър реши да действа бързо и тихо. Безшумно се приближи до гората и навлезе в нея, внимателно проучвайки пространството пред себе си. Светлините на пътя му позволяваха да вижда всеки силует в пространството между дърветата. Тази тактика многократно му бе позволявала да издебва неприятеля при залез слънце или на лунна светлина. Джунглата го бе научила на много неща.

Човекът се появи, несръчно проправяйки си път през клоните. Той следеше с очи пътя и държеше оръжието си готово за стрелба. След като избра възможно най-краткия и чист път, който ги разделяше, Бонър вдигна един камък и го хвърли по колата. Звукът от удара изплаши мъжа и той се наведе инстинктивно като стреляше към колата. Тогава Бонър се хвърли отгоре му. С една ръка го сграбчи за косата, а с друга го хвана за лявата китка, нанасяйки му силен удар с коляно в гръдния кош. Човекът изкрещя от силната болка и изпусна пистолета си. Състоянието му бе много тежко, но той все още беше в съзнание. След като го извлече от гората и го хвърли на предната седалка, Пол подкара колата по следите на Тривейн.

Напълно безпомощен, стрелецът стенеше от болка и молеше за помощ.

Пол си спомни, че пътят пред къщата на Тривейн се разклоняваше и водеше към широк гараж за четири коли. Той подкара към гаража и спря пред отворена врата. След това паркира колата в една от свободните клетки.

За да облекчи страданията на мъжа, Бонър му нанесе силен удар в областта на шията, което го лиши от съзнание за определено време.

После слезе от автомобила и се отправи към главния вход. Прислужницата Лилиан го забеляза:

— А, майор Бонър. Чух колата ви. Как сте сър?

— Добре, благодаря. Къде е господин Тривейн?

— Долу, в кабинета си. Откакто пристигна непрекъснато говори по телефона. Да му съобщя ли за вашето посещение.

Пол знаеше, че кабинетът на Тривейн е изолиран от всякакъв шум. Той едва ли бе чул колата.

— Лилиан, не се плашете, но мисля, че трябва да изгасим всички светлини.

— Не ви разбирам. — Лилиан имаше модерни схващания, но се придържаше към старите традиции. Заповеди приемаше само от своите работодатели, а не от гости.

— Къде е вътрешния телефон? Всяка загубена минута може да ни струва скъпо.

— Ето там сър… — показа тя към стълбището.

* * *

— Пол, какво правиш тук?

— Ще говорим за това по-късно. Сега моля те накарай Лилиан да изгаси всички светлини в къщата. Това е сериозно.

Тривейн се поколеба за момент.

— Свържи ме с нея.

Лилиан произнесе няколко думи.

— Ей сега, господин Тривейн.

— Когато свършите елате в кабинета долу. Не се безпокойте, просто искам да спестя на Тривейн едно нежелано посещение.

Обяснението прозвуча убедително. Страхът бе преодолян. Майорът се отправи към стълбището с привидно спокойствие. Като загуби прислужницата от погледа си, той се втурна към долния етаж, вземайки по три стъпала наведнъж.

Тривейн стоеше до бюрото си, чиято повърхност бе покрита с откъснати страници от жълт бележник.

— За бога, какво има? Защо си дошъл?

— Искаш да кажеш, че нито Сам, нито Алън са се обаждали?

— Сам каза, че спешно си тръгнал нанякъде. Това ли е обичайната ти тактика за издебване и атака.

— Престани. Добре знаеш, че нямам причина да те следя. — Бонър се приближи до единствения голям прозорец.

— Прав си, съжалявам. Мислех, че е необходимо.

— Имаш ли пердета или сенници тук?

— Електрически са. Сега ще ти покажа.

— Не мърдай от мястото си! — Бонър натисна копчето и два вертикални жалуза се появиха от двете страни на прозореца. — Господи, електронни щори.

— Моят шурей има мания към електрониката.

— Какво те накара да изминеш целия този път — Сан Франциско, Сан Бернандино, Хаустън, Бойс, Такома и накрая летище Далас.

Щорите се затвориха и Бонър се обърна с лице към Тривейн. Двамата мълчаливо гледаха няколко секунди.

— Виждам, че находчивостта не ти е изневерила, нали Пол?

— Не ми беше много трудно.

— Вярвам ти. Самият аз бях зает известно време. Но надцених силите си.

— … Някой те преследва, Анди. И аз мисля, че той е много близо.

— Какво говориш, за Бога?

Бонър му обясни всичко по възможно най-бързия начин преди идването на прислужницата. Тривейн се разтревожи за Филис. Пол го успокои, като му разказа за мерките, които е взел. Спомена също така за ранения мъж в гаража.

— Познаваш ли някого на име Марио?

— Де Спаданте — отговори Анди веднага.

— Шефът на мафията?

— Да. Той живее в Ню Хейвън. Бил е в Сан Франциско преди няколко дни. Неговите хора са се опитали да го укрият, но ние знаем, че той е бил там.

— Именно той се е отправил там.

— Тогава ще се срещнем с него.

— Добре, но когато му дойде времето. Помни, че той е успял да отклони патрула. Това говори за връзката му с много влиятелни личности във Вашингтон. Негов човек се опита да ме убие.

— Наистина ли е толкова сериозно? — с невярващ глас отговори Андрю.

— Подробностите са въпрос на време — Бонър извади от якето си пистолет и го връчи на Андрю. — Ето ти оръжие. Заредено е. — Пресече стаята и се приближи до бюрото на Тривейн. След това извади още дузина патрони от джобовете на панталона си. — Ето ти още боеприпаси. Скрий пистолета, за да не изплашиш… как се казваше — Лилиан. Има ли тук врата, която да ме отведе до гаража.

— Ей там — Тривейн показа масивната дъбова врата, била някога палуба. — Тя води към терасата. Отляво има павиран път, който минава край прозореца…

— И който води до страничната врата на гаража — прекъсна го Пол, спомняйки си.

— Точно така.

В коридора се чуха стъпките на прислужницата.

— Плашлива ли е Лилиан? — попита Бонър.

— Не бих казал. Тя често остава сама, понякога цели седмици. Ние й предложихме компания, но тя отказа. Съпругът й който беше полицай в Ню Йорк, почина. Какво става с Филис? Ти каза, че ще провериш — Андрю погледна Бонър изпитателно.

— Ще го направя — Пол взе телефона в момента, в който Лилиан отвори вратата. Тя изгаси осветлението в помещението и се приближи към Тривейн, докато Бонър се свързваше със службата 1600.

Майорът силно преживяваше случилото се в болницата, но беше удовлетворен от бързите действия на новата смяна. За момент си спомни медицинската сестра… Филис беше в добри ръце. Бонър затвори и чу гласа на Тривейн от другата страна на стаята.

— Разказах цялата истина на Лилиан. Както ти ми я предаде.

Пол се обърна и погледна прислужницата. В настъпилия сумрак той не можа да види добре очите й, но забеляза решителното изражение на лицето й.

— Добре. — Бонър се отправи към вратата. — Отивам да доведа нашия приятел от гаража. Ако чуя или видя нещо, ще се върна веднага с или без него.

— Имаш ли нужда от помощта ми? — попита Тривейн.

— Не искам да напущаш тази стая! Заключи вратата след мене.