Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (15)

14.

Майор Пол Бонър паркира на едно празно място на паркинга на Потомак Тауърз от страната на реката. Загледа се във водата, която ставаше все по-мътна с напредването на есента. Бяха изминали седем седмици от деня, в който за пръв път бе паркирал на това място, седем седмици от деня, в който за пръв път бе срещнал Андрю Тривейн. Бе поел поста на свръзка с неприязън — насочена едновременно към мъжа и срещу работата. Неприязънта към работата остана, може би настрана, но откри, че е трудно да изпитва истински отрицателни чувства към човека.

Не че одобряваше проклетата подкомисия на Тривейн, напротив. Беше скапана работа, измислена от политиците на Хълма с единствената цел да прехвърлят някому своята отговорност. Това пораждаше враждебността на Пол Бонър. Всички се правеха на шокирани и невярващи, когато се сблъскваха с осъзнатата реалност.

Времето беше врагът. Не хората. Не можеха ли да го разберат? Не бяха ли го научили от космическата програма? Разбира се, Аполо 14 струваше дванадесет милиона, когато бе стартиран през седемдесет и втора; щеше да струва десет, а още шест месеца по-късно — може би от пет до седем и половина. Времето беше крайният фактор в тази цивилна икономика, и след като те, военните трябваше да се съобразяват с времето, налагаше им се да приемат и икономическите правила.

През тези седмици той опитваше да направи впечатление на Андрю с теорията си. Тривейн твърдеше, че теорията на Бонър е прекалено опростена. Дори и майорът се бе усмихнал — „опростена“ бе също такова кодово за „идиотска“, както и неговото „цивилна“.

Шахмат.

Фундаменталната разлика между двамата мъже беше важността, която всеки от тях отдаваше на времевия фактор. За Бонър бе от първостепенна важност; за Тривейн не беше. Майорът бе срещал врага, бе се сражавал с него, бе свидетел на фанатизма, който го движеше напред. Бонър далеч не опростяваше нещата, усещаше, че Анди иска да сведе врага до политическото име. Врагът не бе комунист, или марксист, или маоист. Това бяха просто удобни наименования.

Врагът представляваше две трети от планетата, роден от невежеството и тласкан напред от идеята за революция; идеята най-накрая — след векове — да притежава своя собствена самоличност. И веднъж притежавайки я, да я наложи на целия свят.

Нямаха значение причините, дори оправданията; рационализациите, изпълнени с мотивационни теории и дипломатически лъкатушения. Врагът бяха хората. Малцинството, контролиращо милиони и милиони; но и това малцинство с неговата нова мощ и технология, е пленник на човешката слабост и собствения си фанатизъм.

Останалият свят трябваше да бъде готов за зашеметяваща разправа с този враг. На Пол Бонър не му пукаше как ще нарекат това.

Беше достатъчно, че съществува.

И това означаваше време. И времето трябваше да бъде купено, без значение от цената или от жалките манипулации на доставчиците.

Той излезе от армейската кола и тръгна бавно по асфалтирания път към входа на комплекса. Не бързаше, нямаше за къде да бърза. Ако беше възможно, би предпочел изобщо да не стъпва тук. Не днес.

Защото днес бе началото на истинската му дейност, дейността за която бе инструктиран. Днес беше денят, в който трябваше да започне да предава конкретна информация на началниците си в Отбраната.

Знаеше го през цялото време. Още в началото разбра, че не бе избран за свръзка на Тривейн заради някакви способности.

Не притежаваше такива за този вид работа.

Също така знаеше, че постоянното, макар и безвредно разпитване, което бе правил до този момент, бе само началото на онова, което щеше да последва. Началниците му не се интересуваха от такива рутинни проблеми като: Как вървят нещата? Помещенията задоволителни ли са? На нужната висота ли е персоналът? Добър човек ли е Тривейн?… Не, полковниците и генералите имаха други задни мисли.

Бонър спря до стълбите и погледна нагоре. Три самолета „Фантом 40“ прорязаха небето в западна посока на огромна височина, белите следи бяха ясно очертани на синьото небе. Нямаше нито звук, забелязваха се едва видимите очертания на малките триъгълничета, които като миниатюрни сребърни стрелички пронизваха въздушните коридори на хоризонта.

Ударна сила — бомба и ракетен тонаж, способен да унищожи пет батальона; маневреност на полета — пълно овладяване на динамиката от нула до седемдесет хиляди фута; скорост — трета машинна.

Всичко се въртеше около това.

— Но не му се искаше да се случи точно така.

Мислите му се върнаха към тази сутрин, преди не повече от три часа. Седеше в офиса си и се опитваше да разбере нещо от отчета на някакъв полковник по повод на новите инсталации в Бенинг. Беше пълен боклук, обобщаващата оценка по-скоро отразяваше егоистичното превъзнасяне на собствените му наблюдения, отколкото самото оборудване. Молбата беше за осемдесетпроцентова замяна; придружена от ироничната забележка на предишния офицер. Това беше армейска игра, изпълнявана от посредствени играчи.

Докато Бонър драскаше отрицателната си оценка в долния край на страницата, вътрешният телефон звънна. Беше му заповядано да се яви незабавно на петия етаж — при „Месинговите изделия“, както всички под ранга на Лестър Купър — побелелият, як, словоохотлив изразител на изискванията на Пентагона. Екс-комендант на Уест Пойнт; чийто баща бе заемал същия пост. Човек на и за Армията.

Генералът изясни положението. Както повечето военни стратези беше кратък. Пол Бонър, поради военна необходимост, трябваше да се превърне в информатор. В случай, че се получи някакъв провал, щяха бързо да го заменят.

Но Армията щеше да се погрижи за него. Както веднъж се беше погрижила в Югоизточна Азия, беше го предпазила и му беше изразила своята признателност.

Всичко беше въпрос на приоритет; генералът го беше казал направо. Беше му заповядал да не се заблуждава.

— Трябва да разберете, майоре. Ние подкрепяме усилията на Тривейн. Шефовете от Обединеното командване наредиха да оказваме всякакво съдействие. Но ние не можем да му позволим да разваля жизненоважна сделка. Точно ти трябва да го разбираш… Сега си негов приятел. Ти…

През следващите пет минути бригадният генерал Купър за малко да изгуби информатора си. Той намекна за няколко срещи на Бонър и Тривейн, които Бонър не беше посочил в нито един от докладите си и за които дори не беше споменал. Нямаше причина да го прави, бяха изцяло неофициални и по никакъв начин не бяха свързани с Министерството на отбраната. Едно от тях бе уикендът в Кънектикът, в Хай Бърнигът. Другото бе малкото вечерно парти, което сегашната любовница на Бонър, разведена и живееща в Маклийн, бе дала в чест на Анди и Филис. И още едно, следобедна езда и есенно барбекю в ловната част на Мериленд. Нито едно от тези събирания нямаше никаква връзка с подкомисията на Тривейн или с назначението на Бонър за свръзка, нито едно не е платено от правителствените фондове. Майорът бе обезпокоен.

— Генерале, защо съм бил под наблюдение?

— Не ти. Тривейн.

— Той знае ли това?

— Може би. Със сигурност знае за сменящия се патрул от Министерството на финансите. Заповед на Белия дом. Той много се грижи за тях.

— Те следят ли го?

— Честно, не.

— Защо не… сър?

— Този въпрос може би излиза извън рамките на твоята компетентност, Бонър.

— Не бих искал да не се съгласявам с генерала, но след като съм насочен да… действувам много близо до Тривейн, мисля, че трябва да съм информиран за тези неща. Според моите разбирания, охраната е била поставена от „1600“ с цел предпазни мерки. След като те са в най-добра позиция за наблюдение и това не се използва — поне от нас — и ние назначаваме допълнителен персонал, бих отбелязал, че ние или ги дублираме, или нашите цели се разминават.

— Което означава, че умишлено не си подал информацията.

— Да, сър. Тази информация няма нищо общо с подкомисията. Ако е имало наблюдение, трябвало е да ме информирате.

— Твърдоглав сте, майоре.

— Съмнявам се, че биха ми възложили тази работа, ако не бях такъв.

Генералът стана от стола и се приближи към дългата заседателна маса до стената. Обърна се с лице към Бонър и се подпря.

— Добре, ще приема „разминаването на целите“. Няма да се преструвам, че имаме солидна служебна връзка с всички в тази администрация. Нито ще отричам, че има много хора около Президента, чиято информация е недостатъчна. Не, майоре, ние не смятаме да оставим „1600“ да пресява информацията.

— Разбирам това, генерале. Но все още си мисля, че трябваше да ме предупредят.

— Недоглеждане, Бонър. Ако е било нещо друго, това че ти казва автоматически го изключва, нали?

За момент двамата офицери се втренчиха един в друг. Разбираха се изцяло — от този момент Бонър бе приет във висшите ешелони на Отбраната.

— Разбрано, генерале — тихо каза Бонър.

Стегнатият, побелял Купър се обърна към дългата маса и отвори дебелата, подвързана тетрадка с огромни метални пръстени.

— Елате насам, майоре. Това е книгата. И имам предвид книгата, войнико.

Бонър прочете написаните на първа страница думи: „Дженеси Индъстриз“.

Бонър влезе през стъклената врата на Потомак Тауърз и тръгна по дебелия син килим към асансьора. Щеше да стигне в офиса на Тривейн най-малко половин час преди самият Тривейн да се завърне. Такъв бе планът — в сградата на Сената, където Тривейн участвуваше в конференция, други също наблюдаваха часовника.

Появяването му бе толкова привична гледка в офисите на Тривейн, че го поздравяваха съвсем непринудено. Когато цивилните откриваха човек с униформа — особено в такава претрупана униформа, която се изискваше в Пентагона — който изглеждаше в разрез с общоприетите атрибути на професията, те бързо го харесваха. Такава бе стандартната процедура.

Нямаше да има никакъв проблем да изчака Тривейн в офиса му. Щеше да свали куртката си, да застане на вратата, и да се закача със секретарката на Тривейн. След това би могъл да отиде в някоя от другите стаи — с развързана вратовръзка и разкопчана якичка — и да прекара няколко минути с някой от персонала. С хора като Майк Райън или Джон Ларч. Може би с умния млад адвокат, Сам Викарсън. Щеше да им разкаже няколко истории — истории, които правят за смях някой от надутите, добре познати генерали. Накрая, щеше да им каже, че няма да ги безпокои и ще прочете сутрешния вестник в офиса на Тривейн. Те щяха да запротестират в добро настроение, но той щеше да се усмихне и да предложи да пийнат по нещо след работа.

Щеше да му отнеме шест или седем минути.

След това щеше да се върне в офиса на Тривейн, като мине още веднъж покрай секретарката — щеше да й направи комплимент за роклята, за косата или за каквото и да е — и щеше да доближи креслото до прозореца.

Но нямаше да чете вестник, нито да седне в креслото.

Вместо това щеше да се приближи до шкафа с досиетата до дясната стена и да го отвори. Щеше да избере чекмеджето с буквата „Джи“.

Дженеси Индъстриз, Пало Алто, Калифорния.

Щеше да извади папката, да затвори чекмеджето и да се върне до стола. Щеше да има петнадесет минути на разположение да си води записки преди да върне информацията.

Цялата операция щеше да продължи не повече от двадесет и пет минути, и щеше да има само един рискован момент. Ако секретарката на Тривейн или някой от персонала реши да влезе, докато шкафът и отворен. В този случай щеше да му се наложи да каже, че шкафът е бил отворен и да оправдае действията си като „любопитство“.

Но, разбира се, шкафът никога не би могъл да бъде отворен; беше винаги заключен. Винаги.

Майорът Пол Бонър щеше да го отключи с ключа, получен от бригадния генерал Лестър Купър.

На Бонър му се свиваше стомаха.