Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (37)

36.

Тривейн беше раздразнен от колебанието на Уолтър Медисън. Той навиваше телефонния кабел около пръста си, вперил очи във вестника пред него. Продължаваше да гледа към статията от три колони в долния ляв ъгъл на първата страница със заглавие „Офицер от армията, обвинен в убийство“.

Подзаглавието бе не по-малко фрапиращо: „Бивш майор от специалните служби, обвинен в убийства в Индокитай преди три години, извършва брутален акт на насилие в Кънектикът“.

Медисън се опитваше да приведе законните доводи по делото.

— Уолтър, той ме е охранявал! Нека не обсъждам сега заслугите. Ти ще разбереш всичко. Просто искам да го защищаваш, и да бъдеш негов цивилен адвокат.

— Това е заповед от високо, Анди. Съществуват някои непреодолими трудности, мислил ли си върху това?

— Какви трудности?

— Първо, той може да откаже нашата защита. И честно да ти кажа, това би ме зарадвало. Моите партньори ще бъдат против.

— Какво, по дяволите, дрънкаш? — Андрю бе обзет от гняв, Медисън се канеше да му откаже. — Не съм забелязал никакви възражения, когато осигурих на твоите хора известни привилегии и това ми коства много повече усилия, отколкото на вас би струвала защитата на един невинен човек. Човек, спасил живота ми и по този начин позволил ми да ви снабдявам с нови сведения. Ясно ли се изразих?

— С присъщата ти откровеност… Успокой се, Анди. Бил си на мястото на събитието, твърде близо до него. Мисля си за теб. Ако се заемем със защитата на този човек, това би означавало да свържем теб с Бонър и следователно с де Спаданте. Не смятам, че това е мъдро. Може би не ти харесват моите съждения, но…

— Не ме интересува — прекъсна го Тривейн. — Разбирам какво искаш да кажеш и високо ценя мнението ти, но в случая това е без значение. Искам той да получи добра защита.

— Чете ли материала на Родерик Брус? Твърде неприятен е. Засега ти си настрана, но това едва ли ще продължи дълго. Бих искал да го поддържам неутрално настроен към теб, а това не е възможно, ако ние поемем защитата на Бонър.

— За Бога, Уолтър. Какви думи трябва да използвам? Наистина не ме вълнува отношението на Брус към мен. Повярвай ми. Брус е едно гадно копеле, изпълнено със злоба и търсещо отмъщение. Бонър е идеалната мишена, защото никой не го харесва.

— Явно има за какво. Той е твърде склонен да взема решения на своя глава и често прибягва до използване на сила. Анди, това не е въпрос на симпатии и антипатии. Това е потвърдено неодобрение. Този човек е психопат.

— Не е истина. Наредено му е било да изпълнява мисии, изпълнени с насилие. Не е създавал сам подобни ситуации. Виж, Уолтър, не бих искал да наема военен кръстоносец. Искам солидна фирма, която да вземе работата присърце, убедена в публичния си успех.

— Но това може да ни дисквалифицира.

— Аз казах „публично“. Не ме е грижа какво е твоето лично мнение. Ти ще го промениш, когато разбереш фактите. Сигурен съм в това.

Настъпи пауза. Медисън дишаше тежко в телефонната слушалка.

— Какви факти, Анди? Съществуват ли някакви основания, които биха оправдали Бонър, промушил човек в гърба, без да разбере неговата самоличност? Аз четох съобщенията във вестниците и статията на Брус. Бонър признава обвиненията. Единствено смекчаващо вината обстоятелство е неговото твърдение, че е действувал, защищавайки теб. Но какво от това?

— Те са стреляли по него! Вратата и предното стъкло на военния автомобил са пробити от куршуми.

— Значи, ти не си чел продължението на Брус. Колата е имала следа от куршуми във ветровото стъкло и три други във вратата. Те са могли да бъдат направени и от револвера на Бонър. Човекът отрича да е носил оръжие.

— Но това е лъжа!

— Не съм привърженик на Брус, но не бих го нарекъл лъжец. Предоставените от него факти са доста подробни. Ти знаеш например, че той осмива твърдението на Бонър за освобождаването на охраната.

— Също лъжа… Една минута… Уолтър, всичко това — признанията на Пол, колата, патрулът — публикувано ли е?

— Какво искаш да кажеш?

— Станало ли е обществено достояние?

— Не е трудно да се получи цялата тази информация. Особено за такъв опитен репортер като Брус.

— Но не е имало пресконференция за Пол.

— Не е било нужно за Брус. Той явно е получил информацията от друго място.

Тривейн забрави за момент спора си с Уолтър Медисън. Той внезапно се замисли за Родерик Брус. Явно неговите връзки и пълномощия са доста по-големи, отколкото смяташе той. Тривейн мислеше, че Брус преследва Пол Бонър заради някаква митична конспиративна теория, свързана с крайно десни политици. За него Пол е символ на военния фашизъм. Но Брус явно не проследяваше тази нишка. Вместо това, той изцяло концентрираше вниманието си върху Бонър и подробностите по инцидента в Кънектикът. Имаше намеци за Индокитай и убийствата там, но това бяха само намеци. Никаква конспирация, никаква вина, никакви философски разсъждения. Просто майор Пол Бонър, „убиецът от Сайгон“, губещ битката в Кънектикът.

Не беше логично, мислеше си Тривейн, знаейки че Медисън очакваше от него да продължи разговора. Брус имаше всички средства, за да изобличи хард-лайнерите в Пентагона, хора издаващи показни заповеди на такива като Пол Бонър. Но той дори не е намекнал за шефовете на Бонър.

Единствено Бонър беше в центъра на вниманието му.

Пропуск ли бе това?

— Уолтър, знам твоята позиция и искам да играем чисто. Никакви заплахи…

— Надявам се да е така, Анди. — Сега бе ред на Медисън да замълчи за известно време. — Ние работихме продуктивно толкова много години и би било неразумно да погребем всичко това заради един военен, който смятам, не храни особени симпатии към теб.

— Може би си прав. — Тривейн за момент наведе поглед към телефона. Думите на Медисън го объркаха, но той не искаше да им отдава особено значение.

— Помисли добре, поговори с партньорите си и ми се обади по-късно. Ако отговорът е отрицателен, ще искам да знам твоите доводи. Смятам, че заслужавам това. Ако кажеш да, ще очаквам сметката за разходите.

— Ще ти се обадя следобед, или в ранните часове на вечерта. Ще бъдеш ли в офиса си?

— Ако не съм там, Сам Викарсън ще ти каже къде да ме откриеш. По-късно ще си бъда в къщи и ще очаквам твоето обаждане.

Тривейн затвори и в този момент взе решение. Сам Викарсън имаше нов план за разследване.

Още същия следобед, Сам Викарсън успя да събере всичко, написано от Родерик Брус по случая на Пол Бонър, „убиеца на Сайгон“.

Информацията разкриваше подетата от Брус кампания срещу Бонър преди три години. Тогава обаче правителството бе защитило майора. Трудно е да се определи, дали острите думи са били насочени изцяло против Пол Бонър, или срещу лицата от висшия ешелон, защищавали майора от специалните сили. На моменти отправените обвинения звучаха оправдателно за висшите чиновници, концентрирайки цялата си злоба върху един човек — символът на чудовищността Пол Бонър.

Бонър бе представен едновременно като създател и продукт на една брутална система на военна експлоатация. Той заслужаваше презрение и съжаление, като последното по-скоро беше следствие и се разглеждаше като съжаление към варварина, пронизващ невинни дечица, само защото вярва, че те са родени от грешни родители.

И след това тонът се променя. Повече не се правят никакви опити за свързването на Бонър със системата. Той вече не е продукт, а само създател.

Изолирано от света чудовище, предало униформата.

Имаше разлика.

— Човече, та той иска смъртна присъда! — произнесе Викарсън, подсвирквайки.

— Така е, безусловно, но все още не знам какви са мотивите му.

— Мисля, че всичко се крие в собствената му причудливост. Той е просто един смахнат тип.

— Тогава, защо не иска повече екзекуции?… Разбери къде държат Бонър. Искам да го видя.

 

Пол махна дразнещата го превръзка и се облегна на стената, седейки на легло от военен тип. Андрю продължаваше да стои, първите минути от срещата им бяха доста неловки и за двамата. Стаята бе малка, а в коридора стоеше охраняващият го армейски служител. Тривейн с изненада разбра, че на Бонър не му позволяват да напуска стаята, освен в случай на крайна физиологична нужда.

— Предполагам, че е по-добре от килия — каза Анди.

— Не бих казал.

Тривейн започваше разговора предпазливо.

— Зная, че не ти е приятно да говориш за това, но аз искам да помогна, повярвай ми.

— И така да е, смятам, че не се нуждая от помощ.

— Не си ли прекалено самоуверен?

— Купър ще се върне след няколко дена. Вече съм преживял подобно нещо, спомняш ли си? Отначало се вдига голям шум, а после всичко някак си се урежда и аз тихо се премествам другаде.

— Вярваш ли, че така ще бъде и сега?

Бонър се замисли.

— Да, вярвам… По много причини. Ако бях на мястото на Купър или на другите висши военни от Брасверс, бих постъпил по същия начин. Нещата ще се уредят… Мислих за това. — Пол се усмихна. — Армията предприема загадъчни ходове.

— Чете ли вестниците?

— Разбира се. Бях ги чел и преди три години. Тогава бе написано много повече… Но благодаря за грижите. Особено след като те пратих по дяволите последния път.

— Да, така е. Ти причиняваш много неприятности. Аз съм нищожен и временно подсъдим.

— Надявам се, че не си обзет от лъжливо чувство за безопасност.

— Ние, военните имаме свое разбиране за безопасността. Какво толкова искаш да знаеш за мен?

— Защо Родерик Брус те мрази?

— Винаги съм се чудил. Веднъж един военен психиатър ми каза, че аз съм това, което Брус би желал да бъде. Той излива цялата си завист и злоба върху пишещата машина… По-простото обяснение е, че аз стоях зад дейността на ДОД и това подхранва неговите амбиции.

— Не мога да приема нищо от това. Срещал ли си го някога?

— Не.

— Забърквал ли си някакви истории в Индокитай? Свързани с твоята версия за безопасността.

— Как бих могъл? Никога не съм имал такива пълномощия. И не мисля, че той е бил там по време на моите акции.

— Така е… — Тривейн се приближи към единствения стол в малката стая и седна. — Той започна да те преследва след като нашето посолство в Сайгон отправи обвинения срещу теб… Пол, моля те отговори ми! Статиите на Брус описват някакво убийство на трима или петима човека. ЦРУ отрича да ти е представяло изключителни правомощия. Брус има приятели навсякъде в правителството. С въвличането на ЦРУ, възможно ли е да си предизвикал уволнение на някой негов приятел?

Бонър гледаше втренчено Тривейн няколко секунди, без да отговаря. Вдигна ръка и опипа кожата на врата си. След това произнесе бавно:

— О’кей… Ще ти кажа какво се случи… Само за да те отклоня от мисълта за ЦРУ. Имаше петима двойни агенти, аз ги ликвидирах всичките. Тримата бяха заобиколили бивака и правеха опит да ни ликвидират. За щастие аз бях предупреден от момчетата от ЦРУ. Другите двама очистих при границата с Тайланд, защото ги бях заловил при преговори с водачите на местните племена… Откровено казано, Агенцията ме измъкна от цялата тази бъркотия без особен шум. Всички предположения са резултат от прекаленото усърдие на някои военни прокурори. Ние им казахме да вървят по дяволите.

— Тогава защо бяха изнесени всички тези обвинения?

— Ти не познаваш политиците от Сайгон. Историята не познава подобна корупция, като тази в Сайгон. Двама от тези двойни агенти имаха братя в Кабинета… Така или иначе, можеш да забравиш за ЦРУ.

Тривейн бе извадил тънко тефтерче от джоба си и го прелистваше бързо.

— Обвиненията против теб са публикувани през февруари. До 31 март Брус вече е по следите ти. Той е пропътувал разстоянието между Дананг и делтата на Меконг, разпитвайки всеки, който е имал работа с теб.

— Той е говорил с други хора. Аз действах главно в Лаос, Тайланд и Северна Камбоджа. Групите ми бяха от шест до осем човека и то предимно азиатци.

Тривейн вдигна очи от тефтерчето си.

— Мислех си, че специалистите имат собствени формирования.

— Някои да. Но при мен бе по-различно. Аз имам добри познания по тайландски и лаоски езици и различавах хората, говорещи с акцент. Понякога имахме проблеми с нашите хора. Имаше много диверсии…

Те си говориха в продължение на 15 минути и Тривейн разбра, че бе открил търсената следа.

Сам Викарсън ще подреди всичко.

 

Сам Викарсън позвъни на вратата на къщата на Тривейн на Таунинг стрийт. Филис отвори и поздрави госта със здраво ръкостискане.

— Радвам се, че вече сте изписана от болницата, госпожо Тривейн.

Филис се усмихна.

— Анди те очаква долу.

— Благодаря. Наистина се радвам да ви видя отново.

— Не трябваше въобще да влизам там. Побързай, твоят шеф изгаря от желание да те види.

На долния етаж, в превърната в офис стая за почивка, Тривейн говореше по телефона седнал на стола си. По лицето му се четеше нетърпение, което се засили при вида на Викарсън. С почти груби думи той прекъсна разговора си.

— Беше Уолтър Медисън. Не трябваше да му предлагам честна игра. Партньорите му не са съгласни да поемат случая на Бонър, дори това да означава загубата ми като клиент.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам. Техните доводи са напълно безпочвени. Те изцяло поддържат обвинението.

— Защо да са безпочвени?

— Те нито са чули, нито пък искат да чуят историята на подсъдимия. Просто не искат да бъдат въвличани във всичко това.

— Значи безполезно е… Все пак смятам, че можем да превърнем истеричния вестникар в ревностен защитник на майора. Най-малкото, което можем да направим, е да го накараме да замълчи.

— Брус ли имаш предвид?

— Именно. Ще му вържем устата с лилава панделка.

Викарсън бе провел разследването си със сравнителна лекота. Името на човека бе Александър Кофи. Офицер от службата по азиатските работи към Пентагона си спомня, че Родерик Брус е изтъквал добрите черти на Кофи. И тази служба е била много радостна да привлече в редовете си един доктор. Истинските учени в Далечния изток са рядко явление. Офицерът разбира се си спомни операцията при Чун Кал със съжаление, но все пак нещо добро беше произлязло. Поне така са му казали. Винаги е трудно да използваш изследователи в бойни ситуации на война. Той е предоставил на Сам досието на Кофи.

След това Викарсън се порови в архивите на Смитсониън. Главният архивар добре си спомнил Кофи. Младежът бил блестящ изследовател, но явен хомосексуалист. Изненадващо е, че хора като него са били призовавани в армията. Но тъй като съдбата на Кофи се е определяла от различни фондации, а фондациите често са консервативни организации, то би могло да се предположи, че Кофи е криел своята същност. Архиварят подозираше също, че Кофи е имал някой важен защитник, погрижил се да му осигури приятна служба. Човекът чул че Кофи служи във Вашингтон и разбрал, че неговите подозрения са правилни. Той очевидно не знаеше за смъртта на Кофи в Чун Кал и Викарсън реши да не го тревожи. Архиварят му показал личната карта на Кофи. На нея имало записан адрес „21 улица, Северозапад“ и името на съквартиранта.

Съквартирантът все още обвинявал „богатата кучка“, при която Кофи се преместил, за смъртта му. Алекс никога не му е казвал кой е бил, но въпросната личност често идвала с хубави дрехи и кола и много бижута. Самият Алекс често получавал скъпи подаръци от любовника си. Благодетелят му осигурил чудесно положение в армията, без нито един ден прекаран в общи казарми. Според Алекс това е било идеално за неговата кариера. По този начин дори в армията ще може да се усъвършенствува. Какви фондации биха му отказали след толкова натрупан опит? И след това той е бил отхвърлен, вероятно предаден дори, от тази „богата кучка“.

Викарсън вече знаеше достатъчно. Отишъл в Арлингтън, за да се види с Пол Бонър.

Бонър си спомнил за Кофи. Той го уважавал много и дори го харесвал. Младият мъж имал изключителни познания за племената в Северна Камбоджа и давал гениални идеи как да се използват религиозните символи в първоначален контакт. Това бил съвсем нов метод.

Едно нещо за дейността на Кофи добре се откроявало в паметта му. Той бил твърде мекушав, съвършено неспособен да се справи с физическите упражнения. Поради това Бонър го гонел с цел да го направи истински боец. Не че шест седмици ще стигнат за цял живот, а просто за да получи някакви спортни навици.

Но за съжаление не му е било достатъчно и Кофи попаднал в плен. Бонър се обвинявал за това, че не е бил достатъчно строг, но какво да се прави. След този случай майорът се заклел да бъде безмилостен към хора от типа на Кофи. С по-добра физическа подготовка, момчето сигурно щеше да оживее.

— Това е то, господин Тривейн. Любовникът не се завърнал.

Тривейн въздъхна.

— Наистина, тъжно звучи, Сам.

— Така е, по дяволите! Но е достатъчно да компрометира Брус. Аз харесвам Пол Бонър и не ме е грижа за този духач. Използувам думата напълно съзнателно.

— Сигурен съм че е така, а сега да преценим нашите действия.

— Вижте, аз наистина искам да се заема с този случай… Нека го ритна веднъж в топките, това би ми харесало.

— Невъзможен си, Сам.

— Жена ви ми каза веднъж, че приличам на вас. Това е най-добрия комплимент, който някога съм получавал.

— Жена ми е неизлечима романтичка когато става въпрос за енергични млади мъже. Но това не е твоя работа.

— Защо не?

— Защото Родерик Брус не е сам. Неговите съдружници са сред хората, които Бонър счита за свои най-ентусиазирани привърженици.

Викарсън вдигна чашата си и в този момент Филис Тривейн влезе в стаята.

— О, това намек ли е?

— Запомни добре, Сам. Ти няма да бъдеш поканен на вечерята със свещи, когато Анди излезе.

— която ще се състои утре — добави Тривейн. — Уебстър намекна, че президентът иска да присъствам при речта на де Спаданте, посветена на Пол Бонър. Което ще рече, че утре заминавам за Гринуич.

— И ще се върнеш следобед. Тук ще направим вечеря с госпожа Тривейн.

— Аз обаче имам други планове — каза Анди. — Искам ви двамата с Алън към пет и тридесет. Запали свещите, Хил. Може да ни потрябват.