Робърт Лъдлъм
Клопката на Тривейн (32)

31.

Пол Бонър почувствува влагата на шията си и отвори очи. След това чу мъжки глас да дава някакви обяснения. Направи опит да се протегна, но ужасната болка в дясната ръка го парализира.

Постепенно успя да различи хората около себе си, а по-късно разбра, че се намира в болнична стая.

Имаше дори и доктор. Или поне такъв трябваше да бъде, съдейки по бялата му престилка. Анди и Филис стояха до леглото му.

— Добре дошли, майоре, — каза докторът. — Виждам, че сте прекарали чудесно вечерта.

— В Дариен ли съм?

— Да — отговори Тривейн.

— Как се чувствуваш, Пол? — Очите на Филис не криеха безпокойството й.

— Надявам се, че съм цял.

— Възможно е да останат няколко белега по шията — каза докторът. — За щастие лицето не е засегнато.

— Мъртъв ли е той? Де Спаданте. — Пол изговаряше думите с голяма трудност.

— В момента го оперират в Гринуич. Вероятността да живее не е голяма.

— Ние те докарахме тук. Това е Джон Спрейг. Нашият доктор. — Тривейн кимна с глава към доктора.

— Благодаря ви, докторе.

— О, не съм направил кой знае какво. Само няколко превръзки. Добре, че кръвотечението бе спряно навреме. И Лилиан ви бе правила ледени компреси в течение на четиридесет и пет минути.

— Вие ще й повишите заплатата, Анди — слабо се усмихна Бонър.

— Вече го направихме — отговори Филис.

— Колко време ще остана опакован по такъв начин?

— Още няколко дни. Зависи от вас. Превръзките трябва да останат. Дясната ръка и шията ви са засегнати твърде сериозно.

— Тези места не са опасни. Една марля и лека превръзка биха могли да свършат добра работа.

— На мен ли го казвате? — Спрейг се усмихна.

— Просто се консултирам… Наистина трябва да се измъкна от тук. Не се съпротивлявайте, моля ви.

— Една минута. — Филис се приближи отдясно до леглото на Пол. — Доколкото ми е известно, ти спаси живота на Андрю. Това те прави герой, майор Бонър и аз не ще допусна някой да злоупотребява с теб.

— Много мило от твоя страна, скъпа, но той спаси също…

— Стига любезности — прекъсна ги Тривейн. — Имаш нужда от почивка, Пол. Ще си поговорим утре. Аз ще стана рано.

— Не, не сутринта. Сега. — Бонър погледна Анди с молещи, но строги очи. — Само няколко минути, моля ви.

— Ти какво ще кажеш, Джон? — Тривейн отвърна на погледа на Пол, докато задаваше въпроса.

Спрейг наблюдаваше двамата мъже.

— Няколко минути ще рече повече от две и по-малко от пет. Предполагам, че искате да останете насаме, затова ще изпратя Филис до стаята й. — Той погледна към съпругата на Тривейн.

Филис се наведе и целуна Пол по бузата.

— Благодаря ти от цялото си сърце. Ти си много смел мъж… Извинявай за всичко.

Вратата се затвори и двамата мъже останаха сами.

— Не мислех, че подобно нещо ще се случи — каза Бонър.

— Ако можех само да предположа, бих те спрял и бих извикал полиция. Има убит човек, Пол.

— Аз го убих, защото те се опитваха да отстранят теб.

— Тогава защо ме излъга?

— Би ли ми повярвал?

— Не съм сигурен. Не мислех, че ще се стигне толкова далече. Просто не е за вярване.

— Искаш да кажеш, че ние ще стигнем толкова далеч?

— Нямам предвид теб. Ти можеше да загинеш, почти го направи. Дженеси Индъстриз?

— Заблуждаваш се и аз исках да ти го докажа като доведа това дебело копеле при теб. — Бонър с усилие поддържаше речта си. — Да го накарам да ти каже истината. Той не е от Дженеси, той не е и с нас.

— Не можеш да си сигурен в това, Пол. Не и след снощи.

— Напротив, сигурен съм. Както и за информацията, получена от Сан Франциско. Ти си я купил от един психопат. Л.Р. Знам го, защото и аз му платих. Само триста долара… Не е ли смешно?

Тривейн не можа да сдържи усмивката си.

— В действителност, това е… Бил си много зает и усърден. Но за да сме точни, това не бе информацията, а само потвърждение. Ние вече имахме цифрите.

— За Армбрастър?

— Да.

— Той е добър човек и мисли като теб.

— Наистина е много добър, но се чувства нещастен като много други. Там е цялата трагедия.

— В Хаустън? Пасадена? Такома? Или Сиатъл?

— Да, и също в Гринуич. На операционната маса. Само че този не е нещастен, а просто един мръсник. Той се опита да те убие и е част от цялата организация.

Бонър погледна встрани от Тривейн. За първи път от началото на техните многобройни сериозни и полусериозни пререкания, Анди се съмняваше в него.

— Ти не би могъл да си сигурен в това.

— Не, мога. Той беше в Сан Франциско, когато и ние бяхме. Преди няколко седмици в Мериленд той нагруби конгресмена от Калифорния. Конгресменът направи грешка, споменавайки Дженеси в пияно състояние… Той е част от това.

Бонър започна да диша тежко от изтощение. Той знаеше, че няколкото минути бяха изтекли. Не издържаше повече. Оставаше му един последен опит да убеди Тривейн.

— Откажи се, Анди. ще създадеш много повече проблеми, отколкото можеш сам да решиш. Ще се отървем от подлеците. Не усложнявай излишно нещата.

— Това вече съм го чувал. Няма да ме подведеш.

— Принципи… Все тези проклети принципи, продиктувани от банковата ти сметка.

— Донякъде си прав. Както вече казах, нямам какво да губя или да печеля.

— Ще причиниш много вреда със своите действия.

— Съжалявам единствено за някои хора, на които накрая ще подам ръка за помощ, ако това те кара да се чувстваш по-добре.

— Глупости! Не ме е грижа за никой. Безпокоя се за съдбата на тази страна… Няма време. Не можем да се върнем! — Бонър се задушаваше от мъка и гняв и Анди почувства това.

— О’кей Пол. О’кей. Ще се видим утре.

Бонър притвори очи.

— Би ли ме изслушал утре? Спри, моля те! — Той се втренчи в лицето на Тривейн.

Тривейн си спомни за момент за този плъх Родерик Брус, който искаше да разпъне на кръст Пол Бонър. Той не се поддаде на заплахите му. Бонър нямаше да узнае за това никога.

— Аз те уважавам, Пол. Ако и другите бяха като теб, щях да приема доводите ти, но тъй като те не са, отговорът ми е не.

— Тогава върви по дяволите… Не идвай въобще утре, защото не искам да те виждам повече.

— Както искаш.

Бонър се унасяше от силна дрямка. Изпадаше в сън, като жестоко ранен и засегнат човек.

— Аз ще се боря с теб, Тривейн.

Очите му се затвориха и той се отпусна.