Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (21)

21.

Очакването му се стори безкрайно. От време на време пишеше на Едуина и децата и чак през зимата най-накрая се включиха в битката при Камбре във Франция. Неговата част се сражаваше заедно с англичаните и известно време те се справяха успешно, доста по-добре от почти половиния милион войници, които бяха загинали в битката при Пашендел. Но десет дни след началото на боевете при Камбре, германците контраатакуваха, англичаните и американците не можаха да устоят и трябваше да отстъпят почти на първоначалната си позиция.

Броят на жертвите беше потресаващ и когато Едуина четеше сведенията за хода на сраженията, сърцето й се свиваше при мисълта за Филип. Той пишеше за кал, сняг и лишения, но изобщо не им беше казал колко се страхува, колко обезкуражен се чувстваше, като гледаше как всеки ден умираха хиляди хора и единственото, което можеше да направи, беше да се моли за собственото си оцеляване.

Навсякъде из Щатите се виждаха плакати, изобразяващи строгия чичо Сам, който подканяше всички да се запишат в армията.

Същата година в Русия царят беше свален, а семейството му беше изпратено на заточение.

— Джордж също ли ще стане герой? — Попита Фани точно преди Деня на благодарността, а Едуина изтръпваше при мисълта, че и по-малкият й брат може да тръгне по стъпките на Филип.

— Не, той не.

Достатъчно мъчително беше да се тревожи за Филип ден и нощ и за щастие от есента Джордж беше вече в Харвард. Понякога се обаждаше по телефона, а от оскъдните му писма ставаше ясно, че се чувства отлично, въпреки че разказваше за живота си там по съвсем различен начин от по-големия си брат. Говореше за хората, с които се среща, за мъжете, които го впечатляват, за приемите, които посещава в Ню Йорк, и за момичетата, които непрекъснато ухажва. Въпреки това беше учудил Едуина с признанието си, че тъгува за Калифорния. Тя получи и едно забавно писмо, в което той с въодушевление разправяше за последните филми, които беше гледал с Чарли Чаплин и Глория Суонсън. Явно страстта му към киното не беше отминала и дори в едно подробно писмо беше направил сериозен анализ и на двата филма, в който коментираше по какъв начин, според него, филмите биха могли да станат още по-добри. Това накара Едуина да се замисли дали той действително възнамерява един ден да отиде в Холивуд и да започне да прави филми. Само че светът на Холивуд изглеждаше твърде далеч от Харвард.

По това време Филип все още беше във Франция. Мръзнеше на студа, а навсякъде около него всеки миг загиваха хора.

За щастие, Едуина не знаеше нищо за това и събрани около трапезата по случай Деня на благодарността, те всички казаха обичайната молитва и после се помолиха за него.

— … и Господ, благослови и Джордж — добави Теди тържествено, — който няма да стане герой, защото моята сестра Едуина не му разрешава — реши той да обясни и тя му се усмихна.

Седемгодишен, той все още беше пухкаво, гальовно дребосъче, привързано по особен начин към Едуина. За него тя беше единствената майка, която той помнеше.

Прекараха заедно един спокоен ден и след празничното угощение по случай Деня на благодарността решиха да постоят в градината. Времето беше топло и приятно, Алексиз и Фани седяха на люлката, а Теди риташе топката си ту към едната, ту към другата. Всичко беше някак странно, големите момчета бяха заминали и в къщата сега бяха само малките деца. Едуина им предложи вечерта да напишат заедно писмо на Филип. Надяваше се, че Джордж ще се обади по телефона. Той прекарваше Деня на благодарността с приятели в Бостън.

Когато си легнаха същата вечер, Едуина не можа да заспи до късно и все още лежеше будна, когато чу, че някой звъни на вратата. Изправи се, стресната от шума, и после побърза надолу по стълбите, преди настоятелният звън да е събудил децата.

Когато стигна до входната врата, боса и със сплетени коси, тя все още се мъчеше да навлече халата си. Накрая успя и предпазливо открехна вратата, като очакваше да види някой от приятелите на Джордж, които, пийнали, сигурно идваха да го търсят, явно забравили, че е заминал за Харвард.

— Да? — Попита тя.

Изглеждаше съвсем млада в тъмния коридор, а лунната светлина озаряваше лицето й.

Отвън стоеше непознат мъж, който държеше някаква телеграма и тя го погледна изненадана.

— Майка ви вкъщи ли е? — Попита той и въпросът му засили притеснението й.

— Аз… не… мисля, че търсите мен — каза тя и после се смръщи — За кого е това?

Но страхът вече беше пропълзял до сърцето й. Когато мъжът прочете името й високо и ясно, тя усети, че се задушава. Той й подаде телеграмата и се втурна надолу по стълбите като плъх в кошмарен сън, а тя затвори вратата, облегна се на нея и за момент остана така, отмаляла и бездиханна. Не можеше да бъде нищо хубаво, добрите вести не пристигат с телеграми малко след полунощ.

После влезе в гостната, светна лампата и бавно се отпусна на стола, за да я прочете. Пликът в ръцете й се отвори лесно и погледът й пробягна по редовете, дъхът й спря и тя усети как сърцето й изстива. Не можеше да бъде… не беше възможно… преди пет години той беше оцелял след потъването на „Титаник“… а сега вече го нямаше… с дълбоко прискърбие трябва да ви съобщим, че вашият брат, редник Филип Бъртрам Уинфийлд загина с чест на бойното поле при Камбре, днес, на 28 ноември, 1917 година. Щабът на армията поднася своите съболезнования на цялото ви семейство…

Беше подписана с име, което тя никога не беше чувала. Прочете телеграмата още десетина пъти, а риданията бяха заседнали в гърлото й. После мълчаливо стана и изгаси камината.

С лице, мокро от сълзи, тя се качи гори и влезе в спалнята, където той беше живял, където бяха отрасли заедно и вече знаеше, че той никога нямаше да се завърне у дома… като другите… беше живял след тях още пет, взети назаем години, достатъчно дълги, за да може да порасне, да стане мъж и после да бъде убит от германските войници.

И тогава, както стоеше там и ридаеше беззвучно, стиснала в ръка омразната телеграма, тя съзря едно личице, обърнато към нея в мрака. Беше Алексиз. Тя беше застанала там отдавна, вперила поглед в нея. Беше разбрала, че се е случило нещо ужасно, но не смееше да я доближи. Накрая Едуина я видя, протегна ръце към нея и Алексиз инстинктивно разбра, че Филип вече го няма. Стояха много дълго там, в стаята, докато накрая Едуина избърса очите си, взе Алексиз при себе си, в своето легло, където лежаха, притиснати една до друга като загубени деца до наставането на утрото.