Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (22)

22.

— Ало?… Ало? — Крещеше Едуина, като се надяваше викът й да бъде чут на три хиляди мили.

Връзката беше ужасна, но тя трябваше да открие Джордж. Вече два дни го чакаше да се прибере в Харвард след празничния уикенд. Накрая в другия край някой отговори.

— Мистър Уинфийлд, моля — изкрещя тя в слушалката и краткият, отсечен сигнал сякаш звучеше безкрайно, докато тя чакаше някой да намери Джордж.

Накрая той вече беше там, от другата страна, но за момент до него достигаше единствено мълчанието.

— Ало! — Изкрещя той в отговор… — Ало! Кой се обажда?

Вече беше сигурен, че връзката се е прекъснала, но накрая тя пое дъх и се обади, без да знае как точно да започне. Беше достатъчно мъчително да му го съобщи, дори и без да й се налага да крещи в слушалката по междуградската линия, но не искаше той да изживее шок, когато получи телеграма, нито пък имаше сили да чака дни наред, докато писмото стигне до него. Той имаше право да знае, както и останалите. Децата бяха плакали с дни. Познаваха тези сълзи, сълзите, които вече бяха проливали, въпреки че може би вече не си ги спомняха.

— Джордж, чуваш ли ме? Гласът й едва достигаше до него.

— Да! Добре ли сте?

Отговорът беше мъчителен и преди да може да отговори, очите й се напълниха със сълзи. Изведнъж й се стори, че е сбъркала, като е решила да му се обади.

— Филип… — започна тя и преди да успее да добави каквото и да е, той вече знаеше и кръвта замръзна във вените му, докато се напрягаше да я чуе там, в Бостън. — Преди два дни получихме телеграма — каза тя и се разрида, а Джордж знаеше, че това беше необичайно за нея. — Убили го във Франция… той… — изведнъж й се стори, че е ужасно важно да му каже подробностите — той загинал достойно…

След това вече не намери сили да продължи. Не беше в състояние да изрече нито дума повече, а децата стояха на стълбите и я наблюдаваха.

— Идвам си у дома — това беше всичко, което можа да каже, а сълзите се търкаляха по страните му. — Идвам си у дома, Уин…

Вече и двамата плачеха, а Алексиз бавно тръгна нагоре по стълбите, чак до последния етаж, където не беше стъпвала толкова отдавна. Но сега почувства нужда да отиде там и да остане насаме с мислите си за своя най-голям брат.

— Джордж — опита се Едуина да продължи, — не е необходимо да правиш това… ние сме… добре…

Но този път тя съвсем не звучеше убедително.

— Обичам ви… — той все още плачеше, без да може да се овладее, мислеше за нея и Филип, за всички тях, за това колко беше несправедливо. Едуина се оказа права. Изобщо не трябваше да го пуска. Вече го беше разбрал. Твърде късно. За Филип. — Ще си бъда вкъщи след четири дни.

— Джордж, недей…

Опасяваше се, че в Харвард ще погледнат неодобрително на отсъствието му.

— Ще се видим скоро… чакай… малките добре ли са?

Да, добре, почти, с изключение на Алексиз, която понасяше удара много тежко. А останалите не се отделяха от Едуина от страх, че тогава тя може да умре и да ги изостави.

— Ще се оправят. — Тя пое дъх и се опита да не мисли повече за Филип, за това как е загинал, сам, някъде там, в студа и калта. Горкото момче… само да беше могла да му помогне…

— Значи ще се видим след четири дни…

Канеше се да му каже отново, че е по-добре да не идва, но той вече беше затворил. Тя остави слушалката и се обърна към Фани и Теди, които седяха на стълбите, точно над нея и тихо плачеха. Те дойдоха и се сгушиха в нея и тя ги отведе горе в стаите им, но тази нощ те спаха с нея и накрая Алексиз също слезе долу и си легна при тях. Едуина беше решила да не я безпокои, знаеше къде е отишла и разбираше, че тя има нужда да остане сама със своите спомени за Филип. В известен смисъл те всички се нуждаеха от същото.

Тази нощ разговаряха до късно за Филип и за онова, което толкова обичаха у него — колко беше елегантен и изискан, колко добросърдечен, с каква сериозност и отговорност се отнасяше към всичко, колко беше нежен и деликатен. Спомняха си за много негови прекрасни качества и докато си мислеше за Филип, Едуина с мъчителна болка осъзна колко много ще й липсва. А през нощта, докато лежаха, сгушени заедно в леглото, тя се почувства така, сякаш отново се намираха в спасителната лодка, изплашени, самотни, вкопчени един в друг сред бурните води, изтръпнали от ужас дали отново ще бъдат заедно. Само че този път тя знаеше, че вече беше невъзможно.

В очакване на Джордж изминаха четири дълги дни, изпълнени с размисъл, сълзи и безмълвно негодувание. Когато най-накрая той си дойде, къщата отново оживя, докато той тичаше нагоре-надолу по стълбите, блъскаше врати или се втурваше в кухнята. Още щом го видя, Едуина се усмихна, а когато се върна, още от вратата той се втурна в градината да я търси. Отправи се към нея, прегърна я силно и те дълго останаха така, притиснати един до друг, плачейки за своя изгубен брат.

— Радвам се, че дойде — призна му тя по-късно, когато вече бяха сложили малките в леглата. После погледна Джордж тъжно. — Тук е толкова самотно без него. Съвсем различно е, когато знаеш, че… вече го няма… че няма да се върне. Сега мразя да влизам в стаята му.

Джордж я разбираше. Същия следобед, когато си беше дошъл у дома, той беше отишъл в стаята на брат си и просто седнал там, беше дал воля на сълзите си. Някаква част от него все още очакваше да завари там Филип.

— Толкова е странно, нали? — Промълви той. — Сякаш е все още жив, някъде там и аз чакам един ден да се върне… само че това вече няма да стане… нали, Едуина?

Тя поклати глава и мислите й отново литнаха при него, спомняше си колко беше съзнателен във всичко, което правеше, колко й помагаше за децата. За разлика от Джордж, който беше вечно зает да слага скришом в леглата жаби, за да плаши децата. Въпреки това, сега тя беше благодарна, че той отново е с нея.

— Някога имах същото усещане за мама… татко… и Чарлс — призна Едуина, — все чаках някой ден да се върнат, но… не стана.

— Мисля, че тогава съм бил твърде малък, за да мога да го разбера — почти прошепна Джордж и сега вече осъзнаваше по-ясно как се е чувствала сестра му. — Трябва да е било ужасно за теб, Уин… заради Чарлс и всичко останало. — А после добави: — И повече никой друг не те е интересувал, нали? Искам да кажа… след него…

Той знаеше, че Бен я харесва, но освен това беше сигурен, че Едуина никога не е била влюбена в него и предполагаше, че след Чарлс сестра му повече не е имала намерение да се омъжи, за когото и да е.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Мисля, че никога няма да обичам друг мъж. Сигурно ми стига за цял живот… само Чарлс…

Тя се замисли отново за него и гласът й замря.

— Това не е справедливо, ти заслужаваш повече. — И после: — Не искаш ли някой ден да имаш свои собствени деца?

Но тук тя се засмя и избърса сълзите, които беше изплакала за своя брат.

— Мисля, че и това ми е предостатъчно, благодаря много. Не смяташ ли, че пет деца ми стигат?

— Само че не е същото.

Изражението му все още беше сериозно и тя отново се засмя.

— Бих казала, че не е много по-различно. Обещах на мама, че ще се грижа за вас и го направих. Но съвсем не съм убедена, че ми е нужно нещо повече. И без това, вече съм достатъчно възрастна.

Но изглежда тя изобщо не съжаляваше. Беше й мъчно единствено, че беше загубила толкова любими за нея хора. И може би защото сега останалите й бяха безкрайно скъпи.

— Кога се връщаш?

Преди да отговори, за миг той отправи към нея сериозен поглед.

— Бих искал да поговорим за това… но не тази вечер… може би утре…

Знаеше, че тя ще се разстрои, но той беше взел своето решение още преди да се върне в Калифорния.

— Случило ли се е нещо? Да не би да имаш неприятности, Джордж?

С Джордж това не би било бог знае каква изненада, но този път тя му се усмихна мило. Все още беше такова момче, жизнено и необуздано, въпреки сериозния вид, който се опитваше да си придава.

Но той поклати глава, леко засегнат.

— Нямам неприятности, Едуина, но изобщо не смятам да се връщам там.

— Какво?

Тя изглеждаше изумена. Всички мъже в семейството им бяха завършили Харвард. Три поредни поколения.

След Джордж там щеше да отиде Теди, а един ден и неговите деца.

— Няма да се върна.

Беше решил твърдо, също като Филип, когато беше тръгнал на война и Едуина го усети.

— Защо?

— Защото сега мястото ми е тук. И ако трябва да бъда откровен с теб, никога не е било там. Прекарвах приятно, но всъщност изобщо не съм го искал. Искам нещо съвсем различно — нужен ми е истинският живот — нещо ново, вълнуващо и реално… не ми се пишат есета на гръцки, не искам да превеждам разни митове. Това се харесваше на Филип… но просто не е за мен. И никога не е било. Аз мечтая за нещо друго. Предпочитам да започна работа тук.

Предложението му завари Едуина неподготвена, но тя беше разбрала, че ще бъде безполезно, ако се опита да го разубеди. Може би ако го остави, един ден той сам ще пожелае да се върне в Харвард и да завърши образованието си. Беше й много неприятно да мисли, че той няма да получи диплома. Дори Филип беше възнамерявал да се върне и да изкара докрай следването си.

Разговаряха за това няколко дни, накрая тя обсъди въпроса и с Бен и две седмици по-късно Джордж започна работа като стажант във вестника на баща си. Тя трябваше да признае, че може би за него това беше много по-разумно и след като Филип вече не беше между тях, просто нямаше кой друг да ръководи вестника. За Джордж всичко беше все още съвсем ново и непознато, но може би след година-две вече ще знае достатъчно, за да опита сам. Господ беше свидетел, че просто нямаше кой друг.

Всеки път, когато го виждаше как тръгва сутрин за работа, Едуина се усмихваше вътрешно. Изглеждаше като дете, което се мъчи да играе ролята на баща си. Първо се измъкваше от леглото, винаги безкрайно късно, а после се появяваше на масата, раздърпан, с изкривена на една страна връзка и то точно навреме, за да отвлича и дразни малките. След като разлееше по някоя чаша мляко и нахранеше котката с приготвените за него овесени ядки, той просто грабваше по две парченца от нарязания на масата плод и изхвърчаваше навън с обещанието да й се обади по обяд. Звънеше й съвсем прилежно всеки ден, но най-вече, за да й разкаже някой анекдот и да я попита дали би имала нещо против, ако не се върне за вечеря, а тя, естествено, не възразяваше.

За любовните истории на Джордж из града се носеха легенди, а в момента, в който хората разбраха, че той си е отново у дома, поканите да им гостува започнаха да валят буквално всеки ден. Всички искаха да го видят — семейство Крокър, Де Янг, Спрекълс и много други точно както винаги бяха държали и на присъствието на Едуина сред тях, но тя предпочиташе да прекарва по-голямата част от времето си вкъщи. Все пак понякога излизаше с Джордж и се чувстваше прекрасно в неговата компания, но тя отдавна вече не изгаряше от желание да ходи по приеми. За Джордж обаче удоволствието беше пълно и той много повече се забавляваше да ходи по такива места, отколкото да чиракува във вестника на баща си.

В продължение на няколко месеца Едуина го караше да идва с нея на редовните месечни съвещания, но по-късно научи, че той отсъства от работа почти всеки следобед и след като проучи по-внимателно положението, разбра, че той се измъква тайно, за да ходи на кино.

— За бога, Джордж, дръж се сериозно. Този бизнес един ден ще бъде твои — скара му се тя през юни, а той се извини, но през следващия месец историята се повтаряше и накрая тя трябваше да го заплаши, че ще му спре възнаграждението, ако не си стои на мястото, за да си го изработи.

— Едуина, просто не мога. Това не съм аз. А и всички ми се подмазват и ме наричат мистър Уинфийлд. Да не говорим, че нищо не разбирам от тази работа. Все се озъртам и ми се струва, че се обръщат към баща ми.

— Ами просто се научи, да му се не види. Бих го направила, ако бях на твое място.

Беше страшно ядосана, а на него му беше омръзнало непрекъснато да му нареждат какво да прави и той реши да й го каже.

— Ами тогава защо, по дяволите, не се заемеш сама с този вестник? И без това ръководиш всичко останало — къщата, децата, и на мен би ми дърпала конците, стига да можеше, така както правеше с Филип.

Тогава тя го удари и той се ужаси от това, което беше казал. Започна да й се извинява, но я беше засегнал жестоко и го знаеше.

— Едуина, съжалява… не знаех какво говоря…

— Това ли е мнението ти за мен, Джордж? Мислиш, че се налагам за всичко? Така ли ти изглежда? — Лицето й беше обляно в сълзи. — И какво според теб трябваше да направя, когато мама и татко умряха? Да се откажа? Да ви оставя да растете на воля и кой щеше да се грижи за всичко? Леля Лиз? Вуйчо Рупърт? Или може би ти, докато беше зает да пускаш жаби из леглата ни? Имаше ли някой друг, за бога? Татко си отиде, той нямаше друг избор. — Вече се тресеше от ридания и щеше да пропусне нещо, което я измъчваше от години. — А мама сама реши да остане с него… нали не искаха да ги пуснат в лодките… и него, и Филип, защото бяха мъже… ти беше последното малко момче, което успя да се качи, защото офицерът, който се разпореждаше, беше решил да не пуска момчетата и мъжете… така че татко трябваше да остане… но мама сама пожела да бъде с него. Филип ми каза, че тя просто не е искала да се качи в последната лодка. Избрала е да умре с татко.

Тази мисъл я беше измъчвала през цялото време. Защо Кейт беше пожелала да умре с баща им?

— Така че кой остана, Джордж? Имаше ли друг? Бяхме само ние… аз… ти, но ти беше само на дванадесет години… и Филип, който беше шестнадесетгодишен… значи, оставах само аз. И ако това, което можах да направя, не ти харесва, много съжалявам!

Тя се извърна и сълзите се затъркаляха по страните й. Стояха в стаята, която някога беше кабинетът на техния баща.

— Съжалявам, Уин… — Ужасяваше се от това, което беше направил. — Обичам те… ти се справяш великолепно… Просто бях разстроен, защото не мога… това не е за мен. Съжалявам… аз не съм татко… нито Филип… или ти… аз съм си аз… и това ми е напълно чуждо.

Сега и в неговите очи имаше сълзи, защото чувстваше колко жестоко я беше наранил.

— Не мога да бъда като тях. Харвард не означава нищо за мен, Уин. И от този вестник не разбирам нищо. Дори не съм сигурен дали някога бих могъл… — Разплака се и обърна поглед към нея. — Много съжалявам.

— А какво искаш тогава? — Попита тя нежно.

Обичаше го такъв, какъвто е, беше длъжна да го уважава за качествата му и да се съобразява с това, което му липсва.

— Искам това, за което съм мечтал винаги, Уин. Искам да отида в Холивуд и да правя филми.

Още нямаше деветнадесет и подобна идея се стори на Едуина абсурдна.

— И как ще го постигнеш?

При този въпрос очите му светнаха.

— Имам един приятел от училище, чичо му притежава филмово студио и той каза, че ако реша, мога винаги да му се обадя.

— Джордж — изрече тя с въздишка, — това са абсолютни фантазии.

— Откъде знаеш? Ами ако изведнъж стана страхотен режисьор?

Двамата се разсмяха през сълзи и нещо в нея искаше да му угоди, но разумът й подсказваше, че това ще бъде лудост.

— Едуина — погледна я той умоляващо, — ще ми разрешиш ли да опитам?

— А ако кажа не? — Погледна го тя строго, но разочарованието, изписано на лицето му, я трогна дълбоко.

— Тогава ще остана тук и ще се държа прилично. Но ти обещавам, само ако ме пуснеш, ще се връщам у дома при теб всяка събота и неделя.

Тя се засмя при мисълта за подобна перспектива.

— И какво ще правя с момичетата, които ще влачиш със себе си?

— Ще ги оставяме отвън, в градината — изсмя се той и после отново стана сериозен. — Ще ме оставиш ли да опитам?

— Може би — каза бавно тя и после тъжно го погледна. — А в такъв случай какво да правя с вестника на татко?

— Не зная — отвърна той и я погледна открито. — Не мисля, че някога ще мога да го поема.

Вестникът й беше грижа от дълго време и скоро, при положение, че нямаше опитен човек, който да го ръководи, той или щеше постепенно съвсем да западне, или един ден щеше да се окаже, че вече им струва твърде скъпо.

— Предполагам, че ще се наложи да го продам. Филип беше човекът, който наистина искаше да се захване с това.

А един господ знае какво щеше да прави Теди след време. Той все още беше само на осем години, а тя не можеше да се занимава с вестника цял живот.

Джордж я погледна със съжаление.

— Аз не съм Филип, Уин.

— Зная — усмихна се тя, — но аз те обичам такъв, какъвто си.

— Нима това означава, че… — Той даже не посмя да довърши, но тя се засмя, кимна и го прегърна.

— Да, лошо момче, тръгвай… напусни ме… — пошегува се тя.

Той си беше дошъл у дома, когато тя имаше нужда от него. От смъртта на Филип бяха минали седем месеца и тя добре разбираше, че той не може да бъде щастлив, като просто се крие във вестника на баща им. А и кой знае? Може би един ден ще работи в киното и ще стане добър?

— Всъщност, кой е този човек, чичото на твоя приятел? Бива ли си го? Свестен ли е?

— Страхотен е!

Той й спомена някакво име, което тя изобщо не беше чувала и двамата излязоха от кабинета на баща им, хванати за ръце. Все още трябваше да обмисли доста неща, имаше и много въпроси, които трябваше тепърва да решава, но съдбата на Джордж вече беше определена. Той щеше да замине за Холивуд. За Едуина това беше меко казано лудост.