Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (17)

17.

На 14 юли 1914 година влакът бавно навлизаше в гарата, Едуина стоеше зад Джордж и махаше възбудено, а Филип, надвесен през прозореца, им се усмихваше радостно. Сякаш цели хиляда години не се беше връщал у дома, а всъщност бяха минали девет месеца и той току-що беше приключил своята първа година в Харвард.

Слезе на перона преди всички останали и ги грабна в прегръдките си. Едуина усещаше как сълзите й се търкалят по страните й, Джордж нададе възторжен вик, докато малките подскачаха и крещяха от възбуда. А Алексиз просто стоеше там и се усмихваше, вперила в него невярващ поглед, сякаш беше убедена, че той никога вече няма да се върне, въпреки думите на Едуина и обещанията й, че ще си бъде у дома за лятото.

— Хей, здрасти, мъничко мое.

Обърна се към Алексиз и я прегърна, а тя само затвори очи и цялата светна. Той си беше отново у дома и сега всичко около тях беше великолепно. Беше като сън, който се е превърнал в реалност. Джордж го тупна в гърдите и поне сто пъти го дръпна за косите, а Филип не му каза нищо и само му се усмихваше. Беше толкова щастлив, че си е отново вкъщи, че просто не беше на себе си.

А когато се върна отново във влака и подаде нещата си на Джордж през прозореца на купето, Едуина внезапно осъзна колко по-голям и широкоплещест беше станал през годината, в която не беше край тях. Изглеждаше пораснал, изискан и самоуверен. Вече беше истински мъж. Промяната беше очевидна и за своите деветнадесет години той даже изглеждаше по-възрастен.

— Какво гледаш, сестричке?

Отправи поглед към нея над главата на Джордж, а тя му махна, като се усмихваше.

— Доста си поизраснал от времето, когато се видяхме за последен път. Изглеждаш чудесно.

Очите им бяха еднакво сини и тя знаеше, че и двамата много приличат на майка им.

— Ти също изглеждаш много добре — призна й той малко неохотно.

Само че не й каза, че беше мечтал да си дойде у дома, че почти всяка вечер ги беше сънувал. Но Харвард също му харесваше. Бен Джоунс се оказа прав, самото присъствие там те кара да се чувстваш прекрасно, но понякога му се струваше, че в сравнение с Калифорния се намира на друга планета. Освен това беше толкова далече. Цели четири дни с влак. Сякаш беше нужна цяла вечност, за да се добереш дотам. Тази година беше посрещнал Коледа в Ню Йорк в семейството на своя съквартирант, беше копнял да се върне у дома при Едуина и децата, но все пак без него те се чувстваха много самотни. Понякога Едуина даже се питаше дали Алексиз ще има сили да преживее продължителната раздяла.

Филип забеляза, че Бен не беше на гарата и вдигна въпросително вежди, докато вървяха към колата, паркирана точно зад гарата.

— Къде е Бен?

— Замина за Лос Анджелис — усмихна се тя, — но не каза да ти предам поздравите му. Вероятно с удоволствие някой път ще обядва с теб, за да поговорите за Харвард.

Тя също искаше да чуе подробности. Писмата му бяха великолепни, беше им разказал за хората, с които се среща, за предметите, които изучава, и професорите, които му преподават. Понякога даже му завиждаше. Толкова би искала да бъде там. Преди смъртта на Чарлс и родителите й никога не беше мислила за подобни неща. Единственото, което искаше, беше да се омъжи и да има деца. Но сега имаше страшно много задължения, трябваше да бъде отлично информирана заради заседанията във вестника и понякога имаше чувството, че е длъжна да научи децата на нещо повече от това просто да пекат сладкиши и да засаждат маргаритки в градината.

— Кой ви докара дотук?

Докато държеше ръката на Алексиз, Филип внимаваше Джордж да не разпилее книгите, които беше донесъл у дома в голяма кутия и в същото време се стараеше да не изпуска от очи Фани и Теди. Беше обичайното жонглиране и преди да му отговори, Едуина се засмя.

— Аз — отвърна тя, горда от себе си, а Филип прихна, защото реши, че тя се шегува.

— Не, сериозно.

— Но аз ти говоря сериозно. Защо, странно ли ти се вижда, че мога да карам кола?

Тя се усмихваше щастливо, застанала до новия Пакард, който беше купила като подарък на всички и за себе си по случай двадесет и третия си рожден ден.

— Едуина, наистина ли?

— Съвсем. Хайде, стоварвай багажа си тук и аз ей сега ще те закарам у дома, мистър Филип.

Сложиха почти всичко в багажника, останалото закрепиха отгоре на красивата синя кола, която беше купила, и Филип беше просто удивен, когато тя действително ги закара вкъщи, и то без всякакви проблеми. Децата бърбореха непрекъснато, а Джордж беше толкова възбуден, че едва сварваше да задава безкрайните си въпроси. Настана такава бъркотия, че когато накрая се прибраха, Филип на шега заяви, че главата му се пръска.

— Е, тук всичко си е същото — каза той, а после внимателно я погледна.

Тя изглеждаше добре и беше даже по-хубава, отколкото си я спомняше. Беше красиво момиче и му се струваше невероятно, че тази привлекателна млада жена, която се грижеше толкова добре за тях, всъщност беше не майка му, а сестра му, че тя доброволно беше избрала този странен, самотен живот, запълнен единствено с грижата за тях, но изглежда това беше всичко, което тя искаше.

— Добре ли си? — Попита той тихо, докато влизаха в къщата след останалите.

— С мен всичко е наред, Филип.

После се спря и го погледна. През месеците на своето отсъствие беше станал още по-висок, сега вече стърчеше над нея и даже й се стори, че на височина беше надминал баща им.

— Харесва ли ти там, Филип? Наистина, искам да кажа…

Той кимна и действително изглеждаше доволен.

— Много е далече, но уча прекрасни неща и се срещам с хора, които ми харесват. Само да беше малко по-близо…

— Няма да е за дълго — каза тя оптимистично, — още три години и ще се върнеш отново. Тогава ще поемеш вестника.

— Вече нямам търпение — усмихна се той.

— И аз. Тези заседания почват ужасно да ме изморяват.

А и понякога беше доста мъчително да се работи с Бен. Той беше ужасно разочарован, че последния път, същата нощ, когато влакът щеше да блъсне Алексиз, тя отново беше отхвърлила предложението му. Въпреки това си останаха приятели, но сега и двамата се пазеха от близостта, която преди съществуваше между тях.

— Кога тръгваме за Тахо, Уин?

Филип се оглеждаше из къщата, сякаш беше отсъствал ужасно дълго и сега докосваше предметите и поглъщаше жадно всичко. Не беше предполагал, че всичко тук ще му липсва толкова много.

— Вероятно след няколко седмици. Реших да отидем през юли, както винаги. Не знаех какво ще пожелаеш да правим през август.

А през септември щеше отново да се върне в Харвард, но преди това имаше цели два месеца и половина, през които щеше да се радва на присъствието им.

Още през първата седмица направиха всичко, за което той беше закопнял. Вечеряха в любимите му ресторанти, той се видя с приятелите си, а до началото на юли Едуина вече беше разбрала, че в живота му се е появила и някаква млада жена.

Беше чудесно момиче, русо и много нежно. Когато им идваше на гости за вечеря, тя сякаш поглъщаше всяка дума на Филип. Беше само на осемнадесет години и край нея Едуина се чувстваше така, сякаш беше поне с хиляда години по-стара. Момичето се отнасяше към нея с почтителност, подходяща за жена два пъти по-възрастна от нея и Едуина се питаше какво ли си мисли то за годините й. И когато на другия ден спомена за това пред Филип, той се засмя и обясни, че вероятно момичето просто се старае да й направи впечатление. Казваше се Беки Ханкок и както се оказа, съвсем удобно за случая, родителите й имаха къща край езерото Тахо, недалеч от мястото, където отсядаха Едуина и децата.

През юли също се виждаха често с нея и даже няколко пъти тя покани Филип, Джордж и Едуина да поиграят тенис. Едуина беше доста добра и когато Филип и Беки си тръгнаха от корта, двамата с Джордж направиха няколко гейма, като си забиваха силно топките и Едуина се зарадва ужасно, когато успя да победи.

— Не е чак толкова зле за старица като теб — подразни я той и тя го замери закачливо с една топка.

— Хайде да видим дали ще ти дам да ми караш колата.

— Добре, добре, извинявам се.

Едуина учеше Джордж да шофира. За своите четиринадесет години той се справяше почти великолепно, освен това през последните дни не беше толкова палав и тя забеляза, че Джордж вече почва да се заглежда по момичетата.

— Филип е луд да се хваща с това момиче — произнесе се той един ден, когато отново бяха в колата с Едуина и той самият седеше на кормилото. Филип беше останал да наглежда по-малките деца.

— Какво те кара да мислиш така?

Тя съвсем не беше сигурна, че иска да му възрази, но й беше любопитно да разбере мнението му.

— Харесва го все за неща, които просто не си струват.

Наблюдението му беше интересно.

— Какво точно имаш предвид?

Замисли се, докато вземаше майсторски един завой и Едуина го похвали за шофирането.

— Благодаря, сестричке.

А после мислите му отново се върнаха към Беки.

— Понякога мисля, че го харесва само заради вестника на татко.

Баща й притежаваше един хотел и два ресторанта и те далеч не можеха да се оплачат от липса на средства, но вестникът на семейство Уинфийлд носеше много по солидна печалба, а освен това беше и по-престижен. Един ден Филип щеше да бъде влиятелен човек, точно като баща им. Така че, ако си търси съпруг, тя явно беше хитро момиче. Но Филип беше твърде млад, за да мисли за брак и Едуина смяташе, че този въпрос все още не го вълнува, или по-точно надяваше се, че е така, и то задълго.

— Може и да си прав. Но от друга страна брат ти е страшно хубаво момче.

Тя се усмихна на Джордж, а той сви презрително рамене. После, докато вече се връщаха към къщи, той отправи към нея замислен поглед.

— Едуина, смяташ ли, че ще бъде ужасно от моя страна, ако не работя във вестника, когато порасна?

Тя беше изненадана от думите му, но просто поклати глава.

— Не, ужасно в никакъв случай, но защо не искаш?

— Не зная… Струва ми се отегчително. Това е работа по-скоро за Филип, не за мен.

Той изглеждаше толкова сериозен, че Едуина се разсмя. Беше още твърде малък, пък и допреди няколко месеца се държеше като абсолютен дивак. Напоследък обаче й се струваше доста порасъл и ето че сега даже вече знаеше, че не иска да прави кариера във вестника.

— И каква е тогава твоята работа?

— Не зная точно — за миг изглеждаше обзет от колебание, но после вдигна поглед към нея, събрал сили да й каже истината. — Мисля, че един ден ще искам да правя филми.

Тя го погледна удивена, но после осъзна, че той говори сериозно. Подобна идея й се струваше толкова абсурдна, че в началото тя му се изсмя, но той продължи да обяснява, колко вълнуващо щяло да бъде, а после почна да й разказва за един филм с Мери Пикфорд, който гледал напоследък.

— Че кога си го гледал?

Тя не си спомняше да го е пускала скоро на кино, но той цъфна в широка усмивка.

— Миналия месец, когато избягах от училище.

— Ти си едно непоправимо животно.

— А — ха — съгласи се той доволен, — но си признай… че ме обичаш.

— Това няма никакво значение.

После го накара пак да й отстъпи кормилото и двамата потеглиха по обратния път, като си приказваха за живота, за семейството им, за киното, което толкова го привличаше, и за вестника. Когато вече бяха стигнали до бунгалата, тя спря колата, обърна се към него и го погледна с изненада.

— Джордж, ама ти наистина си го решил, така ли?

Нима беше възможно той да мисли за нещо сериозно? За нея всичко това бяха просто детински мечти.

— Разбира се. Бъди сигурна, че един ден ще се захвана с това — усмихна се той щастливо на сестра си. Тя беше неговият най-добър приятел. — Ще правя филми, а Филип ще ръководи вестника. Ще видиш.

— Надявам се, че все пак един от вас ще поеме вестника, все едно кой. Би било жалко да се опитам да го задържа толкова време и да се окаже, че е напразно.

— Винаги можеш да го продадеш и да вземеш доста пари — заяви той оптимистично.

Тя обаче прекрасно знаеше, че изобщо нямаше да бъде толкова лесно. Напоследък във вестника имаха доста проблеми около издаването му, пък и с приходите не всичко беше наред. Имаше голяма разлика, когато неговият собственик ръководеше всичко. Сега тя трябваше да успее да го задържи поне още три години, докато Филип приключи следването си в Харвард. А в този момент за Едуина три години изглеждаха доста дълъг период.

— Покарахте ли се добре, вие двамата? — Посрещна ги Филип с усмивка.

Теди беше заспал в хамака под едно дърво, а Филип беше провел с Фани и Алексиз дълъг и сериозен разговор.

— И за какво си говорихте?

Усмихната щастливо, Едуина седна до тях, а Джордж отиде да си сложи дрехите за риболов. Беше се уговорил с един от съседите им да ловят пъстърва.

— Приказвахме си колко хубава беше мама — каза Филип тихо, а Алексиз отдавна не беше изглеждала толкова доволна.

Тя обичаше да слуша за нея и понякога посред нощ, когато отиваше да спи в леглото на Едуина, я караше с часове наред да й разправя за майка им. Това беше доста болезнено за по-големите, но така малките пазеха жив спомена за нея. А Теди обичаше да слуша различни истории за баща им.

— Те защо умряха? — Попита той Едуина един ден и тя му отговори единственото, което й дойде наум.

— Защото Господ ги обичаше толкова много, че реши да ги прибере при себе си.

Теди кимна разбиращо, после вдигна поглед към нея, а на лицето му беше изписана тревога.

— А той и тебе ли обича, Едуина?

— Не чак толкова много, миличък.

— Добре — кимна той доволен и продължиха да разговарят за нещо друго.

Едуина си даваше сметка, че когато те умряха, Теди беше твърде малък и всъщност изобщо не ги познаваше, но Алексиз все още си ги спомняше, както и Фани, макар и слабо. Вече бяха минали повече от две години от смъртта им и за всички болката беше понамаляла. Дори и за Едуина.

— Днес взе ли вестник? — Попита Филип между другото, но Едуина обясни, че не е имала време и той реши, че ще купи, когато отиде да види Беки.

Още преди няколко седмици той беше дълбоко заинтригуван от убийството на австро-унгарския престолонаследник и вече няколко пъти беше изразил пред Едуина мнението си, че това ще има много по-големи последици, отколкото хората подозират. От миналата година Филип сериозно се интересуваше от политика и даже говореше, че когато се върне в Харвард, възнамерява да специализира политология.

Същия следобед, след като успя да си намери вестник, той потресен установи, че е бил прав. Беше брой от фамилния вестник „Телеграф сън“ и едно голямо заглавие по протежение на цялата страница гласеше Европа във война, а хората се събираха наоколо и не вярваха на очите си. Убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд и неговата съпруга в Сараево беше използвано от австрийците като претекст да обяви война на Русия.

Само след два дни Германия беше обявила война на Франция и беше нападнала неутрална Белгия, а само ден по-късно в отговор Англия беше обявила война на Германия. Изглеждаше като безумие, но само в рамките на една седмица страните от почти цяла Европа се бяха хвърлили да воюват една срещу друга.

— А какво означава това за нас? — Попита Едуина, когато няколко дни по-късно те се прибраха обратно в Сан Франциско. — Смяташ ли, че и ние ще се намесим?

Тя гледаше Филип разтревожена, но той се усмихна и побърза да я успокои.

— Няма никаква причина да се намесваме.

Но Филип беше дълбоко впечатлен от събитията и поглъщаше всичко, което можеше да намери за четене по този въпрос. Когато се прибраха в Сан Франциско, той веднага отиде в редакцията на вестника на баща си. Скоро след това Бен също се появи и двамата в продължение на часове анализираха и обсъждаха събитията в Европа.

До края на месеца новините за хода на войната бяха основна тема във всеки разговор. Сега вече и Япония се беше включила във военните действия като противник на Германия, всички обсъждаха и въздушните нападения на германците над Париж. Само за един месец войната се беше разгоряла по всички фронтове, а в това време светът наоколо наблюдаваше в недоумение.

Когато в началото на септември Филип отново замина за Харвард, той все още беше дълбоко впечатлен от войната, на всяка спирка по пътя си купуваше вестник и разговаряше с хората за това, което беше прочел.

Потапяше се в събитията с младежка необузданост, но интересът му към тях помагаше на Едуина също да разбере по-добре какво става. Сега тя изчиташе всичко, за да бъде в състояние по време на ежемесечните заседания във вестника да бъде в течение на това, за което говореха останалите.

Сега тя имаше и други проблеми, защото профсъюзите им създаваха сериозни затруднения. Понякога се питаше дали ще успее да задържи вестника още цели две години и половина. Сега времето, което трябваше да изчака, докато Филип завърши образованието си, й се струваше безкрайно. В резултат на това, решенията, които трябваше да взема, бяха доста предпазливи. Не искаше да поема никакви рискове, за каквото и да е и независимо че често я критикуваха за консервативните й решения, тя не знаеше какво друго би могла да направи в момента.

През 1915 година, докато Филип караше своята втора година в Харвард, войната се разгръщаше във все по-широки мащаби. Започна блокадата на Великобритания от германски подводници. Едуина все още успяваше да получава поща от леля Лиз, но с времето това ставаше все по-трудно. Тонът на писмата й беше винаги тъжен и печален, сега тя изглеждаше съвсем откъсната от Едуина и децата. Беше просто някой, с когото отдавна не се бяха виждали и когото почти не познаваха. Все още натякваше на Едуина да махне дрехите на родителите си, което тя отдавна беше сторила, както и да продаде вестника и къщата и да отиде да живее в Хавърмур. Едуина обаче никога не би направила нещо подобно и даже не си правеше труда да го обсъжда в писмата си.

Въпреки войната, през февруари в Сан Франциско беше открита изложбата „Панама Пасифик“ и Едуина заведе децата да я разгледат. Прекараха чудесно и след това малките настояваха да ходят там всяка седмица.

Най-вълнуващото събитие през януари стана откриването на междуградска телефонна линия между Ню Йорк и Сан Франциско. Когато Филип отиде на гости при приятели в Ню Йорк, той помоли за разрешение да се обади до Сан Франциско, като обеща да плати за направените разходи.

Една вечер, докато всички деца бяха на масата, телефонът изведнъж иззвъня и без нищо да подозира, Едуина вдигна слушалката. Обадиха й се от централата, казаха й да почака и изведнъж тя чу гласа на Филип. Връзката не беше много добра, по линията имаше много смущения, но въпреки това тя го чуваше и махна на децата да отидат при нея. Пет глави се скупчиха около телефона и всички му крещяха в слушалката по нещо. Той ги изслуша, прати на всички много поздрави и каза, че трябва да затваря. За тях това беше вълнуваща промяна и докато го чакаха да се върне от Харвард, вече не им се струваше, че е така безкрайно далече.

А в Харвард Филип беше поканен на една доста тягостна церемония, която изведнъж събуди започналите вече да избледняват болезнени спомени. Мисис Уайдънър го покани на тържествено откриване на библиотека „Хари Елкинс Уайдънър“, основана в памет на нейния син. За последен път Филип се беше видял с него на „Титаник“ и го помнеше много добре. Беше загинал заедно с баща си, а с Джак Теър бяха приятели. Когато Джак и Филип се срещнаха на тържествената церемония по откриването, и за двамата това беше един мъчителен момент и след като поговориха малко, се разделиха. Беше толкова странно да си спомнят, че някога са били в една и съща спасителна лодка. През следващите няколко дни местните вестници искаха да интервюират Филип като един от оцелелите, но накрая за негово облекчение, го забравиха. Всички бяха загубили твърде много и след толкова време вече нямаха никакво желание да говорят за преживяното. Филип писа на Едуина, че отново е видял Джак Теър, но когато тя му отговори, в писмото й за това нямаше нито дума. Той знаеше, че и за нея темата е болезнена. Почти беше престанала да говори за това и въпреки че Филип беше убеден, че Едуина продължава да мисли за Чарлс, тя вече не го споменаваше. Но болката беше все така мъчителна и той подозираше, че ще остане такава завинаги. Само за една вечер животът й на младо момиче беше отлетял безвъзвратно.

Но истинският удар дойде през май. Когато чу ужасната вест, Филип минаваше през двора на университета. Той замръзна на мястото си и в съзнанието му нахлуха спомените за една кошмарна нощ, останала почти три години назад.

Корабът „Лузитания“ беше потопен, торпилиран от германците. Целият свят беше потресен. Бяха нападнали един съвсем невинен пътнически кораб, който беше потънал за осемнадесет минути и отнесъл на дъното 1201 души. Ударът беше жесток и Филип отлично разбираше цялата трагичност на случилото се. Сутринта, докато страшната новина не излизаше от ума му, той мислеше за сестра си и за това, колко потресена ще бъде, когато научи.

И беше прав. Когато Едуина разбра какво се е случило, тя само затвори очи и после измина пеша пътя от редакцията до къщата им на улица „Калифорния“. Бен видя, че тръгва и й предложи да я закара, но тя само поклати глава. Не можеше да промълви нито дума и сякаш изобщо не го забеляза.

Влезе бавно вкъщи и точно като Филип си спомни ужасната нощ преди три години и всичко, което беше променила тя в живота им. Беше полагала отчаяни усилия да забрави и почти беше успяла, но сега, след трагедията на „Лузитания“, болезнените спомени отново нахлуха в съзнанието й. Всичко сякаш отново оживя и когато влезе в къщата, мислите й отново полетяха към родителите й и Чарлс. И докато мълвеше молитви за загиналите на „Лузитания“, през сълзите, които замъгляваха очите й, тя сякаш отново виждаше лицата на своите близки. Спомените я върнаха три години назад и сякаш отново чуваше оня печален химн, който оркестърът на борда изпълняваше мигове преди „Титаник“ да се устреми към дъното. Почти усещаше ледения вятър по лицето си, чуваше ужасяващия трясък и грохот… виждаше хората, които толкова беше обичала и които така бързо беше загубила.

— Едуина? — Обърна се уплашено към нея Алексиз, когато видя лицето на сестра си, докато тя, вече влязла, внимателно повдигна воалетката си и смъкна шапката си. — Случило ли се е нещо?

Алексиз вече беше на девет години. Едуина не искаше да й припомня ужасната загуба и като докосна нежно детското личице, само поклати глава, но очите й не можеха да скрият истината.

— Няма нищо, скъпа.

Детето излезе отново навън да си играе, Едуина стоеше и я гледаше през прозореца, а мислите й бяха далече, при хората, които вече никога нямаше да се върнат, и при другите, които бяха загинали на „Лузитания“.

През целия ден Едуина остана мълчалива, а същата вечер й се обади Филип, който знаеше как се е почувствала, когато е чула новината.

— Грозна война, нали Уин?

— Как могат да направят нещо подобно… та това е само един пътнически кораб…

Самата мисъл я накара да потръпне от ужас и от спомена за изживяната болка.

— Опитай се да забравиш…

Само че не беше възможно. Мислите й за „Титаник“ продължаваха да нахлуват в съзнанието й… вечерта, в която корабът потъваше… Скърцането на спасителните лодки, които се спускаха към водата… воплите на хората, които се давеха. Нима беше възможно да се забравят такива спомени? Кога щеше да свърши всичко това? Започваше да си мисли, че ще продължава вечно.

Същата нощ тя лежеше в леглото си и мислеше за своите родители, за Чарлс, за щастливия им живот заедно, който би бил толкова различен от живота, който сега водеше, останала сама с децата.