Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (14)

14.

Денят, в който се навършваше една година от смъртта на родителите им, беше тягостен за всички. И все пак службата, която Едуина беше поръчала в тяхната църква, беше затрогваща, изпълнена с много нежност и любов. Тя напомни на всички колко добри хора бяха нейните родители, колко искрено се вълнуваха от съдбата на всички, колко пълноценен беше животът им с дълбоката привързаност към семейството, колко богати бяха със своите прекрасни деца. А те, децата на семейство Уинфийлд, стояха тихо на първия ред, слушаха безмълвно и от време на време изтриваха сълзите от очите си.

Бяха наследството и гордостта на своите родители.

След службата Едуина беше поканила няколко приятели на родителите си на обяд в градината им и за първи път след съдбоносното пътуване на „Титаник“ те се забавляваха. Беше прекрасен априлски следобед. Мисис Барне беше направила великолепна торта, защото Алексиз имаше рожден ден — ставаше на седем години, така че в крайна сметка денят за всички се превърна в истински празник. Хората, с които Едуина не се беше срещала цяла година, бяха щастливи да ги видят отново и след като периодът на траура беше приключил, им отправяха най-различни покани. Някои от тях бяха забелязали, че на лявата си ръка тя все още носи своя годежен пръстен. В молитвата си свещеникът беше споменал и името на Чарлс, но Едуина беше красиво момиче, още нямаше двадесет и две години и без съмнение представляваше една доста привлекателна партия. Бен забеляза, че няколко млади мъже не откъсват поглед от нея и с учудване установи за себе си, че има желание да я покровителства.

— Беше чудесен следобед — каза той, когато я намери на една люлка в градината с децата около нея.

— Нали? — Тя изглеждаше доволна. Беше една заслужена почит към нейните родители. Вдигна поглед към него и се усмихна. — И на тях щеше да им хареса.

Той също се усмихна и кимна.

— Наистина. Щяха да се гордеят с всички ви. Особено с най-голямата си дъщеря. Каква забележителна жена се оказа тя. Не дете или момиче, а жена.

— През тази година ти се справи възхитително.

Тя се засмя, поласкана, но знаеше, че винаги има какво още да се желае. Всяко от децата се нуждаеше по различен начин от помощта й, а Филип беше особено загрижен за предстоящото си следване в Харвард.

— Понякога ми се иска да мога да направя повече за всеки от тях — призна тя на Бен.

Особено за Алексиз.

— Не виждам какво ще можеш да направиш — възрази й той, докато хората идваха при тях, спираха се, за да й благодарят, и после си тръгваха.

Припомниха си различни забавни случки с родителите й, и особено с баща й, а когато всички гости без Бен вече си бяха тръгнали, тя изведнъж се почувства ужасно изморена. В това време децата бяха в кухнята с Шийла и наблюдавани от мисис Барне, си похапваха от останалите след празника вкусни неща. Едуина беше с Бен в библиотеката, където продължаваха да си говорят за гостите.

— Както изглежда, отправиха ти доста покани.

Стана му приятно заради нея и все пак, за изненада на самия себе си, беше изпитал ревност. Оказваше се, че като че ли предпочита времето, когато тя беше в траур, защото тогава се срещаше само с него. Но в отговор тя само му се усмихна.

— Да, наистина. Хората са много мили с мен. Тази ужасна година отмина, само че след нея нищо няма да се промени. Имам си предостатъчно работа, но изглежда повечето не го разбират.

Облекчение? Нима изпита облекчение, питаше се той, без да може да повярва на това, което усещаше. Та тя беше само дете, нали? Детето на неговия най-добър приятел… все още почти малко момиче… И все пак той знаеше, че това вече не е истина и изглеждаше силно разтревожен, когато тя се засмя и му предложи чаша шери.

— Не се разстройвай толкова…

Тя го познаваше добре или поне двамата смятаха, че е така.

— Няма такова нещо — излъга той.

— О, разбира се, че има. Напомняш ми на леля Лиз. От какво се страхуваш толкова? Че мога да се изложа или да злепоставя фамилията Уинфийлд? — Пошегува се тя.

— Едва ли. — Той отпи от шерито, остави обратно чашата и отправи към нея пълен с напрежение поглед. — Едуина, какво възнамеряваш да правиш с живота си оттук нататък?

Взря се за миг в годежния пръстен на лявата й ръка и се запита дали тя няма да реши, че е полудял. Той самият беше почнал да се убеждава в това.

— Питам те съвсем сериозно — настоя той за отговор, което я озадачи. — Сега, когато тази година вече изтече… какво би искала да правиш?

Тя се замисли за момент, но всъщност знаеше добре отговора още от миналия април.

— Нищо по-различно от това, което правя в момента. Искам да се грижа за децата.

Според нея беше толкова ясно — вече нямаше възможност за избор, само задължения и любовта си към тях, и обещанието, което беше дала на родителите си, когато се качваше на спасителната лодка.

— Нямам нужда от нищо повече, Бен.

Но за нейните двадесет и две години това му изглеждаше лудост.

— Едуина, един ден ще съжаляваш за избора си. Ти си твърде млада, за да посветиш изцяло живота си само на своите братя и сестри.

— Нима постъпвам така? — Усмихна му се тя, трогната от явната му загриженост. — Толкова ли е лошо?

— Не, че е лошо — каза той тихо и очите му не изпускаха нейните, — но е ужасно жалко, Едуина. В живота си имаш нужда от нещо повече. Твоите родителите го притежаваха — те имаха себе си.

И двамата се сетиха за нещата, които свещеникът беше казал за Кейт и Бърт същата сутрин. А Едуина си помисли, че тя почти беше имала свой живот с Чарлс, но после го беше загубила. И не искаше никой друг… само Чарлс… но Бен продължаваше да я гледа все така настоятелно.

— Не знаеш за какво говоря, нали, Едуина?

Той й се усмихна нежно и тя за момент се притесни.

— Мисля, че разбирам — каза тя тихо. — Искаш да бъда щастлива и аз съм. Щастлива съм да живея тук, с децата.

— Това ли е всичко, което искаш, Едуина… — Той се поколеба, но само за миг. — А аз бих искал да ти предложа повече.

Тя го погледна с широко отворени очи, изглеждаше изумена.

— Ти ли? Бен…

Никога даже не беше помисляла за това, нито за миг не беше допускала, че той я обича. Нито пък той, особено в началото, но през последните месеци беше почнал да си дава сметка за това и след Коледа вече беше в състояние да мисли единствено за Едуина. Беше си обещал, че няма да бърза и ще изчака поне до април, преди да й каже каквото и да е… докато мине година от смъртта на родителите й, но сега изведнъж изпита страх, че може би е трябвало да чака още. Може би тогава щеше да бъде по-различно.

— Изобщо не съм подозирала…

Лицето й се обля в червенина и тя не смееше да го погледне в очите, сякаш самата мисъл, че той я желае, за нея беше смущаваща и болезнена.

— Съжалявам. — Пристъпи бързо напред и хвана ръцете й в своите. — Трябваше ли да продължавам да го крия, Едуина? Аз те обичам… обичам те от дълго време… но повече от всичко желая да не погубвам нашето приятелство. Ти означаваш всичко за мен… и децата също… моля те, Едуина… не искам да те загубя!

— Няма — прошепна тя, направи усилие и вдигна очи към неговите. Дължеше му го. Тя също го обичаше, но само като най-добрия приятел на баща й, нищо повече. Просто не беше в състояние. Никога не би могла да сложи булчинския воал заради него… тя все още обичаше Чарлс. В сърцето си все още беше негова годеница и знаеше, че винаги ще бъде. — Не мога, Бен… Аз те обичам… но не мога.

Не искаше да го нарани, но трябваше да му каже истината.

— Може би е минало твърде малко време? — Попита той с надежда, но тя поклати глава. — Или заради децата?

Тя знаеше, че Бен също ги обича, но отново поклати глава, докато той я гледаше, обзет от болезнен страх, че може да я загуби. Ами ако тя изобщо престане да разговаря с него? Постъпи като глупак, когато й каза, че я обича.

— Не, не е заради децата, Бен, не е и заради теб самия… — Тя се усмихна, въпреки че очите й се напълниха със сълзи и реши, че трябва да му каже истината. — Мисля, че е заради Чарлс… Бих се почувствала така, сякаш му изменям, ако…

Не успя да изрече думите, от очите й бликнаха сълзи и бавно се търкулнаха по страните й, а той отново се упрекна, че се опитва да ускори нещата, че е твърде рано… Може би след време… но сега вече беше разбрал. Беше решил да рискува всичко и загуби, загуби пред годеника й, който беше загинал на „Титаник“.

— Дори и вдовиците накрая се омъжват повторно. Ти имаш право на щастие, Едуина.

— Може би — каза тя, но не звучеше много убедена. — Може би е твърде скоро. — Но в сърцето си беше сигурна, че никога няма да пожелае да има съпруг. — И все пак, ако трябва да бъда откровена, мисля, че няма да се омъжа никога.

— Но това е абсурдно…

— Може би — усмихна се тя към него. — Но така ми се струва по-лесно заради децата. Не бих могла да дам на мъжа до себе си това, което заслужава, Бен, ще бъда твърде заета с тях и рано или късно всеки ще възроптае.

— Мислиш ли, че аз бих могъл? — Той изглеждаше засегнат и тя се усмихна.

— А защо не? Ти заслужаваш цялото внимание на жената, която ще бъде с теб. А моето няма да бъде на разположение поне още петнадесет години, докато Теди отиде в колеж. Това е доста време.

Тя се усмихна нежно, трогната от намеренията му.

Той поклати глава. Беше победен и го знаеше. Тя беше упорито момиче и щом го казваше, той беше сигурен, че ще го изпълни. Вече го беше разбрал отлично и това беше една от причините да я обича толкова много. Обичаше смелостта й, неизчерпаемата й сила, прекрасният й смях… обичаше косата и очите й, великолепното й чувство за хумор. Знаеше, че по свой начин тя също го обича, но не така, както на него му се искаше.

— Петнадесет години могат да се окажат доста за мен, Едуина. Тогава ще бъда на шестдесет и една и ти едва ли ще ме харесваш.

— Вероятно ще бъдещ много по-жизнен от мен, защото до това време децата ще са ме съсипали.

Тя протегна към него ръка и очите й станаха сериозни.

— Това е истината, Бен. Сега моят живот им принадлежи.

Беше обещала на майка си да се грижи за тях, независимо от това, какво щеше да й струва и вече нямаше право да мисли за себе си. Първо трябваше да мисли за децата. Колкото и да беше привързана към Бен, тя много добре знаеше, че не иска нито него, нито когото и да е друг за свой съпруг. Но сега лицето му помръкна и той очевидно беше много разтревожен. Отчаяно се страхуваше, че може да я загуби.

— Може ли да останем приятели?

В очите й бликнаха сълзи, тя се усмихна и кимна.

— Разбира се! — Тя стана, отиде до него и го прегърна. Той вече не беше просто приятелят на баща й, беше нейният най-добър, най-скъп приятел. — Не бих могла да се справя без теб.

— Напротив, виждам, че го правиш чудесно — каза той, но я притисна до себе си и за миг я задържа в прегръдките си.

Не направи опит да я целуне или да продължи да я убеждава. Беше й благодарен, че няма да загуби любовта и приятелството й. В края на краищата може би стана по-добре, че реши да й каже истината. Предпочиташе да знае къде стои в сърцето й, какво изпитва към него. И въпреки това, когато си тръгна същата вечер, той все още се чувстваше доста потиснат. Преди да влезе в колата, той се обърна към нея, махна й и потегли, обзет от печалното съзнание, че нещата биха могли да бъдат съвсем различни.

На следващия ден се получи телеграма от леля Лиз. Вуйчо Рупърт починал точно в деня, когато се навършваше една година от смъртта на Кейт и Бърт. Когато на вечеря съобщи тъжната вест на децата, Едуина беше доста разстроена. През целия ден беше мълчалива и мислеше за това, което й беше казал Бен предишната вечер. Все още беше разчувствана от предложението му, но знаеше, че е взела правилното решение.

Децата не бяха особено опечалени, когато научиха за смъртта на вуйчо си и веднага след вечеря Филип помогна да съчинят подходяща телеграма. Уверяваха я, че тя ще бъде в молитвите и в най-нежните им мисли, но Едуина не споменаваше нито дума за това, че се надяват леля им скоро да им дойде на гости. Тя беше решила, че няма да бъде в състояние да го понесе. Визитата на Лиз преди три месеца ги беше съсипала.

Едуина си помисли дали отново трябва да сложи траур, но после реши, че изобщо не си заслужава да го прави заради един вуйчо, когото те едва познаваха и към когото никога не са били особено привързани. В продължение на седмица се обличаше в сиво, а после започна отново да носи дрехите, които беше извадила само дни преди смъртта на Рупърт и които не беше докосвала от миналия април. Вече слагаше дори синия кашмирен шал от Бен, с когото се виждаха отново, почти толкова често, колкото и преди, но не съвсем. Сега той беше малко по-сдържан с нея, в поведението му се чувстваше леко притеснение, въпреки че тя се държеше така, сякаш между тях не се беше случило абсолютно нищо. Децата не подозираха нищо, въпреки че един или два пъти й се стори, че Филип внимателно ги наблюдава. Само че единственото, което можеше да види, беше тяхното отдавнашно и обикновено приятелство.

През май Едуина за първи път отиде на гости. Получи покана за прием от стари приятели на родителите си и в началото се чувстваше доста неловко, но после с учудване си призна, че всъщност беше прекарала една наистина приятна вечер. Единственото, което не й хареса, беше, че както и самата тя подозираше, целта на поканата беше да прави компания на техния син и когато по тяхно настояване отиде още веднъж, вече се убеди, окончателно.

Беше красив млад мъж на двадесет и четири години, имаше солидно състояние и доста посредствен ум и беше собственик на великолепно имение близо до Санта Барбара. Но той не беше в състояние да събуди интереса й, както и останалите млади мъже, с които изведнъж се оказа заобиколена всеки път, когато приемаше покана от стари приятели на родителите си. А нейните собствени вече си имаха семейства и повечето от тях бяха твърде заети с децата си. Освен това времето, прекарано с тях, само й напомняше за Чарлс и за щастливия живот, който така и не споделиха, а това винаги я разстройваше. По-лесно й беше да бъде в компанията на семейни приятели. В някакъв смисъл с тях сега я свързваха много повече неща, тъй като тя се грижеше за деца, които бяха на възрастта на техните собствени и за нея беше много по-безболезнено да я възприемат без допълнителното напрежение, предизвиквано от интереса към нея от страна на другия пол. Младите мъже изобщо не я вълнуваха и тя не им го спестяваше, когато накрая те ставаха особено настоятелни. Продължаваше да носи годежния си пръстен и все така смяташе, че принадлежи на Чарлс. Не искаше нищо повече от спомените си за него и напрегнатия си живот, посветен на своите братя и сестри.

Когато накрая през август отново заминаха за езерото Тахо, тя почувства истинско облекчение. Това лято за тях беше особено. Още преди няколко месеца Филип беше приет в Харвард и в началото на септември заминаваше в Кеймбридж. Трудно й беше да приеме, че ще останат без него, всички щяха да усещат отсъствието му, но тя беше щастлива заради него. Той й беше предложил да остане, за да й помага в грижите за по-малките и за буйния Джордж, но Едуина изобщо беше отказала да обсъжда подобна възможност. Просто заминава и толкова, беше обявила тя. След това приготви багажа на цялото семейство и всички се качиха на влака за езерото Тахо.

След като вече бяха пристигнали, в една лунна вечер Филип най-накрая събра смелост да й зададе въпроса, който от известно време често си беше задавал, и който беше започнал сериозно да го тревожи.

— Била ли си някога влюбена в Бен? — Попита накрая шепнешком той на лунната светлина.

Тя се стъписа не само от това, което той искаше да знае, но от начина, по който изглеждаше, докато й говореше. Цялото му изражение говореше, че Едуина му принадлежи — на него и на останалите и тя изведнъж усети, че не знае как точно да му отговори.

— Не.

— А той беше ли влюбен в теб?

— Мисля, че това не е толкова важно — отвърна Едуина тихо.

Бедното момче наистина изглеждаше много разтревожено. А всъщност нямаше причина и тя с усмивка започна да го успокоява. Пое дълбоко въздух, като си мислеше за булчинския воал скрит в скрина й.

— Аз все още обичам Чарлс. — И после прошепна в мрака: — И вероятно винаги ще го обичам.

— Радвам се. — И добави виновно: — Имам предвид… Не исках да…

Но Едуина му се усмихна.

— Не, искаше.

Тя им принадлежеше… сега те я притежаваха… и не искаха тя да се омъжва, за когото и да е. Беше само тяхна. За добро или за зло, до края на дните си или докато вече нямаха нужда от грижите й. Тя го беше приела и в някакъв смисъл даже ги обичаше за това.

Странно беше наистина, помисли си тя, нейните родители имаха право на щастието да бъдат заедно, но децата смятаха, че тя трябва да обича единствено тях. Дължеше им абсолютно всичко, дори и според Филип. Той имаше право да замине, за да следва, а тя просто трябваше да остане тук, да го чака и да се грижи за останалите.

— Щеше ли да има някакво значение, ако действително бях влюбена в него? Това нямаше да означава, че ви обичам по-малко — опита се да обясни тя, но той изглеждаше засегнат, сякаш тя го беше предала.

— А обичаш ли го?

Тя се усмихна отново и поклати глава. После доближи лице до неговото и го целуна. Разбираше, че независимо от това, че скоро ще замине в Харвард, той все още си беше малко момче.

— Не се тревожи толкова. Аз винаги ще бъда тук. — Беше го казвала на всички, още когато майка им почина. — Обичам ви… не се измъчвай, винаги ще бъда с вас…

— Лека нощ, Филип — прошепна тя, когато малко по-късно вървяха обратно към бунгалата, а той я гледаше с усмивка на облекчение, успокоен от това, което тя му беше казала.

Обичаше я повече от всичко. И другите също я обичаха по този начин. Беше само тяхна, точно както родителите им преди време. А тя имаше тях… и един скрит в гардероба булчински воал, който никога нямаше да сложи… и годежния си пръстен от Чарлс, който все още блестеше на пръстта й.

— Лека нощ, Едуина — прошепна й той.

Тя се усмихна, затвори вратата на стаята си, като се опитваше да си спомни дали животът й някога е бил по-различен.