Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (10)

10.

— Изобщо не ме интересува! — Едуина беше вперила в Бен Джоунс гневен поглед. — Няма да продам вестника!

— Вуйчо ти обаче смята, че трябва. Още вчера получих от него дълго писмо, Едуина. Поне чуй какво ми пише. Според него, макар и бавно, вестникът при всички случаи ще почне да запада, след като вече няма член от семейството, който да се занимава с издаването му. Освен това е убеден, че вашето място — твоето и на децата — е в Англия — повтори Бен Джоунс с нотка на извинение, но решително мнението на вуйчо й.

— Това са глупости! След известно време ще има кой да ръководи вестника — Филип, и то само след пет години.

Бен въздъхна. Много добре разбираше какво иска тя и може би беше права, но същото се отнасяше и за позицията на вуйчо й.

— Едно момче на двадесет и една години не може да ръководи вестник.

След пет години Филип щеше да бъде точно на толкова. А междувременно Бен съвсем не беше сигурен, че едно двадесет и една годишно момиче може да поеме отговорността по отглеждането на пет деца. За нея това щеше да бъде несправедливо бреме и вероятно щеше да бъде много по-просто да отидат да живеят в Англия.

— Хората, които в момента се занимават с вестника, са достатъчно добри, нали сам го каза — продължи да настоява Едуина. — А един ден Филип ще поеме ръководството му.

— А ако не го направи? Какво ще стане тогава?

В момента подобен въпрос й изглеждаше абсурден.

— Аз ще се оправям с това, ако се случи. Но междувременно трябва да върша и други неща — трябва да мисля за децата и не виждам абсолютно никаква причина да се тревожа за вестника.

Тя изглеждаше изморена, трудно сдържаше нервите си, а се налагаше за първи път да се сблъсква с толкова непознати за нея проблеми. Баща й имаше няколко акции и облигации, както и майка й. Притежаваха и малък имот в Южна Калифорния, който тя беше решила да продаде. И да запази къщата. А оставаше и вестникът. Всичко се оказваше дяволски сложно, а и децата все още бяха разстроени. Джордж не се оправяше много добре в училище, освен това напоследък момчетата се караха непрекъснато, Филип се опасяваше, че ще се провали на изпитите, така че й се налагаше всяка вечер да му помага в подготовката, а освен всичко останало и тези викове… и сълзи посред нощ… и непрекъснатите кошмари. Имаше чувството, че живее на въртележка, от която никога нямаше да слезе. Трябваше просто да продължава да се върти, без да спира, отново и отново да се грижи за другите, да усвоява нови неща, да взема решения. Не оставаше никакво място за нея… нито за това, от което имаше нужда… дори за все така болезнените спомени за Чарлс… Вече нямаше кой да се грижи за нея, а и тя изобщо не вярваше, че някога би могъл да се появи.

— Едуина, няма ли да ти бъде по-лесно, ако заминете за Англия и останете при семейство Хикам, поне за известно време? Дай им възможност да ти помогнат.

Предложението й прозвуча като обида.

— Нямам нужда от помощ. Справяме се.

— Зная, че е така — опита се да се извини той, — но не мисля, че е справедливо да поемаш цялата отговорност, те просто искат да ти помогнат.

Но тя изобщо не възприемаше нещата по този начин.

— Те не искат да ми помогнат. Искат да ни отнемат всичко! — Докато говореше, очите й се напълниха със сълзи. — Къщата ни, приятелите, училището на децата, начина ни на живот. Нима не разбираш? — И тя го погледна тъжно. — Това е единственото, което ни е останало.

— Не, не е така — той поклати леко глава, обзет от желание да протегне ръка и да я докосне. — Имате себе си…

Той не спомена повече семейство Хикам. Продължиха да разговарят за издаването на вестника, тя разпита Бен за подробностите, категорична за това, което искаше да направи, без да се интересува от мнението, на когото и да е. Възнамеряваше да запази вестника заради братята си, както и къщата за всички тях.

— Мога ли да си разреша да задържа вестника, Бен?

Изглежда сега всичко опираше до средствата. Налагаше й се да задава въпроси, за които никога досега не беше помисляла и за щастие той винаги отговаряше честно.

— Да, можеш. Засега не е нужно да се променя каквото и да е. След време може и да не бъде печеливш, но за момента вестникът действително ще ти носи доста прилична печалба и къщата също няма да бъде проблем.

— Тогава ще задържа и двете. Има ли нещо друго?

Понякога тя ставаше учудващо делова и толкова енергична, че го стъписваше. Може би имаше основание да твърди, че ще съумее да съхрани всичко така, както си е. За момента това определено щеше да бъде най-големият подарък, който можеше да направи на децата.

Накрая й се наложи да обясни това за стотен път на техния вуйчо Рупърт. Този път той изглежда разбра. В интерес на истината, той даже почувства облекчение. Лиз беше тази, която го беше молила да се съгласи да ги приеме и той просто беше поискал да изпълни своя дълг. Едуина му каза, че всички са му ужасно признателни, но че децата са все още твърде разстроени от случилото се, както и самата тя. Това, от което имаха нужда в момента, беше да си стоят у дома, да поемат дъх и да водят тих и спокоен живот в обстановка, която им беше позната. И въпреки че много обичаха него и леля Лиз, в момента те просто не бяха в състояние да напуснат Калифорния. Той им отговори, че винаги ще бъдат добре дошли, ако променят решението си, след което леля Лиз почна да ги залива с купища писма, в които обещаваше да ги посети веднага, щом й се отдаде възможност да остави за малко вуйчо Рупърт. Но Едуина смяташе, че в известен смисъл писмата й са доста потискащи, въпреки че изобщо не сподели мнението си с по-малките деца.

— Няма да заминаваме — заяви тя на Бен най-накрая. — Всъщност — продължи тя, докато го гледаше сериозно над бюрото му в юридическата фирма, в която той беше съдружник, — съмнявам се, че изобщо някога отново ще се кача на кораб. Мисля, че просто не съм в състояние да го направя. Дори не можеш да си представиш колко ужасно беше — добави тя тихо.

Нощем все още сънуваше кошмари, в които отново виждаше как кърмата на гигантския кораб се извисява към черното небе, а по стърчащите нагоре витла се стича вода. Знаеше, че и другите ги сънуваха. За нищо на света не би ги подложила отново на нещо подобно, независимо от това кое според Рупърт Хикам беше най-доброто за тях или какво смяташе, че им дължи.

— Разбирам — промълви Бен тихо.

Помисли си, че беше изключително смела в желанието си да се справи съвсем сама. По всичко изглеждаше, за негово най-голямо учудване, че наистина успява.

Понякога се питаше как изобщо намира сили за това. Но тя беше така твърдо решена да продължи оттам, докъдето бяха стигнали нейните родители, че предизвикваше искреното му възхищение. Всяко друго момиче на нейната възраст щеше да се затвори в стаята си и да оплаква годеника, когото беше загубила, но не и Едуина, тя продължаваше напред, като даваше всичко, на което беше способна, без нито веднъж да се оплаче, само че тъгата никога не изчезваше от погледа й и това го караше винаги да се чувства дълбоко затрогнат.

— Съжалявам, че трябва да поставя този въпрос — спомена той един ден, — но получих още едно писмо от „Уайт Стар“. Те искат да знаят дали възнамеряваш да предявиш към тях иска заради смъртта на родителите си и аз бих искал да знам, какво да им отговоря. От една страна смятам, че трябва да го направиш, защото ти ще трябва да понесеш всички последствия от това, че баща ти вече го няма, но от друга страна, това няма да ги върне. Безкрайно ми е неприятно да повдигам този въпрос, но аз съм длъжен да зная, какво смяташ да правиш. — Ще изпълня всичко, което пожелаеш, Едуина… — и гласът му секна, когато срещна погледа й.

Тя беше красиво момиче и той с всеки изминал ден все повече се привързваше към нея. Беше пораснала изведнъж и то доста мъчително. Вече не беше дете. Беше прекрасна млада жена.

— Не се занимавай с това — каза тя тихо, обърна се и отиде до прозореца.

Мислеше си за преживяното — как би могъл някой да плати за всичко това, затова че почти бяха загубили Алексиз, когато тя избяга… и малкия Теди след жестокото измръзване при тези страшни студове, за Фани с нейните две вдървени пръстчета… родителите й… и Чарлс… и всичките кошмари, страхове и мъка… булчинския воал, който никога нямаше да носи… ръкавиците, които бяха негови и които сега тя пазеше заключени в малка кожена кутия в скрина си. Самата тя вече нямаше сили дори да погледне залива, ставаше й зле, само когато зърнеше някой кораб… как щяха да платят за всичко това? Колко щеше да струва загубата на една майка?… на баща… на съпруг… един провален живот? Каква цена поставяха за всичко това?

— С нищо не могат да ни заплатят всичко, което сме загубили.

Бен кимна тъжно на мястото си.

— Очевидно и останалите са решили същото. Семейство Астър, Уайдънър, Строс… никой от тях не смята да ги съди. Може би някои хора ще искат обезщетение за загубения багаж. Мога да направя това, ако решиш. Всичко, което трябва да направим, е просто да предявим иск.

Но тя отново само поклати глава и тръгна бавно към него, като се питаше дали изобщо някога щяха да забравят, дали щеше да отмине, дали животът им някога щеше да заприлича, макар и слабо, на оня, другия, който водеха преди да се качат на „Титаник“.

— Кога ще свърши всичко това, Бен? — Попита тя тъжно. — Кога ще престанем да мислим за него ден и нощ и да се преструваме, че не го правим? Кога Алексиз ще престане да се промъква тайно горе, за да докосне кожените палта на мама и атлазените й нощници… кога Филип ще престане да изглежда така, сякаш е понесъл на плещите си целия свят… а Теди ще престане непрекъснато да пита за мама?

Сълзите се търкаляха по страните й, когато той заобиколи бюрото си, отиде до нея и сложи ръка на рамото й. Тогава тя вдигна поглед към него, сякаш той беше бащата, когото тя беше загубила и зарови лице в рамото му.

— Кога ще престана да го виждам всеки път, щом затворя очи? Кога ще престана да си мисля, че Чарлс скоро ще се върне от Англия?… О, господи…

Той дълго я държа в прегръдките си, докато тя ридаеше и му се искаше да може да й отговори, а в това време тя се отдръпна и отиде да си избърше сълзите, но дори и кърпичката, която носеше, беше на майка й, а и нищо от това, което можеше да й каже, не беше в състояние да промени всичко, което бяха изстрадали, както и мъката им по онова, което бяха загубили.

— Нужно е време, Едуина. Още не са минали и два месеца.

— Тя въздъхна и кимна с глава. — Съжалявам…

Тя се усмихна тъжно, изправи се отново, целуна го по бузата и разсеяно оправи шапката си. Беше чудесна шапка, която майка й беше купила от Париж. Той тръгна заедно с нея и я изпрати до долу, където тя се качи в колата си. И докато потегляха, а тя се беше обърнала, за да му махне, той неволно си помисли, че тя е едно забележително момиче. А после мълчаливо осъзна, че беше сбъркал. Тя вече не беше момиче. Беше жена. Една наистина възхитителна млада жена.