Даниел Стийл
Няма по-голяма любов (2)

2.

Когато приближиха пристанището в Саутхамптън, колата, в която пътуваха Кейт и Бъртрам, водеше колоната от автомобилите на лорд Хикам към трапа^[1], по който се качваха пътниците за първа класа. Във втората кола Джордж подскачаше на седалката и накрая Едуина трябваше да го накара да седне мирно, преди съвсем да подлуди нея и Филип.

— Виж, само го виж, Едуина!

Той сочеше към четирите огромни комина на кораба, а Филип напразно го караше да се успокои. За разлика от доста по-буйния си по-малък брат, Филип беше намерил и прочел доста неща за кораба още щом бе научил, че ще се качат на него за първия му рейс. Оказа се, че има още един подобен кораб — „Олимпик“, който беше спуснат на вода и вече пътуваше почти година, но този действително в момента беше най-големият. Корабът „Титаник“ от Кралската флота беше малко по-голям, от който и да е лайнер в света и Джордж направо изпадна в благоговение, когато го видя.

Вестникът на баща му го беше нарекъл кораба чудо, когато публикува материал за него, а на Уол стрийт казваха, че е предназначен специално за милионери. Пребиваването на борда по време на първия му рейс беше изключителна привилегия. Бърт Уинфийлд беше резервирал пет от двадесет и осемте специални кабини на втора палуба, които бяха само част от многобройните преимущества, които отличаваха този кораб от останалите. Въпросните кабини, вместо илюминатори имаха прозорци и бяха великолепно обзаведени с различни френски, датски и британски старинни предмети. Компанията „Уайт Стар Лайн“ просто беше надминала себе си във всяко отношение. Петте каюти, в които щеше да пътува семейство Уинфийлд, бяха с общи вътрешни врати, които ги свързваха и по този начин те по-скоро изглеждаха като голям луксозен апартамент.

Джордж щеше да бъде в една каюта с Филип, Едуина с Алексиз, Уна с двете най-малки деца Фани и Теди, а Бъртрам и Кейт оставаха в най-голямата каюта, точно до тази на бъдещия им зет Чарлс Фицджералд. По всичко личеше, че ще бъде едно тържествено пътуване и Джордж нямаше търпение да се качи на кораба. Той се измъкна от колата и се втурна към трапа, но брат му беше достатъчно бърз, успя да го сграбчи за ръката и го дръпна обратно към мястото, където Едуина помагаше на майка си да се оправи с останалите.

— Къде си се разтърчал, млади човече? — Попита назидателно Филип и интонацията му прозвуча точно като тази на баща му.

Джордж отправи към него поглед, пълен с едва сдържано раздразнение.

— Започваш да говориш като вуйчо Рупърт.

— Няма значение. Ще стоиш тук, докато татко ти каже, че можеш да се качиш на кораба.

После погледна през рамото на Едуина и видя, че Алексиз се дърпа и се притиска в полите на майка си, а бавачката полага усилия да се справи с двете най-големи деца, които плачеха.

— Върви да помогнеш за Теди. Уна и мама се опитват да се оправят с багажа.

В това време баща им вече освобождаваше шофьорите на лорд Хикам. Въобще, ситуацията беше от тези, които Джордж харесваше най-много — пълен хаос, който щеше да му позволи да изчезне незабелязано и да направи точно това, което си наумеше.

— Ама трябва ли?

Изглеждаше ужасен от перспективата да бави децата в момент, когато имаше толкова много неща, които искаше да проучи. Будещият страхопочитание огромен корпус на „Титаник“ се извисяваше съвсем близо до тях на кея и единственото, което Джордж желаеше в момента, беше да се качи на борда и да разбули всички тайни, които се криеха горе. Трябваше да изследва толкова много неща и вече нямаше търпение да започне. Нямаше нито секунда за губене.

— Разбира се, че трябва — изръмжа отново Филип и побутна Джордж към по-малките, а той самият се отправи да помогне на баща си.

Забеляза, че отстрани Едуина се мъчеше с Алексиз.

— Не бъди глупава! — Беше приклекнала на кея до нея в елегантния си нов син вълнен костюм, който носеше, когато отидоха да се запознаят с родителите на Чарлс. — От какво има да се страхуваш? Само погледни! — И Едуина махна с ръка към огромния кораб. — Просто е като един плаващ град, само след няколко дни ще пристигнем в Ню Йорк и после ще вземем влака, за да се върнем в Сан Франциско.

Едуина се опита да я успокои и да представи всичко просто като едно приключение, но Алексиз беше ужасно стъписана от огромния, внушаващ страх корпус на кораба, отскубна се от Едуина, скри се в полите на майка си и отново избухна в плач.

— Какво става?

Кейт погледна най-голямата си дъщеря и се помъчи да долови думите й сред оглушителния шум. В същото време оркестърът на мостика засвири рагтайм. Като се изключи това, от другата страна фанфарите не бяха чак толкова много. Очевидно компанията беше решила, че една твърде шумна церемония ще бъде проява на лош вкус.

— Какво се е случило?

— Страхува се — отвърна Едуина, а Кейт кимна. От всичките й деца Алексиз най-много се плашеше от непознати изживявания, срещи с нови хора или посещения на нови места. Беше ужасена и когато пътуваха насам с „Мавритания“ и непрестанно питаше майка си какво ще се случи, ако падне във водата.

Кейт погали златните й копринени къдрици и се наведе, за да й прошепне една тайна. Като чу думите й, на устните на детето цъфна усмивка. Майка й й беше припомнила, че след пет дни Алексиз щеше да има рожден ден. Ставаше на шест години и Кейт й беше обещала първо да отпразнуват рождения ден на кораба, а после още веднъж, вече когато са отново в Сан Франциско.

— Съгласна ли си? — Попита шепнешком тя уплашеното си дете, но Алексиз само поклати глава и отново избухна в сълзи, като силно се притисна до майка си.

— Не искам да ходя там!

И преди да успее да каже още нещо, усети как две силни ръце я повдигнаха от земята и тя се озова на раменете на баща си.

— Разбира се, че ще дойдеш, бонбончето ми. Не би искала да останеш тук, в Англия без нас, нали? Нали не, глупачето ми? Всички заедно ще се приберем у дома с най-великолепния кораб, който някога е бил построяван. И знаеш ли какво видях току-що? Видях едно малко момиченце, почти на твоите години, и се обзалагам, че още преди да стигнем до Ню Йорк, вече ще сте най-добрите приятелки. Хайде сега да се качим на кораба и да си видим стаите, какво ще кажеш?

Придържаше я здраво на раменете си и тя вече беше престанала да плаче, когато той хвана жена си за ръка и поведе семейството си нагоре по трапа. Когато се качиха на борда и вече бяха по-спокойни, Бърт пусна Алексиз, но тя здраво стискаше ръката му, докато се изкачиха по главната стълба към горната палуба. Наоколо имаше хора, които обикаляха навсякъде и разглеждаха великолепното обзавеждане, красивите дървени ламперии с фина резба, вещите, пищните полилеи, драпериите и петте рояла. Дори Алексиз беше притихнала, докато обикаляха из кораба, преди да се отправят към палуба Б, където се намираха каютите им.

— Бива си го, нали? — Каза Бърт на Кейт и тя се усмихна.

Идеята да пътува с него на кораб й допадаше безкрайно. Изглеждаше толкова уютно, безопасно и романтично, сякаш попаднали между два свята, всички се чувстваха удобно и спокойно. Беше замислила веднъж да остави Уна да потича малко повече след децата, а тя да си отдъхне в компанията на съпруга си. Той изглеждаше особено възхитен, когато видя спортната зала и надникна в пушалнята, но Кейт се усмихна и размаха пръст пред лицето му.

— Не, няма да стане. Искам през това пътуване да прекарам поне известно време само с теб. — И тя се приближи по-близо до него, а той се засмя.

— Искаш да кажеш, че Чарлс и Едуина не са единствените млади влюбени тук на кораба? — Попита шепнешком той жена си, докато все още държеше ръката на Алексиз.

— Надявам се, че наистина е така — усмихна му се Кейт многозначително и нежно докосна бузата му с върха на пръстите си.

— Добре, а сега какво ще кажете да отидем до каютите си, да разопаковаме багажа и после да разгледаме наоколо?

— Не може ли сега, татко? — Примоли се Джордж.

Щеше направо да се пръсне от възбуда, но Бърт смяташе, че ще бъде по-лесно първо да отведат малките да видят помещенията си и да се настанят, а после обеща лично да придружи Джордж в приключенията му. Но подобно изкушение не беше по силите на Джордж и още преди да достигнат до палуба Б, две палуби под гимнастическия салон, Джордж вече беше изчезнал и Кейт, разтревожена за това къде може да е отишъл, каза на Филип да огледа наоколо и да го намери.

— Остави го, Кейт. Няма къде да отиде. Докато е все още на борда, всичко е наред, а той е толкова въодушевен от кораба, че за нищо на света не би го напуснал. След като се настаним, аз лично ще отида да го потърся.

След известно колебание Кейт се съгласи и въпреки това продължаваше да се тревожи, каква ли дяволия може пак да измисли. Но щом зърна великолепните каюти, които Бъртрам беше запазил за тях, всички бяха твърде възбудени и въодушевени, за да мислят за нещо друго. С радост посрещнаха Чарлс, който се появи няколко минути по-късно.

— Тука ли сте? — Попита той, показал глава на вратата на гостната.

Тъмната му коса беше безупречно сресана, очите му блеснаха, когато видя бъдещата си съпруга, а при появата му тя скочи и тичешком прекоси малката всекидневна, която Кейт и Бъртрам възнамеряваха да използват, когато искаха да си отдъхнат от децата.

— Чарлс!

Едуина почервеня от вълнение, когато се хвърли в прегръдките му. Косите й бяха същия цвят като неговите, а очите й — още по-тъмносини и цялото й излъчване недвусмислено свидетелстваше за щастието им, когато той я повдигна от пода, а в това време Алексиз и Фани се кискаха.

— Вие двечките, какво толкова смешно има?

Той обичаше да си играе с момиченцата и смяташе, че Теди е най-сладкото бебе, което беше виждал. С Филип бяха добри приятели и дори невъздържаният Джордж го забавляваш. Смяташе, че семейството им е чудесно и беше безкрайно благодарен, че е срещнал Едуина.

— Видяхте ли вече кученцата? — Попита той момичетата през рамото на сестра им.

Фани поклати отрицателно глава, а Алексиз изведнъж придоби разтревожен вид.

— Ще им отидем на гости, след като подремнете след обяд.

Беше им почти като баща, също както Едуина — за тях беше като другата им майка.

— Къде са те? — Попита Алексиз притеснено, този път изплашена от кучетата.

— В клетки, чак долу и не могат да излязат — успокои я Едуина.

Алексиз изобщо нямаше да посмее да напусне кабината си през цялото пътуване, ако знае, че има опасност да попадне на някакво куче, което обикаля навън по коридорите.

После Едуина остави децата на Уна и последва Чарлс в неговата каюта. Баща й му беше запазил чудесна кабина и далече от проницателните детски очи той я притегли към себе си и нежно я целуна по устните, а Едуина притаи дъх, забравила за всичко във вълнуващото присъствие на своя бъдещ съпруг. В моменти като този тя се питаше как изобщо биха могли да изчакат до август. Разбира се, за друго и дума не можеше да става, дори и на този невероятно романтичен кораб. Едуина никога не би посмяла да измами доверието, което й оказваха нейните родители, същото се отнасяше и за Чарлс, и все пак щеше да им бъде трудно да се въздържат до средата на август.

— Искате ли да се поразходите, мис Уинфийлд? — Усмихна се Чарлс на годеницата си, докато й отправяше поканата.

— С огромно удоволствие, мистър Фицджералд.

Той остави дебелото си палто на леглото и се приготви за разходката отвън на палубата. В пристанището не беше особено студено, а и той беше толкова щастлив от срещата, че не беше в състояние да мисли за нищо друго. Бяха се разделили само за няколко дни, но сега всеки час им се струваше твърде много и тя се радваше, че Чарлс ще се върне с тях в Сан Франциско. Щеше да й бъде непоносимо, ако не беше така.

— Ужасно ми липсваше — прошепна тя, докато отново се изкачваха по главната стълба към горната палуба.

— И ти на мен, любов моя! Няма да мине много време и повече никога няма да се разделяме, дори за миг.

Тя кимна щастливо, докато минаваха край френското кафе на тротоара с мъничкия булевард пред него. Сервитьорите французи се загледаха в Едуина, размениха бързи, оживени реплики и отправиха към нея усмивки, пълни с възхищение. Много от пасажерите в първа класа изглеждаха заинтригувани от малкото бистро. Беше нещо съвсем ново, което не можеше да се види на друг кораб и беше само едно от многобройните чудеса на „Титаник“.

Продължиха да вървят към предната половина на горната палуба, където в просторната остъклена част хората можеха да гледат морето, без да са на открито.

— Имам чувството, че на този кораб ще открием много уютни кътчета само за нас, любов моя — усмихна се Чарлс и както я водеше под ръка, я стисна още по-здраво, а Едуина се засмя на думите му.

— И Джордж смята така. Той изчезна още докато отивахме към каютите. Това дете е непоправимо. Не знам защо майка ми не го удуши.

Само като спомена брат си, Едуина се разгневи.

— Не го прави, защото той е толкова очарователен — защити го Чарлс. — Джордж много добре знае докъде може да стигне.

Не можеше да не се съгласи, но понякога наистина й идваше да го удуши със собствените си ръце.

— Предполагам. Удивително е колко различен е от Филип. Филип никога не би направил нещо подобно.

— Нито пък аз като дете. Може би точно за това сега му се възхищавам. Само ако можех да си го разреша! А на Джордж никога няма да му се наложи да съжалява, че е пропуснал нещо, което е трябвало да направи. Сигурен съм, че е така.

Той се засмя и Едуина се усмихна щастливо, когато Чарлс я прегърна през раменете и те се загледаха как огромният кораб бавно напуска пристанището. Молеше се баща й да не е сбъркал, когато каза, че Джордж не е напуснал кораба по време на кратката си екскурзия. Някак си и тя като него подозираше, че той не би го направил. И без това тук имаше твърде много интригуващи неща. Докато гледаха надолу, мощните сирени на кораба прогърмяха и заглушиха напълно всяка дума. Въздухът сякаш беше изпълнен с вълнение и Чарлс отново я пое в прегръдките си и нежно я целуна, докато слушаха сирените над тях.

Подпомогнат от шест влекача корабът мамут изпълзя бавно от тясната водна ивица и през канала се насочи към Шербург, където щяха да вземат още пътници, преди да се отправят към Куинсланд и оттам в открито море към Ню Йорк. Но само след минути стана кратък вълнуващ инцидент, за който пътниците долу нямаха и представа, но хората на палубата следяха с удивление как огромният кораб се плъзга покрай един американски и един британски лайнер, задържали се принудително на кея поради неотдавнашната стачка на миньори. Американският „Ню Йорк“ беше завързан за „Оушиеник“, принадлежащ на компанията „Уайт Стар“, и двата малки лайнера, застанали един до друг, оставяха за „Титаник“ един изключително тесен проход. Внезапно се чу странен звук, почти като пистолетен изстрел, неочаквано въжетата, които придържаха „Ню Йорк“ към „Оушиеник“ се скъсаха и „Ню Йорк“ се понесе към „Титаник“, приближи се толкова, че вече ги деляха само няколко фута и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се блъсне странично в „Титаник“. Със серия бързи маневри единият от влекачите, които извеждаха „Титаник“ от пристанището, успя да прехвърли въже на „Ню Йорк“ и моряците съумяха да преустановят дрейфа преди двата кораба да се сблъскат. След това „Ню Йорк“ беше изтеглен и „Титаник“ вече свободно можеше да излезе от пристанището и да се насочи към Шербург. Но мигове преди това беше толкова близко, че „Титаник“ беше направо на косъм от сблъсъка. Само серията изключителни маневри го бяха предотвратили. Пътниците, които видяха всичко, се почувстваха така, сякаш бяха станали свидетели на демонстрация на завидно майсторство. Но „Титаник“ изглеждаше недосегаем и неуязвим. Беше дълъг колкото четири големи блока или 882 фута, както съвсем точно ги беше информирал Филип по-рано и това правеше маневрите му невероятно трудни.

— Наистина ли беше толкова близо, колкото ми се стори? — Попита Едуина хипнотизирана от това, което беше видяла току-що, а годеникът й кимна в отговор.

— Така мисля. Да пийнем ли по чаша шампанско в кафе „Паризиен“ по случай успешното ни отплаване?

Едуина кимна доволна и двамата се насочиха обратно към кафенето на тротоара, където няколко минути по-късно успя да ги открие Джордж, останал без дъх и малко пораздърпан.

— Какво правите тук, сестра ми? — Появи се той на булеварда пред кафенето с шапка, килната на една страна. Краищата на ризата му стърчаха навън, а едното коляно на панталоните му беше ужасно изцапано. Той обаче изглеждаше по-щастлив от всякога.

— Бих могла да ти задам същия въпрос. Мама те търси навсякъде. Какво, за бога, си правил? — Скара му се Едуина и го погледна навъсено.

— Трябваше да разгледам наоколо, Едуина. — И той я погледна така, сякаш тя беше невероятно глупава. После хвърли победоносен поглед към Чарлс. — Здрасти, Чарлс, как си?

— Много добре, Джордж, благодаря. Как ти се струва корабът? Бива си го, нали? Харесвали ти?

— Направо е страхотен? Знаете ли, че има четири асансьора, които се движат между девет етажа! Има и корт за скуош, и басейн. Освен това карат в Ню Йорк и една чисто нова кола — „Рено“. В кухнята пък има фантастични машини. Опитах, ама не можах да се промъкна в отделението за трета класа, но разгледах втора класа и ми се стори добра. Там имаше едно много хубаво момиче — докладва им той и докато го слушаше, Чарлс изглежда ужасно се забавляваше, а Едуина беше направо ужасена от изпълнението на по-малкия си брат. Изобщо не умееше да се сдържа, а раздърпаният му вид дори не го караше да се чувства неудобно.

— Бих казал, че навсякъде си имал голям късмет, Джордж. Браво! — Поздрави го Чарлс, а малкият скитник се усмихна гордо. — Беше ли вече на мостика?

— Не. — Момчето изглеждаше разочаровано. — Не съм имал още достатъчно време, за да го поогледам. Бях горе, но там имаше твърде много хора, за да мога наистина да видя какво става. Ще трябва да отида пак по-късно. Искаш ли да поплуваме след обяд?

— С удоволствие, ако това не противоречи на плановете на сестра ти.

Но Едуина беше ядосана.

— Мисля, че трябва да те сложат да спинкаш заедно с Фани и Теди. Ако си въобразяваш, че можеш да търпиш нагоре-надолу из целия кораб и да се държиш като необуздан малък хулиган, ще си го получиш, ако не от мама и татко, то от мен със сигурност!

— О, Едуина — изстена момчето, — ти нищо не разбираш. Това наистина е важна работа.

— Както и приличното поведение. Само почакай мама да те види как изглеждаш.

— Какво е станало? — Дочу тя гласа на баща си точно зад себе си и в тона му прозвуча закачлива нотка. — Здравей, Чарлс… Здрасти, Джордж, виждам, че си бил доста зает.

Дори на лицето си синът му имаше малко петно от смазка, но никога не беше изглеждал толкова доволен от живота и съвсем в свои води, което очевидно се стори много забавно на баща му.

— Татко, той е направо великолепен!

— Радвам се да го чуя.

Но в този момент Кейт, която се беше запътила към тях, забеляза сина си и щом се приближи, започна да му се кара.

— Бъртрам, как можеш да му разрешаваш подобен вид? Той изглежда… изглежда като някакъв безделник.

— Чуваш ли, Джордж! — Попита го баща му, без да повишава глас. — Мисля, че е време да се измиеш и оправиш. Смятам, че трябва да отидеш в кабината си и да се преоблечеш с нещо не толкова… хм… захабено… преди съвсем да си разстроил майка си.

Но баща му изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото ядосан. Момчето му се усмихна широко и без да успее да се сдържи, баща му също се усмихна в отговор. На Кейт обаче въобще не й беше толкова забавно и тя накара Джордж да се изкъпе и преоблече, преди да посмее да се появи отново.

— О, мамо… — момчето я погледна умолително, но без резултат.

Тя запретна ръкава си, хвана го за ръка, заведе го долу и го остави при Филип, който в това време внимателно проучваше списъка на пасажерите с надеждата да открие някой познат. Естествено, семейство Астър бяха на борда, както и мистър и мисис Строс, чиято фамилия притежаваше „Мейси“. Имаше много известни имена, както и няколко млади хора, но поне засега Филип не успя да открие някого, когото познаваше. Беше забелязал няколко млади госпожици, които определено му харесваха и се надяваше, че по време на пътуването ще се запознае с тях. Той все още проучваше списъка на пътниците, когато майка му въведе Джордж в стаята и помоли по-големия си син да се погрижи той да се измие и да се държи прилично. Филип обеща да направи всичко, което е по силите му, но Джордж вече мърмореше ядосано, че отново ще излезе навън. Все още искаше да огледа машинното отделение и мостика, трябваше отново да отскочи до кухнята, където имаше няколко машини, които не му бяха разрешили да използва, беше останал и още един асансьор, за който трябваше да провери дали не се спуска и качва по-нагоре от останалите.

— Жалко, че не те хваща морска болест — каза му Филип мрачно, когато Кейт се върна при другите на горната палуба.

Двамата със съпруга й обядваха заедно с Едуина и Чарлс и се чувстваха много добре, после се видяха горе с Филип, Джордж, Уна и малките, които бяха изкарали следобедния си сън и Алексиз вече не се плашеше толкова от кораба. Беше очарована от хората около тях, които бъбреха и се разхождаха навсякъде. Беше се запознала и с малкото момиченце, за което баща й й беше споменал по-рано. То се казваше Лорийн и всъщност на години беше по-близко до Фани. Беше на три годинки и половина и имаше братче, все още бебе, което се казваше Тревър. Бяха от Монреал. Имаше си кукла, съвсем като тази на Алексиз. Решиха куклите им да са истински дами и Алексиз наричаше своята мисис Томас. Леля Лиз й я беше подарила за Коледа предната година и Алексиз никога не се разделяше с нея. Куклата на Лорийн имаше почти същото лице, но шапката и палтото й не бяха толкова елегантни, като тези, които леля Лиз беше избрала. Освен това мисис Томас беше облечена в розова копринена рокля, която Едуина специално беше ушила, а отгоре имаше черно кадифено палтенце, с което я бяха купили. Имаше си и ботушки и същия следобед Алексиз я беше взела със себе си, докато се разхождаше с родителите си по горната палуба.

Корабът хвърли котва в Шербург привечер, когато Алексиз трябваше да си ляга. Малките вече бяха заспали, а Джордж отново беше изчезнал някъде. Кейт и Едуина се преобличаха за вечеря, а Чарлс, Филип и Бъртрам чакаха дамите в залата за пушачи.

Вечеряха в големия салон-ресторант на палуба Д, Естествено всички мъже, които присъстваха, бяха с бели папионки, а жените в елегантни рокли, купени от Лондон, Париж или Ню Йорк. Кейт си беше сложила една възхитителна огърлица с перли и диаманти, която някога беше принадлежала на майката на Бъртрам. Самият салон беше изключително красив с фината дърворезба, блестящия месинг и кристалните полилеи, а тристате пасажери от първа класа, които вечеряха там, изглеждаха като видения от приказка в ярко осветената зала. Едуина се огледа наоколо, усмихна се на бъдещия си съпруг и си помисли, че никога не е виждала по-голяма красота.

След вечеря отидоха в съседната зала за развлечения, където послушаха корабния оркестър, който свиреше от часове, и накрая Кейт с прозявка си призна, че е толкова изморена, че едва има сили да се помръдне. Наистина денят беше дълъг й тя с удоволствие тръгна да се прибира в кабината си, придружена от съпруга си и най-големия си син. Едуина и Чарлс бяха решили да поостанат още малко и Кейт не възразяваше. А когато Филип провери дали Джордж се е прибрал и го намери в леглото, потънал в дълбок сън, всички си отдъхнаха с облекчение, че поне се е върнал.

По обяд на следващия ден спряха за последен път, за да вземат пътници за трета класа и внезапно, докато ги наблюдаваха отгоре как се качват на борда, Уна нададе вик и се вкопчи в парапета.

— О, господи, мисис Уинфийлд! Това е братовчедката ми!

— Но как, за бога, можеш да я видиш оттук? — Погледна я тя недоверчиво. Момичето беше много емоционално и страдаше от доста силно въображение. — Сигурна съм, че не е възможно…

— Бих я разпознала навсякъде. Тя е две години по-голяма от мен и бяхме направо като сестри. Има рижа коса и малко момиченце, виждам ги и двете… Мисис Уинфийлд, кълна се, че е така… От години говореше, че иска да дойде в Щатите… о, мисис Уинфийлд! — Очите й бяха плувнали в сълзи. — Как ще ги открия на кораба?

— Ако наистина се окаже, че това е твоята братовчедка, ще попитаме домакина. Той може да провери списъка на пътниците от трета класа. Ако това е тя, трябва да фигурира в него. Как се казва?

— Алис о’Деър. А дъщеря й е Мери. Сега трябва да е на пет годинки.

Кейт беше запомнила информацията. Ако тя е две години по-голяма от Уна, би трябвало да е на двадесет години… с петгодишна дъщеря… не можеше да не се запита дали изобщо има съпруг, но не искаше да притеснява Уна с въпроса си и съвсем основателно реши, че най-вероятно такъв не съществува.

— Може ли да си играя с малкото момиченце? — Попита тихо Алексиз.

Този ден тя вече се чувстваше по-добре. След нощта, прекарана в уютното легло, „Титаник“ не й се струваше толкова страшен. Освен това всички стюарди и стюардеси бяха така мили с нея, че вече дори почваше да й харесва. Фани също смяташе, че на кораба е забавно. Тази сутрин тя се бе вмъкнала в леглото на Едуина, за да открие, че Алексиз вече е там, а скоро след това Теди също допълзя при тях. После се появи и Джордж, седна на ръба на леглото и започна така да ги гъделичка, че писъците и буйният им смях накрая събудиха Уна. Беше пристигнала тичешком и на лицето й цъфна усмивка, когато ги видя всички заедно. Пак така широко се усмихна и когато откри името на братовчедката си в списъка на пътниците. Там си беше — буква по буква. Алис о’Деър. Отиде да каже на Едуина, която в това време се преобличаше за вечеря в ресторанта със свободно меню на палуба А.

— Мис Едуина… Бях права… точно братовчедка ми се е качила на кораба днес. Знаех си го! Не съм я виждала от четири години, но тя не се е променила ни най-малко.

— Как разбра? — Усмихна й се Едуина.

Беше мило момиче и знаеше, че Уна е искрено привързана към децата.

— Една от стюардесите остана около час при децата, докато спяха следобед и аз слязох в трета класа да я видя. Била е в списъка, каза домакинът, и трябваше да я намеря. — А после, сякаш за да се оправдае, добави: — Мисис Уинфийлд знаеше. Аз й бях казала и тя разреши да отида.

— Сигурна съм, че всичко е било както трябва, Уна.

Понякога Едуина изпадаше в доста странно положение — нито дете, нито господарка, тя много добре разбираше, че често Уна и прислугата в къщата я възприемаха като шпионин, защото можеше да се изпусне за нещо пред майка си.

— Сигурно братовчедката ти е била много радостна, че те вижда?

Тя погледна топло момичето и се почувства ужасно по-възрастна от нея. В това време, вече успокоена и щастлива, Уна се усмихна.

— Тя е красиво момиче, а Мери е толкова сладка! Когато я видях за последен път, беше само на годинка. Изглеждаше точно като Алис, когато е била малка. С тези червени коси като пламък…

Тя се засмя весело и Едуина също се усмихна, докато си слагаше диамантените обеци.

— За Ню Йорк ли пътува?

Младото ирландско момиче кимна с усещането, че е благословено от съдбата.

— Да, има някаква леля там, а и братовчеди, но аз исках да я накарам да дойде в Калифорния. Каза ми, че ще опита. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да й помогна.

Едуина й се усмихна. Момичето изглеждаше толкова щастливо, приятно й беше, че има роднини на кораба. После внезапно си помисли нещо, което майка й също не би отминала.

— Изми ли си добре ръцете, като се върна?

— Разбира се.

Изглеждаше леко засегната, но всичко й беше ясно. За тях трета класа беше като болест, място, което нито знаеха, нито биха искали да видят. Но мястото се оказа даже по-добро, отколкото Уна беше очаквала. Разбира се, нямаше нищо общо с нейната каюта, нищо от вещите и дреболиите в кабината не беше толкова изискано, но пък беше чисто и приятно. Сега всички заедно щяха да стигнат до Америка на един и същи кораб и в края на краищата това беше най-важното.

— Имаше голям късмет, нали мис Едуина? Да сме тук заедно… само си представете… Господи, никога не съм си мислила, че може така да ми провърви.

Тя отново се усмихна на Едуина и се върна в каютата си, за да наглежда децата, а Едуина се запъти към фоайето, за да се срещне с родителите си и Чарлс. Щяха да вечерят в елегантния ресторант на палуба А и Едуина наистина трябваше да се съгласи с Уна, когато зърна годеника си и му се усмихна. Всички те наистина бяха щастливи и благословени с живота, който водеха, с хората, които обичаха, и местата, които можеха да посетят, дори и с този великолепен кораб, който щеше да ги отведе обратно в Щатите, а те бяха пътници на неговото първо плаване. И както стоеше, стиснала ръката на Чарлс, облечена в бледосинята си атлазена рокля и с коса, прибрана нагоре в мек кок, с годежния пръстен, който проблясваше на ръката й, Едуина Уинфийлд усети, че никога досега, през целия си живот, не е била толкова щастлива. И докато влизаше, облегнала се на ръката на Чарлс, в залата, където Кейт и Бъртрам си разговаряха спокойно и приятно, тя усещаше, че им предстои една изключителна вечер, прелюдия към чудесен нов живот.