Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Acts of Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Джудит Майкъл. Сцена на любовта

Американска. Първо издание

ИК „Санома Блясък“, София, 2011

ISBN: 978-954-8186-75-5

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Премиерата на „Магьосница“ беше във Филаделфия през една дъждовна септемврийска нощ, девет дни след като Люк се върна от Лопес Айлънд. Бяха репетирали два дни с костюмите, декорите и ефектите; Люк беше успокоил Рейчъл; беше помирил Корт и Кент и беше извел Аби на вечеря, защото тя казваше, че всичките и режисьори винаги така правели. След това най-сетне настъпи премиерата. Публиката напълни салона и прожекторите осветиха сцената за първо действие.

Люк стоеше зад кулисите до Монти и Кент. Откакто се беше върнал от пътуването си, се съсредоточи изцяло върху премиерата, като се изключи малкото отклонение — веднага след завръщането си прибра кутията с писмата на Джесика в библиотеката. Оттогава насам изцяло се беше потопил в пиесата, разрешаваше останалите проблеми, успокояваше изнервените актьори. Дори и при тази напрегната програма въображението му продължаваше да го безпокои. От време на време виждаше тъмните очертания на Лопес Айлънд, горите и нивите, избелелия знак с фонтана, плажа, градината с розите… Но всеки път успяваше да отклони мислите си и да се съсредоточи в работата си.

Сега във Филаделфия му се струваше, че Лопес и Джесика са далеч от него също като Триша, Клаудия и нюйоркския бурен нощен живот. В сумрачния театър той се наведе напред, напрегнат и нащрек, докато актьорите му преодоляваха първоначалните си колебания, влизаха в ритъм и приемаха емоциите на сценичния си живот за свои. Към средата на действието Люк и Монти се спогледаха усмихнати.

През антракта се смесиха със зрителите във фоайето и когато звънецът оповести началото на второ действие, Монти заяви:

— Страшно са я харесали. Чух само добри отзиви. Никой не е отегчен и поне доколкото мога да преценя, никой не си отива.

Кент се появи с широка усмивка:

— Харесали са я. Някои дори се опитват да отгатнат как ще свърши. Представяте ли си? Те говорят за Лена, Даниел и Марта като че ли са техни познати, опитват се да познаят какви ще са следващите им действия. Боже, на света няма нищо по-хубаво от това.

Люк гледаше как залата се запълва. Почувства нетърпението на хората, които заемаха местата си, видя очакването по лицата им и разбра, че ги е въвлякъл в истинската магия на театъра. Второто действие започна и той си отбелязваше наум поправките и промените, които щеше да обсъжда с трупата на следващия ден. Но мощта на пиесата го увлече и той вече гледаше, обладан от възбудата, която го обхващаше само в редките моменти на одобрение и върховно задоволство. Забеляза, че Кент се усмихва и плаче едновременно.

— Прекалено е хубаво, за да повярвам — прошепна той.

Люк го прегърна силно.

— Великолепна пиеса — промърмори и след това те се съсредоточиха във финалната сцена.

— Бинго — прошепна Монти, когато откъм публиката се чу хлипане. Люк видя и мъже, и жени да търсят кърпички и разбра, че продуцентът е прав. Бинго. Джакпотът. Да отведеш публиката в друг свят и да я накараш да повярва в него до такава степен, че да съпреживяват заедно с героите от сцената.

Не мога да си представя по-голямо могъщество от това… като че ли нищо не е скрито от мен и мога да направя всичко.

Аплодисментите избухнаха в мига, в който прожекторите угаснаха. Критиците забързаха да пишат рецензиите си, но другите зрители останаха по местата си и ръкоплясканията им разтърсваха театъра, докато актьорите се покланяха. След това отидоха в „Роланд“, където атмосферата беше заредена от взривоопасната комбинация от задоволено, гордост и напрежение, което беше като лека истерия. Люк беше предвидил това — винаги се случваше…

Но не беше предвидил, че Аби ще вдигне тост за него:

— За Люк, който е наистина добър режисьор — и за удоволствието да се работи с него. Вече мога да забравя своите съмнения.

Той не беше предвидил и рецензиите — в театъра се смяташе, че това е лош знак — така че мълчеше притеснено с останалите, когато им донесоха ранните издания на вестниците, и сподели с тях възторга, щом Аби прочете рецензиите на глас, като подчертаваше добрите думи и снижаваше глас в драматичен шепот при отрицателите мнения. Останалите дни от престоя им във Филаделфия преминаха в репетиции. Всеки следобед, през спокойните часове преди представлението, Люк отиваше на разходка.

Познаваше добре Филаделфия, тъй като беше правил тук и други премиери. Докато се разхождаше, непрекъснато го измъчваше някаква неясна мисъл. Едва когато спря на червено и погледна към витрината на някакъв магазин, си каза: „След премиерата в Ню Йорк.“ Е, и? Какво ще стане след нюйоркската премиера?

Нещо различно, предположи. Нещо ново.

Тази мисъл го беше преследвала от смъртта на баба му насам, захранвана от постоянното му безпокойство и нетърпение. Искаше… нещо. И след премиерата щеше да може да открие какво е то. И да го последва.

Гордееше се с това: да знае какво точно иска, да се движи право към целта, като или пренебрегва пречките, или ги преодолява, за да достигне до крайната точка.

„Но нещо не е наред с онова, което ми се иска.“

Улиците на Филаделфия избледняха и той се видя да стои в гората близо до Уармът Бей, вцепенен от изненада, с горчивото чувство за предателство в сърцето, докато гледа Джесика в градината. „Никак не е наред. Освен ако…“

Стигна до хотела си. Почти беше време да тръгва към театъра за последното представление във Филаделфия и мислите му се насочваха към пиесата. Но докато преминаваше през фоайето, той си каза: „Освен ако не съм сбъркал и тя е точно такава, каквато съм си я представял чрез писмата.“

На следващия ден се върнаха в Ню Йорк. Щяха да проведат една генерална репетиция във „Вивиън Бомонт“ преди предпремиерата и премиерата в края на септември. Всичко бе твърде познато на Люк и без значение с кои актьори и какъв екип работеше, можеше почти напълно да предвиди реакциите и емоциите им през петте предпремиери и премиерата.

Но въпреки това, когато прожекторите осветиха Аби в креслото й на верандата и аплодисментите избухнаха, гърлото му беше сухо и кокалчетата на ръцете му бяха побелели от стискане. „Сценична треска — помисли си. — И режисьорите страдат от нея.“

Започна да се отпуска през второто действие, въпреки че беше нащрек за всеки звук откъм публиката и за всяко незначително движение на сцената. Именно тогава видя Аби да пристъпва към Корт, вместо да се наведе напред в креслото си. Сега, тъй като Корт стоеше и гледаше през прозореца, тя беше зад него, с ръка на рамото му и му заговори. Той се обърна да я погледне и можеше веднага да я прегърне, вместо да се приближава към креслото й, както беше в предишния вариант.

— Променил си се — каза меко Аби, вгледана в лицето му. — За миг си помислих, че съм се припознала, толкова си различен. Може би и ти не се познаваш. Защото това не беше предвидено. Не си се събудил някоя сутрин с ясното решение да промениш живота си; то просто се е случило, като че ли между преди и сега се е отворила пропаст. Беше толкова изненадан. Видях го на лицето ти, когато ми съобщи, че не желаеш да прекарваш Деня на благодарността с мен. Разбира се, би искал да си с Марта, без съмнение — в леглото й. И защо не? Но аз също бях изненадана и се чувствах направо предадена, докато не потърсих Даниел, когото познавах. Намерих го, естествено — моя нежен, сърдечен внук, различен, но и същевременно същият, променен, но не и преобразен. Сега е време ти да приемеш това, което си. Обещавам да ти помогна, ако ми позволиш.

Люк се взираше в тях. Пропаст. За миг си помислих, че съм се припознала. Не беше предвидено. Време е да приемеш онова, което си. Като че ли чуваше репликите за пръв път. „Боже — помисли си, — та тя ни го е казвала! Писмо след писмо, всички доказателства са налице.“

Монти го побутна:

— Харесва ми как тя се приближава към него и той се връща, докато му говори. Как мислиш?

Люк отново почувства напрежение по време на третото действие и яростно се съсредоточи върху актьорите и реакциите на публиката. Но когато действието достигна кулминацията си и публиката хълцаше, той срещна погледа на Монти, след това и на Кент — и тримата си стиснаха ръцете.

— Ти пое по пътя си — няколко минути по-късно каза Монти на Кент и той се отдръпна встрани да избърше очите си.

Люк наблюдаваше внимателно сцената, когато лампите светнаха и актьорите пристъпиха напред, хванати за ръце. Рейчъл се поклони, после Корт, а накрая и Аби, която направи дълбок реверанс. Залата се взриви от ръкопляскания.

Тя вдигна ръка. Люк присви очи, а Монти прошепна:

— Какво е намислила?

Настана тишина и дори онези, които бяха тръгнали между редовете, спряха и се обърнаха да погледнат.

— Кент Хорн — изрече Аби. — Един невероятен млад драматург. Това е неговата първа пиеса и той би трябвало да е тук при нас. — Протегна ръка.

Хората отново заръкопляскаха. Кент объркано се втренчи в Люк:

— Какво да правя?

— Качи се горе. Истина е — там ти е мястото. Заслужи си го.

Докато той си проправяше път към сцената, Монти каза:

— Тя наистина е хитра лисица. Когато по-нататък някой каже, че е тиранин, всички ще си спомнят тази сцена.

Актьорите излизаха три пъти да се покланят, докато накрая публиката се насочи към изхода. Премиерата беше приключила.

По-късно Люк записа всичко това в дневника си, както правеше за всяка пиеса, която режисираше: банкета при Корели, въодушевлението, когато Аби отново четеше на глас рецензиите. „Всичките са положителни. — Записа той. — Открили са повече пропуски от критиците във Филаделфия — бих се учудил, ако не бяха — но всички са единодушни, че играта на Аби и Рейчъл е прекрасна, намират добри думи за Корт и хвалят щедро Кент. Споменали са и мен — «изключителната режисура с постоянен напрегнат ритъм» и… «успя да удовлетвори всички ни.»

Затвори дневника и го пъхна в горното чекмедже на бюрото си.

Беше започнал да го води по предложение на Констанс и го използваше като справочник за всичките си постановки.

— Ще ти помогне да разбереш защо си предпочел някои решения пред други — каза му тя тогава. — Ще си по-наясно със себе си.

«Би трябвало да отбележа и пътуването си до Лопес — помисли си той. — Защо отидох. И защо си тръгнах.»

Излегна се на кушетката. Беше свалил вратовръзката и фрака си, ризата му беше разкопчана. Отпусна се и затвори очи. Минаваше четири сутринта и той беше уморен, но прекалено възбуден, за да заспи. Знаеше, че на сутринта напрежението ще спадне — не го очакват репетиции, няма напрегнат дневен график, няма нова пиеса.

Докато лежеше, мислеше не за пиесата или за рецензиите, а за писмата. Да ги пишеш беше все едно да си водиш дневник, помисли си, по тях можеш да се опитваш да разбереш избора, който е направил човек, дори да поемеш контрола над събитията, които провалят нечий живот. Тъй че човек може да вземе лист хартия и писалка и…

Отвори очи. Това беше една от причините, поради които не можеше да забрави Джесика — защото често в писмата й откриваше свои мисли. И те бяха толкова силни всеки път, когато четеше нейно писмо, особено късно нощем, когато беше уморен и най-уязвим, че успяваше да отвори вратата към нея. Старателно, дори настоятелно я беше привлякъл към себе си и я беше направил своя приятелка, звънкият й глас обсъждаше дните му и споделяше с него…

Само че жената, която беше минала през вратата и му беше станала приятелка, не беше онази, която видя на острова.

И трябваше да знае, че няма да е. Та тя беше оставила доказателства за това във всичките си писма.

Излезе на терасата. Въздухът беше хладен и свеж след пороя, който току-що се беше излял; августовската жега беше само спомен. Докато облаците се носеха над стоманения силует на моста, Джордж Вашингтон“, а небето от опалово се превръщаше във виолетово, небостъргачите се очертаваха по-ясно на фона му — измити от дъжда. Люк седна в креслото, където обичаше да закусва, и се замисли за Джесика, докато нощта отстъпваше на утрото. Не за Джесика от сцените в Ню Йорк и Лондон, а за Джесика от Лопес Айлънд. Различна личност. И тя му беше казала каква е — ако четеше достатъчно внимателно писмата й, щеше да я види.

„Към края на престоя си в Аризона се промених. Не мога да затворя пропастта и да се върна.

Не искам и не мога да стана отново каквато бях — твърде много неща се случиха, така че трябва да свикна с това.

Всичките ми връзки с хора, места и неща са изчезнали — нищо не ми напомня за предишната Джесика, освен…

Липсва ми това, което загубих, Констанс, ужасно ми липсва и ти си единствената, която може да ме разбере, да разбере гнева ми.

Всичко е… изчезнало.“

„Две жени — помисли си Люк, — които са се изолирали на уединени места. Но Констанс не е имала избор. И Джесика сигурно е чувствала това.“

Беше заспал. Сънуваше баба си и Лена от „Магьосница“, а когато се събуди от миризмата на кафе, си спомни речта на Лена към Корт в края на пиесата. Търсех Даниел, когото познавам и, разбира се, го намерих… променен, но не преобразен.

Той не беше поискал да открие дали се е преобразила. Беше останал скрит в градината — ядосан, объркан… а после се беше обърнал и беше избягал. Защо? Какво го ядоса толкова много?

— Е, скъпи ми Люк. — Можеше почти да чуе дрезгавия глас на баба си. — Свикнал си всичко да става така, както си го замислил — без провали или големи грешки. А при Джесика си бил толкова сигурен какво ще намериш, че когато нещо съвсем различно се е появило пред теб, не ти е харесало.

— Господин Камерън, моите поздравления — каза Мартин, докато му наливаше кафето… — Рецензиите са прекрасни. Бих нарекъл представлението истински триумф.

— Да, така е. — Люк се настани по-удобно. — Благодаря, Мартин.

Когато прислужникът си тръгна, той се протегна към чинията с нарязан пъпеш и ягоди. „Променена, но не преобразена“ — помисли си. Жената, която познаваше от писмата й и в която мислеше, че е влюбен, можеше още да е там. Или пък да не е. Писмата й след катастрофата бяха несигурни, отчаяни, студени, бъбриви, дистанцирани — липсваше им горещият оптимизъм на онези, писани по времето, когато е изграждала кариерата си. Защо тогава му се струваше, че не е преобразена?

Не знаеше, защото беше избягал.

Още тогава знаеше, че ще се върне. Трябваше да открие дали жената, която го преследваше в мислите му, е още там. Беше й хвърлил само един поглед — може би грешеше за всичко. Може да е било просто игра на слънцето, породена от блясъка на водата, сенките и сумрака в гората, където беше стоял. Пък и освен всичко тя беше писала за мъжа, когото е срещнала, и за „Пигмалион“, и за приятелите си от острова. Той беше прекалено рязък в присъдата си; не трябваше да си тръгва.

Значи щеше да се върне и да остане достатъчно дълго, за да разбере каква е тя сега. Само че този път първо щеше да й пише, така че да няма изненади. Писмото се оформи в главата му още докато си пиеше кафето:

„Скъпа Джесика Фонтейн, сигурен съм, знаете, че баба ми умря през пролетта в Италия, но исках да Ви разкажа за времето, което прекарах във вилата й, докато…“

Щеше да й пише как е открил кутията с писмата и за сбирката от редки пиеси, която Констанс й е оставила. Щеше да й каже, че иска да ги занесе лично. Ще поиска телефона й, за да си уредят среща. „Точно сега ще е най-добре — помисли си. — Нямам репетиции, нямам графици, не подготвям пиеса. Точно сега е идеалният момент.“ Трябваше само да получи отговор от нея.