Джудит Майкъл
Сцена на любовта (4)

Глава 4

Кент се обади рано на следващата сутрин. Люк закусваше в сенчестия край на терасата. Телефонът, заедно с купчината вестници и подноса със закуската му, беше сложен на ниска масичка между две кресла. Тухлената стена беше обкичена с пълзящи рози, в големи дървени бъчви растяха японски сливи, а в масивни теракотени саксии бяха посадени цветя. Въздухът беше неподвижен, градът беше замрял, притиснат от горещината, а слънцето се отразяваше в прозорците на небостъргачите като върху листове фолио. Люк се протегна към телефона, без да вдига поглед от вестника.

— Люк, проблемът е, че не вярвам на Монти — басово изрече Кент.

— Трябва да се видим, искам да кажа, че трябва да поговорим за това и да го решим, преди Монти… тъй де, преди да свикне с мисълта, че може да променя нещата и да ги пробва върху нас, или каквото там беше този опит да подмладява Лена. Не може да го прави всеки път, щом му хрумне брилянтна идея, знаеш, просто не…

— Може да прави каквото си иска — прекъсна го Люк. — Всички ние ще имаме идеи за пиесата и ще я обсъждаме, така че ще трябва да свикнеш с това.

— Всички ли? Кой по-точно?

— Най-вече Монти, аз и актьорите. Но ще видиш, че и Фриц има…

— Фриц?

— Асистентът по актьорския състав, Фриц ще има предложения, също и осветителят, както и сценографът, пък и всички останали, които ще присъстват на репетициите. Повечето от идеите им няма да са добри, но когато актьорите осмислят репликите си и начина, по който героите им действат, ще ги взимаме на сериозно.

— Господи, Люк, пиесите не се пишат от цял отряд! Не се създават на весели сборища, където всеки казва: „Абе, знаеш ли, имам страхотна идея…“ и след това ти разказва нещо за травма в детството и тем подобни. Пиесите се пишат от писатели, които работят самостоятелно. Ти не разбираш това, защото не си писател, но…

— Пробвал съм да пиша — студено отвърна той — и съм работил с писатели. Знам, че ще ти е трудно. Но сам си го избрал.

— Пред това да наливам бензин, вярно. Точно това правя и го правя добре, но в това е и смисълът на живота ми, това съм аз и ако мислиш, че се каня да променя дори една сцена, дори една дума — защото някакъв си полусмахнат актьор мисли, че така ще е по-добре…

— Ще говорим за това на обяд — заяви му Люк. — Точно сега трябва да се обадя тук-там. Ще се видим в кабинета на Монти.

— Не можеш да ми затвориш телефона!

— Ще ти затворя и още как, защото имам доста работа преди прослушването. Казах, че ще говорим за това на обяд. Предполагам, че си ме чул.

— Да, ама…

— Тогава ще можеш да ме информираш за всичките си затруднения. Ще се видим скоро. — Затвори и се разходи по терасата. „Бог да ни пази от гении, което са сътворили великолепна пиеса, но все още имат много да учат, та на всичкото отгоре ни се налага и да ги обучаваме.“

Телефонът иззвъня, но не му обърна внимание — беше сигурен, че отново е Кент. Но след малко Мартин дойде да му каже, че бил Монти Герхарт. Люк вдигна слушалката и седна на ръба на стола.

— Люк, намерих идеалната Лена, ще я докарам на прослушването. Не желая да ти я налагам, но тя е велика. Абигейл Деминг, познаваш я, почакай само да я чуеш, луд съм по нея, тя е страхотна Лена, почакай да…

Разочарован и раздразнен, режисьорът избухна:

— Ти, проклет глупак такъв, не си й обещавал ролята, нали?

— Хей, по-спокойно, не си ме чул да казвам, че…

— Обеща ли й?

— Боже, какво ти става тази сутрин? Е, не точно. Казах, че я мисля за съвършена и съм сигурен, че ще се съгласиш с мен. Предполагам, че не трябваше да го…

— Много добре знаеш, че не е трябвало. Говорили сме за това — спомняш ли си? Приехме, че…

— Знам, знам, но, Люк, заведох я на вечеря снощи и тя има такъв подход, направо не би си помислил, толкова възрастна жена…

— Бил си пиян.

— Не, не е това. Разбираш ли, тя е невероятна, не е красавица, но умее да ти влезе под кожата, гледа те в очите и изведнъж става привлекателна, а ти се разтапяш. Знам, че ти се струва налудничаво, но тя наистина е чудесна и смятам, че ще изиграе великолепно Лена.

— Господи! Ще се видим в десет. — Затвори телефона и се облегна на стената, като се опитваше да овладее гнева си. Далеч под него колите се промъкваха по тесните улички, пешеходците пък се промъкваха между колите и какофонията от клаксони нарастваше в шевен рев. Всички са разгневени, помисли си Люк. Представи си раздразнението на хората, които се потят, бързайки за срещи, на които се очаква да са елегантни и бодри, разочарованието и яростта на шофьорите, които блъскат по воланите, докато едва се придвижват, и гневът му се уталожи. „Можеше и да е по-зле — каза си. — Вместо да се разправям с Монти и Кент, бих могъл да карам такси.“

Мартин стоеше на прага на терасата и му подаде получените съобщения:

— Не ми изглеждаха важни, така че не исках да ви прекъсвам.

Люк ги прегледа набързо. Единственото по-интересно беше от Фриц Палфри, сценографа на „Магьосница“. „Трябва да говоря с теб, Люк. Идеите на сценографията не стават. Обади ми се.“

Внезапно му се прииска да е в библиотеката си, в уединение с писмата на Джесика, далеч от театъра, от самовлюбени нахалници като Кент Хорн и безкрайните размишления и решения, което му предстояха. После сви рамене. Какво беше казал на Кент? Ти си го избрал. Това му беше работата, беше неговият живот и единственото нещо, което желаеше. Джесика Фонтейн, ако изобщо намереше време за нея, беше само малко отклонение.

Така че той забрави за нея и почти всичко друго веднага щом прослушването започна в наетия от Монти театър. Харесваше този ранен етап от поставянето на една пиеса, бентът, в който за пръв път репликите се произнасят на глас и най-сетне излитат от листа и придобиват душа. Театърът беше празен и тих като призрачен град, самотен прожектор осветяваше центъра на сцената, а декорите за вечерното представление тънеха в мрак. Актьорите заставаха по двойки под прожектора и четяха части от матерната. Седнал на шестия ред, Люк се чувстваше добре. Всичко, което представляваше и което правеше, беше заради този момент.

— Боже — въздъхна Кент. — Боже, чуй ги само!

Люк не му обърна внимание. Монти Герхарт седеше от лявата му страна, отдясно беше Томи Уеб, асистентът по състава. До тях бяха Фриц Палфри, няколко сценични работници и техническият директор.

Люк се загледа в Абигейл Деминг, която в средата на сцената четеше приветстваната реч на Лена към внука й Даниел. Беше дребничка, но се държеше превъзходно — жестовете й бяха премерени, лицето й, бледо и сбръчкано, не беше така изразително, както би желал, но гласът й беше силен и чист. Тя беше добра актриса, не можеше да се сравнява с Констанс Бернхард, но беше по-добра от останалите и имаше над петдесет години опит… и ставаше нетърпима, ако не се харесваше начинът, по който се поставяше пиесата. Точно заради това Люк не я беше поканил на прослушванията.

Но докато тя четеше, разбра, че е добра. Другите актьори и Томи Уеб, който седеше до него, също го осъзнаваха и когато тя свърши и Даниел произнесе последната си реплика, Люк чу Кент да въздъхва отново.

— Все едно съм умрял и съм попаднал в рая.

— Какво мислиш? — Люк се обърна към Томи Уеб.

— Динамит са. И двамата — Аби и както там му е името на този. Корт Хастингс. Корт. Откъде ги измислят тези имена? Чувал бях, че той не може да навлезе в образа месец след началото на репетициите, но този път ми се струва, че се получи.

Люк се обърна към Монти:

— Тя е много добра. С Томи мислим, че и двамата са добри.

— Съгласен съм. Благодаря, Люк — мислех, че ще се ядосаш и ще я изхвърлиш заради мен. Но тя е добра, нали? Само като те погледне… е, знаеш какво имам предвид.

— Значи ни трябва само момичето — обади се Томи. Разполагам с две, харесвам ги и двете. Едната е може би прекалено красива, отклонява вниманието, нали разбирате? Кога искаш да ги прослушаш, Люк?

Следобед. Съгласен ли си, Монти? А ти, Кент? — Когато те кимнаха, той каза на Томи: — Ами трите второстепенни роли?

— След като изберем момичето. Между три и четири, бих казал. Фриц иска да поговорим за декорите. Някой да знае нещо за това?

— Той не харесва Мерилин Маркс, мисли, че тя е прекалено модерна. Би искал сцената да изглежда като гостната на прабаба ти, онази, в която никой не влиза. Какво мога да кажа? Той е страхотен сценограф, но е като трън в петата.

Люк се засмя:

— Ще говоря с него, след като изгледам филмчетата. Отивам да обядвам. В два сме пак тук?

— Добре.

— Кент?

Драматургът се върна към действителността и последва Люк по коридора към желязната врата, която водеше към пресечката и оттам към малко и приятно ресторантче.

Седнаха в едно сепаре. Стените на сепарето и дървеният под бяха тъмни, имаше окачени морски картини, всяка осветявана от отделна лампа. Кент проучи менюто и си поръча нещо, което на Люк му се стори като три ястия заедно. Кент вдигна поглед и забеляза учуденото му изражение.

— Подрастващите трябва да се хранят добре — изрече с усмивка и когато Люк поръча, той се облегна назад и въздъхна. — Няма проблеми, Люк. Не знам за какво да говорим. Аз съм щастлив.

— Запиши си го — предложи му той, — тъй че да мога да ти напомня за това след месец.

— Не, целият ни път ще е обсипан с рози, убеден съм. Те ще вдъхнат душа на пиесата. Искам да кажа, нали ги чу — трябват им малко репетиции, знаеш, тон, жестове, такива неща — но сме практически готови за премиерата. Боже, бяха толкова добри!

Люк се втренчи в него:

— Защо си толкова сигурен, че ще играят по същия начин и на премиерата?

— Разбира се, че така ще играят! Искам да кажа, след като им дам едни — два съвета. Но смятам, че са много близо до съвършенството.

— Не мисля.

Кент присви очи:

— Да не казваш, че не познавам собствената си пиеса?

— Знаеш я, по от твоя гледна точка. Не от тази на публиката, нито от моята, а аз съм режисьорът. — Бутна чинията си встрани и облегна лакти на масата. — Знаеш ли какво прави режисьорът, Кент?

— За Бога, Люк, всеки знае…

— Нека да ти обясня как режисирам пиесите. Значи, първо, ти си написал пиесата в съзнанието си, сума време си гледал думите и си се чудил откъде идват те, как се е случило да измислиш тази реплика по точно този начин…

— Откъде си могъл да научиш това?

— Знам доста повече, отколкото си представяш. Тъй че, пиесата е в съзнанието ти, в подсъзнанието ти или както там ще го наречеш. Работата ми е да открия най-дълбокото му значение, най-доброто разкриване на образите, гледните точки, за които дори може да не си наясно — и да ги покажа на публиката чрез актьорите. Всичко, което те правят, има значение и една част от работата ми е да им помогна да открият подробностите, които придават на всяко действие в пиесата — всяка реплика в диалога, махване на ръка или вдигане на чаша — специално значение. Ето по този начин привличаме публиката. Един режисьор в Чикаго го нарича „рокендрол“ театър, защото всяка продукция трябва да е изпипана и експресивна и да привлече публиката също като група, която изпълнява рокендрол. Съгласен съм с него. Иначе спокойно можем да си поставяме пиеси за самите себе си в някоя малка тъмна стаичка.

Кент го погледна изненадано.

— Не познавам нито един режисьор, който да говори като теб.

— Чудесно. Само помни, че целта на всичко това е да вдъхнем живот на историята ти. Ще обсъждаме, ще спорим и ще защитаваме страстно идеите си — колкото повече страст, толкова по-добра постановка — и ти ще си в центъра на нещата. Така и трябва да бъде, поне докато се виждаш част от съдружието, а не като Господ Бог, който ни праща послание, което да приемем с религиозно благоговение.

— Никога не съм твърдял, че съм Бог.

— Струва ми се, че говореше за съвършенство.

След малко Кент се засмя:

— Е, да, но, нали знаеш, искам да кажа, че съм я прехвърлил стотина пъти, преработвал съм я и съм я поправял, когато ти я изпратих, тя беше… Ами, искам да кажа, мислех, че е доста добра.

— Страхотна е. А сега се храни, тъй като трябва да се връщаме.

Те влязоха в театъра точно когато Томи Уеб беше тръгнал да ги търси. На сцената заедно с Корт Хастингс и Абигейл Деминг стоеше някаква млада дама.

— Готови сме — каза Люк и тримата на сцената започнаха да четат, докато той и Кент се наместваха до Томи и Монти.

Те изслушаха и двете момичета, после повикаха отново първото и го помолиха да прочете дългия монолог на Марта от второ действие. Момичето стоеше сковано на сцената и четеше предпазливо, като че ли претегляше всяка дума. Но когато навлезе в текста, походката му стана плавна и то започна да се разхожда по сцената, съобразявайки действията с думите си. „По-добра е — помисли си Люк. — Все още не е както трябва, но с нея може да се работи. А и физически е подходяща за Марта.“.

Внезапно си представи Джесика в „Стъклената менажерия“. Това беше преди петнадесет години, но той си спомняше всеки детайл от изпълнението й: как една актриса с изключителна грация и красота се превръща в незначително, прегърбено и болезнено срамежливо младо момиче. „И тя би могла да се преобрази в Марта — помисли си. — Би придала на Марта повече дълбочина, отколкото дори Кент би могъл да си представи.“

Но Джесика не беше тук и той се съсредоточи върху младата дама на сцената. Казваше се Рейчъл Илсбърг и с нея можеше да се работи. Погледна Томи, който кимна, а след това се обърна към Монти.

— Да, добра е — отвърна той.

— Истинска Марта — добави Кент.

— Е, още не е — промърмори Томи. — Но ще стане. Не е прекалено красива. Висока е, но е подходяща за Корт. Добре се държи. И има хубав глас.

Люк погледна часовника си:

— Томи, нека прегледаме филмчетата утре, вече е почти пет и трябва да се срещна с Фриц. Би ли поговорил с Рейчъл? Кажи й колко ме е впечатлила и че ние сме…

— Развълнувани и нетърпеливи да започне — завърши Томи. — Първата репетиция ще е вдругиден. Дотогава ще съм се свързал с всички.

— В десет за филмите?

— Не може ли в девет?

— Девет? Добре, става. — Само не го превръщай в навик. Съгласен ли си, Кент?

— Разбира се.

Люк се обърна към сцената и Рейчъл:

— Благодаря ви. Харесахме ви. Томи ще поговори с вас за това. — Мина между столовете и заизкачва петте стъпала към сцената, след което се скри зад кулисите, мина през задната врата и излезе навън. Примигна срещу яркото слънце. „Дневна светлина. Забравили сме какво е това“ — помисли си.

Фриц Палфри го чакаше на масата до прозореца в „Орсо“.

— Поръчах си червено вино. А ти какво ще пиеш?

— Става.

Той махна на сервитьорката.

— Люк, слушай, знам, че тя е много търсена напоследък, но не мога да работя с нея.

— За Мерилин Маркс ли говориш?

— Че за кого другиго? Гледай, имам баба като Лена, тя е над осемдесетте и знам точно какъв тип жилище й харесва, а този декор, който Мерилин е подготвила, изобщо не е като дома на баба.

— На твоята баба имаш предвид — меко изрече Люк.

— Бабите над осемдесет обичат нормални неща и са… малко скучни. Знам каква е Лена, Люк, повярвай. Тя е точно като моята баба.

„И точно това е един от най-добрите моменти в пиесата на Кент, всеки вижда Лена като своята баба. Но никоя пиеса не е огледало на истинския живот, театърът концентрира и повдига на квадрат онова, което животът прави в действителност. Фриц го знае.“

Сервитьорката им донесе виното и Фриц вдиша чашата си към светлината:

— Хубав цвят. Та какво мислиш?

— Виждал ли си окончателните скици на Мерилин?

— Как бих могъл? Тя е подготвила само предварителния проект. Но исках да изпреваря събитията.

— Нека не бързаме тогава. Няма да се произнеса, докато не видя скиците и макета.

— Люк, не мога да работя с този декор.

— Ще почакаме. — Бутна стола си. — Ще се видим с Мерилин другата седмица — в четвъртък или петък около три — и тогава ще решим. И, Фриц. — Сложи ръка на рамото му. — Оценявам идеите ти. Ти си най-добрият и ти обещавам, че ще помислим заедно.

— Добре, нека видим какво ще стане. Ти не си допи виното.

— Отивам на генералната репетиция на един приятел тази вечер, трябва да не заспивам.

Проправи си път през следобедните тълпи по Пето Авеню и зави към горната част на града. Веднага почувства прохладата под сенчестите дървета край каменната стена на Сентръл Парк. Подминаваше деца с ролкови кънки, жени с колички и се опитваше да открие път между дошли тук за страстни срещи, тълпящите се край сергиите с книги и дечицата, които играеха на топка. Накрая мина от другата страна на улицата, по-близо до сградите, където нямаше хора. Когато стигна до жилището си, беше нервен и разочарован — не прекарваше много време на открито и когато беше навън, не се чувстваше добре — така че подмина библиотеката и се отправи към спалнята, съблече се и влезе под душа.

Едва в полунощ успя да се настани на кожения диван в библиотеката. Беше говорил два пъти по телефона с Кент, а също и с Мерилин Маркс, и с Монти, беше завел Триша на репетицията на приятеля си, след това вечеря със сценариста, режисьора и актьорите, а накрая каза на Триша, че има още работа и не може да се качи с нея. Само че това, което действително желаеше, бяха само тишината и спокойствието на библиотеката, подносът на Мартин със сандвич, коняк, кафе и купичка с фъстъци.

Поседя малко, като се наслаждаваше на тишината. Погледа новините по телевизията, пак се порадва на тишината и остави дневните си грижи да отминат като късния филм.

Бяха провели прослушването за „Магьосница“ или поне щяха да са приключили утре, щом раздадат второстепенните роли. Мерилин работеше по декора, Фриц се дразнеше както винаги. Бяха наели театър, също и място за репетициите, първата щеше да е във вторник. Всичко вървеше по план.

Той допи коняка си и се протегна да остави чашата на подноса, когато погледът му попадна върху кутията с писмата на Джесика. „Нямам време тази вечер. Прекалено съм уморен. — Но продължи да гледа кутията. — Е, може би само едно.“

„Скъпа Констанс, съжалявам, че не съм ти писала толкова дълго. Тъжно ми беше, че напускам Чикаго. Прекарах там двете най-прекрасни години от живота си и никога не съм учила толкова много и така бързо, но ти си права: «Ана Кристи» на Бродуей е много по-важно. Казах ли ти, че Фал Бейлъниц се обади лично за прослушването?

И ето ме сега тук, в Ню Йорк — толкова е голям и плашещ след Чикаго и «семейството ми» в пиесата, но същевременно е много интересно — все едно пристигам на голям купон, където не познавам никого, но всички ми изглеждат близки. Намерих си апартаментче в Сохо. Проведох два дълги разговора с режисьора за това как да играя Ана. Той има някои идеи, за които никога не съм се сещала. А най-хубавото е, че се интересува от моите идеи. Как мислиш, дали трябва да правим само това, което режисьорът изисква, или да играем ролята така, както я чувстваме отвътре? Никога не сме говорили много за това. Ще ми кажеш ли какво мислиш?

Има само един проблем — един от продуцентите май ме е харесал и непрекъснато обсажда театъра. Толкова съм нервна, че просто искам да ме оставят на спокойствие. А той казва, че ще се почувствам по-добре с компания, в която да се отпусна. Може и да е прав, но изглежда толкова убеден в думите си, че ставам подозрителна. Много хора тук са такива, винаги казват неща като: «трябва да го направиш» или «няма да прочета тази реплика» или «изобщо няма да харесам това осветление», или… о, знаеш, чувала си всичко това. Нямаше ли да е забавно, ако някой каже: «Е, добре, това май е доста глупава идея, но ние сме тук да експериментираме и да се учим, така че защо не пробваме?» Всички вероятно ще са поразени, но това сигурно ще разведри атмосферата.“

Люк се изхили. Препрочете последния абзац отново, усмихна се и едва тогава осъзна, че Джесика сякаш е била с него през целия ден, живият й млад глас се е промъквал през всичките проблеми, споделяла е с него откритията си, когато са били сами. Вдиша глава и погледна към съседната стена, където висеше една картина на Пикасо — танцуваща жена. Спомни си гласа на Джесика Фонтейн, когато я беше гледал на сцената: магически глас, музикален и богат, с едва доловим чуждестранен акцент. Въобрази си, че я чува сега, в думите й се промъква смях, неочаквани изрази придават яркост на думите й. Харесваше му компанията й, приятно му беше да изслушва коментарите й в края на деня си.

Отегчението го беше напуснало. Макар да беше късно, той се чувстваше прекрасно. Има достатъчно време за още няколко, реши и се протегна към кутията.