Джудит Майкъл
Сцена на любовта (5)

Глава 5

Джесика Фонтейн в „Ана Кристи“ привлече толкова публика за премиерата в „Хелън Хайнес Тиътър“, колкото Констанс Бернхард в същата роля преди четиридесет години.

Изрезката от вестника беше изпаднала от писмото и Люк я прочете най-напред.

„Много рядко един актьор успява напълно да се превъплъти в героя си: да разкрие миналото и бъдещето му, ексцентричните му навици, маниерите, начина, по който се движи по сцената, сякаш тя е целият свят. Опитните актьори направо «влизат в кожата»… Джесика Фонтейн е твърде млада, за да има богат опит — тя навърши двадесет и пет една седмица преди премиерата на «Ана Кристи» — и все още не е получавала много роли, но тя притежава талант и магия и е великолепна. Предричам, че отсега нататък често ще я гледаме.“

„Скъпа Констанс, трогната съм, че ми се обади снощи за премиерата! Чувствах те до себе си, когато дойде моят ред. Бях толкова изплашена, че треперех и краката ми бяха като циментирани, но си повтарях отново и отново това, което ми каза по телефона — че се поболяваш всеки път на премиера — и си казвах «и Констанс се притеснява, и Констанс се притеснява» — докато почти не се хипнотизирах и всъщност започнах да се чувствам по-добре.“

„Защо не съм я гледал в тази пиеса? — зачуди се Люк. Помъчи се да си припомни. — Тя е била на двадесет и пет, значи аз съм бил на тридесет — и тогава двамата с Клаудия бяхме в Сан Франциско, докато режисирах в «Бъркли». Видях Констанс там, докато играеше в «Посещението» в Лос Анжелис и ние тримата прекарахме заедно няколко уикенда. Бяхме далеч от Ню Йорк за почти две години: аз отидох в Лос Анжелис да режисирам друга пиеса, после заедно с Клаудия бяхме в Лондон за премиерата на Констанс, после в Париж… Значи Джесика е преживяла големия си триумф без Констанс. Но тя й се е обадила да я поздрави. Истинска приятелка.“

„Скъпа Констанс, много ти благодаря за обаждането и се извинявам, задето не съм ти писала четири месеца. През цялото време си мислех за теб. Но сега съм на път към Лондон и към теб! Знаеш ли колко съм мечтала за това — да участвам в друга пиеса с теб, да работим заедно, да се уча от теб… Толкова съм развълнувана, че не мога да пиша за това. Все едно съм в рая. Моят рай — да играя Вивиън Уорън с твоята Кити Уорън. Да играя твоя дъщеря.

И знаеш ли, ще се видиш с Терънс в Лондон. Терънс Албан. Писах ти за него, той е продуцентът, който обсаждаше театъра. Твърде нерешителен е. Не че не знае какво или как да направи, но…“

Люк вдигна поглед. Чувстваше се неудобно — като воайор, който наднича в писмата, предназначени само за очите на баба му. Но беше и ядосан. Как тъй не е могла да прозре Терънс Албан? Той го познаваше от дълго време. Запозна ги Монти Герхарт и Албан вложи пари в две от постановките на Люк. Обикаляше около театрите от години: имаше много пари, много свободно време и нищо друго за вършене, освен да се присламчва към известни хора. Не беше достатъчно добър за Джесика. Беше некадърник и се преструваше на неуверен, за да кара жените да го съжаляват и да се грижат за него. Да ги превръща в свои майки, раздразнено си помисли Люк. Смяташе, че тя е твърде умна и не допускаше, че е могла да се хване на въдицата му.

„Време е да си лягам“ — реши, след което напъха писмата в кутията. Но разбърканата купчина вътре го накара да почувства вина, да се сети за вниманието, с което баба му ги беше обгръщала, и да ги извади отново, за да ги подреди. Няколко от тях паднаха на пода, той ги вдигна, сложи ги на масичката пред себе си и докато го правеше, отново се зачете.

„Единственото лошо нещо, което се случи миналата година, скъпа Констанс, е това, че не си писахме. Но иначе това беше най-хубавата година в живота ми. Първо, бях заедно с теб на сцената и присъствах на чудното ти претворяване на госпожа Уорън, усещах как ми вдъхваш свежи сили. Когато работим заедно, се чувствам наистина могъща… е, всъщност така се чувствам винаги когато съм на сцената, но с теб е още по-силно. Сега започвам да проумявам усещането, че можеш да направиш абсолютно всичко, когато претворяваш един образ и после друг — младо момче, възрастна жена и старица, проститутка или градска богаташка, ученичка или принцеса — и после, когато ни извикат на бис, чуваме аплодисментите и виждаме всички тези усмивки сред публиката, знаем, че сме ги взели с нас, накараш сме ги да повярват в нас. Не мога да си представя по-могъщо нещо от това и нищо на света не ми доставя по-голямо удоволствие като чувството за свобода, сякаш съм се научила да летя и сега се рея, мога да отида, където си пожелая и мога да правя всичко.

Разбира се, бях щастлива в Лондон и заради Лари, поне докато бяхме заедно. Беше много странно да играя заедно с мъж, с който имам любовна връзка, и беше много тъмно, когато тя приключи — много го харесвах, забавлявахме се добре и така и не можах да разбера защо толкова настоява да се оженим. Защо не може просто да си прекарва добре и да е щастлив, а? О, скъпа, какви скандали правехме, а можеше да се любим и да се смеем. Какъв срам!

Когато ти заминаваше за Сидни, исках да се свия в един от куфарите ти. Но вместо това заминавам за Холивуд, ще участвам във филм и следващия път, когато се чуем, ще съм в Малибу, а ти и сцената ще ми липсвате. Не мога да си представя как ще работя без публика. Казваш, че си свикнала да играеш пред камера. Наистина ли е така, или просто се опитваш да ме окуражиш?

Обичам те, Джесика“

Люк прехвърли следващите няколко писма.

„… е прекрасно всичко! Едуард Къриър току-що ми се обади. Онзи Едуард Къриър, питаше ме дали се интересувам от прослушване за «Кой се страхува от Вирджиния Улф?» с Констанс Бернхард. Дали се интересувам? Свети небеса, що за въпрос! Тъй че, ако ме харесат, ще сме отново заедно в Ню Йорк — о, готова съм да пея псалми!

Между другото, Лари неочаквано се появи и изживяхме много романтично сдобряване. Бях изненадана колко съм доволна да го видя и той каза, че няма да ми говори за сватба, тъй че може би ще си прекараме добре като в Лондон. Може би накрая е разбрал, че не може да ме раздели — нито сега, нито след десет, двадесет, тридесет години от театъра. Искам не само да съм най-добрата, но и да вдъхвам на пиесите живот, така че хората да могат да вникнат в нещата, които не са осъзнавали преди. Ако човек може да помогне на другите за подобно нещо, това е прекрасно, нали — да вършиш добрини и едновременно да правиш нещото, което най-много ти харесва?

Е, това е, което се опитвах да обясня на Лари, и мисля, че накрая ме е разбрал…“

„Лари? — помисли си Люк. — Кой ли пък ще е той?“ На полиците в другия край на библиотеката откри дебел театрален справочник и го отвори. Те бяха играли заедно в „Професията на госпожа Уорън“, така че той трябваше да е Франк Гарднър. Прегледа страницата с описанията на пиесата. В тази нюйоркска постановка преди петнадесет години госпожа Уорън е била изпълнявана от Констанс Бернхард, Вив Уорън — от Джесика Фонтейн, а Франк Гарднър от Лоурънс Суейн.

„О, Боже! Лари Суейн. Та той е толкова неподходящ за нея.“

Лари Суейи. Мускулест, красив, с класически черти като на гръцка статуя. Добър актьор, не велик, но подходящ за телевизията, където беше заседнал от десетина години. „Но не е нищо особено — помисли си Люк, — не е изключителен. А Джесика Фонтейн заслужава някого, който да е изключителен във всяко отношение. Защо продължава да си избира неподходящи?“

Погледна към писмото под онова, което четеше. Реши, че е твърде много за една нощ, и се накани да го върне в кутията, когато прочете името си. Поиска да разбере какво е писала за него. Наля си коняк и отново се намести в креслото, като този път започна от втората страница.

„… хора на премиерата — забавни, всички се опитват да изпъкнат, като използват осемсрични думи — колкото по-дълги, толкова по-добре! — и по този начин уж да вникнат в смисъла на пиесата. Ще ми се хората да могат да се отпуснат, да се наслаждават на живота и да взимат каквото е важно за тях, без да се опитват вечно да го анализират. Бях радостна най-сетне да се срещна с внука ти — толкова съм чела за него. Хареса ми как изглежда — не е много красив, но ми напомни за ястреб, който се рее високо над земята и не е особено въодушевен от мисълта да се спусне за по-близък поглед. Но е силен и умен, очите му са много секси — или поне биха били, предполагам, ако бяха малко по-топли. Не прекарахме много време заедно, имаше твърде много хора, които искаха да говорят с мен за пиесата. Пък и без друго ми се стори, че Люк е… о, затворен, предполагам… Не е сърдечен, не се интересува от мен: изглеждаше ядосан или разочарован, или пък просто беше нащрек.

… съжалявам, че не го харесах, защото е твой внук и ти го обичаш, но ми беше ясно, че и той не ме харесва. Всъщност ми напомня не толкова за ястреб, колкото за фар, който се издига самотен на скалата си, прав и висок, взрян в небето, далеч от хората, показва на всички останали правилния път, но никога не тръгва с тях. Бих искала някога да играя под негова режисура, но той не изглежда толкова заинтересован да работи с мен, така че едва ли ще стане.“

Люк се взря в тъмното огнище. Спомняше си онази премиера — как се прибра у дома и седна пред камината както сега. Проклинаше се заради студенината си, за това, че е бил груб с най-добрата приятелка на баба си. Преди колко време беше това? Опита се да пресметне. Преди единадесет години. През октомври. През една студена, мъглива октомврийска вечер, няколко месеца след развода му с Клаудия. Беше се прибрал у дома рано, отвратен от самия себе си, неспокоен и несигурен. Не работеше в момента, нямаше връзка с реалността, с театъра, с никого и с нищо.

— Изглежда ядосан или е разочарован, или пък просто беше нащрек.

Нащрек. Тя беше го определила съвсем точно. Не само защото тогава нямаше пиеса, по която да работи, а и защото се бе развел по твърде шумен начин, а Клаудия го бе изцедила с десет милиона — които той не притежаваше — за да си устрои, както каза, живота, както той й го бил обещал.

Същата тази година работеше върху „Безсъние“ — пиеса за историята на малко градче, което се разпада покрай борбите за новооткрито нефтено находище, и за един брак, който се изгражда върху руините на града. Пиесата беше хитът на сезона, а точно тогава бракът на Люк и Клаудия приключи и той знаеше защо — не притежаваше силата, доверието или надеждата на героя от „Безсъние“.

— О, скъпи ми Люк — беше казала баба му, — ти се опитваш да смесваш истинския живот с този на сцената.

— Просто сравнявам браковете — беше отвърнал той ядосано. — Само това.

— Не ми се зъби, скъпо момче. Отпусни се, много си студен и мнителен тези дни. Ако ще сравняваш бракове, избери си някой, който да е равен на твоя. Да познаваш хора, чийто живот е като в „Безсъние“? Разбира се, че не, защото такава двойка не може да има: за целта е нужно разрушението на цял град, а едва ли ще намериш много градчета да се саморазрушават като част от ежедневието. Скъпи мой, живееш с представата си за реалността, а не в самата реалност — не би трябвало да ти казвам, че именно това е определението за театър. Знаеш много добре, че ако търсиш брак като този в пиесата, няма да намериш.

— Не търся никакъв брак.

— Разбира се, че не. Прекалено скоро е. Но когато…

Той поклати глава:

— Не и след всичко това. Не виждам смисъла. Как съм могъл да бъда толкова заслепен? И глупав. Изглежда се държа по-трезво, когато купувам кола, отколкото когато се женя. Какво ли ми е станало?

— Искал си да се ожениш. Мислел си, че моят живот е бил доста безцелен и празен, така че си решил да се справиш по-добре.

— Никога не съм казвал такова нещо. Моят брак нямаше нищо общо с теб.

— Разбира се, че е имал. Ти искаше различен от моя живот. В това няма нищо лошо, не значи, че ме обичаш по-малко. Но може би дълбоко в себе си си се ядосвал, че не съм се омъжила и не съм ти осигурила баща. Мислила съм за това, оглеждала съм обожателите си и не открих нито един, който да прилича на бащата, който желаех за теб, а още по-малко да е подходящ за мой съпруг. Само че ти не знаеше това, ето защо си се ядосвал и когато порасна, си решил да ми покажеш как някой човек, който е отдаден на театъра, може да има също и щастлив брак, и пълноценен живот. Великолепна цел, скъпи Люк, одобрявам я напълно. И все още си е добра цел. Един провал не е причина да я отхвърлиш. Мое скъпо момче, та ти си на тридесет и четири години и тепърва се превръщаш в най-възхитителния и популярен режисьор в Америка. Дай си малко време да откриеш какво очакваш от себе си и какво — от останалите хора. Поживей сам — това е добре за теб. Но освен това се забавлявай и за разнообразие бъди малко бонвиван. Винаги си бил прекалено сериозен. След известно време може и да те представя на една млада дама, с която водим извънредно приятна кореспонденция. Срещал си я, но не я познаваш, а аз си мисля, че вие двамата бихте били чудесна двойка.

— Сам ще си намеря жени — отвърна грубо Люк, защото изпитваше неудобство от проницателността на баба си. Действително я беше обвинявал, че не му е осигурила баща, но не предполагаше, че тя знае за това. Сега се чувстваше като ученик, който са хванали в провинение, това го дразнеше и той се ядосваше още повече. — Сам ще търся пътя си, нямам нужда от съвети или от помощ.

— О, не сме ли твърде горди? Само че ти наистина се нуждаеш от съвети и от помощ. Имаш да научиш как да откриеш подходящия за теб човек, вместо…

— Да бе, казано от експерт по брака.

— По връзките — отвърна тя сухо. — Знам доста за връзките, повече от теб, ще се осмеля да кажа. А и защо ме нападаш, Люк? Това не променя фактите.

— Не знаеш нищо за фактите в живота. Ще се оправям сам. Просто ме остави на мира. — И после, засрамен, добави: — Не се безпокой за мен. Знам, че се притесняваш, но ще се оправя.

— Добре. Добре тогава, просто се надявам, че ще се научиш да общуваш с хората. Опасявам се, че не съм ти показала тези неща или поне не съм го направила както трябва.

Докато седеше сега в библиотеката с писмата на Джесика, Люк си припомни всяка дума от този разговор и за пръв път осъзна, че Констанс се е опитвала да го насочи към Джесика. „Но аз не бях готов, а след това тя не опита повече.“

Не беше спорил с нея — каква полза би имало? — но прие съвета й да излиза и скоро стана един от най-търсените самотни мъже, които домакините използваха да запълват масите си за вечеря.

Беше и много зает, поемаше една пиеса след друга, една жена след друга, работеше шест дни в седмицата, играеше тенис в седем сутринта — единственото възможно време — и прекарваше неделите с група театрали, които държаха коне в Ню Джърси и яздеха от закуска до вечеря, преди да се върнат обратно в града.

— Казах да се научиш да общуваш — скара му се Констанс. Шест месеца преди това лекарят и беше наредил да се оттегли от сцената и сега тя беше поканила Люк на прощална вечеря, преди да замине за Италия. — Виж се само: работиш през цялото време, дори когато яздиш. Ти и приятелите ти и това превръщате в състезание, пък ако ще жребецът да издъхне под теб. Люк, кога ще се научиш да се отпускаш? Предстоят ти дълги години работа и живот, но ти не си даваш време даже да заредиш батериите.

Той се усмихна:

— Щом съм способен да върша толкова много, значи батериите ми са добре заредени.

— Не — възрази тя. — Използваш резервите си. Ще вдигна тост, скъпи ми Люк. За много, много посещения в Италия — искам да идваш винаги когато имаш възможност, дори и да е само за уикенда — и за успешни постановки, както и за живот, в който има място за любов и смях.

Той чукна чашата си в нейната.

— Обичам те — изрече. И двамата знаеха, че тя е единствената, на която е казвал подобно нещо.

Люк отвори очи и осъзна, че е заспал в креслото си и е сънувал Констанс. Спомняше си почти всичко, което му е казвала — знаеше, че не е възможно, но споменете бяха толкова живи, че изглеждаха истински — и тя му липсваше още повече, когато се сети за съветите й — често ги беше отхвърлял, но не можеше да ги забрави. Изправи се, за да отиде да си легне, и откри, че още стиска писмото на Джесика. Осъзна, че не го е прочел до края.

„Не знам дали ти благодарих както трябва за съвета за Харолд. Ти беше много мъдра; прозря го много по-ясно, отколкото можах аз (май не познавам мъжете, отнема ми много време да осъзная какви са). Харолд вероятно е много чаровен, но ти беше права: притежава разрушителното свойство да всмуква хората в орбитата си.

Ще се видим скоро и ще мога да те поканя в новия си апартамент. Решила съм да давам много приеми и ти си поканена на всеки от тях. Вратата ми е винаги отворена — широко, широко отворена — за теб.

С любов, Джесика“

Почти се съмваше, когато Люк затвори кутията и си легна. „Ще ми се да съм я познавал добре като Констанс“ — помисли си той и след това се унесе.

Четири часа по-късно, докато закусваше на терасата, телефонът иззвъня.

— Люк — започна Кент, — защо никой не ми е казал кога и къде е премиерата?

— Не е фатално. Ще бъде през третата седмица на септември, във „Вивиън Бомонт“. Можеше да ме питаш и когато се видим в кабинета на Томи.

— Не можех да дочакам. Нетърпелив съм. Къде ще са репетициите?

— В едно студио на Петдесет и пета улица. Там ще сме до генералната репетиция извън града.

— Къде?

— Във Филаделфия. Чудесен град за театър. Други въпроси?

— Трябваше да знам всичко това!

— Да, трябвало е. Може да сме ти казали и да си забравил възбуден от прослушването.

— Не забравям нищо. Знаеш ли, хрумна ми идея за декора, докато бягах в парка тази сутрин…

Един реактивен самолет остави бяла следа в синьото небе. Люк се съсредоточи върху нея.

— Защо не изчакаш, докато се срещнем с Мерилин? — попита накрая.

Денят явно отново щеше да бъде горещ. Той се запита защо един от най-големите световни центрове на търговията и изкуствата не е бил построен в нормален климат, след което се зае с вестника и закуската си.

Звуците на града го пренесоха през деня с обичайния ритъм. Късно следобед, когато двамата с Кент се върнаха в кабинета му от шестата среща за деня, всичко му се стори нетърпимо: бръмченето на колите, разговорите, музиката в асансьора, чукането по клавишите на компютрите в кабинета, поздравите на секретарките и портиера.

— Боже, какъв график! — изръмжа Кент и се стовари в едно от креслата в кабинета на Люк. — Как изобщо успяваш да поставиш пиеса, като през цялото време не се спираш?

— Продукциите започват със срещи. — Той напълни две чаши със студена вода и му подаде едната, докато го заобикаляше, за да се настани зад бюрото. — Остава ни последната — Мерилин Маркс ще донесе макета на декорите. Фриц не харесва идеите й, но той не е виждал модела, така че го помолих да дойде към пет и половина.

— Защо не я харесва Фриц?

— Ще разберем, като дойде.

— Бъди по-ясен, Люк.

— Всеки трябва да има възможност да опита — отвърна спокойно той, докато Мерилин Маркс влизаше с макета. Тя беше дребна и крехка на вид, със слабичко лице, обрамчено от кестенява коса, кафяви очи, остър нос и тънки устни.

— Здрасти, Люк, ето го — каза и постави макета на кръглата заседателна маса. Той я представи на Кент.

Мерилин се наведе над модела и използва молив да посочва различните части на макета:

— Дневната на Лена — всичко е малко встрани от центъра. Виждам я като жена в залеза на живота си, която не може да разбере защо най-любимият й внук не я обича. Разбира се, накрая всичко се изяснява, но дотогава преживяват доста трусове. То е като в сън, в който тя е хваната в капан. Знам, че Фриц мрази такива работи, но той не харесва нищо нестандартно.

— Възхитително е! — извика Кент.

Люк беше по-сдържан. Струваше му се, че декорът е наистина прекалено далеч от реалността, но искаше първо да проучи модела и да помисли върху него.

Телефонът иззвъня. Секретарката и асистентът вече си бяха тръгнали, така че той вдигна.

— Люк — започна Триша, — сготвила съм вечеря и те каня. Към седем и половина. Липсваше ми.

„Бих искал да прекарам една приятна вечер у дома — помисли си Люк — и да приключа с това. А когато вече не мога да се съсредоточавам, да направя почивка и да почета от писмата на Джесика. Но както баба ми обичаше да казва, това не е начин за момче като мен да си прекарва вечерта.“

— Чудесно — отвърна той, — червеното вино добро ли е?

— Превъзходно.

Кент и Мерилин напуснаха кабинета му заедно, като обсъждаха декора. Люк тръгна пеш към дома си, като едва забелязваше тълпите и си мислеше най-вече за невероятната жега по улиците на Ню Йорк.

В тихата прохлада на апартамента си той се изкъпа, прегледа пощата и след това отиде до дома на Триша — пристигна точно в седем и половина.

— Обожавам да си точен — каза тя и го прегърна. — Радвам се да те видя. Кажи ми, че и ти се радваш.

— Радвам се да те видя. — И така си беше. Тя нямаше нищо общо с „Магьосница“, нито пък с театъра и беше хладна, свежа и прекрасна. Носеше дълга рокля от черна коприна, златни балетни пантофки и бяло елече със златни връзки, а косата й беше идеално сресана, като няколко кичурчета падаха на челото й.

— Изглеждаш прекрасно — каза Люк. — Но не и като да си прекарала много време в кухнята.

— Това го правих по-рано. Предпочитам да забавлявам моето мъжле, а не да бъркам и да режа, докато той скучае в гостната.

— Бих могъл да помагам.

— Често ли го правиш?

— Не съм опитвал. Но пък и никой не ме е помолил.

— Е, може би никой не е видял домашаря в теб. Ела да погледнеш колонката ми за утре. Скоч? — попита, докато вървеше към барчето.

— Добре.

Той откри статията на масичката за кафе и седна да я прочете. „Зад затворени врати“ — така се казваше колонката и Люк плъзгате поглед от едно подчертано име на друго, докато не стигна до „сляпа“ тема: „Чия бивша съпруга на най-търсения нюйоркски режисьор заминава утре на пътешествие с Едуин Перуджа, любимия холивудски адвокат, който се опита, но не успя да инвестира в новата пиеса на бившия й съпруг?“

— По дяволите, какво е това? — изрече той, когато Триша дойде откъм бара с питиетата.

— Ето защо исках да го прочетеш. Никога не си ми казвал, че отхвърляш инвеститори, Люк.

— Не го правим. Монти би ми казал. Откъде го научи?

— Люк, знаеш, че никога не разкривам източниците си.

— Някой от антуража на Перуджа, предполагам. Не вярвам да идва от Монти. Кой е бил?

— Устните ми са запечатани.

— Не се е случвало такова нещо, Триш. Това не те ли притеснява? Къде го научи?

— Боже, колко си досаден! От един от новите адвокати на Ед, тъкмо си е взел дипломата. Каза, че го е научил от секретарката.

— И ти дори не провери.

— Нямам време да проверявам всичко. Защо би трябвало ти да се притесняваш, ако го пусна? Свобода на словото, нали знаеш?

— Махни го. Не ти служи за нищо.

— Това е сладка клюка, Люк. Именно за това служи.

— Не води до нищо. Това е все едно да разбъркваш празна тенджера.

— Води до интерес. Удивление, любопитство, завист, напрежение… емоции. Хората се чувстват по-живи, когато се вълнуват от нещо. Защо иначе ги имитираш в театъра, за Бога? Толкова си голям и могъщ, а правиш същото като мен. Само че аз достигам до повече хора всяка сутрин, отколкото ти за пет години работа.

— Забрави разбирането.

— О, Люк, никой не чете колонката за слухове заради разбиране. Четат я, за да се чувстват над хора, които иначе са по-богати, по-известни и по-хубави от тях. Не се опитвам да пиша истината, знаеш, просто давам на читателите каквото им се иска. А сега защо не сменим темата? Сигурна съм, че за храносмилането не е добре да водим задълбочени философски дискусии преди вечеря. Наистина ли не си го отхвърлял? Може да си го направил просто защото не харесваш морала му. Или липсата му. А може би си чул, че се среща с бившата ти жена и… Не, по лицето ти виждам, че това няма да мине. Кажи ми само дали някога е искал да инвестира в твоя пиеса.

— Не.

— Добре. Предпочитам да вярвам на теб, а не на някой от червеите на Ед. — Седна до него на кушетката и го целуна нежно. — Разкажи ми за пиесата. Чух, че Аби Деминг ще е звездата това е все едно пари в банката за теб, нали? Искам да кажа тя е истински коз. Изумително е на нейната възраст да не си е направила пластична операция на лицето, а мисля, че не е. Пък и е допълнителна награда за теб, нали, защото авторът е неизвестен. Как се казваше? Разкажи ми за него.

— Вечерята, госпожице Делакорте. — Прислужницата на Триша беше запалила свещите на масата.

Младата жена хвана госта си под ръка.

— А сега, Люк — каза тя, когато седнаха един срещу друг. — Какво беше името на новия ти гений?

Той се загледа през широките прозорци към хилядите други светлини. Същите светлини виждаше и от своя си прозорец, само че под малко по-друг ъгъл, и той осъзна, че светът му е тесен, сцената не се променя, нито пък, темата, даже и когато вечеря.

— Люк!

— Кент Хорн — отвърна. — Много млад, страхотен, доста очарователен, но за нещастие е незрял и прекалено темпераментен. — Хвана дланта й в ръце. — Няма да споменаваш в колонката си, че новата пиеса на Лукас Камерън е написана от незрял младеж, който е неуправляем, нали?

— Какво те кара да мислиш, че…

— Точно това беше намислила. Забрави го, Триша. Нито дума за това или ще престана да ти говоря. Знаеш го.

— Говорим за хляба ми.

— Хлябът ти не зависи от теми като Кент, който още не си е създал име.

— А ще си го създаде ли?

— Да.

— Добре, тогава ще пиша за него, когато стане велик.

Свещите постепенно догаряха, докато те споделяха обичайните за Ню Йорк теми и интереси, които ги бяха събрали.

Но много по-късно, когато Триша сънливо се протегна върху копринените си чаршафи, докато той ставаше да се облече, и го попита защо не остане, той поклати глава:

— Трябва да поработя. Благодаря за вечерта, точно такова нещо ми трябваше.

Наведе се да я целуне и прекоси апартамента. Навън беше по-хладно, отколкото когато идваше насам, и той не се огледа за такси; извървя пътя до жилището си — минаваше покрай заспали скитници във входовете, омотани като че ли е зима, край любовници, които се бяха спрели да се целуват, край жена, която буташе пълна с вещи бебешка количка…

„Светът не е чак толкова малък — помисли си Люк, когато портиерът му отвори вратата. — Ако изляза от апартаментите и театъра, и се поразходя, мога да видя всичко.“

Мартин беше оставил бележки на бюрото му. Тони Уеб се беше обаждал. Също и Монти Герхард, Кент Хорн, Мариан Лодж. В първия момент не можа да се сети за нея, после си спомни, че е журналистката от „Ню Йоркър“.

„Тези хора не спят ли? Не си ли почиват поне?“ — Люк събра съобщенията и ги остави до телефона. Погледна часовника си и реши, че има време за едно-две писма. И в този момент осъзна, че е очаквал точно този момент, предвкусвал е четенето на писмата като дете, което очаква приказката за лека нощ. Беше леко притеснен от нетърпението си… но пък защо не? Джесика беше приятелка на Констанс, разбира се, че ще иска да научи повече за нея. Отиде до креслото си, настани се, наля си коняк и кафе. След това отвори кутията и извади пачка писма.

… не вярвам, че може да има театър без…

Страниците бяха разбъркани. Люк ги подреди. Писмото беше късо, а почеркът — нервен.

„Скъпа Констанс, тъкмо получих писмото ти. О, Боже, защо съм заседнала в Лондон, вместо да съм с теб. От много време ли си знаела? Е, сигурно, небеса, щом сърцето ти е толкова слабо, че се налага да напуснеш сцената, значи трябва да си знаела от месеци… от години… И да не ми кажеш нито дума.

Бих могла да дойда в Ню Йорк при теб, преди да заминеш — би ли ти харесало? Или пък, ето една по-добра идея, можеш ли да се отбиеш в Лондон на път за Италия? Моля те, пиши ми какви са ти намеренията.

С любов, Джесика“

„Скъпа Констанс, четири прекрасни дни в Лондон — но това беше преди два месеца, а сега аз съм отново в Ню Йорк, а ти си в Италия. Чувствам се сякаш сме на различни планети. Не бях осъзнавала колко много разчитам на това, че си някъде на сцената; по-малко самотна бях. Досега дори не съм осъзнавала, че съм самотна. Ти каза, че и с теб е така, когато говорихме вчера следобед. Оттеглянето сигурно е най-трудното нещо, което си правила, нали? Разбирам те, но ме учудва, че събра смелост да го направиш. Липсваш ми.

За щастие, имам поне снимките ти. Благодаря, че ми ги изпрати, за да си представям как четеш писмата ми във вилата си. Ще те посетя веднага щом мога. Колко мило от твоя страна да ме цитираш: «Моята врата е винаги отворена — широко, широко отворена — за теб.» За мен това означава всичко.

Бъди добре, обичам те, Джесика“

Люк отметна глава и затвори очи. Двамата с Джесика бяха толкова еднакви. Констанс бе играла ролята и на най-близка приятелка, и на семейство за тях. А сега я няма. Чудете се дали Джесика е намерила кой да я замести.

След малко погледна към останалите писма, които беше взел, но още не беше прочел. Те описваха пиеси, в които тя участваше, още един филм, новата й къща на Десета улица близо до Грейс Чърч. След това пишеше за обзавеждането на къщата, а после идваше последното писмо, което беше извадил. Към него беше прикрепена изрезка от „Ванкувър Трибюн“ относно новия театрален сезон и дългоочакваната поява на Джесика Фонтейн в Канада. Тя щеше да участва в „Наследница“ за шест седмици от първи февруари и билетите вече бяха продадени. Люк отвори писмото.

„Скъпа Констанс, толкова се радвам, че си по-добре и Люк те е по-сетил. Прекрасно е, че успява да идва при теб така често. Ще бъде ли там през март? Защото аз възнамерявам да дойда. Отивам във Ванкувър през февруари и след това, в средата на март, ще предприема пътешествие с влак през Канада — да си почина. Щом пристигна в Торонто, се качвам на първия самолет за Италия и ще прекарам няколко седмици — ако не ти досадя — като се излежавам на терасата ти и гледам онези прекрасни хълмове.

Ще ти се обадя от Торонто, но се каня да ти пиша дълги писма във влака — казаха ми, че пътуването е вълнуващо, особено преминаването през Фрейзър Ривър Каньон и Канадските скалисти планини. Наистина много се вълнувам.

Обичам те, Джесика“