Джудит Майкъл
Сцена на любовта (1)

Глава 1

Джесика и Люк се бяха виждали само няколко пъти преди тя да изчезне. Срещите им бяха официални и кратки.

— Защо не я харесваш? — беше попитала баба му. — За Бога, Люк, ти си режисьор; тя е актриса — една от най-великите в света, както много добре знаеш. Ще заеме мястото ми, ако някога се оттегля, и съм сигурна, че знаеш и това — невероятно красива е и е моя приятелка, въпреки че е достатъчно млада да ми е внучка. А ти не я харесваш. Дори не я познаваш. За какво си говорихте двамата снощи?

— За пиесата — отвърна той. — Колко е хубаво, че двете сте заедно на сцената. Обичайните разговори на коктейл по случай премиера.

— Обичайните разговори! Люк, целият свят приказва за това! Ти си в театъра, а тя е сърдечна и умна и се интересува от всичко…

— Интересува се от себе си. — Опита се да прикрие раздразнението си. — Всъщност я харесвам като актриса. Знаеш ли колко пъти съм се обаждал на агента й, защото искам да участва в някоя от моите постановки? Винаги ми отговарят, че била заета или пък че била в Лондон; прекарва ужасно много време там.

— Там й харесва, а и лондонската публика я обича. О, Люк, аз се надявах да…

— Прокара длан по страната му и след малко нежно изрече: — Мислиш ли, че може да не си бил в добро настроение снощи?

— Заради Клаудия ли? Това няма нищо общо. — Отново се ядоса и думите му прозвучаха остро. Опита се да прикрие шева си, като хвана дланта й и я целуна по бузата. — И двамата ще сме по-щастливи, ако ме оставиш сам да избирам приятелите си.

— Е, за теб може и да е добре — сухо отвърна баба му, — но не виждам по какъв начин това ще ощастливи мен.

Както се случваше и друг път при подобни спорове, те се засмяха и смениха темата. През следващите години Констанс не се опита повече да събира Люк и Джесика, но пътищата им се пресичаха от време на време. Когато Констанс умря и Люк замина за Италия да изпразни вилата й, неочаквано при твърде необичайни обстоятелства, се срещна с Джесика.

Седеше в просторната библиотека на Констанс в тапицираното с кадифе кресло, в което тя беше умряла в съня си. Разглеждаше вещите, които беше докосвала през последните часове от живота си: кръглата лакирана маса, графата и чашата, която е била пълна с вино, полираната матовочерна кутия, украсена с дърворезба, гравирана със злато и кехлибар. В нея имаше стотици писма, като най-предните изглеждаха и най-стари. Прокара пръст върху тях — прозвуча сякаш тегли пръчка по дървена ограда. Почеркът на всички писма му се стори еднакъв. Той извади един плик и го отвори.

„Скъпа, скъпа Констанс, искам да ти благодаря отново (и пак, и пак, и пак, само ако знаех различни начини да го сторя) за твоите прекрасни, топли, ласкави думи снощи. Когато ме похвали за великолепното изпълнение за ролята на Пеги, разбрах, че наистина съм актриса и ще остана такава за цял живот, защото Констанс Бернхард ми го е казала. Успехът беше изцяло твой, разбира се, и вероятно никой друг не ме е забелязал, но за мен беше незабравимо преживяване просто да съм на сцената до теб. Майка ми казва, че на шестнадесет съм твърде млада за лятно турне, но аз трябваше да опитам и, о, толкова се радвам, че го направих! Благодаря ти, благодаря отново!

С цялата ми любов: Джесика“

„Джесика — помисли си Люк. — Младата Джесика Фонтейн в началото на кариерата си, преливаща от възторг.“ Той погледна датата на писмото. Преди двадесет и четири години. Това означаваше, че сега тя е на четиридесет. И бе писала през всичките тези години, а баба му й е отговаряла. Доста продължителна връзка. Но всъщност Констанс толкова пъти го беше повтаряла.

Извади друго писмо и го разгърна.

„Скъпа Констанс, няма да повярваш, но Литър Калдър получи главната мъжка роля, което означава, че ще имам две любовни сцени с него. Не се ли заклех още миналата година да не се приближавам до него? Е, сега ще трябва да се боря с желатиновите му ръце на всяко представление.“

Люк избухна в смях. Желатинов. Точно определение за Питър Калдър. Именно по тази причина той и почти всички други режисьори бяха спрели да му дават роли още преди години. Но Джесика е имала две любовни сцени с него — кога? Погледна датата — преди седемнадесет години. Само за седем години от незначителната роля в пиеса, където е участвала баба му, е стигнала до главна роля заедно с Калдър, който по това време беше един от най-популярните актьори на Бродуей и в киното. Беше забравил колко бързо е дошъл успехът й. Точно тази година, спомни си, беше получил първата си работа на Бродуей. Тогава беше на двадесет и осем и от шест години, след като завърши колежа, беше режисирал пиеси в складове, мазета на църкви и стари филмови студия. Те събираха толкова малко публика, че често не се запълваха четиридесетте или петдесетте места, но обикновено идваха критици и скоро хората в театралните среди започнаха да говорят за него. „Великолепната режисура на Лукас Камерън…“ — започваше една статия в „Ню Йорк Таймс“ и два месеца по-късно му предложиха да стане асистент-режисьор в една постановка на Бродуей. С това беше запомнил тази година, разбира се, и с Клаудия. Тогава се ожениха.

Избра трето писмо от кутията, някъде от средата. Към него беше прикрепена изрезка от вестник и той я погледна. Беше от „Интернешънъл Хералд Трибюн“.

ФАТАЛНА ЖЕЛЕЗОПЪТНА КАТАСТРОФА В КАНАДА

„В понеделник, 22:30 вечерта, експресът «Канада Флайър» дерайлира във Фрейзър Ривър Каньон, на сто и шестдесет километра североизточно от Ванкувър. Има над триста ранени и повече от петдесет починали пътници. С помощта на прожектори и спасителни кучета екипите от най-близките градове претърсваха цяла нощ останките и каменистите брегове на Фрейзър Ривър при температура доста под нулата. Сред спасените призори във вторник е и Джесика Фонтейн, известната по цял свят актриса и филмова звезда, която е била във Ванкувър през последните четири месеца и е участваш в «Наследницата». Твърди се, че тя е в критично състояние. Влакът за Торонто е напуснал Ванкувър в осем вечерта. Причината за най-трагичния в историята на канадските железници инцидент не е известна.“

Люк си спомняше случката. Бяха се разнесли слухове, че Джесика е на смъртно легло, че няма да може да играе години, че няма сериозни наранявания, че ще се върне в града след седмица-две или пък след месец. Никой не успя да се добере до нея, за да научи истината. Приятелите й, нейният агент, колегите й, репортерите, всички звъняха в болницата в Торонто, където я бяха откарали, но получаваха едно и също съобщение: госпожица Фонтейн не приема посетители и няма да отговаря на телефонни обаждания. Приятелите й продължаваха да звънят; агентът й отиде в болницата, но така и на никого не позволиха да говори с нея. Шест месеца след катастрофата, им казаха, че тя е заминала, без да остави адрес или телефон.

И настъпи мълчание. Джесика Фонтейн беше най-търсената актриса в Америка и Лондон; беше участвала и в поне два филма, за които Люк знаеше; и изведнъж, след само осемнадесет години, беше изчезнала. „Като метеор — помисли си той. — Блеснала ярко в небето и потънала в мрака.“

Той прибра писмата и изрезката и прокара длан по кутията. Констанс беше избрала за съхранението на писмата на Джесика едно истинско бижу и го беше държала близо до любимия си стол в библиотеката. „Колко ли я е обичала — помисли си. — Колко ли са се обичали. Как ли се чувства човек, който има такъв приятел? Нямам представа.“ Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката:

— Резиденцията на сеньор Бернхард. — Люк, — поде Клаудия, — защо не ми каза, че отиваш в Италия? Трябваше да питам Мартин къде си… знаеш, че мразя да се информирам от прислужника ти.

Той отдалечи слушалката от ухото си:

— Клаудия, това пътуване няма нищо общо с теб.

— Много добре знаеш, че има. Снощи трябваше да вечеряме заедно.

— Извинявай, забравил съм. Права си, трябваше да ти се обадя. Констанс умря, Клаудия, и аз заминах веднага щом разбрах. Не мислех за нищо друго.

— О, съжалявам. — Последва малка пауза и той почти можеше да чуе как тя пренарежда мислите си. — Много жалко, Люк. Бяхте толкова близки. Никога не ме е харесвала и ме накара да го разбера съвсем ясно… О, не би трябвало да говоря така. Съжалявам, Люк, но седмицата не беше особено добра и когато ти не се появи, а аз трябваше да се обадя на Мартин да го питам къде си… но не биваше да говоря така за Констанс. Всъщност вече няма никакво значение дали ме е харесвала, или не. Но толкова се разстроих, като разбрах, че не си тук, че… Разчитам на теб, Люк, за малко разбиране и подкрепа. Не мисля, че искам твърде много.

Той се надигна в креслото, като че ли щеше да побегне. Беше на хиляди километри от бившата си съпруга и седеше в огряната от следобедното слънце библиотека на баба си, но въпреки всичко усети, че се задушава. Точно това чувстваше още на втория месец след сватбата с Клаудия, макар че му трябваха пет години да се осмели да поиска развод. А сега, единадесет години след развода, продължаваше да предусеща всяка нейна дума: беше като лош сценарий, помисли си, и никой не би могъл да го редактира. Но все пак не желаеше да я отблъсне.

— Ще се върна след седмица. Можем да вечеряме тогава.

— Коя вечер? Кога се връщаш?

— Не съм решил. В сряда или четвъртък. Ще ти се обадя.

— Може да съм заета.

— Когато си свободна тогава.

— Обади ми се, преди да тръгнеш от Италия.

— Ще ти позвъня, щом се прибера в Ню Йорк. Клаудия, трябва да затварям, имам много работа.

— Например? Какво правиш? Погребението сигурно е минало.

— Разчиствам къщата й. И я оплаквам. — Той тресна телефона, ядосан на Клаудия, но ядосан и на себе си, че се дразни от нея. Познаваше я добре — защо се беше оставил да го ядосва?

„Това е от къщата — помисли си. — Господарката на този дом, единствената жена, която някога съм обичал, е мъртва — а също и къщата й. Където й да отида, в която и стая да вляза… тя е там… но и не е. Не мога да приема отсъствието й. Тя ми беше майка и учител, и най-близка приятелка през целия ми живот.“

Беше сломен. Спомените му за нея бяха толкова живи, че все още можеше да чуе силния й глас — дълбок, дрезгав и толкова впечатляващ, че публиката затаяваше дъх, за да не пропусне нито дума. Тя го поощряваше, когато той растеше и беше жаден за похвали; предизвикваше го да защитава мнението си, караше го да се учи да мисли и да режисира по-добре…

Заплака. Никой в Ню Йорк не би повярвал, помисли си, не и за Лукас Камерън, чиито чувства, както казваха, били изключени за всичко друго, освен за театъра, където той действително живееше.

Върна се в гостната, но спомените продължаваха да го преследват, този път за баба му преди осем години, когато лекарите й казаха, че сърцето й е зле и тя ще умре, ако продължи да играе.

— Значи ще умра на сцената — беше заявила на Люк. — Аз съм само на седемдесет и седем, никой не напуска сцената толкова рано. Винаги съм очаквала да умра там, аз принадлежа на театъра. Той е моят дом. Къде другаде бих искала да умра? Само глупак би напуснал дома си, за да умре на непознато място.

— Ами другите актьори? — беше попитал той. — Ако умреш насред най-великото им изпълнение, никога няма да ти простят.

След дълга пауза тя се беше засмяла — кратък, горчив смях… и няколко месеца по-късно се предаде. Но не остана в Ню Йорк. Купи си прекрасна бяла вила, кацнала на един хълм, обзаведе я с изключителната колекция, която беше събрана по време на пътуванията си, и пресъздаде себе си, както би пресъздала нечий образ на сцената. Говореше по телефона с американските си приятели всеки следобед, приемаше посетители само след предварителна уговорка, единствено Люк можеше да я посещава по всяко време. Тъй като не можеше да спи повече от два-три часа, тя четеше до късно през нощта — книги, за които не й беше оставало време през бурния й живот. Често в притихналата библиотека четеше на глас пиесите, които й изпращаха сценаристите и режисьорите от целия свят, а на следващия ден или след седмица диктуваше на секретарката рецензиите си, за да ги напечата и да ги изпрати.

„И си е кореспондирала с Джесика Фонтейн — помисли си Люк, — а никога не ми е казала. Чудя се защо.“

Продължи със събирането на вещите на Констанс. Някои неща взимаше самият той, други щеше да изпрати на склад в Ню Йорк, а голяма част щяха да бъдат раздадени според волята на Констанс. „Мебелите от приемната за прислужницата, плюс всичко в кухнята, което е направила свое чрез внимателната и превъзходна употреба; тоалетката, огледалото и всичките ми дрехи са за дъщерята на прислужницата, която не откъсваше очи от тях, но никога не е била толкова груба да си помисли, че може да ги притежава; картините и скулптурите ми са за теб, Люк, както и всичките ми бижута, с надеждата, че някой ден ще откриеш жена, на която да пожелаеш, да ги подариш; томовете с пиеси са за Джесика Фонтейн…“

Книгите бяха на една масичка близо до пианото. Люк беше следил как колекцията от редки първи издания се трупа с годините; Констанс ги откриваше в театралните и оперните библиотеки, както и в антикварните магазини по света. Те струваха хиляди долари, но бяха безценни съкровища, защото повечето от тях имаха посвещения от първите си режисьори или от авторите — Джордж Бърнард Шоу, Хенрик Ибсен, Корней, Расин, Чехов — които често са били и режисьори. „Безценни — помисли си. — Констанс сигурно е казала на Джесика, че и ги оставя. Но в завещанието й нямаше адрес. Как, по дяволите, очаква да открия Джесика Фонтейн?“

Той сложи книгите в голям кашон и го остави до другите, които щеше да изпраща в апартамента си в Ню Йорк. На обяд хапна студена фритата и салата от аругула, оставени от прислужницата, която настояваше да идва веднъж дневно и да се грижи за него. Седеше на широката тераса, гледаше към хълмовете и лозята, към сребърната река и далечните вили, едва различими сред дърветата. Баба му беше прекарала тук стотици часове…

Беше й се обадил, че ще я посети след месец, точно преди да се заеме с режисурата на нова пиеса. Но четири нощи по-късно, седнала в любимото си кресло в библиотеката, където беше чела до късно, Констанс беше умряла с книга в ръка и кутията с писмата на Джесика пред себе си.

Люк неспокойно обикаляше вилата и отново се върна в библиотеката, за да застане до стола, в който тя беше умряла. Слънцето беше слязло ниско и осветяваше гръцката статуя на момче, която се намираше в градината точно до терасата. То беше гъвкаво, смело и решително и Констанс казваше, че й напомня за седемгодишния Люк по времето, когато родителите му бяха умрели.

— Бях до теб на погребението — беше му казала — и ние едва се познавахме, но ти непрекъснато се притискаше към мен, а когато обгърнах раменете ти с ръка, трепереше толкова силно, че си помислих, че изобщо няма да престанеш. Видях да гледаш ковчега с ужас — майка ти, моята дъщеря — си беше отишла толкова рано, тъй невинна и млада — и след това ме погледна с най-ужасяващото отчаяние, защото си мислеше, че няма да има кой да се погрижи за теб. И когато видях отчаянието и ужаса ти — а ти се притискаше толкова силно към мен, че почти ме беше съборил — е, ами обикнах те в същата секунда. Ти си ми и син, и внук. Не мога да си представя как бих живяла без теб.

Оттогава той винаги беше с нея. Беше израснал в гримьорните й и зад кулисите на театрите, беше се учил от актьорите и всички около баба му. Те се отнасяха с него като с талисман и му казваха всичко, което знаеха за театъра. Така че когато поотрасна, той знаеше повече за театъра, отколкото би могъл да научи, в което и да е училище. По настояване на Констанс постъпи в колеж, но всяка ваканция я посещаваше. Както беше отбелязала баба му обаче, тя не беше единствената му цел — той се връщаше също и за да бъде в театъра. Никога не би могъл да стои далеч от изкуството.

Люк седна в креслото на Констанс. „Трябва да се хващам за работа“ — помисли си, но остана неподвижен, като усещаше присъствието й. Кутията с писмата на Джесика Фонтейн беше пред него — беше я върнал на мястото, където баба му я беше държала. Отвори я отново, прокара пръст по пликовете и си помисли: „Какво е станало с нея? Не би могла да играе; не съм чувал името и от години. Да изчезне, когато е била на върха на блестяща кариера… как е могла да го стори? Защо го е направила?“

Някъде малко сред средата на кутията цветът на пликовете се сменяше — дотук бяха бледосини, а сега — кремави. Люк извади първото от тези писма. Беше само една страничка и почеркът беше друг.

„Скъпа Констанс, не ти писах, защото претърпях ужасна катастрофа. Може и да си чела за това, но знам, че обикновено не се интересуваш от новините. Във всеки случай нали помниш, че ти писах, че тръгвам на пътешествие с влак през Канада и съм във възторг, защото така ще мога да се измъкна от всичко. Но беше ужасно… О, Боже, едва мога да говоря за това. Влакът падна в един каньон. Ден и нощ имам кошмари. Спя много. Всъщност последните четири седмици бях далеч от действителността. Сигурно си се притеснила, че не съм ти писала, но влизах и излизах от операционната не знам колко пъти и досега не можех да сторя нищо. Диктувам писмото на сладката млада сестричка, която ми държа ръката и ми казваше, че всичко ще е наред. Толкова е убедителна, че и казах, че е не по-лоша актриса от Констанс Бернхард, но днес чувствам някакви слаби животворни приливи, тъй че може би има някаква истина в думите й. Но стига толкова, ужасно се уморих. Констанс, скъпа Констанс, толкова ми липсваш. Не желая обаче да идваш тук, защото ще ти е трудно, а трябва да се грижиш за собственото си здраве. Искам да знаеш, че мисля за теб и ще ти пиша отново, обещавам.

Твоят обожаваща те Джесика!“

„Смела жена — помисли си Люк. — Да мисли за Констанс, когато е в своя ад.“ Това беше една съвсем различна Джесика от онази, която смяташе, че познава.

Прибра писмото и се изправи, за да се върне в приемната. Този път взе кутията със себе си. „Може би — помисли си, — ако ми остане време, ще прочета още няколко.“

През целия дълъг ден той разпределяше и опаковаше, докато дневната не се изпразни. Белият мраморен под сияеше студено и мрачно под последните лъчи на гаснещото юнско слънце. Стаята вече не изглеждаше обитаема. „Свърших тук“ — помисли си Люк, нетърпелив да приключи и да се махне. Стъпките му отекваха, сянката му на стената беше дълга и тънка, прегъната в ъгъла на пода — сякаш тичаше пред него. „Остават спалнята на Констанс и бюрото й в библиотеката, това е всичко. Два дни в най-лошия случай и ще мога да си тръгна.

И повече няма да се връщам.“

Отскочи до селото, за да се срещне с агента по недвижими имоти. Седна на масата близо до входа на траторията точно когато вратата се отвори и агентът влезе. Махна на сервитьора да се оттегли.

— Ще пием от нашето вино. — Той вдигна чашата си. — Синьоре, сигурен ли сте за това? Убеден ли сте, че действително искате да я продадете? — Беше нещастен. Хубаво беше американци да притежават имоти наоколо; това вдигаше цените, осигуряваше работа на прислужници, работници, градинари… Ако знаеше, че това е причината синьоре Камерън да го покани на вечеря в най-добрата тратория в селото, нямаше да дойде. Щеше да откаже, щеше да подеме кампания срещу продажбата. Но сега беше тук. Макар че нямаше много време, говореше бавно, правеше паузи, за да може Люк да си промени мнението.

— Мислили ли сте да я задържите за себе си? За вас и за семейството ви? Това е прекрасно място, където децата през ваканцията…

— Нямам деца. Убеден съм, че…

— Ами за вас тогава, синьоре! Вилата е прекрасна за почивка след тежък труд. Пък и трябва да отбележа, синьоре: пазарът е ужасно слаб напоследък. Може би ще желаете да запазите вилата обзаведена, докато се продава. Не знаем колко време ще отнеме да получим превъзходна цена за…

— Разумна цена. Ще ми се обаждате при всяко предложение.

Агентът въздъхна дълбоко:

— Както желаете, синьоре. — Разбра, че положението е безнадеждно; човекът нямаше деца и беше режисьор в театъра, нямаше нищо човечно в живота му. Беше впечатляващ, разбира се: висок, широкоплещест, не точно красив — лицето му беше изсечено, с гъсти вежди и черни очи, които направо те изгарят, и черната му коса беше прошарена, но толкова гъста, че да му завиждат хора като него. Великолепен мъж беше този синьоре Камерън, но студен като лед.

— Бихте ли ми разказали нещо за градчето — поиска Люк, когато сервитьорката постави чиниите пред тях. Взе си филия и си наля още малко вино. — Разкажете ми за хората.

Където и да отидеше, винаги питаше за хората. Клаудия мразеше този навик. Веднъж го нарече воайор, мислеше, че интересът му към хората го е накарал да я изостави. Но изобщо не беше така. Люк колекционираше хора. Водеше си бележки за навиците и поведението им, за проблемите и страстите им… Превръщаше ги в съкровищница, която да подпомага актьорите му да се превъплъщават в героите си. Използваше ги и в личния си живот, когато се опитваше да пише пиеси или поне да се научи как става това: как се разказва историята, как се пише диалогът, как се изграждат характерите. Беше завършил вече два сценария, но все още не ги беше показвал на никого.

Когато се върна във вилата след вечеря, седна в библиотеката и записа разказаното от агента за селцето — опитваше се да го види през очите на баба си. След това се върна в салона и взе кутията с писма. Колкото по-близо чувстваше духа на Констанс, толкова по-осезаема ставаше за него Джесика Фонтейн: жена, чийто живот е бил свързан с този на Констанс, жена, за която сега осъзнаваше, че не е знаел почти нищо, но чиято история беше тук, оставена на него от Констанс. Защото тя, разбира се, беше направила това с тази цел. Вместо да изгори писмата, ги беше оставила така, че да ги намери, убедена, че заради любопитството си към хората той няма да устои и ще ги прочете, за да научи повече за баба си и за Джесика. И докато седеше в празната вила и си припомняше Констанс, му се стори, че и другата жена е тук; че не може да ги раздели, нито пък те биха желали това от него.

„Твърде мистично — помисли си Люк и поклати глава. — Джесика е била много по-практична жена. Или?“

„Скъпа Констанс,

Толкова се радвам, че си харесала розите… Не бях сигурни дали обичаш рози, но си помислих, че са прекрасни, и не мога да пропусна рождения ти ден, без да ти изпрати нещо красиво. Но всеки ден е красив нали? Събуждай се и започвам да помагам на мама вкъщи, просто задължение, но след това се сещам за театъра и сцената.

Светът отново става прекрасен. О, толкова съм щастлива! Благодаря за това, че те има. Честит, честит рожден ден, с обич:

Джесика“

На следващата сутрин Люк си мислеше за това писмо и историите на брокера, докато се опитваше да преодолее усещането, че вилата се е превърнала в гробница. Влезе в спалнята на баба си. Беше я оставил за накрая, защото знаеше, че това ще е най-трудната част — спалнята и библиотеката, където беше прекарвала повечето време през последната си година — и побърза да приключи с двете стаи. Беше спуснал въображаеми кепенци срещу виденията за Констанс, която ползва изящните шишенца за парфюм, огледалцето със златна рамка и гребена на тоалетката… Успя да се сдържи да не заплаче.

През последната сутрин от престоя си обиколи стаите още веднъж заедно с товарачите, като отбелязваше накъде ще пътуват мебелите и кашоните.

— Ами това, синьоре? — попита агентът и посочи гравираната кутия.

— Ще я взема със себе си.

— Тежичка е за носене. Мога да я пратя с картините и…

— Не, ще я взема. — Знаеше, че упорството му е глупаво, но не би могъл да понесе мисълта, че може да я загуби.

Следобед приготви куфара си и сложи кутията в него.

Затвори вратата и се накани да напусне завинаги вилата на Констанс. Обърна се и погледна към празната градина — празна без Констанс — и почувства как го обзема меланхолия. Но после се сети за писмата на Джесика — стотици писма… вълнуващи и вече близки до сърцето му; и за това, че дори пред прага на смъртта баба му е мислела за него и ги е оставила така, че той да ги намери… и да ги прочете.