Джудит Майкъл
Сцена на любовта (2)

Глава 2

Климатичната инсталация беше включена и Люк си сложи сакото, когато влезе в кабинета си. Беше се върнал само преди месец, но в смазващата нюйоркска жега и потънал в работа не му оставаше време да си спомня за зелените хълмове и хладните мраморни стени на вилата на баба му. Няма време за спомени, помисли си, когато погледна снимката на баба си на бюрото. И я чу да му казва така ясно, сякаш стоеше до него:

Но, Люк, скъпи, някога да си се оставял на спомените? Ти винаги започваш нещо… нова пиеса, нова дама, нов живот. Наистина ли съм единствената, на която държиш?

— Да — промърмори в смълчания кабинет. — Единствената.

Мина покрай бюрото си и застана до нисък диван край стената. Погледна сценария на „Магьосница“. Беше работил по него до късно през нощта и беше оставил страниците пръснати по масичката за кафе, изпъстрени като градина с цветни бележки и стрелки, по една за всеки герой, сцена, чувство и дори внезапна смяна на отношението. Сега, три месеца след като пиесата му беше изпратена, знаеше наизуст всяка дума и героите му бяха толкова близки, сякаш ги познаваше от години; те населяваха и мислите, и сънищата му. Едно и също се повтаряше всеки път, щом се захванеше за нова пиеса. Втурваше се в свят, където прекарваше следващите седмици и месеци, докато изясни гледната си точка. Свят, достатъчно предизвикателен да запълни живота му и достатъчно забавен да го убеди, че героите му стигат и не му трябват други хора.

Събра страниците и сложи ръкописа в куфарчето си, след което излезе навън сред блатото от жега, в каквото се беше превърнал Ню Йорк в средата на юни. Светофарът на Деветдесет и пета улица и Медисън Авеню светна зелено и хората забързаха, като обсъждаха горещината, влагата и правителството така, сякаш са свързани. Люк си представи сцената, в която кръжат точно такива бързащи, мърморещи хорица, а репликите им се състоят от точно такива коментари. „Може би не е възможно — реши, докато се качваше в таксито. — Твърде много участници, би било прекалено скъпо дори за мюзикъл.“

— Горещо е — обади се шофьорът на таксито и погледна към него в огледалцето за обратно виждане. — В Пакистан също е много горещо. Моята жена, тя пита защо тогава сме тука? Защо не някъде, където не е Пакистан? Казвам й, че тук е различно. Тук е работата, тук са парите. — Изчака за отговор. — Нали тъй? — добави.

— Така е — отвърна Люк и повтори наум: „Тук е работата, тук са парите. Точно за това всички сме тук, вместо в хладната вила на хълма в Италия.“

„Но всеки ден е красив, нали?“ — тази мисъл му хрумна съвсем неочаквано.

Люк се намръщи и се опита да си спомни къде е чул това. Не, не го беше чул, беше го прочел. И после, докато таксито си проправяше път през града, се сети. Събуждам се и помагам на мама у дома, което е съвсем обикновено, но след това се сещам за театъра и сцената, и отново всичко става прекрасно.

Джесика. Беше възнамерявал да прочете писмата й по време на полета от Италия или когато се прибере у дома, но дори не беше отварял кутията. В момента, в който седна в самолета, мислите му се насочиха към Ню Йорк и той забрави за тази, която предизвикваше ехото на стъпките му в празната вила. А когато тръгна, новата пиеса го погълна. Обади се на Клаудия, заведе Триша Делакорте на вечеря, уреди си среща с Монти Герхарт, продуцента на „Магьосница“, с Томи Уеб, асистент-режисьора, и с Фриц Палфри, сценографа, и след тях, с всички останали, които щяха да работят, за да доведат пиесата до премиерата и в края на септември, след малко повече от два месеца.

В Медисън Парк таксито спря пред червеникавокафява административна сграда от началото на века, един от първите небостъргачи в града. Докато пътуваше в асансьора към кабинета на Монти, Люк отново си облече сакото и си помисли, че от страна на Монти това е само още една ексцентричност; да избере точно тази стара сграда и след това да превърне огромния си кабинет в стомана и стъкло, да сложи на пода килим с геометрични фигури, а на стената — грамадни модернистични картини, които превръщаха стаята без прозорци в хаос от тъмни цветове, насечен от лъчи светлина, идващи от прожектори като на сцена.

Един от прожекторите оформяше кръг около бюрото му. Той беше едър мъж с дълга прошарена брада, квадратни очила с телени рамки и дълга побеляла коса. Ръкавите на ризата му бяха навити и разкриваха масивен златен часовник и две златни гривни; разхлабената му вратовръзка беше на пеперудки. Той седеше зад овалното си бюро и рисуваше пищна гола жена.

— Люк! Сядай. Хапни си. — Остана в стола си, но посочи с могъщата си ръка. — Кафе и чай с лед има в ъгъла, рулца, сладкиши, каквото ти се прииска.

Люк наля кафе върху кубчетата лед:

— Да ти донеса ли нещо?

— На диета съм. Жена ми разпореди.

Люк вдигна вежди.

— Добре, това са глупости. Дай ми няколко рулца или каквото има там. Кафе имам. Сядай. Снощи препрочетох пиесата. Страхотна е, но както ти казах, безпокоя се за образа на Лена. Никой не се интересува от осемдесетгодишни жени. Хората не желаят да им се говори за старостта, това им напомня, че не са безсмъртни.

„Проклет негодник — помисли си Люк. — Държиш пиесата цял месец и не си споменавал за това.“ Но каза само:

— И колко годишна я искаш?

— Не съм сигурен — например над петдесетте. Не върви да е на четирийсет.

— Ами трите правнучета?

— Е, явно няма да са такива. Може да са внуци. Ако е на петдесет и се е омъжила млада… на двайсет?… или двайсет и една?… нещо от този род. Не е кой знае какво, ясно ти е. Кент може да го редактира за седмица. Лена и нейният внук… е, явно ще й е син. Но важното е как тя го променя, нали? Това си е все същото, независимо дали й е син или внук, а? И любовната история може да си остане същата. Кент може да се справи. Ще дойде след няколко минути. Веднъж да го пуснем в действие и сме готови за постановката. Ще върви гладко, нали? Не е като да сме непознати, правили сме и друга пиеса заедно, една от първите ти, нали?

— Беше първата. Минали са тринайсет години, а ти си все същият, Монти. Още се опитваш да притиснеш до стената драматурзите.

Герхарт изрисува два големи кръга за цици и започна да запълва зърната.

— Всеки има нужда от помощ, дори драматурзите. Хей, говорили сме за това, Люк.

Люк се облегна назад и протегна крака. Изглеждаше отпуснат, но онези, които го познаваха добре, биха доловили напрежението.

— Предай се, Монти. Никога не сме обсъждали възрастта на Лена; току-що си го измисли. Цялата история се върти около нея и внука й, така че няма да я подмладяваме и с една година. Или да я състаряваме, ако за това става въпрос.

Герхарт си свали квадратните очила и се втренчи в него. Очите му изглеждаха избелели и малки без стъклата.

— Никой не харесва старици.

— Кой ти каза?

— Не е нужно да ми казват. Аз не харесвам стариците.

— Жалко. Повечето зрители са на обратното мнение, знаеш ли? Как иначе ще обясниш успеха на Джесика Танди, Етел Баримур и Констанс Бернхард?

— Констанс… твоята баба. Ето защо толкова държиш на тази пиеса!

— Лена ми напомня за Констанс. Но това не е всичко. Пиесата е страхотна, Монти, знаеш го. Трудно ми е да повярвам, че Кент я е написал — че има такъв опит на тази възраст — но някак си се е справил добре… — замълча, когато се чу звънецът.

— Е, големият писател е тук — отбеляза Герхарт. — Да видим той какво ще каже.

— Няма да му хареса.

В кабинета сякаш връхлетя торнадо. Кент Хорн беше млад, висок и слаб, изумително приятен на вид, с гъста черна коса и тъмносини очи. Носеше очила с метални рамки. Беше облечен с избелели дънки, с колан със сребърна катарама и бяла риза. С влизането си в кабинета заговори:

— Имам страхотна идея за второ действие, не точно промяна, да накараме Даниел да изглежда по-силен малко по-рано. Няма нужда зрителите да чакат толкова дълго, за да видят какъв е в действителност. Мислех си за това и по рано, но…

— Добро утро — каза продуцентът изправен зад бюрото си.

Кент погледна към протегнатата ръка.

— Много официално, Монти. Искам да кажа, че ние на практика сме обвързани, нали? Когато поставяш пиеса… — Подхвърли към Люк: — Здрасти.

— Монти мисли, че официалните отношения са хубаво нещо — усмихна се Люк.

Кент сви рамене, приближи се към бюрото и разтърси ръката на Монти с думите:

— Добро утро. Радвам се да ви видя в цветущ вид. Радвам се да видя всички ви в цветущ вид. Боже, колко е прохладно тук! Вървях пеш от апартамента си и чувствах как се топя, като се почне от краката — направо се превръщах в локва, като Злата вещица от Запада…

— Обсъждахме да променим възрастта на Лена. Да бъде на петдесет — прекъсна го продуцентът и седна. — По-добре ще е за публиката, която…

— Петдесет? Петдесетгодишна вместо на осемдесет и две? Шегуваш се!

— Обсъждахме го съвсем сериозно.

— Не е възможно. Откачили сте. Люк? — Кент се обърна към него.

— Наистина ли е сериозно?

— Не бих го подкрепил.

— Тогава защо, по дяволите, въобще говорим за това?

— Защото аз го искам — изръмжа Герхарт. Изрисува широки бедра и забоде молива си в листа. — Слушайте, проклетници, продуцирал съм петнадесет пиеси и дванадесет от тях донесоха големи печалби. Дванадесет! Четири още се играят с успех. Това е страхотно постижение и съм имал какво да кажа за всяка една пиеса. Просто защото си губя времето да правя пари, вместо да ходя в колеж не означава, че не знам какво не му е наред на театъра. Твърде много си приказвате един с друг и забравяте обикновените зрители. А те са млади и не харесват старците.

— Глупости! — отсече Кент. — „Магьосница“ е за Лена — Господи, Монти, знаеш, че урежда нещата като истинска магьосница и това донякъде е и заради възрастта й. Искам да кажа, човек не притежава тази мъдрост, когато е млад.

— Ти си млад.

— Аз съм различен, гений съм. Та тази пиеса е за истинските хора и е за жена, която не е млада.

— На петдесет не си млад.

Точно тази причина посочи, когато каза, че искаш да й сменяш възрастта.

— Не твърде млада. Но не и стара. Старостта е ужасна! Няма да продуцирам пиеса за дъртофелница, която хората ще мислят за вещица, не за магьосница.

Настъпи мълчание. „Негодник!“ — отново си помисли Люк. На никого нямаше да позволи да му казва как да режисира „Магьосница“; три месеца беше посветил на пиесата и сега тя беше негова много повече отколкото на друг, „Като режисьори те са джуджета“ — помисли си, но като погледна към масивната фигура на Герхарт, се ухили. Джуджета.

— Какво ти се струва толкова забавно? — поинтересува се Кент.

— Нищо. — Той се изправи. — Не съм дошъл да ви слушам как се джафкате. Или ще говорим за пиесата, или изоставям целия проект и ще събера нов екип.

— Лена си остава на същата възраст — с равен тон изрече авторът. — Няма да я променя и с година. Даже и с един проклет ден!

Люк кимна:

— Разбираме те.

— Но това е глупаво — отбеляза Герхарт. — Дай ни проект, Кент, нещо, върху което да поумуваме. Поработи няколко дни, това е всичко. Нека е седмица.

— Не. По дяволите, Монти, колко пъти трябва да го повторя? Не! Не! Не!

Люк се приведе напред и сложи ръце върху бюрото на Герхарт:

— Монти, прочети пиесата отново, от самото начало. Нямам намерение да провеждам този разговор пак, ето върху какво искам да си помислиш. — Той дръпна скицника към себе си, надраска три линии, откъсна листа и го пъхна под носа на Герхарт. — Първо, знаеш кой пълни театрите напоследък: по-възрастните, които могат да си позволят билетите. Мислиш ли, че няма да разберат Лена, да я одобрят и да се идентифицират с нея? Второ, накъде ще наклонят везните младите зрители? Знаем, че ще се идентифицират с любовниците, но ще им напомня ли Лена за техните баби…? Трето, когато внукът на Лена се влюбва, това много прилича на любовните афери, които баба му е имала като млада. Тя е по-благосклонно настроена именно защото е над осемдесетте — делят я шейсет години от нейните страсти. Една жена на петдесет все още би могла да преживее любовна връзка, Лена не може. Отбелязал съм си всички тези неща, но преди да ти покажа бележките си, искам да прочетеш пиесата внимателно. Да я почувстваш.

След малко Герхарт вдигна глава и се ухили:

— Ти си твърд човек, Люк. Не възразявам, именно заради това си такъв добър режисьор. Мислил съм за всичко това — прав си за възрастните зрители, може да си прав и за останалото. Не знам, но обмислях всичко това снощи и пиесата си е страхотна и така. Разбира се, бих предпочел героинята да е по-млада — мисля, че с малко преработки това би успяло — пък и знаеш, че винаги се опитвам да се наложа и пак ще се опитам, Люк. Но ти защити Лена и засега ще я оставим на мира.

Кент го гледаше изумен:

— Значи добре? Това са били игрички? Монти, мога да си използвам времето по-добре от това да споря с теб.

— Плащам ти за пиесата, господин Хорн, и ако пожелая да си играя игрички от време на време, ще си ги играя — а и ти с мен. Това обаче не беше игра, беше си на сериозно. Борих се за това, в което вярвам. Я се виж, застанал си като Клинт Истууд и си готов да ме застреляш. Опитах и загубих. Някои път ще опиташ и ще загубиш ти. Такъв е животът.

— Аз не губя.

— Да бе, сигурно. По-добре си помисли за това.

— Остави го — намеси се Люк. — Чакат ни два ужасни месеца, ако вие двамата не се сработите. Предупреждавам ви. И двамата. — Той отвори вратата на кабинета. — Монти, утре в десет? Ще започнем отново. Томи също ще е тук.

— Томи ли? — попита Кент.

— Уеб — поясни продуцентът. — Асистент-режисьорът по актьорския състав. В десет, Люк.

— И аз ще съм тук — предизвикателно изрече Кент.

— Естествено, че ще си, пиесата е твоя. Но не трябва да ти припомням, че не един дърпа конците: нито ти, нито аз, нито Монти. Театърът — поне моят театър — не е място за тирания. Така се работи при нас. Някои реплики, а понякога и цели сцени се нуждаят от преработка. Щом репетициите започнат, ще установиш как добри на хартия реплики звучат ужасно на сцената. Не подценявам писателската ти дарба, но още отсега ти казвам, че ще преработваш през цялото време.

— Няма да преработвам. Пиесата е идеална.

— Няма идеални пиеси. „Магьосница“ е прекрасно произведение, но не мога да ти обещая, че няма да искам промени, и ако това не те удовлетворява, по-добре се оттегляй още сега.

— Не бих искал.

— Радвам се. Утре в десет?

Кент кимна.

Един час по-късно Люк вече беше с Мариан Лодж в кабинета си. Тя беше слаба и висока, със зализана назад коса и златни халки на ушите, носеше мъжки костюм и копринена вратовръзка. Седеше изправена, в скута и имаше бележник с жълти листа, а до стола на Люк беше нагласила касетофона си.

— Както знаете, читателите на „Ню Йоркър“ изискват откровеност, така че искам да науча всички подробности. — Усмихна му се тя. — Как успявате да се справите за два месеца? Актьорите не се ли нуждаят от повече време, за да научат ролите си? Ами костюмите, декорите, осветлението… Омагьосана съм от театъра, нали разбирате, мога да говоря за това безкрай.

— Нямам чак толкова време — отвърна Люк с усмивка, която фотографът моментално запечата. Люк прикри недоволството си. Беше приел интервюто само защото Тайна Браун го беше помолила за участие в посветения на изкуствата двоен брой, но вече съжаляваше.

— Да видим какво можем да направим за един час… Що се отнася до двата месеца, подготовката може да бъде и прекалено продължителна.

— И как решавате колко време да продължат репетициите?

— Зависи от сложността на пиесата, както и от броя на героите. Но обикновено нещо не е наред, ако репетициите продължат повече от шест седмици.

Тя кимна:

— Знам, че с Клаудия сте разведени, но имате ли деца?

Той сви рамене. Познаваше този тип журналисти. Ще се плъзга по повърхността, като от време на време ще се интересува от работата му, но ще му задава предимно лични въпроси.

— Не.

— А искате ли деца… и пиесите като ваши деца ли са?

— Пиесите са като деца: трябват им грижи и любов, творческа атмосфера, за да разкрият потенциала си, но…

— Да, но вие, господин Камерън? Сигурно сте мислили за деца… Вие сте — имам го записано тук някъде — на колко години сте…

— На четиридесет и пет. Разбира се, мислил съм за деца. На баба ми й харесваше идеята да има правнучета. Тя все споменаваше за това чак до смъртта си. Бях на седем, когато отидох да живея при нея — родителите ми починаха внезапно и Констанс ме прибра. Израснах зад кулисите, заедно опознавахме градовете, откъдето минаваше пътят й. Двамата обиколихме доста места, преди да постъпя в гимназията и после в колеж. Бяхме страхотен екип.

— Затрогваща история — Марион Лодж широко се усмихна. — Но като стана дума за опознаване бих искала да науча мнението ви за брака изобщо, за приятелите ви и, разбира се, за децата.

— Госпожице Лодж. — Той я погледна изпитателно. — Мислех, че разбирате защо ви разказах това. Исках да е ясно, че нямам намерение да говоря за брака, приятелите си и всичко останало. Ще се радвам да поговорим за баба ми и пиесите, които съм режисирал, както и за онези, които искам да поставя. Предполагам, че това сте дошли да чуете.

— Добре. Винаги ли казвате на интервюиращите ви какъв тип интервю желаете? Значи режисирате интервютата като пиесите. Режисирахте ли и брака си по този начин? О, извинете, съжалявам — бързо изрече, когато Люк се изправи. — Не прецених думите си. Извинявам се. Мога ли да променя въпроса? Режисирате ли събитията в живота си по същия начин?

Той се усмихна:

— Не.

— Ще седнете ли? Съжалявам. Просто съм известна като… — усмихна се отново, този път съзаклятнически — като способна да измъкна всички интимни подробности. По този начин човек оживява на страниците: сигурна съм, че разбирате.

— Добрият писател кара хората да оживяват чрез езика и въображението, а не чрез пикантни подробности.

Тя се изчерви.

— Е, да, разбира се. Но все пак читателите се интересуват от личния ви живот, искат да ви опознаят.

— Могат да ме опознаят чрез работата ми. Мисля, че това би ги интересувало най-много. — Остана прав, облегнат на стената зад бюрото си. — От седмата си година и до тринадесетия си рожден ден, когато Констанс реши, че трябва да отида в гимназията, а след това през ваканциите, аз живях зад кулисите, гледах и се учех как се поставя пиеса. Когато бях на петнадесет, разбрах, че ще стана режисьор. Явно съм бил непоносимо арогантен, като съм мислел, че знам всичко, което ми трябва. Баба ми търпеливо ме изслуша, но накрая ми заяви, че отивам в колеж. — Погледна внимателно журналистката, настани се удобно и заговори за първите си години в театъра, като включваше анекдоти, известни имена, подробности и скандали.

Когато приключи разказа си, бяха минали два часа, фотографът си беше тръгнал отдавна, а Марион Лодж беше сменила два пъти касетата и беше изписала целия си бележник. „Не е зле“ — каза си Люк, когато я изпрати. Не държеше да пишат за него, но ако това му помогнеше да се съберат повече зрители в салоните, пиесите му да се играят по-дълго и драматурзите да му пращат ръкописите си, то двата часа нямаше да бъдат пропилени напразно. Всъщност беше готов на всичко, за да помогне на пиесите си и на театъра въобще.

„Събуждам се и започвам да помагам на мама вкъщи, просто задължение, но след това се сещам за театъра и сцената — и светът отново става прекрасен!“

Отново Джесика. Странно, но непрекъснато си спомняше цитати от нейните писма. Но те отговаряха на живота му и на всичко, което правеше. „Е, и двамата сме обвързани с театъра — помисли си той. — Или поне тя е била. Боже Господи, колко ли и липсва това? Точно както се чувстваше баба ми, когато се премести в Италия. Джесика сигурно й е писала за това. Тези дни, когато имам възможност, отново ще се върна към писмата й.“

Той хапна един сандвич и целия следобед прекара на бюрото си, потънал в работа. Почти не го безпокояха, а секретарката поемаше обажданията му, докато малко преди да си тръгне, се обади Клаудия:

— Хайде да вечеряме утре заедно? Не съм те виждала от векове.

— Ще ме видиш тази вечер на коктейла.

— Да, заедно с още петстотин души в балната зала на „Сейнт Реджис“. Люк, не ставай лош. Знаеш, че имах предвид само нас двамата.

Той погледна към календара си:

— Утре вечер съм на коктейл у Джо и Айлин, след това съм при Монти Герхарт. Ако искаш, можем да пийнем по едно преди това.

— Люк, трябва да говоря с теб, има някои неща, с които не мога да се справя… Защо ми причиняваш това?

— Добре, утре вечер в единайсет ще се видим в „Помпей“, но само за да пийнем нещо.

— Можеш да ме вземеш.

— Клаудия, заведението е на две пресечки от дома ти. Ще се срещнем там и след това ще те изпратя. Направи си списък какво имаш да ме питаш, винаги забравяш по нещо.

— Списък ли? Аз не планирам срещите си като заседания, животът трябва да носи изненади. Но нищо няма да забравя, става въпрос за пари.

Клаудия никога не забравяше нещо, свързано с пари.

Люк затвори, тя все още му натякваше за вечерята, която се наложи да плати, защото си беше забравил портфейла в театъра. Това беше преди да се оженят и тя плати с усмивка и се пошегува за разсеяните режисьори, но никога не забрави случая.

Лимузината му го чакаше отвън и когато той се настани в прохладното й купе, шофьорът се обърна да го поздрави. Тридесет години Арлън О’Дей беше шофьор на Констанс. Люк израсна пред очите му. Когато тя напусна Щатите, започна работа при Люк, грижеше се за него, споделяше тревогите му и го съветваше. Преди да потегли, се вгледа в лицето му.

— Лош ден ли имахте, господин Камерън? Или е от жегата? Горещината е направо жестока. Господ сигурно наказва някого, но не разбирам защо и ние, останалите, трябва да страдаме.

— Не смятам, че е наказание. И денят не беше лош, всъщност беше доста успешен; поне следобедът. — Замълча и си припомни събитията от деня; спора с Монти, урока по театър, които беше дал на Кент Хорн, нахалната журналистка, бившата му съпруга да нарича „среща“, това че Люк се съгласи да се видят за едно питие. Беше провел най-нормалните си разговори с един пакистанец — шофьор на такси и с шофьора си от Дъблин. Внезапно изпита силно желание да избяга. Къде? Не знаеше. Някъде. Да открие нещо. Но нямаше представа какво иска или търси.

„На четиридесет и пет — помисли си. — Здрав, финансово осигурен, известен, обожаван. Неженен. Необвързан…“

— Да изчакам ли, господин Камерън? — попита Арлън, когато излезе на Пето Авеню.

— Да. Ще се забавя около час. — „Свързан съм с Арлън — помисли си мрачно. — Той е единственият, който винаги ме чака. Боже, това звучи толкова сълзливо! От жегата е, както всички казват. Или защото започвам нова пиеса. Началото за мен винаги е най-трудното; имам текста, но не и актьори, героите още не оживяват, нищо не се движи. Винаги съм напрегнат в такива моменти, но няма значение.“ Обаче причината не беше в пиесата, нямаше представа какво точно му става.

О’Дей паркира пред блока, украсен с каменни горгони, ревящи дракони и ковани железни балкончета, което опасваха етажите. Портиерът посегна към вратата на лимузината точно когато Люк я отваряше.

— Е, сър, господин Камерън, горещичко е днес, ама утре ще бъде още по-горещо, така казаха по радиото.

Люк се зачуди колко ли пъти този ден портиерът е казвал същото на другите обитатели на сградата, колко пъти се е отправял към фоайето за глътка въздух или нещо разхладително, колко пъти си е наплисквал лицето и си е сменял белите ръкавици. Прииска му се да си остане вкъщи тази вечер и да се опита да разбере какво му става, какво не е наред.

Нямаше вечер, в която да си позволи да остане у дома, така че кимна на портиера и му каза, че навън наистина е ужасно горещо, но апартаментът му е прохладен, после си взе душ, избръсна се и се преоблече във фрак. Арлън се появи веднага щом той излезе. Качиха се в колата и потеглиха към кулата от стомана и стъкло на Медисън Авеню, където Триша Делакорте тъкмо излизаше от фоайето. Тя целуна леко Люк, докато нейният портиер затваряше вратата на колата зад гърба й.

— Изглеждаш великолепно с тази прическа.

— Косата ми още е мокра от душа. — Той я огледа със задоволство, одобри грижливо поддържаната й красота и скъпата, разкошна бална рокля, която разкриваше прелестната й сметановобяла кожа между, двата бухнали ръкава. Истинското й име беше Тереза Пшеворски, идваше от западната част на Чикаго, но още на седемнадесет, току-що пристигнала в Лос Анжелис, беше получила първата си работа като прислужница и беше станала Триша Делакорте — име от роман, който отдавна вече беше забравен. Беше възнамерявала да се омъжи за знаменит актьор или режисьор, който ще срещне, докато сервира ордьоври по празненствата. Обаче годините си минаваха и това така и не стана, а един ден, отегчена и ядосана, беше написала статия за една малотиражка, в която описваше скандалите между въображаеми герои така, сякаш бяха популярни личности от Холивуд. Високопоставените и могъщите, които ядат, пият и я пренебрегват като прислужница. Написаното беше живо и интересно, привлече вниманието на редактора на „Лос Анжелис Таймс“ и той й предложи да им сътрудничи.

Вече си беше направила две пластични операции и се беше научила да говори като вътрешен човек, използвайки слуховете и филмовите клюки, които беше научила през годините по купоните. Проправи си път до колонка в „Лос Анжелис Таймс“, а после й предложиха и място в „Съфистикейт“ — лъскаво седмично списание. Скоро след това вече не се нуждаеше от въображаеми герои, защото беше канена навсякъде, а телефонът й непрекъснато звънеше с новини за предстоящи сватби, разводи, раждания, започващи или приключващи връзки, неспазени обещания, синове или дъщери наркомани, спечелени или загубени състояния, криминални прояви и какво ли още не.

Когато се запозна с Люк, вече разделяше времето си между Лос Анжелис и Ню Йорк, като събираше новини за актьори, актриси, режисьори и продуценти, които пък се бяха пръснали между Аспен, равнините на Монтана и Шарън, Кънектикът. Тя никога не споменаваше за Люк в колонката си.

— Е, те пак го направиха — заяви, щом се качи в лимузината. — Мислех, че имат малко повече здрав разум.

— Трябва ли да знам за кого говориш? — попита той.

— Ще ти кажа. Джо и Айлин Фасбро са се скарали, почти се сбили. Вдигнаха скандал и снощи при Фреди Паркингтън — заради тях основното ястие закъсня десет минути — и после Джо ми заяви, че всъщност трябва да забравя цялата работа, защото имат грип, бил трескав и изрекъл доста неща, които не е бивало да казва. Да, но целият свят ги гледа и болестта не е извинение да се държиш по този начин. Ако изобщо е болен. Стори ми се съвсем здрав. Но, разбира се, за мен мъжете винаги изглеждат прекрасно във фрак.

— Спомена ли в днешната колонка, че е болен?

— Разбира се, че не. Писах, че двамата с Айлин са станали причина да се забави сервирането на основното ястие. Темата е превъзходна Люк — би била прекрасна сцена в пиеса. Бих искала да кажа нещо за хората, които принизяват класата с държанието си, но това не е тема за колонката. Може би следващия месец в „Съфистикейт“.

— Каква класа?

— Нашата. О, Люк, не бъди отегчителен! Знаеш какво имам предвид.

— Имаш предвид, че Джо и Айлин Фасбро — едни от най-ужасните хора, които познавам, а на всичкото отгоре са и отегчителни, олицетворяват висшата класа.

— Печелят много пари, известни са и ги канят навсякъде. Това е повече от висша класа. Люк, това е като аристокрация, каквато ние, американците, нямаме. А бихме искали да имаме — защо иначе според теб списанията с принц Чарлз и лейди Ди на корицата се разграбват за минути? Обаче имаме хора като Джо и Айлин, които са филмови звезди и вършат всички онези аристократични работи — даряват пари за благотворителни цели, снимките им се появяват във вестниците, купуват картини. Читателите обожават такива неща. И ако смяташ, че са ужасни, тогава защо утре ще им ходиш на гости?

— Хубав въпрос. Поканили са някакъв писател от Югославия, чувал съм за него и искам да се срещна с него.

— Покани го на вечеря у вас.

— Предпочитам да се запозная с него у тях, за да преценя дали имаме за какво да си говорим.

— Защо мислиш, че са ужасни и отегчителни?

— Заради страстта им към парите, защото преценяват хората по парите и защото са ексхибиционисти, което ми се струва инфантилно.

— Но са известни.

— А ти пишеш за известните хора, така че задължително трябва да пишеш и за тях. Но дали трябва да ги представяш като аристократи? Знаеш, че не са такива, нали?

— Вярвам, че са важни като аристократи, и това е най-важното.

Той сви рамене. Знаеше, че огромният успех на Триша се дължи именно на нейната сериозна наивност, че хората, които описва — повечето от които бяха незначителни и глупави — всъщност са аристократите, действията им са не по-малко важни за читателите от тези на президентите, генералите и мафиотите.

Знаеше също, че самият той точно това иска от зрителите си: да забравят действителността и да се оставят да бъдат въвлечени в създадения от него свят. Така че разбираше Триша. Тя вярваше — както децата вярват в приказки, а възрастните — в измислици, които правят живота им поносим, като им помагат да не мислят за трудностите и проблемите. Това, както и великолепната й външност, а и неизчерпаемият й запас от вицове го бяха забавлявали и възхищавали почти четири месеца.

Харесваше я. Той винаги излизаше с красиви и известни жени и беше свикнал да привлича фотографите, тъй че вечерта в „Сейнт Реджис“ с нищо не се различаваше от останалите. За Люк цялата вечер — търг за събиране на пари в името на кауза, която дори не знаеше каква е, вечеря и танци — сякаш се въртеше около вниманието, което засвидетелстваха на него и на Триша. Това беше начин да прекара вечерта, без да се отегчава.

Без да чувства нищо. За миг го обзе същото настроение, в което бе изпаднал в лимузината: някаква дълбока неудовлетвореност, причината, за която не можеше да разбере.

Танцуваше с Триша, разговаряха, наддаваше на търга и проведе сериозна битка за една статуя, която искаше да купи. Спечели и тълпата избухна в ръкопляскания. Когато в лимузината даде на Триша огърлицата, която също беше купил на търга, тя се притисна към него и попита:

— Сериозни ли са отношенията ти спрямо мен, Люк?

— Толкова сериозни, колкото са и твоите — отвърна той небрежно.

Тя се намръщи, а след малко добави:

— Смятам, че някой ден може да поискам да се омъжа за теб. Но не съм съвсем сигурна. Струва ми се, че с теб е трудно да се живее.

— Предполагам, че си права. — Лимузината спря пред сградата, където беше нейното жилище. Люк изпрати Арлън вкъщи и двамата с Триша се качиха горе.

— Какво означава това? — попита тя. — Че сигурно съм права?

— Че най-вероятно с мен се живее трудно. — Той прекоси дневната. Беше студена, обзаведена в модернистичен стил и с минималистични картини по стените. Люк я мразеше и според него тя не беше нито хубава, нито удобна, но беше творение на известен дизайнер и беше струвала на Триша толкова пари, поради което сега тя яростно я защитаваше. Обличаше се в ярки цветове, за да изглежда като блестящо цвете върху черно-бяла снимка.

Люк отиде до бара и приготви за Триша мартини, което тя изпи, докато той налее и на себе си. След това седна до нея на кушетката и я прегърна:

— Това не е нещо, за което да говорим сега.

Леко се отдръпна от него:

— Мислиш ли да се жениш отново?

— Вероятно не.

— Люк, непрекъснато отговаряш с „вероятно“, „може би“. Не си ли сигурен? — Вероятно не — отвърна той с усмивка и я целуна. Тя страстно се притисна към него. Устните й имаха вкуса на мартинито, тялото й беше горещо, сладко и топло. Поведе Люк към спалнята и когато се озоваха в леглото й, се надигна под него с умели движения. Тя беше толкова опитна, че ставаше анонимна. Когато се любеха, Люк никога не изричаше името й, а когато бяха разделени, почти не мислеше за нея. Ето защо веднага забрави за разговора им в колата — а ако Триша си го спомняше или той я притесняваше през следващите няколко часа, не спомена нито дума пред Люк. Той смяташе, че тя също изобщо не мисли за женитба.

Но когато призори се прибра у дома, безпокойството му се възвърна. Влезе в притихналия си апартамент, отиде в ателието си и седна на бюрото с мисълта да почете половин час, преди да си легне: няколко сцени от „Магьосница“ или някой роман. Но не посегна към нито едно от двете. Вместо това извади кутията на Констанс и наслуки извади едно от писмата.

„Скъпа Констанс, не мога да повярвам, че отново играем заедно! Имаш ли представа, че сме се срещнали преди две години? Чувствам се по същия начин като тогава — събуждам се и светът е ярък и възхитителен, сякаш си задържа дъха в очакване на вечерта, когато отново ще съм с теб. Работя толкова много — взимам уроци по балет, модерни танци и дикция. Когато ти ми писа: «Трябва да изучиш тялото си, всяко движение, гласа си, как се свиват устните ти, когато говориш с гняв или с радост, или с акцент. Тогава ще можеш да управляваш всичко това.», аз потреперих, щом го прочетох, при мисълта да управлявам… Във всеки случай се занимавам и с йога — може и да е дисциплина за ума и тялото, както казваш, но най-вече е забавно — и чета биографии, което също ми препоръча да правя, за да разбера как действат хората в различни ситуации. Сега съм много по-добра отпреди две години; чувствам го и заради това си струва. Надявам се и ти да мислиш, че съм по-добра. Ако съм го постигнала, дължа го на теб.“

„Тя е била на осемнадесет“ — помисли си Люк. Констанс трябва да е била — пресметна набързо — на шейсет и три. Две години без нито едно писмо — или поне в кутията нямаше — но през това време Джесика беше изпълнявала всичко, предложено й от Констанс. Пред него се появи видение — самотна млада жена, която с готовност следва съветите на човек, комуто е писала, но не го е виждала цели две години.

И сигурно наистина се беше усъвършенствала, защото отново участваше в пиеса заедно с Констанс. Запита се дали тя й е помогнала да получи ролята.

Върна писмото на мястото му в кутията и взе друго.

„Знам, знам, Констанс, права си, разбира се, но съм толкова ядосана, че не съм в състояние трезво да разсъждавам… Не ми стига да знам, че съм жива и животът има какво да ми предложи — знам, че е така, но не ми стига! Искам онова, което имах… О, Боже, искам си го и ме терзае това, че не мога да го имам. Съжалявам, скъпа Констанс, че те занимавам с това, но ти ще ме разбереш, защото животът ти в Италия не те задоволява и теб, нали?“

„Това сигурно е било след катастрофата“ — помисли си Люк. Терзае ме това, че не мога да го имам. Имала е предвид театъра, разбира се, но защо да не може да го има? Какво й се е случило?

Помисли си, че Джесика Фонтейн ще се окаже много интересна личност. Забележителна мистериозна жена. Нещо го привличаше към нея: може би трагедията в живота й и изчезването й, може би величието й преди това, а може би приятелството й с Констанс. Не знаеше причината, знаеше само, че кутията с писма е като магнит за него. „Трябва ми спокойна вечер — помисли си, — за да започна от началото и да ги прочета по реда, по който ги е писала.“ Погледна графика си за вечерта: коктейл с Джо и Айлин, вечеря при Монти, питие с Клаудия. Бързо прелисти страниците на календара. По дяволите, имаше нужда да остане една вечер сам вкъщи. Реши да не отлага и да се заеме с това още тази вечер. Написа извинителни писма до Джо и Айлин и до Монти, след което прибра писмото на Джесика в кухнята. Имаше няколко часа да поспи, преди да се срещне с Монти. Но тази вечер щеше да се върне пак при Джесика и да открие какво й се е случило, защо е напуснала сцената, къде е сега и дали знае за смъртта на Констанс.

Докато вървеше към спалнята, осъзна, че вече си мисли дали не би могъл да се срещне с нея. Не заради някаква особена причина, помисли си, просто от любопитство. И после най-сетне заспа.