Джудит Майкъл
Сцена на любовта (10)

Глава 10

Познатият силует на Лопес Айлънд се издигна от бурните води на Пъджет Саунд, потъмнял от силещия се дъжд. Самолетът се люлееше и пропадаше във въздушни ями, докато Люк се опитваше да види летището.

— Рифът на акулите — посочи пилотът. — И Рок Пойнт Бийч. Почти пристигнахме.

Той умело се бореше с вятъра, докато спускаше машината. Ухили се на Люк:

— Не е идеалното кацане, но и не е много зле. Ще изчакате ли да отмине бурята?

През обляното с вода стъкло Люк видя таксито на Анджи да се приближава до самолета.

— Не, аз… — един порив на вятъра заглуши думите му. — Колко продължава това обикновено?

— Пет минути, час, трудно е да се каже.

— Ще опитам.

— Както искате. — Пилотът отвори вратичката и бутна сгъваемата стълбичка, а Люк хукна по нея. Моментално стана вир-вода.

Пилотът покри с найлон кашона с пиесите и му го подаде. Той побърза да го сложи на задната седалка на таксито.

— Нямате ли си чадъри в Ню Йорк? — полюбопитства Анджи и огледа мокрия му костюм.

— В Ню Йорк е слънчево. Ще се изсуша в мотела. Няма нужда да ме чакате.

— Ще остана, ако не ме повикат другаде. Пък може и Робърт пак да ви даде камиона.

— Може би. — Люк избърса замъгления прозорец, докато Анджи завиваше по Фишърман Бей Роуд. Една светкавица разкъса небето и веднага я последва трясъкът. Люк си представи, че таксито е малка уязвима лодчица в бурно море. Наведе се напред — опитваше се да различи нещо — и докато гледаше познатия пейзаж, се опита да си представи мотела „Суифт Бей“ и къщата на Джесика. Отново беше тук — на острова, неканен, както и първия път.

Не беше получил отговор на писмото си. След като изчака две седмици, се обади, а после и още веднъж. Беше звънял четири пъти — и не се натъкна дори на телефонен секретар, на който да запише съобщението си. Всеки път се чувстваше все по-потиснат, докато накрая не издържа: направи си резервации за полетите до Сиатъл и Лопес, след това се обади на Робърт и си запази стая.

— И ще ми направите ли една услуга? — помоли го накрая. — Писах на Джесика, но не можах да я намеря по телефона, а искам да знае, че пристигам утре сутрин. Ще съм безкрайно благодарен, ако можете да й съобщите, че се надявам да я видя утре следобед.

— Лесна работа. — Мъжът изобщо не спомена бягството му предишния път и Люк, който му беше благодарен за дискретността, също не го спомена. Но сега, докато таксито се насочваше по хълма към странноприемницата, той се вцепени. Внезапно се сети, че ако Робърт е говорил с Джесика, тя може да го е помолила да го отпрати. И какъв друг избор би имал той в такъв случай, освен да се върне в Ню Йорк?

— Да продължаваме — каза внезапно на Анджи, която се обърна да го погледне. — Ще се оправя с Робърт по-късно. Закарайте ме до Уармът Бей.

— Мокър сте — меко отбеляза Анджи.

— Пак ще се намокря.

Тя кимна и обърна на пустия паркинг, а светкавиците раздираха небето.

Таксито мина по Порт Станли Роуд и обиколи острова към Уармът Бей. Всичко си беше така, както го беше видял от кабината на камиона на Робърт и веднага щом разпозна отбивката с фонтана, каза:

— Тук има…

— Знам — прекъсна го тя. — Джесика няколко пъти ми е носила ягоди от градината си. Тази дама има подход към растенията. И нежно сърце.

Удивен, Люк не каза нищо. Ако Анджи през цялото време е знаела къде отиват, колцина още знаеха? Колко ли силно е желала Джесика да я оставят на мира, ако уединението й се пази от всички на остров, където хората нямат тайни.

Знакът с фонтана беше потъмнял от дъжда и отбивката приличаше на приказен път, който потъва в тъмната и мрачна гора. Анджи спря колата на десетина крачки от пътната врата.

— Сигурно ще искате да се върна да ви взема.

— Да, благодаря. Ще се обадя веднага щом разбера кога.

— Разбира се, Джесика има кола. Може и тя да ви върне.

— Ще се обадя.

— По-добре да почакам малко; тя може да не си е вкъщи. — Люк погледна към затворената врата на гаража в другия край на къщата. Колата й вероятно беше там. Та кой би излязъл в този дъжд. Но не можеше да е съвсем сигурен.

— Добре. Но ще платя само дотук. И ще имате ли нещо против да откарате куфара ми в мотела?

Не искаше да изглежда сякаш се нанася, когато Джесика му отвори. Накрая излезе на дъжда, когато точно над главите им блесна светкавица. Той се наведе да вземе кашона от задната седалка. После се втурна към широката стряха над входа на къщата. Нямаше звънец, така че той използва чукчето с форма на фонтан. Чу кучешки лай и нищо повече, така че потропа отново. Канеше се да потропа за трети път, когато вратата се отвори.

Лицето й застина от изумление, когато го видя. Изглеждаше точно така, както и преди в градината си, въпреки че сега, отблизо, той виждаше по-ясно следите от предишната й красота. Очите й бяха синьо-зелени, каквито ги помнеше, но по-тъмни, все още големи и с дълги мигли, но заобиколени от ситни бръчици. Човек би могъл да си представи лъчезарната усмивка, която привличаше хората към нея, но и край устните имаше дълбоки бръчки, които стигаха чак до брадичката. Лицето й — някога гладко и открито — сега беше бледо, а кожата сякаш се свличаше под собствената си тежест. Косата й — водопад от разтопено злато, каквато Люк я помнеше — беше сребристосива, късо подстригана. Тя носеше тесни черни панталони и бледорозова риза. Тялото й още беше слабо, но ако преди беше висока и стройна, сега беше прегърбена, наклонена на една страна над бастуна си. Кучето й стоеше до нея, докато тя гледаше неканения посетител с преминаваща в ярост изненада.

— Нямаш право да идваш тук.

Гласът й беше същият — глас, който не можеш да забравиш, щом го чуеш веднъж. Беше загубил звучността си — вероятно завинаги — но все още разпознаваем и от усилието да свърже този глас със сбръчканото й лице и осакатеното й тяло, той едва си пое дъх. Но дъждът продължаваше да вали и той внезапно почувства тялото си съвсем премръзнало. Чу Анджи да потегля и видя Джесика да вдига ръка, за да спре таксито.

— Съжалявам — изрече бързо. — Мислех, че Робърт ти е казал, че идвам от Ню Йорк. Помолих го да ти се обади.

— Няма значение. Нямаш право да идваш тук.

— Дойдох като приятел. Донесох ти нещо, което ти принадлежи. И след като вече съм тук, не мислиш ли, че бих могъл поне да вляза?

Тя се поколеба, но точно тогава една светкавица разсече небето, последвана от трясъка на гръмотевицата. Тя се отдръпна от входа.

— Влизай.

Люк вдигна кашона и мина край нея. Кучето — пъргаво и любопитно — веднага се приближи да го подуши.

— Надежда — каза тихо Джесика и кучето се върна до нея. Тя сложи ръка на главата му и те застанаха там като селски портрет, помисли си Люк, в твърде странната стая.

От описанията в писмата й беше добил представа как изглежда къщата й, но беше поразен от красотата на голямата гостна: стените бяха бели, мебелите — също, паркетът беше бледозлатист, а навсякъде бяха пръснати разноцветни възглавници, имаше картини, цветя във високи вази и най-разнообразни ценни вещи — от старинни преспапиета и перуански колани от пера до индонезийските танцуващи фигурки върху масичките.

Беше една от най-красивите стаи, в които някога беше влизал. Задната стена беше остъклена и гледаше към храстите и цветята, приведени ниско под дъжда, а зад тях беше пясъчната ивица, заливана от бурните вълни. В къщата обаче не се чуваше нито звук от бурята.

— Светилище — промърмори Люк и остави кашона в малкото фоайе.

— Какво означава това? — Джесика затвори вратата и се облегна на нея.

— Къщата ти е като тази на баба ми в Италия, много красива, спокойна и тиха. Убежище. Място, където да забравиш какво си оставил зад гърба си.

— Не знаеш нищо за това. — Тя замълча, сякаш за пръв път осъзна, че този мъж е внук на Констанс. — Искам да кажа, не знаеш нищо за мен. Разбира се, за Констанс знаеш. — Последва нова пауза и Люк си представи как тя се колебае между любезността на домакиня и гнева й заради нашествието му. Накрая доброто възпитание надделя и тя каза:

— Ти си съвсем мокър. Свали си сакото. Съжалявам, но нямам подходящи сухи дрехи, които да ти предложа.

Люк постави сакото си на закачалката, седна на дървената пейчица под нея и си свали обувките.

— Ако ми дадеш кърпа, на която да седна, ще се опитам да не намокря мебелите.

— Почакай, ще намеря нещо. — Тя мина през гостната и изчезна зад вратата и далечния й край. След малко се върна с избелели панталони.

— Нося ги понякога в градината. Големи са ми и може и да ти станат. Мини през онази врата и завий наляво.

— Благодаря. — Той мина през посочената му врата и се озова в спалнята й — голяма квадратна стая с красиво бюро и голямо легло, което беше така извито, че да гледа към Уармът Бей. Красивият килим беше в бледорозово и синьо, а върху леглото беше метнат пачуърк в пастелни цветове. Макар че искаше да разгледа снимките и рисунките по стените, Люк зави наляво към банята. Забави се колкото да се възхити на боровите шкафчета и полици, както и на чугунената вана с извити крачета, обърната, така че да има хубава гледка към залива, след което смъкна мокрите си панталони и чорапи и обу другите.

Те бяха широки, с ластик и като смъкна навитите крачоли, му станаха като по мярка. Избърса мократа си коса и лицето си и едва тогава осъзна, че в банята няма огледало. Надникна в спалнята. И там нямаше. В гостната също не беше забелязал. В къщата на Джесика, изглежда, нямаше огледала.

Провеси мокрите си панталони на ръба на ваната и бос се върна през спалнята, като се наслаждаваше на топлината. Беше и гладен, но се беше самопоканил в къщата на Джесика, носеше нейни дрехи и нямаше никакво право да я моли и за храна. Отвори вратата на гостната и я видя да стои до прозореца. Кучето се беше изтегнало наблизо.

— Добре ли си? — попита тя, без да се обръща.

— Да. Приятно е да си сух. Благодаря. — Помълча малко. — Кашонът е за теб, от Констанс.

Отиде да го вземе от фоайето и го донесе до стъклената масичка пред прозореца. Постави го върху нея и забеляза гравирана кутия в средата на масата — същата като онази, в която баба му беше събирала писмата на Джесика.

— Великолепна е. Знаеш ли, че и Констанс имаше същата?

— Купихме си ги заедно. — Тя се обърна и го гледаше как отваря кашона. Лицето му беше в профил и миналото я заля, докато разглеждаше острите му черти и гъстите вежди. Беше все така самоуверен и упорит дори и с нейните панталони и бос. Беше част от предишния й живот и тя осъзна, че не е трябвало да го пуска в къщата.

Той най-сетне успя да отлепи тиксото и да отвори кашона.

— Тя ти ги остави в завещанието си. — Вдигна глава. — Не ми изглеждаш радостна.

„Аз съм, о, да, но не те искам тук. Искам да съм сама с онова, което Констанс ми е оставила, и със спомените си.“

— Защо не ми ги изпрати?

— Защото исках да те видя. Познавахме се в Ню Йорк.

— Доста бегло. Много неща се промениха.

Тя продължаваше да го гледа и после, внезапно, погледът и се отклони към гравираната кутия.

— Тази на Констанс е била празна — каза.

— Напротив, беше пълна. — Люк вдигна капака на кутията на Джесика и видя стотиците писма. — Защо мислиш, че тя би изгорила твоите, след като не можеш да се освободиш от нейните?

— Прочел си ги. — В очите й проблесна гняв и лицето и се оживи.

Той затвори капака.

— Ще ти кажа защо съм ги прочел, ако желаеш. Но първо бих искал да видиш какво ти е оставила Констанс.

След малко Джесика пристъпи напред, като се облягаше на бастуна. Когато стигна до него, Люк се отдръпна така, че тя да може да погледне в кашона.

— О! — възкликна изумено. Взе една от тънките книжки. Корицата беше скъсана, а буквите — изтрити и избелели, но Люк ги беше опаковал, така че знаеше, че това е първото издание на „Интерлюдия“ от Юджийн О’Нийл. Знаеше също, че лично О’Нийл го е подарил на Констанс и й го е надписал. Джесика прокара пръст по заглавието и после отвори книгата. Беше свела глава и Люк не можеше да вижда лицето й, но я чу да шепне посвещението:

— „На несравнимата Констанс с несравнима любов“. — Погледна към Люк. — Констанс се смя на това, обичаше чудатостите му. Смятахме да участваме в пиесата заедно, премиерата да е в Провънстаун и после да отидем в Ню… — Млъкна и се вцепени с наведена глава. Върху корицата капна сълза и тя трескаво я избърса. После, като тръсна леко глава, надникна в кашона, разместваше книгите и четеше заглавията. — Цялата колекция. Беше й толкова скъпа, събирала ги е цял живот. Бях сигурна, че ще ги подари на някоя библиотека. — Погледна го отново. — Благодаря. Опаковал си ги много внимателно.

— Бяха важни за нея. Също и ти.

Беше й напомнил за писмата й и лицето на Джесика се вкамени:

— Благодаря, че ми ги донесе. Много се радвам, че ги получих. Сега, след като приключи, ще се обадя на Анджи да дойде.

— Почакай малко. — Люк беше изумен от хладината й, но тя беше твърде отчаяна и тъжна, за да се почувства неудобно. — Те не бяха причината да дойда тук, можех и да ти ги изпратя, както сама каза. Просто много исках да поговорим. Пътуването до Ню Йорк е доста дълго и ще бъда благодарен да ми отделиш няколко часа, преди да се върна.

— Няма за какво да си говорим.

— Имаме — Констанс.

Тя се поколеба, после кимна:

— Сядай. Той огледа бързо двете кресла и дивана, обърнат към прозореца. Избра едното кресло и Джесика седна на другото. Между тях остана дървената масичка за кафе със стъклен плот. Дъждът се стичаше по прозорците, стаята беше мрачна като небето, но тя не посегна да включи лампата.

— Беше ли с нея, когато тя умря?

— Не. Прислужницата й ми се обади в Ню Йорк.

— Знае ли някои дали е изпитвала болка… или страх? Дали е искала някой да бъде край нея?

— Както изглежда, умряла е в съня си. Седяла е в голямото кресло в библиотеката си…

— Синьото ли?

— Да. Близо до кръглата маса с бялата копринена покривка — Той описваше стаята, като че ли беше декор, и Джесика затвори очи. Помнеше я. — Лампата още светела; на бюрото била оставила томче със сонетите на Шекспир; също и кутията с писмата ти — съвсем близо до нея. Било е някъде около три сутринта и тя сигурно е заспала. Мисля, че не е почувствала нищо, нямала е време дори да пожелае двамата с теб да сме край нея. Пристигнах там на следващия ден и тя изглеждаше спокойна и… — гласът му потрепери — много красива.

Джесика долови промяната в тона му и за момент забрави, че му е ядосана.

— Много те обичаше.

— Обичаше и двама ни.

Два пъти за една минута ги беше свързал заедно. Ядът й се върна. Защо той се вмъкваше в живота й? Тя погледна навън, към дъжда, който плющеше в градината й под тъмните ниски облаци, но това само я накара да почувства по-силно пустотата на къщата си и близостта на Люк, който седеше до нея.

— Искаше да знаеш защо съм прочел писмата ти — каза той и тя се напрегна.

Люк се изправи и започна да се разхожда из стаята, както правеше у дома, когато се опитваше да се съсредоточи. Дървеният под беше топъл под босите му крака и той се зачуди защо не се чувства глупаво, като носи чужди дрехи в къща, където не е добре дошъл, а и обикаля стаята без обувки и чорапи — но всъщност се чувстваше много добре. Може би защото много неща му напомняха за Констанс, може би защото беше на сигурно място, докато валеше и вятърът свиреше край къщата.

— Разчиствах вилата на баба си, подреждах и опаковах всички неща — някои щях да пратя в Ню Йорк, а други да предам на хората, които беше споменала в завещанието си. Когато отворих кутията с писмата ти, бях любопитен — толкова много и все с един почерк — така че прочетох първото, стилът ми хареса — пламенна благодарност за баба ми заради нейна похвала след лятно турне — прегледах още няколко и открих в едно от тях изрезка от вестник за катастрофата в Канада. — Замълча, но Джесика не каза нищо. Все още гледаше през прозореца, като че ли беше напълно погълната от бурята. — Можеше и да спра тогава, но исках да разбера какво ти се е случило. Обожавах те от много дълго време, винаги съм съжалявал, че не можахме да работим заедно, и бях поразен, когато изчезна. Веднъж попитах баба ми дали не знае къде си. Тя каза, че няма представа. Предполагам, че си я помолила да твърди така.

Все още загледана през прозореца, Джесика кимна.

— Не видях това в писмата.

— Казах й го по телефона.

Люк отново изчака, но тя, изглежда, не се канеше да каже нищо друго. Той се върна в креслото си.

— Кога си купихте кутиите?

— Преди седем години.

— Откъде? Струва ми се, че са италиански.

— Такива са.

Червата на Люк закъркориха, но дори и да беше чула, Джесика не помръдна.

— Къде в Италия? — попита той и в гласа му имаше притеснение и нетърпение.

Тя се обърна към него с отпуснати рамене. Думите му й припомняха всичко, което беше обичала, и тя го мразеше заради това, че я връща към миналото, след като толкова усърдно се беше старала да го забрави. Но не можеше да го изхвърли от къщата си поне докато бурята не отмине, а и искаше да поговори с него за Констанс. Знаеше, че е гладен и, че скоро ще трябва да му предложи нещо за ядене — въпрос на добър тон — но още не беше готова да предприеме такава стъпка. Беше унесена и победена и си помисли, че няма да се чувства добре, докато той не си тръгне.

— В градчето близо до вилата ли ги намерихте? — настоя той.

— Не. — Тя се облегна и си припомни. — Когато за пръв път я посетих в Италия, отидохме до Флоренция и прекарахме деня в Уфици и Пити Палас. Здравето й позволяваше тогава, така че цял ден се разхождахме и разговаряхме — винаги имаше за какво да си говорим, времето сякаш никога не ни стигаше — и тогава, по пътя към хотела ни, минахме край магазина на синьоре Форлези. Прозорците бяха прашни — е, те всъщност са си направо мръсни — но вътре се виждаха какви ли не гравирани кутии, а Форлези седеше отвън и поправяше нещо, лампа, струва ми се. Вдиша глава и каза: „А, слънцето се е показало. Две толкова прекрасни дами да осветяват моите…“ — тя прехапа устна.

— И вие си купихте кутиите — довърши Люк.

Тя кимна.

— Те бяха съвсем еднакви — и най-хубавите, така че си казахме „За нашите писма“. Кога я видя за последен път?

— Една седмица преди да умре.

— Беше ли много болна?

— Слаба, но не и болна. Разхождахме се в градината и поговорихме за режисьорите и продуцентите, с които тя беше работила… — Той спря за момент. — Току-що ми хрумна. Обсъждахме доста теми, много от опита й, не беше точно като преглед на живота й, но тя като че ли искаше да го види целия от разстояние преди да умре. Не вярвам в това в действителност, но… — Замълча.

— Какво е то? — попита Джесика.

— Спомням си как сложи ръка на рамото ми. Вървяхме през лабиринта, който тя толкова обичаше — винаги чувствам клаустрофобия в него, тъй че тръгнах по-бързо, — а тя сложи ръка на рамото ми и каза да позабавя темпото. Обясни, че поддържа лабиринта заради удоволствието да разкрива тайната му, и ми каза, че трябва да му се наслаждавам, а не да се сражавам с него. „Не можеш да го контролираш — изрече, — както се…“ Е, горе-долу такъв беше смисълът на думите.

— Продължавай — кимна Джесика.

— Не е важно.

— Моля те. Бих искала да чуя какво е казала.

Той леко сви рамене:

— Не можеш да го контролираш, както се опитваш да управляваш всичко друго в живота си; трябва да се подчиняваш на капризите му, както с поезията и доброто вино.

Събеседницата му се усмихна:

— Сякаш я чувам. Но не включи ли тя „любов“ в изискванията?

Люк се замисли.

— Знаеш ли, права си. Любов, поезия и добро вино. Май я познаваш по-добре от мен.

— Не, просто от друга гледна точка. Какво друго ти каза?

— Говорихме за родителите ми и за една бавачка, която тя нас първия път, когато дойдох да живея с нея, както и за работата й с режисьорите и продуцентите, включително и с мен. Имаше някои критики относно това, което правех, когато игра в „Дългият път на деня към нощта“. Не можех да повярвам; бяха минали почти десет години и тя никога преди не го беше споменавала, но през цялото време явно е чакала подходящ повод.

— Беше ли права?

Люк се втренчи в нея:

— Не съм сигурен.

— Какво каза?

— Бях я карал да си мисли, че цялото семейство е еднакво разрушително, защото всички те продължават да си говорят непростими неща. По този начин тя игра Мери Тайрън — споделяше вината за катастрофата с останалите в семейството. Но последния път, когато бяхме заедно, ми каза, че съм грешил, че Мери е само жертва.

Джесика поклати глава:

— Ти беше прав. Зависимостта е проклятие и Мери я използваше като оръжие срещу всички тях. Не мисля, че е била наясно през цялото време, но понякога чудесно знае какво прави. — Тя спря, поразена от удоволствието, което изпита, като че ли отново беше актриса, която обсъжда с режисьора пиесата. Беше и изплашена да открие колко близо до повърхността е другият й живот, така че върна разговора към Констанс:

— За какво друго говорихте?

Люк беше забелязал пламъка в очите й и сега го видя да угасва. Изпълни го мъка. Искаше тя да се чувства добре, но нямаше представа как да го постигне, нито пък вярваше, че усилията му ще бъдат приветствани, така че остави Джесика да води разговора.

— Най-вече спомени. Тя говореше, а аз я слушах. Като че ли се опитваше да ми разкаже, набързо за всички неща, които смята за важни.

— Огледа стаята, но виждаше библиотеката на Констанс и терасата й с изглед към хълмовете. Обърна се към Джесика. — Искам да знаеш още нещо. Тя ми написа невероятно писмо онази седмица; получих го след смъртта й. Обичаше да седи на терасата си и ми писа — мисля, че ще успея да го цитирам точно, защото съм го чел много пъти: „Седя тук, цялото ми същество е съсредоточено върху чудесата на този спокоен пейзаж и се чувствам като негов пазител. Но, разбира се, всички сме такива, нали? Всички ние, на които е позволено да изпълват света с богатство, красота и значимост. Ние сме…“

— „… пазители — поде Джесика и гласът й се сля с този на Люк. — И пазители един на друг също тъй, защото в сърцата ни не би трябвало да има друго, освен благоговение.“

Люк се усмихна:

— Трябваше да знам, че тя го е използвала и друг път. Помнеше добри реплики или добри мисли. Намерих някои места в писмата ти, където споменаваш неща, които е казвала и на мен. Обзалагам се, че е завършила писмото си с „Благодарна съм за теб, мила Джесика“.

— Предполагам, че твоето е било „Благодарна съм за теб, мили Люк“.

Те се засмяха.

— Сигурно си гладен — внезапно изрече Джесика.

— Не. Благодаря, но… — Той я видя да повдига вежди и се засмя. — Ами да. Закусих в самолета, но това сякаш беше преди три дни.

Тя се изправи и посегна към патерицата си.

— Ще си приготвим обяд.

Люк също се изправи.

— Мога ли да ползвам телефона? Робърт ме очаква. Подозирам, че Анджи го е информирала, но все пак трябва да се обадя.

— На полицата между кухнята и трапезарията е. Ако искаш да останеш сам…

— Не, няма нужда. Между другото, Робърт предупреди ли те, че ще дойда?

— Сигурно се е опитал. Но не вдигам телефона от няколко дни.

Люк я погледна изумен.

— Ами ако издателят ти се обади?

— Той знае, че понякога не отговарям.

Тя се протегна и включи настолната лампа до масичката за кафе.

Стаята оживя и стреснати от внезапната яркост на цветовете, те се спогледаха през кръга от светлина.

— Не бях осъзнала колко е притъмняло — промърмори Джесика. Обърна се и закуца към кухнята. Обърна се отново, когато отвори хладилника, и откри, че Люк я гледа. В очите й проблесна гняв.

— Канеше се да се обаждаш на Робърт.

— Да. — Той намери номера в тънкия телефонен указател за островите Сан Хуан и когато Робърт вдигна, му се представи.

— Не знам кога ще се върна в странноприемницата, но исках да съм сигурен, че ми пазите стаята.

— Ваша си е. Но искам да знам дали ще закъснеете много.

— Няма.

Той затвори и влезе в кухнята:

— Да ти помогна ли?

— Не се безпокой. — С гръб към него Джесика включи печката и започна да реже пушени гърди върху дървената дъска, монтирана върху тъмнозеления мраморен плот. Кухнята беше проектирана така, че да не и се налага да изминава повече от няколко стъпки, за да достигне каквото и да е около П-образния плот.

— Бих искал да помогна — каза кротко Люк.

Тя престана да реже за момент, после попита:

— Можеш ли да правиш салата?

— Мисля, че си спомням как става от дните преди Мартин.

— Мартин?

— Прислужник, готвач, пазач и моя съвест. Той отсъжда дали нещата са както трябва, или не. — Отвори хладилника, намери салатите и ги сложи на плота.

Джесика му връчи дървена дъска и нож:

— Доматите са в кошничката до теб. Намираш го за забавен.

— А също и много приятен. Той вярва в дълга и грижата за другите, също и във вечната отговорност; никога не съм го виждал да пренебрегва задълженията си заради своите желания. Това е толкова рядко качество.

— Намираш го рядко в театъра?

— Навсякъде.

Тя замълча. Едва не го попита доколко той самият вярва в тези неща, но това би направило разговора прекалено личен.

— Близо до теб ли живее? — попита.

— В определен смисъл живее с мен. Преградих част от апартамента си. Има отделен вход. Направил е кухнята ми своя и казва, че има всичко, от което се нуждае.

— Освен собствен дом и семейство.

— Много хора нямат семейства. — Той я погледна, но точно тогава тя се беше обърнала да отвори вратичката на шкафчето и да вземе една чиния. — Нека го направя аз.

— Добре съм — отвърна и свали чинията.

В стаята беше много тихо. Люк гледаше как Джесика подрежда тънките парченца месо в чинията и около тях слага малки испански маслинки.

— Винаги ли държиш пушени гърди за неочаквани гости? — попита той.

— Държа ги във фризера. Тези са остатъци от снощи.

Представи си я на вечеря — не пред обичайното набързо сготвено нещо, а пред внимателно подбрано, елегантно и старателно приготвено, артистично аранжирано ястие — изядено насаме, без разговори, без да има с кого да споделиш удоволствието от храната и виното. Изобщо не се сети, че самият той твърде често се храни сам. Просто още веднъж почувства мъка заради нея.

Джесика го погледна, срещна погледа му и студено изрече:

— Салатата.

— Идва веднага — отвърна той. Наряза лука и го прибави към зелената салата, която беше накъсал на парченца. Огледа се за съд.

— В шкафа от дясната ти страна — каза Джесика и той извади салатиерата, където да ги сложи. Взе един домат.

— На кръгчета или на кубчета? — попита.

— На кръгчета.

Джесика намали пламъка под тенджерата на печката, сипа кафе в кафе — машината, напълни я с вода и я включи. Движенията й бяха резки и икономични, но почти автоматични; чувстваше се неудобно от присъствието на Люк. Той беше кротък и спокоен, за което му беше благодарна, но беше висок, с налагащо се присъствие и сякаш заемаше цялото пространство. Беше минало много време откакто някой беше седял в стаята, където живееше тя. „Ще се нахраним и след това ще го изпратя — помисли си. — Дъждът скоро ще спре и никога повече няма да го видя.“

От кутията под кърпата извади парче черен хляб и взе нож.

— Аз ще го нарежа — предложи Люк. — Или имаш някаква друга работа за мен?

Тя си пое дъх. Той настояваше да участва във всичко.

— Остана само това и подреждането на масата.

— Нека я подредя аз тогава. Нали нямаш нищо против? Точно това Констанс винаги държеше да ми поверява.

След малко тя кимна. „Дистанцирано“ — помисли си той и започна да реже хляба. Заобиколи плота и премина в трапезарията.

— Кой сервиз да използвам?

— Който ти хареса — отвърна тя с безразличие.

Подразнен, защото му се искаше тя да вземе някакво участие в подреждането на масата, Люк сви рамене и избра две големи подложки с пъстри ивици в ръждивокафяво, синьо и златно. Намери подходящи сини салфетки. Кръглата маса беше черна, полирана и с четири стола. Люк сложи покривките пред два срещуположни стола. В едно от шкафчетата намери шест полици с порцеланови съдове в защитни калъфи с цип, а под тях двете чекмеджета буквално се пукаха по шевовете от сребро — сервизи и прибори, използвани за банкети в Ню Йорк. Сега бяха тук, като че ли тя не бе могла да реши какво да остави. Но колко ли често ги ползваше?

Хрумна му, че къщата на Джесика и шкафовете изглеждат по същия начин като апартамента му в деня, когато усети празнотата му и реши да даде прием. Откакто беше дошъл, телефонът й не беше звъннал нито веднъж; нямаше и близки съседи. Тази малка къща над водата, обърнала гръб на хората и Лопес Айлънд, изглеждаше толкова изолирана и самотна, като пещера на корабокрушенец насред безкрайния, безразличен океан.

Той разтвори един от калъфите и извади две чинии от бял порцелан с приятни цветни мотиви, две подходящи чинии за салата и сосиери.

— Какви чаши? — попита.

— За червено вино. И за вода, ако желаеш.

Той ги постави на масата, взе два свещника от полицата и претърси чекмеджетата за свещи и кибрит.

— Трябва ли ти помощ за виното?

Мълчанието й му подсказа, че не й трябва помощ, но след малко тя се появи с бутилка и тирбушон.

— Би ли я отворил? — Връчи му я и погледна към масата. — Колко красиво изглежда. Нищо чудно, че Констанс ти я е поверявала.

Той наля вино.

— Ще донеса храната. — Пренесе подноса с нарязани гърди, салатиерата и кошничката с хляба.

— Супата е до печката — каза Джесика и той донесе супника на масата, докато тя поставяше чиниите за супа. Люк ги напълни, след това дръпна стола й и го задържа, докато седне.

Сякаш беше отворил и друга врата към миналото. Някак, без дори да мисли за това, тя изправи гръб, вдигна глава и когато остави бастуна си и седна, го направи с грация и гъвкавост. Но след секунда ефектът изчезна и Люк видя, че тя изпитва болка.

— Съжалявам — каза й. — С какво мога да ти помогна?

Джесика поклати глава:

— Ако обичаш, седни.

Дъждът беше спрял, но вятърът още виеше и блъскаше по прозорците, като че ли пляскаше с мокри чаршафи, а небето беше почти черно. Люк запали свещите и отраженията им затанцуваха по стъклата. Джесика ги погледна и видя бледото отражение на своето лице и на Люк. Задоволството надмогна нежеланието й, раздразнението от нахлуването на Люк и болката, която беше преминала през бедрото й, когато застана права. Беше приятно да имаш някого, с когото да споделиш виното и храната си.

Разбира се, тя го знаеше от миналото. А Люк беше приятен и решителен. Но не му беше мястото тук и тя знаеше, че задоволството е нещо, което няма да трае дълго. Щеше да е много по-доволна, когато той си тръгне.

Супата беше минестроне, гъста, с паста и зеленчуци, гореща — и беше единственото, от което Люк се нуждаеше, за да затвърди мнението си за светилището. „Ако ми трябва място да се скрия — помисли си той, — това ще е то. Колко е отдалечено от всичко!“ Колко далече се чувстваше от офиса и апартамента си, от театъра, от Ню Йорк, от всичко и всички в живота си.

— Не съм се чувствал толкова отпуснат от години — каза на глас.

— Благодаря.

Тя кимна. Хранеха се в мълчание. Когато приключиха със супата, си сложиха пушени гърди и салата. Джесика му протегна кошничката с хляб и Люк си взе още една филия.

— Прекрасен обяд. На Лопес ли пазаруваш?

— Да. Ако ми трябва нещо специално, Робърт ми го носи.

— Сигурно си пазарувала сама, когато си работила върху „Пигмалион“.

Тя го погледна стреснато и внезапно той разбра. Ако тя е била толкова изолирана и дори не вдига телефона, как би могла да режисира цял мюзикъл? Но това не беше въпрос, който би могъл да й зададе, и че искаше да обсъжда факта, че е чел писмата й, така че продължи:

— Ами къщата ти? Изглежда великолепно. Архитектът от Лопес ли е? Ами строителите?

— От Сиатъл са, но и двамата имат къщи тук. Добре се справиха, а и Констанс ми даде някои съвети какво да изисквам и какво да следя. Тя ми каза, че е строила къща, но не спомена къде.

— Никога не е строила къща. Говорихме за това, когато си мислех да правя вила близо до Милбрук, но не ми остана време — нито пък на нея. Какви съвет ти даде тя?

— Светлият паркет беше добра идея, както и заоблените ъгли, също и ъгловата камина в спалнята. Аз проектирах кухнята, защото тя не знаеше какво ми е необходимо — тя нямаше представа от кухни, но пък имаше стотици други идеи. Мислиш ли, че са били просто плод на фантазията й?

— От красивите мечти, които никога не се сбъднаха. — Погледите им се срещнаха и те се усмихнаха. — Вероятно си е мислила за твоята къща като най-близка до мечтите й. Съжалявам, че никога не дойде да я види. Щеше да се чувства като у дома си.

— Описвах й я в писмата си, а една нощ тя се обади и ми каза, че си ме представя в гостната, обаче иска да знае и най-дребните детайли.

Те се усмихнаха отново. Беше безопасно и лесно да говорят за Констанс, което и сториха — обичаха я и им липсваше, а вятърът и дъждът плющяха по прозорците, докато свещите бавно гаснеха. Надежда се приближи и Люк и Джесика я нахраниха, а после тя се сви и заспа. Допиха виното и той, без да пита, донесе кафеварката от кухнята и наля кафето.

— Винаги разговаряхме за пиесите, които режисирам — каза той, облегна се и протегна крака. — Всеки път тя ми помагаше със съветите си. Липсваше ми много, докато работех по „Магьосница“. Липсваше ми това да седне до мен, да чете на глас пиесата — с онези смешни кръгли очила за четене на върха на носа; липсваше ми почукването с пръст по масата — за да е сигурна, че съм схванал какво има предвид; липсваше ми смехът й, когато си подхвърляхме шеги… — Отпи от кафето. — Извинявай. Не исках да прозвучи толкова сантиментално.

Джесика пое дълбоко дъх. Той беше въвел Констанс в стаята и усещането й за загуба се усили. След малко тя попита:

— Какво е „Магьосница“? Не съм чувала за тази пиеса.

Люк я погледна:

— Съвсем нова е, авторът й е Кент Хорн. Много талантлив младеж, което е изненадващо, като се има предвид какъв невероятен досадник е и колко е затворен, но пиесата е великолепна. Толкова добра всъщност, че привлече дори Аби Деминг.

— Аби е участвала?

— Да. Премиерата беше преди три седмици и май ще имаме дълъг сезон.

— Значи рецензиите са положителни?

— Страхотни са. Дори в „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“ отбелязаха и работата на Мерилин Маркс.

— Тя какво прави — декорите или костюмите?

— И двете. Работила си с нея, нали?

— Правеше декора за „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“ Харесвах я; тя ни питаше с Констанс къде да разположи вратите и се съобразяваше с желанията ни.

— Трябваше да преместим една врата от декора за „Магьосница“.

— Значи е пропуснала да се консултира с Аби или с теб. Тогава всички я обвиняваха, че обръща най-голямо внимание на Констанс и на мен.

— Така е.

— Да, но ако си й любимец, изглежда съвсем естествено. — Тя се усмихна и Люк се засмя, но после тя внезапно дочу предупредителен глас: „Допускаш го прекалено близо, чувстваш се прекалено добре, отваряш врати, които трябва да си останат заключени. Смени темата, смени темата, смени…“

Но смехът на Люк беше изпълнил къщата й със звук, който този таен глас не можеше да чуе, и тя пренебрегна предупреждението. Не беше важно, защото той скоро щеше да си отиде.

— Кой ти беше асистент в „Магьосница“? — попита тя.

— Фриц Палфри. Монти Герхарт продуцираше.

— Монти и неговите маски.

Люк се засмя:

— Свали си ги за „Магьосница“; мисля, че го опознах. Работихме пълноценно заедно. Кога си работила с него?

— В „Детският час“. Мислех го за надут глупак.

— Е, както каза, това е маска. — Той се наведе напред и напълни чашите отново. — Монти доведе Аби Деминг, аз не я исках заради характера й. Никога не бях работил с нея, но…

— О, така си е. Наистина е ужасна понякога. Виждала съм я да превръща екипа във военен отряд и да обръща репетициите на гражданска война. Монти сигурно е знаел каква е.

Люк усети промяната в тона й — тя му позволяваше пълна свобода. Седеше приведена напред, беше обгърнала чашата с длани, ръцете й бяха отпуснати на масата. На светлината на свещите бръчките на лицето й изглеждаха толкова дълбоки, сякаш бяха гравирани, правеха я да изглежда още по-стара, не се забелязваше и сянка от предишната й красота. Но Люк не се беше съсредоточил върху лицето и. Главата й беше леко наведена, сякаш тя се вслушваше в миналото, и в позата и видя глад за новини от света, който беше напуснала. Видя отворената врата. Сега вече нямаше да останат върху сигурната почва на темата за Констанс. Щяха да говорят за всичко.

— Монти вероятно е чувал същите истории като мен. Но завел Аби на вечеря, тя го погледнала в очите и това май е свършило работа.

— Виждала съм я да го прави. Има нещо доста библейско около Аби, когато излиза с мъж — сякаш му дава възможност да избере рая или да се превърне в стълб от сол.

Люк избухна в смях:

— Тя се държеше точно така с Корт. А доколкото забелязах, също и с Кент.

— Той преработи ли някои сцени за нея?

— Само когато всички го смятахме за необходимо. Тя не беше толкова капризна, колкото се боях. Констанс сигурно би била по-сурова от Аби — поне в „Магьосница“.

— Констанс разбираше героите дори по-добре от някои писатели. Веднъж накара Хюлбърт Ловидж да пренапише цялото второ действие на „Мадам Форестиер“.

— Това е прекрасна пиеса.

— Защото е отличен писател. Той мина през един лош период, в който пишеше ужасни пиеси, настояваше, че са добри и всички други грешат. Беше доста потискащо. После успя да преодолее кризата. Това е едно от чудесата, които ни карат да узнаем колко странно е човешкото съзнание.

— Дори за Хълбърт, представям си, щом не е могъл да осъзнае, че пише зле.

— О, Хълбърт никога не би си признал такова нещо.

Люк се усмихна. В думите й откриваше същото задоволство от забележките й като в писмата.

— Хълбърт ми напомня за Кент Хорн — отбеляза и й разказа колко пъти е трябвало да насилва Кент да се съгласява с вижданията му на режисьор. — Можех и да съм по-мек, но бях нетърпелив…

— Стремиш се към една главна цел. Не забелязваш нищо друго. Повечето хора в театъра… — Тя не се доизказа.

— … са такива — завърши Люк и погледите им отразиха пълното разбиране на хората, към които принадлежаха и те. Джесика наруши мълчанието с друг въпрос. Внимателно го слушаше, но непрекъснато се чудеше на откровеността му. Люк Камерън, когото познаваше и за когото беше чувала в Ню Йорк, та дори и от Констанс, не беше склонен да откровеничи. Беше студен и резервиран с всички, освен с онези, с които работеше. Хареса й сегашната му откритост — не го принизяваше, а го правеше по-силен. Човек, който до такава степен е отдаден на театъра, че понякога забравя по-спокойните начини за постигане на целите. „Единствената причина да го смятам за привлекателен е, защото и аз съм в театъра — помисли си тя. И после, с гняв, се поправи: — Защото бях в театъра преди време.“

— И тогава се обадих на агента ти за „Наследството на Емили“ — тъкмо казваше Люк. — Исках те за Емили. Но ти беше в Лондон.

— Играех в „Крал Лир“ в Стратфорд с Хю Уелфрит. — Тя се взря в пространството. — Същата година Констанс се оттегли в Италия. Спря в Лондон по пътя и прекарахме четири прекрасни дни; тя настояваше да гледа „Крал Лир“ три пъти, а през почивната ми вечер гледахме „Котките“. Приятно ми беше да знам, че тя е сред публиката; играех за нея, използвах жестовете и промените в интонацията, за които сме говорили през годините. Беше като таен код между нас. Когато бяхме заедно, винаги се забавлявахме; всичко между нас беше както трябва. — Тя сплете ръце и преглътна сълзите си. Нямаше причина да крие чувствата си от Люк, който също беше обичал Констанс, но толкова беше свикнала да таи всичко в себе си, че не можеше да се разплаче пред него, макар че след смъртта на Констанс светът беше угаснал за нея.

— Знаеш ли какво е станало с Хю? — попита тя. — Беше болен, когато играеше Лир, макар че никой, освен придружителя му и мен не знаеше, а от играта му човек не би могъл да предположи.

— Той умря преди три години. Загубихме прекрасни актьори през последните десет години.

Джесика кимна със сведена глава:

— Бяхме добри приятели с Хю. Велик актьор.

В настъпилата тишина Люк каза:

— Сигурно не знаеш за „Аркадия“. Това е ново актьорско училище за деца — аз съм в директорския съвет — и е изключително добро.

— Разказа й за директорите на училището и за младите актьори, които излизат от него, и от тези теми премина на други. Свободно се впусна през света, който и двамата познаваха добре, описваше нови актьори и режисьори, дошли от телевизията или от регионалните театри, разказваше анекдоти за хора и места, споменаваше нови ресторанти и стари нощни клубове и дори живо описа жегата през лятото и изгледа от терасата си към потящия се Ню Йорк.

— Но репетиционната беше хладна? — попита тя, съсредоточавайки се върху едно от най-важните неща за актьор по време на горещините.

— И шумна — отвърна Люк. Засмяха се — и двамата често бяха виждали старите и шумни климатици в залите под наем. Стреснат от смеха й, той се втренчи в нея и за пръв път забеляза сянката на предишната жена. „Тя никога няма да изглежда както преди — помисли си, — но ако се смее по-често, приема нещата откъм смешната им страна и…“

Но още докато си мислеше за това, лицето й отново стана мрачно. Сякаш за момент слънцето бе проникнало през извънредно гъсти облаци и после те отново го погълнаха. Люк откри, че му се иска да я кара да се смее, и се опита да се сети за някой забавен слух или весел анекдот, но нищо не му хрумна. За да наруши мълчанието, вдигна кафеника — но той беше празен. И едва тогава осъзна, че дъждът е спрял.

Обърнаха се към прозореца едновременно. Видяха бледите си отражения и тези на догарящите свещи. И не чуха нищо. Дъждът не чукаше по прозорците, не пиеше вятър. Люк за миг беше обзет от паника. Щеше да се наложи да си тръгне, а искаше да остане.

Не беше открил отговорите на въпросите си за Джесика; бяха се плъзнали по повърхността и не се беше приближил до нея повече, отколкото преди да пристигне. Беше говорил през повечето време и каквото и да имаше тя да казва за себе си, никога не се доближи до откриването на личността, в която се беше превърнала. Но това не беше единствената причина за паниката му. Искаше да остане, защото се чувстваше щастлив тук.

Но не можеше да се самопокани, тъй че бавно — за да даде време на Джесика да го спре — той сложи салфетката си на масата, бутна назад стола си и се изправи.

— Мисля, че дрехите и обувките ми са изсъхнали.

Тя обърна гръб на прозореца и той остана поразен от тъгата в очите й. Но тя не каза нищо, тъй че той мина покрай нея към гостната и после към спалнята. Затвори вратата.

Джесика не помръдна, преди да чуе бравата да изщраква. После механично се зае да разчиства масата. Помисли си да се обади на Анджи и да я помоли да закара Люк до мотела, но вместо това продължи да носи чинии в кухнята.

„Очаква ме спокойна вечер. Трябваше да го отпратя веднага“ — мислеше си тя.

Но вечерта, която й предстоеше, не беше спокойна, а самотна и преди тя дори да може да се спре думите „Не искам да съм сама“ изскочиха от устата й. Сама в трапезарията пред разчистената маса и изгорелите свещи, тя се огледа в съвършения дом, който беше създала, и си представи часовете тишина пред себе си. Би могла да изпълни стаите с гръмка музика и те пак щяха да са тихи. Можеше да обикаля кухнята, докато приготвя вечерята, газовата печка да съска, тя да отваря и затваря хладилника, да дрънчи с тенджерите и тиганите, но въпреки всичко щеше да е потънала в тишина. Можеше да си пусне филм — и къщата пак щеше да е смълчана.

„Но такава я предпочитам — помисли си. — С Констанс живеехме по един и същи начин.“

Не, не беше истина. Констанс беше оставила света да нахлува в дома й. Не беше отворила широко вратите, но хората идваха, получаваше писма и подаръци, телефонът звънеше.

„Скъпа Джесика, не разбирам живота, който си избрала, и обясненията ти не ми говорят нищо. Каква е тази пропаст, за която споменаваш, че разделяла миналото от настоящето? Ако можеш да режисираш «Пигмалион», какво те спира да се върнеш на Бродуей и в Лондон, да играеш или да режисираш, ако това ти доставя по-голямо удоволствие сега? Препрочитам писмата ти и си мисля, че все още си в нещо като шок след ужасната катастрофа. Но, скъпо мое дете, ако това е истина, би трябвало да потърсиш помощ. Не се изолирай от познатия ти свят. Той е твоята същност, твой живот — това си ти.“

Констанс й го беше писала преди година и Джесика никога не й отговори прямо, повтаряше само, че е доволна и няма да се върне в Ню Йорк. След това писмата им добиха вида на тези, в които стари приятелки си разменят разни клюки — липсваше предишната близост. И тогава, точно миналата пролет, беше дошло различно писмо.

„Моля те, ела да ме видиш. Липсваш ми и вярвам, че и аз ти липсвам. Трябва да сме заедно. Моля те, скъпа, скъпа Джесика, ела да ме посетиш.“

Вратата на спалнята се отвори и Люк застана в правоъгълника светлина, все още с нейните панталони и бос.

— Отвратителен ден — изрече мрачно. — Всичко е мокро. Ако не възразяваш, ще задържа панталоните ти и ще ги пратя по Анджи, след като се добера до мотела. — Видя я да поглежда босите му крака. — Ще си сложа обувките, когато тя пристигне. — Мина край нея на път за гостната. — Джесика, приеми извиненията ми. Толкова исках да те видя, че престъпих твоите желания. Като не отговори на писмото ми, ти ясно ми показа нежеланието си да ме виждаш, но аз не обърнах внимание на това. Не трябваше да идвам. Не трябваше да нахлувам в къщата ти и да ти отнемам целия следобед, да те принуждавам да ми предложиш обяд…

— Не си ме принудил. Съжалих се над шумния ти стомах.

Това го спря. Тя го изненада до такава степен, че извинението, което беше намислил в спалнята, излетя от главата му и той не знаеше какво да каже.

Кучето се изправи, отърси се и притича през стаята. Джесика проследи Надежда, доволна от намесата й. Чудеше се как да помоли Люк да остане; искаше да му каже, че той е връзката й с Констанс и театъра и освен това просто е щастлива да са заедно. Знаеше, че той се е чувствал добре в компанията й, но и че няма да нахалства, като помоли да остане. Предложението трябваше да дойде от нея, а тя се колебаеше.

Люк направи първия ход — тръгна към телефона.

— Заедно със стомаха ми ти благодарим, но е крайно време да си тръгвам. — Вдигна слушалката и се обърна с ръка над бутоните. — Беше прекрасен следобед. Чувствах се като вкъщи и това не е, защото носех панталоните ти. Съжалявам, че не се познавахме по-добре, но може би някой ден…

— Бих искала да останеш.

Обърна се да я погледне. Тя сложи длан на главата на Надежда като за подкрепа.

— Все още има за какво да си говорим… може да вечеряме по-късно и ще те закарам до мотела. Ако желаеш.

Той затвори телефона.

— Много бих искал.

Кучето се приближи до него и побутна ръката му с нос. Той коленичи и го почеса зад ушите, погледна към Джесика и се усмихна:

— Надявах се да кажеш точно това.