Джудит Майкъл
Сцена на любовта (6)

Глава 6

Репетициите на „Магьосница“ започнаха в най-горещия ден. Когато актьорите се събраха в наетото от Монти студио на Четиридесет и пета улица, веднага заговориха за жегата и Люк, който седеше на една маса встрани, долови в гласовете им гордост от това, че горещината в Ню Йорк е по-голяма, отколкото в другите градове — точно както студът, тълпите и кризите са по-големи — но защото са силни и волеви хора, те ще преминат успешно и през това изпитание.

— Отвратително място за живеене — промърмори Монти Герхарт и седна до него. — Винаги има нещо. Другите градове си имат нормален климат, нормален живот… отегчителен, но нормален. Получих бюджета от Трейси. Изглежда малко раздут. Двеста и петдесет хиляди за реклама?

— Не е кой знае колко. Ще го прегледаме. Други проблеми?

— Костюмите. Ефектите. Не поставяме „Фантомът от операта“, нали така: очаква се да е простичък спектакъл.

— Съгласен съм. И аз си мислех, че сметките са раздути. Ще питаме Трейси, щом се добере дотук. Тя сигурно си има причина за тези цифри. Нещо друго?

— Не, това е всичко. Парите идват, Люк. Започнаха да валят веднага щом писах на някои хора, че ще участва Аби Деминг. Освен това я накарах да напише колко е очарована от Рейчъл и Корт. Искам да кажа, тези хлапета са участвали само в няколко телевизионни постановки и не мога да използвам имената им за печалба, но ако Аби ги подкрепи, много хора ще се бръкнат за чековите си книжки. Но това не означава, че не трябва да следим бюджета — човек не знае какво ще стане.

Люк кимна. Както винаги му бяха нужни няколко седмици да свикне с грубоватите маниери на Монти, един от най-способните продуценти в бизнеса. Много хитро от негова страна да накара Аби да прибави послепис към писмото; това сигурно щеше да успокои евентуалните инвеститори по отношение на репутацията й. „А аз притеснявам ли се за тази репутация? — запита се Люк, докато се изправяше да посрещне Аби и останалите актьори. — Естествено. И още как.“

Помещението на втория етаж на стар склад беше преоборудвано като танцова зала, на едната стена имаше огледала, а отсрещната беше заета от огромни прозорци. Лампите бяха неонови и Люк включи няколко, за да освети пространството, което щеше да представлява сцена. Наоколо бяха пръснати сгъваеми столове и разнообразни кашони, които да служат за мебели; нямаше да ползват декори, мебели или ефекти преди генералните репетиции във Филаделфия след шест седмици. Люк и Монти бяха взели заедно това решение, за да избегнат разходите за сценични работници.

— Добро утро, радвам се да ви видя — каза Люк. — Предвкусвам удоволствието от следващите няколко седмици — ние сме великолепен екип, имаме прекрасна пиеса и ще си прекараме добре. Повечето от вас не са работили с мен преди. Няма да ви давам списък с изискванията си, но ще кажа, че не раздавам заповеди и „задължително“ не присъства често в речника ми, макар да знам как да използвам тази дума. Репетициите са разговор между нас, за да открием емоциите и смисъла зад репликите на всеки от вас, за да вдъхнем живот на пиесата. Някакви въпроси? Добре, тогава бих искал да започнем направо с първо действие. Кент ни е дал някои инструкции и ще трябва да ги следвате, но през повечето време предпочитам да се движите както на вас ви се струва, че е най-добре. Ако ви се сяда, грабвайте стол и го слагайте, където ви харесва.

Действието произтича от думите и чувствата и не се каня да ви казвам как да го правите — вие сами ще откриете, когато моментът настъпи. Добре, да започваме.

Той се отдръпна назад към масата.

— Къде е Кент? — прошепна му Монти.

— Каза, че ще дойде. Човек би помислил, че ще е пръв. — Разчисти пред себе си масата от пълните с кафе картонени чашки, термосите с кафе и студен чай, вафлите, сладките и кутиите с безалкохолно. Сложи бележник и три молива.

— Я виж ти кой е тук — каза продуцентът, когато Кент влезе. — Винаги започваме навреме — смъмри го веднага.

— Извинете. — Кент сложи на масата масивен, опакован с канап пакет и се зае с възлите. — Слушайте, трябва да видите това, то е най-ху…

— После. — Люк се обърна към актьорите.

Авторът също се обърна. Тялото му се стегна и се изви напрегнато, като че ли нещо го дърпаше през стаята и към актьорите… и точно така си беше, помисли си Люк. Той чуваше репликите си за пръв път произнасяни от професионалисти и режисьорът знаеше, че сега те му звучат още по-различно, отколкото на прослушването.

— Добре звучи — прошепна Кент. — Звучи страхотно.

Люк се усмихна, но не отмести поглед от актьорите, а Кент и Монти гледаха заедно с него, докато течеше първото действие. Люк беше напрегнат и внимателен, но беше също и възбуден. Това беше един от най-хубавите моменти: всичко тепърва започва, няма още нищо утвърдено, цял нов свят чака да бъде създаден. Предишната седмица актьорите два пъти се бяха събирали в кабинета на Монти за репетиции на маса. За тях това беше начин да чуят репликите си в контекста на останалите — и да чуят пиесата като цяло. Сега, в прашната стая, върху импровизираната сцена, под неоновите лампи и шума на климатиците, те правеха първите си крачки към изграждането на героите и цялата история, така че този път имаше и чувства, и смях, докато четяха репликите си и се движеха, гледаха се един друг като непознати, кръжаха, докосваха се, сядаха, изправяха се, търсеха ритъм и пространство…

Всички изпитваха същата възбуда като Люк и когато първото действие свърши, за малко настъпи тишина, като че ли чревоугодници се наслаждават на току-що изяденото превъзходно ястие. После бавно напуснаха сцената — отпускаха се, подготвяха се за следващото действие. Корт седна на масата, където Монти беше отворил пакет кроасани.

— Какво е това? — попита продуцентът и посочи към пакета на Кент.

— Искам Люк да го погледне. — Развърза канапа. — Мерилия е подготвила друг макет. Казах й да го остави и да направи нещо наистина драматично. Ето един модел. — Смъкна опаковъчната хартия.

Настъпи продължително мълчание.

— Всички тези малки тъмни стаички — обади се Абигейл.

— Прилича на публичен дом.

Кент се изчерви:

— Не, тов…

— Мерилин го е проектирала? — поиска да знае Монти. — Иска да построи този декор?

— Е, всъщност каза, че зависи от вас.

— Кога го е направила? — попита Люк.

— Ами, беше в ателието й, тя ми го показа… правила го е за друга пиеса, един вид експеримент, но никога не го е използвала…

— По очевидни причини — вмъкна Абигейл.

— И си помислих… всички тези стаи, нали знаете, като части от психиката на Лена. Искам да кажа, тази пиеса е за това как да се научим да си вярваме, за да сме сигурни, че и другите хора ще ни обичат каквито сме в действителност, а не заради някакъв образ, какъвто са си изградили — и си помислих, че всички тези стаи ще са като метафора за начините, по които Лена мисли и действа…

— Метафора! — изсумтя Монти. — Фриц ще получи сърдечен удар.

— Фриц изобщо няма да го види — намеси се Люк. — Кент, няма да го използваме. Може и да значи нещо за теб, но не и за публиката — а точно за нея трябва да мислим. Вече помолих Мерилин да опрости другия дизайн и тя…

— Да опрости ли? Не ми е казала такова нещо! Бях с нея през уикенда и…

— За което нямаше да казваме на никого — Мерилин се появи зад гърба му. — Какъв дискретен джентълмен си, Кент.

— Не знаех, че ще идваш тази сутрин — отвърна той.

— Донесох ескизите на Люк. — Тя му обърна гръб и разви голямо руло хартия. — Какво мислите?

Люк и Монти се наведоха над проекта.

— Добре изглежда — произнесе се режисьорът. — Монти?

— Хубава идея: дневна, спалия и веранда. Вратите и прозорците са някак накриво, но не толкова като преди. Харесва ми. Ще решим окончателно, като видим завършения макет, но мисля, че идеята е добра. Благодаря, Мерилин. Добра работа.

— Добра пиеса — отвърна тя простичко и се огледа. — Мислех, че репетирате.

— Това беше идеята — сухо отвърна Люк. — Тъкмо щяхме да продължаваме, искаш ли да погледаш?

— Ако никой не възразява. Обичам този момент от работата.

— Сядай. — Монти издърпа стола до своя.

В края на първо действие Люк поиска въпроси и коментари, но такива нямаше.

— Второ действие — каза и вдигна молива си. Вече беше изписал няколко страници и знаеше, че часове по-късно ще седи в кабинета си у дома, ще преглежда всяка точка, за да намери път към актьорите, да обедини предложенията им и да изгради финалната сцена, която публиката ще чувства като истинска.

— Люк — обади се Абигейл, — смятам да остана на сцената, вместо да влизам после.

Кент вдигна глава:

— Но…

— Добре, да опитаме — съгласи се Люк. — Действай така, както ти е удобно, Аби.

Репетицията продължи до края на деня, като направиха само една кратка почивка за обяд. Накрая той освободи актьорите с обещанието, че на следващия ден ще поговорят за ролите им.

— Ще обсъдим всичко — въпроси, проблеми, всичко, което ви дразни в репликите ви. Вероятно ще посветим целия ден на това. А вдругиден отново ще репетираме.

Монти бутна назад стола си и се протегна:

— Чувствам се странно — ядох само веднъж днес. Гладис ще бъде ужасена. Готов ли си да пийнем по нещо?

— Само минутка. Мерилин предложи да изработи и костюмите, Монти. Отговорих й, че нямам нищо против.

— Аз също. Тя е правила това за доста представления. Добра е.

Люк погледна плана си:

— Скиците на костюмите — в края на другата седмица. Дотогава вече ще трябва да е готова и с проекта на макета за Спрауъл. Той е бавен и искам да му дам достатъчно време. Кога ще се видиш с Ейкън?

— Утре, преди да дойда тук. Люк, той някога бил ли е мениджър в театър?

— В Сан Франциско, защо?

— Много е спокоен. Нервира ме.

Люк се изхили:

— Ако си достатъчно нервен, ще го прихване от теб и тогава ще се почувстваш по-добре. Добър е, Монти. Ще поговориш с него за театралните коктейли, нали?

— Добре. Нещо друго?

— Не, това е. — Разходи се из помещението. Щом репетициите започнеха, нямаше желание да напуска залите. Пиесата оживяваше и всички се чувстваха по същия начин. След месец щеше да им се струва, че не съществуват нито градът, нито климатът или семействата им — има само театър. Но Монти го чакаше с ръка на дръжката на вратата.

— Не искам да те насилвам, просто съм поканил една дама да се присъедини към нас и тя винаги пристига навреме.

Люк го погледна. Денят беше тежък и изтощителен. Попита:

— Защо?

— Защо съм я поканил ли? Защото винаги търсиш интересни идеи и нейните са великолепни. Защото ще я харесаш. Защото аз я харесвам.

— Не търся нови идеи тъкмо когато започвам пиеса.

— Просто се срещни с нея, Люк. На мен ми допадна. Разсмя ме.

— Само едно питие — каза след малко Люк, докато се отправяха към Четиридесет и четвърта улица. — Ще ти отпусна толкова.

— Няма да е неприятно, Люк. Ще я харесаш.

Една привлекателна жена ги чакаше сред кадифените дивани и кресла в бара на „Алгънкуин“.

— Люк Камерън, Сондра Мърфи — представи ги Монти една на друг.

— Не си ли поръчала още, Сондра?

— Чаках ви.

Той махна на сервитьора, поръчаха си питиета и седнаха.

Помълчаха малко. Монти започна пръв.

— Хрумна ми идеята да адаптираме някои от книгите на Сондра за сцената — обърна се той към Люк. — Детски книжки, за едно мече на име Ейби. Разбира се, ще трябва да сменим името.

Сондра се вгледа в безизразното лице на режисьора и изрече:

— Не мисля, че идеята е добра. Когато срещнах Монти на онзи коктейл, ми се стори жестоко да пресичам ентусиазма му, но не мисля, че в книгите ми има нещо за възрастни, а особено пък за театъра.

Люк я погледна с интерес. Тя беше руса и привлекателна, с интересни черти, приятна, пък и не се главозамайваше от идеите на Монти.

— И защо той мисли, че може да станат за възрастни?

— Ейби има доста идеи относно света. Тя е обиколила Япония, срещала се е с американския президент, ходила е в Париж и през цялото време обсъжда хората и политиците. Монти смята, че това би било добра основа за пиеса или мюзикъл.

— Права си, няма да стане — отбеляза Люк и те се усмихнаха един на друг, сякаш Монти временно беше изчезнал!

Говориха си, а той ги слушаше и когато те се разделиха, Люк й каза, че се надява да се видят отново. Сигурно нямаше да стане — и двамата бяха много заети, а и живееха по различен начин, но той се чувстваше привлечен от нея. Отчасти заради приятния и открит начин, по който говореше за политическите и обществените кръгове, в които се движеше, но и защото му напомняше за Джесика. И двете бяха жени, кои то сами са си пробили път в живота. „Жена, с която бих могъл да живея. Такава, каквато баба ми би одобрила“ — помисли си.

— Беше прав — промърмори Монти, когато тръгнаха да се разходят по Седмо Авеню. — Пълна загуба на време.

Той се засмя:

— Прекарах по-добре от теб. Просто не ми пробутвай нови идеи, преди да съм приключил с настоящата пиеса. Пиши си дневник. Ще го прочета след няколко месеца.

Вървеше леко по пътя за дома. Сондра Мърфи му бе въздействала като жива вода — някой, който няма нищо общо със света на клюките и чийто живот е подчинен на реалността. Може би затова Джесика е напуснала сцената, помисли си. Не, разбира се, че не Сондра и Джесика в действителност не си приличаха. Просто напоследък мислите му непрекъснато се връщаха към Джесика.

„Просто се нуждая от писмата й, мина доста време“, помисли си.

Започваше четвъртата седмица от репетициите на „Магьосница“. Люк все не намираше време да се върне към писмата на Джесика. Щом се прибереше вкъщи вечер, сядаше да прегледа бележките си по пиесата, както и самата пиеса. Често му се обаждаше и Клаудия.

— Люк, липсваш ми. Кажи ми как си. Разкажи ми за пиесата.

— Какво правиш?

— Нищо.

— Монти спомена за теб и каза, че няма да е лошо да се обадиш на Гладис. Тя сигурно ще ти намери някаква работа.

— Тя е ужасно скучна, Люк, въпреки че е съпруга на Монти. Не съм сигурна, че я харесвам. Пък и за какво да й се обаждам? Кралицата на благотворителността от Източния бряг, дето винаги се втурва в защита на някаква благородна кауза. Боже, можеш ли да си представиш някой да ме описва по този начин?

Той не й обърна внимание:

— Защо не й се обадиш? Не знаеш какво да правиш с времето си, а тя се нуждае от хора.

— Да мие краката на бедните.

— Мисля, че вече никой не го прави. Обади й се, Клаудия.

— Е, може би. Но не мисля, че съм добра работничка.

Люк нищо не й отговори и погледна към акварелните рисунки на Мерилин. Една от роклите на Аби го притесняваше и той се опитваше да открие какво не е наред.

— Люк, разкажи ми за пиесата — ловко смени темата Клаудия. — Моля те, знаеш, че обожавам такива неща. Корт още ли се цупи?

— Вече не толкова. Откри колко е силна ролята му в трето действие. Но пък Кент има проблеми с преработките. Той смята, че думите му са издълбани в камък… Какъв ти камък, това е слабо. Мисли, че са гравирани в бронз, във вечно съвършенство, така че изобщо не иска да…

Тя се засмя и той откри, че я желае, почти чувстваше как я прегръща. Имаше нужда от външен на театъра човек, който да се смее заедно с него, да споделя случките, да запълва живота му. След това се овладя. Не и с Клаудия. Не отново.

Но работеше толкова много. Беше се срещал с Триша само три пъти през последния месец — и срещите им бяха хладни, а гласът на Клаудия беше топъл, смехът й беше интимен.

„А аз съм самотен“ — осъзна той.

Не. Прогони тази мисъл, не отговаряше на собствената му представа за себе си. Не е самотен. Просто е потиснат и уморен.

— И какво стана? — настоя Клаудия.

Люк погледна рисунките и си представи бившата си съпруга, седнала до телефона, как тактува с десния крак, какъвто навик имаше, и навива кичур коса на пръста си.

— Е, Кент в действителност пренаписа части от първо и второ действие, но после Аби решително заяви: „Не става. Люк, няма да одобря това… То е грешно, грешно, грешно!“

— О, страхотно! — Клаудия отново се засмя. — Направо я чувам. А когато Аби се включи, всички млъкват.

— Точно така. Даже и Корт. Но първото действие е слабо, защото той не влага душа и…

— Люк, защо да не намина? Просто да се видим, по-приятно е, отколкото да говорим по телефона. Би могъл да ме почерпиш едно питие. Няма ли да ти хареса?

Харесваше му и още как. Трябваше му компания, а Клаудия познаваше артистите и театралния жаргон по-добре от Триша; поне на това се беше научила по време на брака им. Но не с нея, помисли си отново. Нямаше да стане. Само след час щеше да се превърне от приятелка в досадница, да иска той да й осигурява работа за запълване на времето, да й организира живота. Люк знаеше, че някои хора просто не могат да водят смислен и продуктивен живот, но не възнамеряваше да си губи времето. Особено с бившата си жена.

Значи не към Клаудия трябваше да се обърне за компания.

Към кого тогава? Кой би могъл да запълни тази празнота, която ставаше все по-голяма напоследък?

— Люк, чуваш ли ме?

Сигурно никой. Но все още има шанс да…

— Люк!

— Не, не можеш да дойдеш. Уморен съм, Клаудия; имам още няколко бележки за довършване и си лягам. Ще ти се обадя.

— Кога?

— Когато мога.

— О, бъди по-точен. Защо всеки път трябва да ти повтарям? Нуждая се от теб, Люк. Ти си единственият, с когото мога да говоря…

— Имаш стотици приятели. Не съм чул някога да си останала без цял отряд мъже, които да са готови да те заведат, където и да е.

— Те са ми познати. Единствено Филансови са ми приятели, действително ме изслушват, а ти не желаеш да се виждам с тях.

— Приятели са ти, докато ти прибират парите на игралните маси. Не разбираш ли?

— Ако не знам кога ще те видя, мисля само за тях.

— Това си е твой проблем. — Той тресна телефона, вбесен и разстроен. Какво я караше да мисли, че е очарован от детинските й капризи? Може би фактът, че пет години е бил женен за нея. И че все още се срещаха. Колкото и да беше ядосан, знаеше, че ще й се обади и ще я заведе на вечеря, и щеше да слуша оплакванията й, и да го прави колкото често тя пожелаеше. Констанс му беше казала, че ще стане така.

Не с толкова много думи. Но след като търпеливо беше слушала оплакванията му за Клаудия, тя беше кимнала, когато той й бе заявил, че ще поиска развод, и беше отбелязала:

— Значи смяташ да й захлопнеш вратата под носа и да си тръгнеш? Ще можеш ли?

Той беше седял като спипано на местопрестъплението хлапе и накрая беше промърморил:

— Сигурно не. Ще направя за нея каквото мога.

Опита се да се съсредоточи върху рисунките на Мерилин, но разбра, че е прекалено уморен. Приближи се до креслото си. На кръглата маса Мартин му беше оставил термос, бутилка бургундско, сандвичи, парчета шоколадов кейк и сребърна купа с глазирани кайсии. „Този човек ме смята за ламя“ — помисли си, но когато опита една кайсия, осъзна колко е гладен и си спомни, че не е вечерял. Беше отменил срещата с Монти и Гладис, за да остане вкъщи и да прегледа бележките си. Наля си вино, изяде два сандвича и мислите му постепенно се отклониха от бележките към Клаудия, баба му и към Джесика.

Беше минал месец откакто не беше чел писмата й и не беше мислил за нея. Тежък месец, помисли си Люк. Може би не търсеше просто женска компания, може би му липсваха писмата.

Извади няколко от кутията. В първото беше сгъната изрезка от вестник. Когато я погледна, откри, че се взира в снимката на Триша под рубриката „Зад затворени врати“. На втория абзац видя името на Джесика и го прегледа.

„Популярната бродуейска и холивудска актриса Джесика Фонтейн е в болница поради сериозни наранявания, получени при железопътна катастрофа в Канада. Твърди се, че е инвалид и не може да говори. Агентът й отказа коментар.“

На полето с трепереща ръка бе изписано „Не е истина“.

„Пропуснал съм това — помисли си Люк. — Но пък и никога не съм чел колонката, преди да се запозная с Триша.“ Отвори писмото. Беше на същия синкав лист и със същия почерк като онова, в което се разказваше за катастрофата. То е било диктувано на сестрата, това също.

„Скъпа Констанс, не знам дали си прочела това, но ти пращам копие с коментара си. Не съм онемяла и не съм инвалид, или поне докторите казват, че няма да бъда. Имам някои счупени кости, скъсани сухожилия и други контузии… Вероятно това не е достатъчно драматично за журналистиката. Не мога да си представи как някой си изкарва хляба, като пуска слухове и лъжи във вестниците. Ужасен начин за живот.“

Люк си помисли за времето, когато беше прекалено очарован от Триша и дори не я беше питал за източниците й. Засрамен, сгъна писмото и го остави встрани, като че ли обръщаше гръб на обвинителния тон на Джесика. Следващото също беше писано от сестрата.

„Моя скъпа, скъпа Констанс, липсваш ми, макар че само преди няколко дни напусна болничната ми стая. Беше невероятно удоволствие да те видя, особено след като ти писах да не идваш…“

Люк си представи сцената: две жени в стая по здрач; едната е приведена напред в креслото и държи ръката на другата, която е прикована към леглото. Очите й са затворени — или може би тъкмо ги отваря. Всичко друго изчезна. Всички мъки и радости от театъра, Триша, Клаудия просто се изпариха. Пренесе се в болничната стая с баба и с Джесика, и когато отново взе писмото, му се стори, че Джесика говори на него, а не на Констанс.

„Доста си поприказвахме, нали? Но въпреки че ми липсваш, се радвам, че се върна в Италия. Беше толкова бледа последния следобед, а веднъж, докато мислеше, че спя, тайно те наблюдавах и можах да видя усилията, които влагаш в играта си — още играеш роля, скъпа ми Констанс, и само колко си добра! — но всъщност си изтощена и трябва да си вкъщи.

Не говорихме за много неща — например за катастрофата. Не мога да разбера как изобщо съм оцеляла. Учудва ме постоянството, вниманието и загрижеността на лекарите и сестрите, които продължават след всичките операции да ме сглобяват — или поне се опитват — с всичките ми счупени кости, прекъснати нерви (е, да, има и други неща, освен онези фрактури, за които ти съобщих в предишното писмо). Но всички казват, че ще се оправя — повтарят ми го непрекъснато. Според тях, ако имам късмет, ще оздравея напълно. Опитвам се да им вярвам. Някой ден, когато се върна на сцената, ще им благодаря публично — на всеки лекар, на всяка сестра и на всяка санитарка. Дотогава всяка сутрин, щом се събудя и видя слънцето, ще им благодаря мълчаливо. Обичам те и съм ти признателна, че дойде. Това означава всичко за мен, както ти повтарях, докато не ми заповяда да престана, защото си ме разбрала. Но ще го кажа пак… всичко…

Джесика“

Люк вдигна поглед от писмото и си го повтори наум. Почти можеше да чуе гласа на Джесика. Когато се върна на сцената… Но тя никога не се върна. Не я бяха забравили — по телевизията излъчваха филмите й и някои от пиесите с нейно участие, поддържаха я съвсем жива и все още я използваха за пример в актьорските школи — но в театъра бяха запълнили мястото й и животът беше продължил. Джесика Фонтейн я нямаше.

Защо? Какво й се беше случило? Всички си задаваха този въпрос след катастрофата преди шест години. Люк също се беше питал. Но сега му изглеждаше още по-важно да открие отговора.

Отвори следващото писмо. На листа имаше воден знак със санаториалния комплекс в Скотсдейл, Аризона. Почеркът отново беше на Джесика, макар че изглеждаше по-скован и стегнат, като че ли редовете бяха писани с особено внимание.

„Скъпа Констанс, съжалявам много съжалявам, прости ми… ти ми писа и се обажда толкова пъти, а аз не ти отговорих. Плаках над писмата ти, но не можех да говоря с теб или с когото и да е, защото не знаех какво да кажа. Изпълнявах каквото ми наредяха в болницата, ядях и спях, ходех два пъти дневно на психотерапия, но не говорех, освен ако не се налагаше. През целия си живот съм зависела от думите и съм ги обичала, но в болницата всички теми изглеждаха слаби, глупави и празни.

В началото се опитвах да се шегувам с това, което ми се е случило, но колкото повече се стараех, толкова по-ужасно ми изглеждаше всичко и накрая не остана светлина, нито топлина ши надежда, защото не беше възможно да отричам в какво съм се превърнала. Не искам да те отегчавам с медицински термини, но си ме питала толкова пъти и ще ти кажа. Бях в шок, когато ме спасиха, със сътресение и три фрактури. Една от фрактурите е на бедрото ми и досега са ми правили три операции на тазобедрената става. Лекарите казват, че сигурно ще трябва да ми сложат изкуствена става; това е една от възможностите, които ме очакват. Другите две фрактури са на ключицата и раменната става и те, изглежда, не зарастват добре въпреки двете операции. Лицето и тялото ми бяха нарязани от счупени стъкла, бях загубила и много кръв. Толкова съм отслабнала, че изглеждам като излязла от концлагер. Страхувам се да поглеждам в огледалото.

Преминавам през най-различни видове терапия; една от тях се нарича «пасивна терапия», Лягам на една маса, а лекарят вдига и сгъва отпуснатите ми крайници. Така се предполага, че ще предпазим мускулите от отслабване. Тъй че ден след ден лежа там и гледам как костеливите ми крака и ръце се движат под ръководството на млада, красива жена, на която й предстои целият живот — а моят приключи. Не мога да разбера защо си дава този труд. Защо са се загрижили за тази черупка, която е останала? Защо си мислят, че всичките тези движения имат някакъв смисъл?

О, Констанс, коя съм аз? Винаги съм изпитвала радост и гордост от тялото си, а сега го гледам и не се познавам. Не знам чие тяло е това. И не знам къде ми е мястото. Светът е толкова сив и безсмислен… Бих избягала, но не мога да тичам. Бих искала да се приспя завинаги, но не мога да си представя как го правя. Всяка нощ спя по два-три часа, преди болката или кошмарите да ме събудят, и се моля изобщо да не се събудя. Но винаги… Защо смазаното ми тяло продължава да функционира?

Лекарите говорят за двегодишна терапия и през този период се предполага, че ще съм сглобена, обновена, възкресена, оправена и готова… нещо като гума, рециклирана и подготвена за препродажба. Те лъжат, разбира се. Просто искат да ме поддържат мотивирана — това е голямата им дума — за терапията, яденето, спането и всички други важни неща. Но нищо не е важно. Аз го знам.

Съжалявам, че те занимавам с всичко това — опитах се да не го правя — но не мога да понасям самотата и мрака. Следващия път ще съм по-внимателна.

Джесика“

Люк вдигна глава поразен. Беше свикнал с оптимизма й, с възторга й от живота, с умението й да се шегува и дълбоките й прозрения — всъщност почти беше станал зависим от тях — и не можеше да повярва, че това е същата жена. „Сломена — помисли си. — Разрушена. Нищо чудно, че беше напуснала Ню Йорк. Но… Какво беше станало с нея след две години? Хората се възстановяват и дори и след най-ужасните катастрофи съумяват да се върнат към предишния си живот. Какво се е случило с нея?“

„Скъпа Констанс, не съм готова да говоря по телефона, не още. Не може ли да продължим да си пишем като преди?

Сестрата — Прудънс Етъридж, гмуркачка от Сидни, която работи по една година във всеки град и така опознава света — два пъти седмично ме води на терапия и после ме връща вкъщи, като спираме при супермаркета или при аптеката, или при книжарницата. Тя иска да ме води и на кино, но самата мисъл да гледам филм ме ужасява. И винаги повтаря със силния си австралийски акцент: «Госпожице Фонтейн, вие сте много по-добре, отколкото си мислите.» Разбира се, тя е длъжна да повтаря това.

Веднъж ме накара да посетя вечерния художествен курс в центъра. Нарисувах няколко скици и започнах един акварел — правех го като хоби преди, знаеш — и това беше първата вечер, когато часовете неми се струваха безкрайни. Довърших акварела тази сутрин у дома и времето отново полетя. Така че мисля да се върна в курса и ще продължа да го посещавам, докато ми е интересно.

Поне не трябва да се притеснявам за парите. Спестявах доста, инвестициите ми са печеливши. Пък и получих обезщетение от канадските железници. Нямах намерение да искам, но те ми предложиха и въпреки съвета на адвоката ми (той мислеше, че бих могла да измъкна още повече) аз приех.

Но като се оставят настрани парите, всичко е… изчезнало. Театърът, Ню Йорк, дългите разходки, които обичах, хората, които познавах, къщата ми, която тъкмо купих и обзаведох. Животът ми. Разтреперих се, докато пиша това. Искам да пищя. Какво правя тук? Това не съм аз, мястото ми не е тук. Къде ми е животът?

Прудънс ми подари значка с надпис «Единственият отговор на въпроса защо аз е защо не аз.»

Вярваш ли в това? Аз не искам. Свят, изграден от случайността, неразбираем, горчив, жестоко безразличен… без причина, дори да ни се случват лоши неща или пък добри. Освен ако… Напоследък, когато не спя добре, започнах да се чудя, дали животът ми не е бил прекалено лек. Нямаше отрицателни рецензии за играта ми, не съм оставала без работа. Може би, когато всичко върви така добре, нещо лошо трябва да се случи, за да изравнят сметките. Е, сега сме квит. Боговете нанесоха най-страшния си удар и се надявай сега да ме оставят на мира. Пък и вече няма значение.

Толкова гняв, страх, объркване и ярост съм натрупала в себе си, че се страхувам дали няма да изпищя, ако си отворя устата да заговоря. Но ще се опитам да ти пиша по-често. Надявам се, че си добре. Мисля за теб през цялото време, обичам те.

Джесика“

Люк препрочете три пъти писмото — отчаянието на Джесика го заливаше с горчивината си. Всичко е… изчезнало. Защо? Защото са й казали, че ще са й необходими две години, преди да се върне на сцената? Сигурно имаше още нещо. Взе следващото писмо. То беше различно от предишните, хартията беше с цвят на слонова кост и в горния ъгъл беше отпечатан фонтан, а под него пишеше: „Фонтанът, Лопес Айлънд, щат Вашингтон.“

Лопес Айлънд. Люк никога не беше чувал за такова място. Но щом беше във Вашингтон, сигурно беше в Пюджът Саунд. Взе атласа от полицата и го прегледа. Пюджът Саунд. Голям залив от щата Вашингтон до Ванкувър Айлънд и Британска Колумбия, с дузина острови, пръснати наоколо като конфети. Група острови на север от Сиатъл бяха кръстени Сан Хуанови. И точно там беше Лопес. Точица на картата, малко островче на хиляди километри от Ню Йорк. Сякаш тя беше избягала колкото е възможно по-далеч на запад.

„Скъпа Констанс, пазя всичките ти писма и нощем ги препрочитам. Благодаря, че си ми писала, без да изискваш отговори, благодаря за търпението през последните двадесет месеца. Двадесет безкрайни месеца, но пък не са две години, както предвиждаха в началото, и трябва да съм благодарна за това. Разбира се, че съм. Отново съм здрава, върнах си енергията, вече не чувствам болки, което е истинско чудо, след като съм живяла с болката толкова дълго, белезите изчезнаха от лицето ми след пластичните операции и тук започвам нов живот, на този прекрасен и мирен остров. Казваш, че е далеч от Ню Йорк — така си е, но това е част от очарованието му. Загубих интерес към театъра, нали разбираш, така че какво по-добро място от това малко островче, където театърът, какъвто го познаваме, не съществува.“

Люк се втренчи в листа. Не разбираше. Оздравяла, освободена от болките, отново е цяла… защо не подскача от радост, не прелива от възторг, възбуда и надежда? Тя пишеше за нов живот, не беше така отчаяна, а казваше, че загубила интерес към театъра? Изключено Джесика Фонтейн да загуби интерес. Та нали театърът беше целият й живот.

„След като се преместих в Аризона срещнах една жена, издателка на детски книги, която ме помоли да илюстрирам един ръкопис. Интересна история, а аз мога да рисувам за деца — новата ми специалност. Съгласих се и прекарах много приятно. Дори съжалявам, че свърших толкова бързо. Скоро ще получиш книгата.

Това беше първата ми работа, но внезапно започнах да получавам предложения отвсякъде, включително от Франция, Англия, Италия и Холандия. Вече съм илюстрирала книги в почти всички стилове, от Русия през XIX век до индианска Америка и това ме поддържаше през двадесетте месеца на възстановяване, още четири операции, ужасната терапия на извънземни на вид машини, които се съпротивляват на действията ти. Няма да повярваш колко начини има да разтегнеш мускулите на някого и те да го болят на следващия ден. Бях сигурна, че ще приключа това размекната като октопод, но за мое учудване силата ми се върна и се чувствам като нова.

Така че ето ме на Лопес. Живея в странноприемницата на Суифт Бей, докато построя къщата си върху участъка, който купих: тридесет акра с частен плаж и малък залив, от едната страна има гора, а от другата — златистокафяви скали. Работя с архитекта по къщата и в двора ми ще има фонтан, който да ми напомня за твоите италиански фонтани, така че го използвах за хартията си за писма, както си забелязала.

Уча се да яздя. Много ми харесва, повече от разходките, особено на този остров с горите, скалите и плажовете по края, и с фермите във вътрешността. Чувам само птиците и мученето на кравите, никакви други звуци: нито хора, нито коли… само от време на време минава хидропланът от Сиатъл.

Много се радвам, че си по-добре от миналия месец. Мисля за теб през цялото време, каквото и да правя — и се радвам, че и двете си намерихме такива добри местенца.

Да, още едно нещо. Срещнах един мъж.

Грижи се за себе си.

Обичам те. Джесика“

Срещнах един мъж. Тези думи подразниха Люк. Влюбена ли беше в него? Или просто бяха добри приятели? Сега ли започваха да се срещат и тя мислеше, че би могла да се влюби? Бяха ли обвързани?

Нервно придърпа кутията, за да извади ново писмо. Но ръката му увисна във въздуха. „Какво ми става? Държа се така, сякаш я ревнувам.“

Разбира се, че ревнуваше, осъзна след секунда. Защото напук на здравия разум се беше влюбил в нея.